Нелсън Демил
Полет 800 (26)

25

Минахме през рецепцията и господин Роузънтал попита Питър:

— Има ли някой в стая двеста и три? Младежът провери в компютъра.

— Да, господине. Господин и госпожа Шулц, двудневен престой, пристигнали са…

— Виж дали са си в стаята — прекъснах го аз.

— Веднага, господине. — Той набра телефонния номер и някой му отговори.

Питър ме погледна.

— Кажи им да напуснат стаята. Излъжи ги, че е избягала змия или нещо подобно. Могат да се върнат след двайсет минути.

Той се прокашля.

— Извинявайте, госпожо Шулц, с господин Шулц ще трябва да напуснете стаята за двайсет минути… има… електрически проблем. Да. Благодаря ви.

Управителят изглеждаше недоволен, но нареди на Питър:

— Дай ключа от стая двеста и три на господин Кори. Младежът изтегли едно чекмедже, извади метален ключ и ми го подаде.

— Предполагам, че нямате нужда от мен — каза ми господин Роузънтал. — Ще съм в кабинета си, ако ви потрябва още нещо.

Не исках да го изпускам от поглед, за да не му хрумне да се обади във ФБР.

— Предпочитам да дойдете с мен. Заведете ме там.

Той малко неохотно ме поведе през вратата на фоайето по алеята към крилото „Мънибог Бей“.

Както казах, това беше продълговата двуетажна сграда, без особено обаяние, въпреки че покривът представляваше купол с ветропоказател, по който установих, че вятърът духа откъм залива.

Качихме се по вътрешно стълбище на втория етаж и минахме по терасата, покрита от стрехата на покрива. Възрастна двойка бързо напускаше една от стаите и предположих, че това е стая 203 с електрическата змия.

След като ни подминаха, отключих и влязох в стаята.

Семейство Шулц бяха прибрани хора и като че ли там не живееше никой.

Стаята беше просторна, декорирана в свежия стил на Марта Стюарт^[1], който преобладава из тия краища.

Проверих в банята, в която имаше душ кабина, достатъчно голяма, за да побере спокойно двама души или четирима близки приятели.

Върнах се в стаята, където имаше телевизор и лавици с чаши, салфетки, шейкъри и тирбушон. Под лавиците беше минибарът.

Знаех, че от ФБР са взели отпечатъци от цялата стая, от пода до тавана, и че са събрали с прахосмукачка органичната материя от килима, столовете и леглото. Обаче Роксан Скаранджело ги бе изпреварила и ако се допуснеше, че я е бивало в работата, сигурно не бяха останали пръстови отпечатъци, влакна или косми, нито пък в тоалетната чиния беше плавал презерватив, годен за ДНК анализ. Обаче човек никога не е сигурен.

Върнах се при минибара. Телевизорът бе поставен върху въртяща се стойка и аз я завъртях и погледнах гърба на уреда с аудио и видео жаковете, плюс кабелния вход.

Ако се оставех да разсъждавам извън установените факти, можех да си представя как дон Жуан и неговата мадама дотърчават в тая стая след срещата си на плажа.

На връщане от там оня, който не беше шофирал, може да бе прегледал записа, за да види дали са снимали катастрофата в небето. Ако бяха видели експлозията през визьора, сигурно бяха поискали да я видят по-ясно на телевизионния екран.

Затова бяха включили адаптора във видеокамерата и после в стенния контакт отдясно на телевизора, после бяха свързали камерата с телевизора и бяха изгледали записа от плажа.

Беше естествено да носят адаптор и свързващ кабел, ако се допуснеше, че първоначалното им намерение е било да се върнат в хотела и да пуснат неприличния си запис от плажа на телевизора, докато пак загряват на по чашка.

Естествено имаше вероятност двамата да не са правили секс на плажа, а само да са искали да снимат залеза, за да си създадат романтично настроение за по-късно, и неволно да са записали последните мигове на полет 800.

Всъщност нямаше значение какво са искали да заснемат, как се чукат или как се държат за ръце, по-важен беше фонът.

