Нелсън Демил
Полет 800 (24)

23

Хотел „Бейвю“ изглеждаше точно така, както ми го беше описала Мари: голяма стара сграда във викториански стил и някога можеше да е бил частно имение. Отзад имаше модерна двуетажна постройка, която приличаше на мотел, разположена сред стари дървета, а зад нея забелязах няколко малки бунгала. Теренът се спускаше надолу към залива и в далечината видях бариерния остров, по който минаваше Дюн Роуд. Обстановката бе много приятна и разбирах защо двама богаташи на средна възраст са избрали мястото за любовна среща. От друга страна, на такова място можеха да се натъкнат на познати. Единият или и двамата, помислих си аз, бяха малко безразсъдни. Зачудих се дали още са женени за съпрузите си. Всъщност се питах дали жената още е жива. Обаче тук може би се намесваше моето детективско подсъзнание.

Изкачих няколкото стъпала на просторната дъсчена веранда и влязох в малко, добре обзаведено и климатизирано фоайе.

Обърнах се назад през стъклените врати и забелязах, че не виждам джипа си от фоайето.

— Добре дошли в хотел „Бейвю“, господине — поздрави ме служителят на рецепцията, елегантен младеж. — Какво обичате?

— Видях, че имате свободни стаи — отвърнах. — Искам стая в новата сграда.

Той затропа по компютъра си.

— Имаме свободна стая в крилото „Мънибог Бей“. Оттам се разкрива прекрасен изглед към залива за двеста и петдесет долара на нощ.

Икономиката отиваше на зле, обаче цените на „Бейвю“ се вдигаха.

— Ще я взема — казах аз.

— Отлично. Колко време ще останете при нас?

— Имате ли полудневни такси?

— Не, господине. Не и през лятото. — И прибави: — Елате наесен, ако искате набързо да се потъркаляте в чаршафите на половин цена.

Не каза точно тия думи, но смисълът беше същият.

— За една нощ — отвърнах аз.

— Ясно. — Служителят плъзна регистрационен талон и химикалка по плота и видях, че има маникюр. Заех се да попълня талона — хартията имаше твърда гланцова повърхност, по която оставаха отпечатъци, ако някой си направеше труда да ги снеме.

— Как ще уредите сметката си, господине? — попита ме служителят, който според месинговата табелка се казваше Питър.

— В брой.

— Отлично. Ще ми дадете ли кредитна карта, за да направя ксерокопие?

Побутнах талона към него.

— Не вярвам в кредитните карти. Обаче мога да ви дам петстотин долара в брой като депозит.

Той хвърли поглед към талона, после към мен.

— Отлично, господин Кори. Може ли да снимам шофьорската ви книжка?

— Не я нося. — Поставих визитката си върху плота. — Ето картичката ми.

Младежът погледна визитката, която носеше логото на ФБР, и се поколеба.

— Имате ли някакъв друг документ за самоличност?

Носех служебната си карта естествено, обаче исках да видя дали ще успея да наема стая като дон Жуан.

— Името ми е избродирано на бельото ми. Искате ли да го видите?

— Господине?

— Това е, Питър. В брой за стаята, депозит и визитката ми. Трябва ми стая. — Пъхнах две двайсетачки в дланта му. — Това е за труда ти.

— Добре, господине… — Той прибра парите, извади изпод плота кочан квитанции, започна да попълва нещо, после пак погледна визитката ми, за да препише името. — От… ФБР ли сте?

— Да. Всъщност не ми трябва стая. Искам да разговарям с господин Роузънтал. — Показах му служебната си карта, колкото да види снимката. — Тук съм по служба.

— Добре, господине… може ли да…

— Господин Роузънтал. Благодаря. Питър набра трицифрен номер и каза:

— Сюзан, един господин от ФБР иска да види господин Роузънтал. — Замълча и изслуша отговора. — Не… Аз не… Добре. — Младежът затвори. — Госпожица Корва, помощничката на господин Роузънтал, ще слезе всеки момент.

— Страхотно. — Взех си визитката и регистрационния талон от плота и ги прибрах в джоба си, ама какъвто съм си добряк, му оставих четирийсетачката за следващия маникюр. Огледах се — във фоайето имаше много тъмен махагон, саксии с растения, тежки мебели и дантелени завеси.