Във всеки случай те не бяха женени един за друг, иначе щяха да предадат видеозаписа на ФБР.

Вместо това бяха духнали от Уестхамптън толкова бързо, че бяха зарязали улики на плажа и петстотиндоларов депозит в хотел „Бейвю“.

Големият въпрос бе дали са унищожили записа.

На тяхно място аз щях да го унищожа. Или пък нямаше. Веднъж унищожен, той не можеше да се възстанови, а хората рядко предприемат невъзвратимата крачка — от собствен опит знам, че обикновено крият уликите. Познавам най-малко десет души в затвора, които нямаше да са там, ако бяха унищожили, а не скрили уликите за своето престъпление. Нарцистичната личност върши глупости.

Господин Роузънтал стоеше мълчаливо и сигурно чакаше стаята да ми проговори. Помислих си дали да не долепя шепа към ухото си, обаче допреди десет минути той напълно ми беше съдействал и не виждах основание да го разстройвам повече.

— Ключът в стаята ли беше оставен? — попитах го.

— Да. Спомням си, защото агентите го взеха, за да го проверят за отпечатъци. Но Роксан го беше пипала, когато го беше намерила в стаята, после го беше пипал Кристофър, а сигурно и други. Въпреки това го взеха и ми дадоха разписка.

— Пазите ли я?

— Не. След няколко дни те върнаха ключа и им върнах разписката.

— Добре. На каква възраст беше Роксан Скаранджело?

— Някъде към двайсет и две.

— Спомняте ли си кога е рожденият й ден?

— Хм… струва ми се, че беше през юни. Не си спомням датата, но помня, че персоналът всеки юни й организираше скромно тържество в салона. Харесвано момиче.

— Ясно. — За последен път огледах наоколо и излязох на терасата. Господин Роузънтал ме последва.

Преди пет години някъде оттук Лусита беше видяла мъжа с одеялото и неговата мадама да излизат от тая стая — точно както аз бях видял семейство Шулц припряно да напуска крилото. Нямаше значение, че бе разпознала дон Жуан по полицейския портрет или че не беше успяла да види добре жената — важното бе, че ги е видяла да излизат от стая 203 и че определено е имало жена и одеяло.

Виждах паркинга на петдесетина метра. Лусита ясно трябваше да е видяла двамата да се качват в колата — жълто-кафява, с пет врати.

Реших да оставя господин Роузънтал с добър спомен от моето посещение.

— Свърших тук — осведомих го. — Благодаря ви за съдействието и се надявам, че не съм ви отнел прекалено много време.

— Винаги съм готов да помогна — отвърна управителят и прибави: — Нали няма да забравите да ми пратите копия от липсващите досиета?

— Веднага ще се заема с това. Междувременно, моля, не споменавайте на никого за идването ми.

— Има ли вероятност скоро да установите какво се е случило със самолета? — попита той.

— Ние знаем какво се е случило с него. Случайна експлозия на резервоара.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е. Следствието е приключено, господин Роузънтал. Дойдох във вашия хотел, за да проверя процедурите и докладите на агентите, които са работили тук. Документална проверка.

— Щом казвате.

Започваше да става малко сприхав, затова му напомних:

— Трябва да правите ксерокопия на зелените карти и да взимате номерата на социалните осигуровки на всичките си служители.

Управителят не отговори. Подадох му ключа от стая 203.

— Вратовръзката ви ми харесва.

Оставих господин Роузънтал на терасата, слязох по стълбището и отидох при джипа си на малкия паркинг.

Запалих мотора и потеглих на юг към залива. Минах по мостчето и завих по Дюн Роуд. След десет минути влязох в паркинга на окръжния парк „Къпсог Бийч“. Показах служебната си карта на пазача в кабинката.

— Трябва да стигна до просеката.

— Забранено е.

— Благодаря.

Прекосих паркинга, който беше почти пълен в тоя час на ясния слънчев ден, и продължих по просеката. По нея вървяха хора и общуваха с природата, но услужливо отскачаха, за да пуснат джипа ми.