Отворената двукрила врата наляво водеше към бар-ресторанта, в който обядваха гости. Замириса ми на храна и коремът ми изкурка.

Надясно имаше друга двукрила врата, която водеше до дневна и библиотека, както беше споменала Мари. В дъното видях голямо стълбище, по което слизаше млада привлекателна жена по тъмна пола, бяла блуза и практични обувки. Тя се приближи до мен.

— Аз съм Сюзан Корва, помощничка на господин Роузънтал. Какво обичате?

В изпълнение на процедурата пак си показах служебната карта и учтиво се представих:

— Аз съм детектив Кори от Федералното бюро за разследване, госпожо. Дойдох да се срещна с господин Лесли Роузънтал.

— Може ли да попитам за какво се отнася?

— Въпросът е служебен, госпожице Корва, и нямам право да го обсъждам с вас.

— Ами… в момента той е доста зает, но…

— И аз съм доста зает — както обикновено, прибавих аз. — Няма да му отнема много време. Ще ви последвам.

Тя кимна, обърна се и заедно се заизкачвахме по стълбището.

— Хубав хотел — казах аз.

— Благодаря.

— Откога работите тук?

— Вече второ лято.

— Затваряте ли през зимата?

— Не, но наесен става доста тихо.

— Какво правите с персонала?

— Ами… освобождаваме повечето. Те знаят какво ги очаква. Имаме много местни и приходящи, които работят само през лятото. Учители, студенти. И професионални хотелиери, които следват сезоните и наесен се преместват на юг.

— Ясно. Едни и същи служители ли назначавате всяко лято? Изкачихме стълбището.

— Много от тях, да — отвърна тя. — Заплатата е добра и тук им харесва в свободните им дни. — Младата жена ме погледна. — Проблем ли има?

— Не. Чисто рутинна проверка. — За ваше сведение, когато ченге ви каже „рутинна проверка“, значи има проблем.

По широкия коридор имаше номерирани стаи. Завихме в странично крило, чиято врата носеше надпис САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Озовахме се във външен офис с компютърни монитори, пред които седяха четири жени и отговаряха на телефони.

Госпожица Корва ме заведе до друга врата, почука, отвори я и ми даде знак да вляза.

Зад голямо бюро седеше мъж в напреднала средна възраст. Носеше официална риза с разкопчана яка и разхлабена пъстра вратовръзка. Той се изправи и излезе иззад бюрото. Видях, че е висок и слаб. Лицето му изглеждаше интелигентно, въпреки че изглеждаше малко обезпокоен.

— Господин Роузънтал, това е господин Кори от ФБР — представи ме госпожица Корва.

Ръкувахме се.

— Благодаря, че ме приехте толкова бързо — казах аз.

— Няма проблем. — Той се обърна към помощничката си. — Благодаря, Сюзан. — Тя излезе и затвори вратата. — Седнете, господин?…

— Кори. Джон Кори. — Не му дадох визитката си, обаче му показах служебната си карта, за да постигна нужната ми психическа нагласа.

Седнах срещу бюрото му и той отново се настани на големия си мек стол.

— С какво мога да ви помогна, господин Кори?

Във ФБР те подготвят да си извънредно учтив с гражданите, което е хубаво. Освен това искат да си учтив със заподозрени престъпници, шпиони, незаконно пребиваващи чужденци и чуждестранни терористи, което е цяло предизвикателство за мен. Обаче Бюрото трябва да пази имиджа си. Господин Роузънтал беше гражданин и не го подозирах в нищо друго, освен че има безвкусна вратовръзка — по нея плуваха китчета.

— Правя допълнително разследване за катастрофата на полет осемстотин — осведомих го.

Той изглеждаше облекчен, че не е нещо друго, например че взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, и кимна.

— Както знаете, господине — продължих аз, — от тая трагедия изтекоха пет години и годишнината беше достойно отразена от медиите, което в известен смисъл възкреси обществената загриженост от случилото се.

Управителят пак кимна.

— През последните няколко дни и аз много мислих за това.

— Добре. — Огледах се наоколо. На стената висеше диплома от Корнелския университет, плюс десетки граждански и професионални награди, плакети и грамоти. През големия прозорец зад бюрото виждах залива и новото двуетажно крило „Мънибог Бей“, което приличаше на мотел. Надясно по пътя, който се спускаше към плажа, забелязах паркинга за мотелското крило, почти пуст по това време на деня в разгара на плажния сезон.

Отново насочих вниманието си към господин Роузънтал.

— В отговор на тази загриженост ние преразглеждаме някои въпроси. — Прозвуча ми тъпо, обаче той кимна. — Както си спомняте, двама евентуални очевидци на катастрофата са отседнали във вашия хотел на седемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста, деня на трагедията.

— Как бих могъл да забравя? Успяхте ли да ги откриете?

— Не, господине.

— Е, те повече не са идвали тук. Поне доколкото знам. Щях да ви се обадя.

— Да, господине. Имате ли номер и име за свръзка?

— Не… но знам как да се свържа с ФБР.

— Добре. Прочетох доклада на агентите, които навремето са били тук, и искам да ми изясните някои неща.

— Разбира се.

Господин Роузънтал изглеждаше свестен, откровен и готов да съдейства.

— Тук ли е още служителят, който е регистрирал евентуалния очевидец? — попитах го.

— Не. Напусна скоро след катастрофата.

— Ясно. Как се казваше?

— Кристофър Брок.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Не, но мога да ви дам служебното му досие.

— Това ще ми е от полза. Имали сте и една камериерка, латиноамериканка на име Лусита Гонзалес Перес, която е видяла евентуалния свидетел и една жена да излизат от стаята си. Стая двеста и три. Камериерката още ли работи при вас?

— Едва ли. Не съм я виждал от онова лято. Но ще проверя.

— Дали имате и нейно досие?

На лицето му се изписа малко неловко изражение.

— Пазим ксерокопия на зелените им карти, ако имат разрешително за работа. Всичките ни служители от чужд произход или са американски граждани, или са с работна виза — иначе не ги взимаме на работа.

— Убеден съм в това, господине. Въпросът не е положението на тази жена в страната. Тя е свидетел и бихме искали отново да разговаряме с нея.

— Ще проверя.

— Добре. Имали сте още една чистачка. Която е влязла в стая двеста и три по обяд на другия ден и съобщила, че гостите са заминали и липсва одеяло. Тя още ли е тук?

— Не, не съм я виждал от онова лято. Започвах да виждам някаква закономерност.

— Но си я спомняте, нали? — попитах го.

— Да.

— Имате ли нейно досие?

— Сигурен съм, че имаме. Тя беше студентка, идваше всяко лято да работи в хотела. Работеше здраво и здраво купонясваше. — Той се усмихна и прибави: — Мисля, че последното лято, когато беше тук, пишеше дипломната си работа.

— Как се казваше?

— Роксан Скаранджело.

— Местна ли е?

— Не. Живееше във Филаделфия. Учеше в щатския университет. Или в Пенсилванския. Пише го в заявлението й.

— Пазите ли го?

— Да. Заради данъчните. Освен това винаги назначаваме повторно добрите служители и понякога им се обаждаме по телефона през май.

— Ясно. — Студентката Роксан не беше важна свидетелка, нито Кристофър от рецепцията, нито Лусита. Тогава какво правех тук, по дяволите? Понякога просто трябва да започнеш работа, да излезеш на терен и да задаваш въпроси на хора, които на пръв поглед не знаят нищо. Това е нещо като лабиринт, в който ставаш спец по лъжливи пътеки и задънени коридори — първата крачка към откриването на изход от лабиринта.

— Спомняте ли си имената на федералните агенти, които са дошли в хотела ви, за да търсят госта от стая двеста и три? — попитах аз.

— Не. Изобщо не научих имената им. Рано сутринта се появи някакъв човек… беше петъкът след катастрофата и той питаше дали някой от персонала е съобщил за изчезнало одеяло. Повикаха главната домакинка и тя потвърди, че липсвало одеяло от стая двеста и три. После агентът се срещна с мен и поиска разрешение да разговаря с персонала. Естествено, дадох му го, но попитах за какво става въпрос? И той отговори, че щял да ми обясни по-късно. Междувременно се появиха тези трима агенти от ФБР и единият каза, че било свързано с катастрофата. Носеше одеялото в найлонов чувал с надпис „Веществено доказателство“ и го показа, първо на мен, после на домакинката и няколко камериерки. Ние потвърдихме, че може да е липсващото одеяло. Тогава те настояха да прегледат регистрационните талони и компютърните данни и да разговарят със служителя, който е бил дежурен на рецепцията предишния ден. — Господин Роузънтал прибави: — Но всичко това ви е известно.