Просеката се стесни и завих между две пясъчни дюни, откъдето преди пет години дон Жуан и неговата мадама се бяха спуснали на плажа.

Спрях горе-долу на същото място, където преди два дни бяхме застанали с Кейт, и слязох от колата. Пътят от хотел „Бейвю“ ми бе отнел общо по-малко от двайсет минути. Това означаваше, че двойката е стигнала там към седем и двайсет, ако Лусита беше посочила вярно времето, когато ги бе видяла.

После бяха намерили уединено място между дюните, бяха постлали одеялото, бяха извадили хладилната чанта и бяха нагласили видеокамерата или поне бяха свалили капачката, бяха отворили виното и така нататък, което означаваше някъде към осем без петнайсет.

Следваше малко вино, малко това-онова на одеялото и разходка по плажа, облечени или голи.

Събух си мокасините и закрачих по пясъка, където стотина души лежаха, разхождаха се, тичаха, играеха фрисби и плуваха в спокойното море.

Зачудих се дали дон Жуан и неговата мадама биха отишли до морето голи, макар и вечер. Може би. Хората, които въртят тайно любов, по природа са безразсъдни. Спрях при водата и погледнах назад към пясъчната дюна.

Ако се допуснеше, че са слезли до брега, може да бяха решили да заснемат романтичния залез, което означаваше, че камерата е била насочена точно към мястото на експлозията.

Загледах се в океана и се замислих за всичко това.

Включих мобифона си и зачаках да получа съобщение, обаче нямаше нищо. Съвсем малко хора имат номера ми и още по-малко от тях си падат по мен. Обаче обикновено ми се обаждат по два-три пъти дневно.

Включих пейджъра. Много хора имаха номера на пейджъра ми, сред които информатори, заподозрени, свидетели, колеги и обслужващият персонал на блока ми. Но и тук нямаше нищо.

Това мълчание или не означаваше нищо, или вещаеше нещо лошо. Ако съдех по собствения си опит, мълчанието обикновено не означава нищо, освен когато предвещава лоши неща. Стига дзен за тоя ден.

Замислих се дали да рискувам и да се обадя на мобифона на Кейт, обаче пак от собствен опит знаех, че адски много бегълци са залавяни при опит да се свържат с жени. Изключих и мобифона, и пейджъра.

Погледнах си часовника. Наближаваше четири и хората започнаха да си тръгват от плажа.

Поех обратно към джипа, като си мислех за посещението си в хотел „Бейвю“. Бях сигурен, че съм направил всичко, каквото трябваше да свърша в него, но човек винаги го гризе съмнението, че е пропуснал нещо, че не е задал някакъв въпрос, че не е забелязал някаква следа.

Всъщност бях убеден, че съм пропуснал нещо — нещо беше изскочило в главата ми и бе изчезнало, преди да го осъзная.

Дупките във времето винаги са важни, защото тогава се случват разни неща. Регистриране в хотела в четири и половина, в седем вечерта на плажа. Това бяха два и половина часа, които дон Жуан и неговата мадама бяха прекарали или в стаята, или извън нея.

Ако бяха прекарали времето в стаята, може да бяха правили секс, но не го бяха снимали, защото камерата е била в колата им. После бяха слезли на плажа с хотелското одеяло, сигурно пак да правят секс и да го заснемат. Какъв мъжага. След това бяха възнамерявали да се върнат в стаята със своя порно запис и отново да правят секс, докато го гледат. Супермен.

Струваше ми се абсурдно. Следователно може да не бяха правили секс, след като се бяха регистрирали в четири и половина. Тогава какво бяха правили през тия два и половина часа? Бяха разговаряли. Или спали. Бяха гледали телевизия или бяха чели. А може да бяха напуснали стаята и да бяха правили нещо друго, което да остави документна следа.

Обаче това се беше случило преди пет години. Следата не само че бе изстинала, но Тед Наш и Лайъм Грифит явно бяха изтрили отпечатъците им.

Това щеше да е цяло предизвикателство.