— Да. Спомняте ли си името на тоя агент, който първо е дошъл да пита за липсващо одеяло?

— Не. Даде ми визитката си, но после си я взе.

— Ясно. Продължете, моля.

Управителят разказа събитията отпреди пет години с яснотата на човек, който стотици пъти ги е излагал на приятели и роднини, да не споменавам за паметта на човек, който по необходимост си е имал работа с федерални агенти, обсебили целия му хубав и спокоен хотел.

В разказа му нямаше нищо ново, обаче аз го изслушах внимателно за всеки случай.

— Та се оказа, че гостът се е регистрирал под измислено име… тук имаме принцип да не подпомагаме такива неща…

— Освен през зимния сезон.

— Моля?

— Продължавайте.

— Държим да знаем кои са гостите ни. И Кристофър, служителят на рецепцията, точно е изпълнил задълженията си… но вече изискваме кредитна карта, шофьорска книжка или друг документ за самоличност със снимка.

Имах новина за господин Роузънтал, обаче сега не беше моментът да му я съобщавам и попитах:

— Защо е напуснал Кристофър?

— Ами… имахме известни разногласия по начина, по който е регистрирал госта. Не го обвинявах, но настоях пак да си припомни правилата. Това като че ли не го смути особено много, но след ден-два напусна. — Управителят прибави: — Хотелският персонал, особено мъжете, са малко чувствителни.

Замислих се за това.

— Какво стана с петстотинте долара депозит?

— Още ги пазим за госта. — Той се усмихна. — Без трийсет и шест долара за две половинки вино от минибара и липсващото одеяло.

Отвърнах на усмивката му.

— Съобщете ми, ако тоя господин се появи за депозита си.

— Непременно.

Значи дон Жуан и неговата мадама бяха пили вино преди или след плажа.

— Имате ли големи бутилки в стаите?

— Не. — Господин Роузънтал замълча за миг. — Един от федералните агенти също ми зададе този въпрос. Защо е толкова важно?

— Не е важно. И какво пишеше на визитката на госта?

— Не помня името. Мисля, че беше адвокатска визитка.

— Служителят на рецепцията, Кристофър, споменавал ли е, че човекът му е приличал на адвокат?

Въпросът, изглежда, смути господин Роузънтал.

— Ами… как изглеждат адвокатите?

Едва успях да устоя на изкушението да му обясня. Вместо това казах:

— Моля, продължете.

Той продължи за другите четирима агенти, които се присъединили към първите трима — трима мъже и жена, която трябваше да е Мари Губитози.

— Те разпитаха всички, персонала и гостите, и това малко наруши реда в хотела, но всички искаха да са максимално полезни, защото беше свързано с катастрофата. Всички бяха много разстроени от случилото се и говореха само за това. — И управителят се отнесе със спомените си за оня ден.

Махмурлукът ми вече изчезваше и успях да кимна, без да ме заболи главата. Извадих мобифона и пейджъра от джоба си и ги включих в очакване на съобщения. Имаш десетина минути преди да прихванат сигнала, обикновено повече, но понякога вадят късмет и те спипват за толкова. Изчаках около пет минути, докато господин Роузънтал говореше, след това изключих устройствата. Първоначалният ми яд, че Кейт ме е излъгала, се превръщаше в яд, че не ми се е обадила. Как да вдигнеш приличен скандал, като не си говориш?

Хрумна ми, че може да са я привикали в кабинета на някой шеф или в ОСО и че в момента отговаря на някои мъчни въпроси. Хрумна ми също, че макар да не й бях споменавал за това пътуване — а бях сигурен, че не са ме проследили до хотела — хората от ОСО може да са се сетили къде си прекарвам болничния. Почти очаквах Лайъм Грифит и трима главорези да нахлуят в стаята и да ме отведат. Това щеше да изненада господин Роузънтал. Но не и мен. Той продължаваше разказа си.

— Много гости си заминаха преждевременно, защото не искаха да ходят на плажа… защото… защото… водата изхвърляше… нали разбирате… — Управителят дълбоко си пое дъх. — Но после започнаха да прииждат любопитни и адски много журналисти, а също неколцина политици. ФБР ми предложи гарантиран едномесечен престой, ако им направя отстъпка. Приех и се радвам, че го направих, защото те удължиха престоя и някои останаха до късно есента.

— Доста сте спечелили.

Той ме погледна.

— Всички тук спечелиха. Но знаете ли какво? Щях да дам стаите безплатно, ако с това щях да помогна на следствието. — И прибави: — Отпуснах безплатна закуска на всички участници в разследването.

— Много щедро от ваша страна. Някой от ония агенти, които ви разпитваха, отседна ли тук?

— Струва ми се, че отседнаха поне двама. Но след пет години вече не си спомням. Нямах почти никакъв контакт с тях. Всичко това няма ли го във вашите архиви?

— Има го. Това се нарича „документална проверка“. — Измислих си го, обаче той като че ли ми повярва. Стигах до всички очаквани задънени улици, обаче имах две нови имена, Кристофър Брок, служителя на рецепцията, и студентката Роксан Скаранджело. Трябваше ми поне още едно, в случай че се появеше полицията на мисълта. — Как се казваше главната домакинка?

— Анита Моралес.

— Още ли работи при вас?

— Да. Тя е от постоянния персонал. Много добър ръководител.

— Чудесно. — Щеше ми се да мога да кажа същото за моя началник. — Да се върнем на Роксан — разговаряхте ли с нея, след като от ФБР я разпитаха?

— Да… но й бяха наредили да не обсъжда показанията си с никого, включително с мен.

— Но ви е казала, че е видяла следи от червило по чаша за вино в стаята, че душът е бил използван и е липсвало одеяло.

— Не е обсъждала тези неща с мен — отвърна управителят.

— Добре. Агентите взеха ли пръстови отпечатъци на някого от вашия персонал?

— Да. На служителя на рецепцията, Кристофър, и камериерката, Роксан. Казаха, че им трябвали, за да ги изключат от отпечатъците, открити на рецепцията и в стаята.

Да не споменавам за регистрационния талон. Предполагах, че дон Жуан е оставил доста ясни отпечатъци по талона, които бяха съответствали на отпечатъците по чашата за вино и бутилката на плажа, което го свързваше с двете места. Неговата мадама също беше оставила отпечатъци по чашата и бутилката, но навярно не и в стаята, щом я бяха почистили. Обаче ако на никого от двамата никога не бяха взимали отпечатъци за нищо, това си оставаше задънена улица, докато не ги откриеха по друг начин.

Господин Роузънтал прекъсна мислите ми.

— Трябва ли да подпиша показанията си?

— Не. Искате ли?

— Не… но се питах… не си водите записки…

— Не се налага. Разговорът ни е неофициален. — Ако си водех записки и ме арестуваха, щях още повече да загазя. — Преди пет години не подписахте ли показанията си?

— Подписах ги. Виждали ли сте ги?

— Да. — Беше време да сменя темата и посоката на разговора. — Искам да видя досиетата на вашите служители.

— Разбира се. — Той се изправи. — Лично ще ви ги покажа.

— Благодаря ви.

Излязохме от кабинета му и се спуснахме по стълбището към фоайето. Пак включих мобифона и пейджъра си, за да видя дали имам съобщения. Както ще ви уверят хората от вътрешния отдел в НЙПУ, ФБР и ЦРУ, най-трудно се следи свой човек. Няма хитри престъпници — всички са тъпи и оставят повече улики от Дядо Коледа на Бъдни вечер. Обаче ченгетата и агентите от ФБР и ЦРУ са друго нещо — те трудно се разкриват, когато вършат нещо престъпно.

След като си помислих това, изпитах натрапчивото усещане, че ме наблюдават, както казват ченгетата. Имах около двайсет и четири часа, докато надушат какво върша. Или пък двайсет и четири секунди.