Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Fall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2009)
Разпознаване и корекция
ultimat(2009)
Допълнителна корекция
Джейн(2012)

Издание:

Нелсън Демил. Полет 800

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2004

История

  1. —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
  2. —Корекция

21

Слободан седеше в таксито и разговаряше по мобифона си.

— На пристанището „Сейнт Джордж“ — наредих, щом се качих. — Бързо.

Той потегли, като продължаваше да плямпа по телефона на език, който звучеше като прахосмукачка.

Стигнахме на пристанището десет минути преди ферибота в пет и половина и аз му платих, колкото показваше броячът, плюс петачка отгоре. Мислено си отбелязах да ги пиша на сметката на госпожа Мейфилд.

Пред пристанището имаше количка със сладолед и в проява на чиста носталгия си купих фунийка с две топки.

Качих се на ферибота, който още беше празен, отидох на горната палуба и след няколко минути отплавахме за Манхатън.

Пътят е двайсет и пет минути и през това време мислех за някои неща, които не се връзваха. Неща, които ми беше казала или не ми беше казала Кейт. Тоя занаят е петдесет процента информация и петдесет процента интуиция и моята интуиция ми подсказваше, че не разполагам с цялата информация.

Пътьом погледнах Статуята на свободата и да, изпитвах малко патриотизъм, вярвах в дълга си да защитавам конституцията на Съединените щати и така нататък, обаче още не бях убеден, че случилото се с боинга на ТУЕ е удар срещу моята родина.

После идваха жертвите и техните роднини. Като детектив от отдел „Убийства“, винаги съм се опитвал да не се сближавам със семейството на убития, обаче много пъти съм го правил. Това те мотивира, но не винаги по начин, който е от полза за теб или за жертвите.

Представих си момента, в който разрешавам тоя случай — както се казва, представи си успеха и ще успееш. Представих си Кьоних, Грифит и моя пряк началник от НЙПУ капитан Дейвид Стийн, които ми стискат ръката, докато колегите ми ръкопляскат и викат ура, и как ме канят на вечеря в Белия дом.

Само че, ако успеех да изискам преразглеждане на случая, нямаше да се случи точно така. И дори не ми се мислеше какво ще се случи всъщност. Нямаше никакви положителни страни, а само една абсолютно отрицателна, освен че щях да задоволя самолюбието си и да затвърдя репутацията си на адски противна личност.

После естествено идваше Кейт, която разчиташе на мен. Колко мъже са се прекарали в опит да направят впечатление на жени? Поне шест милиарда. Може би и повече.

 

 

Фериботът пристана. Слязох и взех такси до „Делмонико“ на Бийвър Стрийт, съвсем близо до пристанището.

„Делмонико“ съществува от сто и петдесетина години, затова предполагах, че заведението не е било закрито наскоро и не е оставило госпожа Мейфилд на улицата. Тъй като се намираше във финансовия квартал, то гъмжеше от уолстрийтски типове и не се посещаваше често от представители на Федерал Плаза, което всъщност се искаше.

Отидох на бара, където госпожа Мейфилд си приказваше с двама надървени уолстрийтски пичове, вмъкнах се помежду им и я попитах:

— Болеше ли?

Кое!

— Когато падахте от рая.

Тя се усмихна.

— Надявам се, че не използвате този цитат често.

— Това не е цитат. — Поръчах си дюърс и сода. — Изглеждате ми позната.

Кейт пак се усмихна.

— Отскоро съм в града.

— И аз. Корабът ми току-що пристигна. Всъщност дойдох с ферибота от Стейтън Айлънд.

Донесоха ми скоча и се чукнахме.

— Къде беше? — попита тя.

— Току-що ти казах. На Стейтън Айлънд.

— Помислих, че се шегуваш.

— Не се шегувам. Наистина бях на Стейтън Айлънд.

— Защо?

— Търсих къща за нас двамата. Някога мислила ли си да имаме деца?

— Ами… да, мислила съм. Защо питаш?

— Бременен съм.

Кейт ме потупа по корема.

— Личи си. Какви са тия работи с къщата и децата?

— Преди малко разговарях с една полицайка на Стейтън Айлънд — в отпуска по майчинство. През деветдесет и шеста е била в КТС. Разпитвала е свидетели в хотел „Бейвю“.

— Наистина ли? Как я намери?

— Мога да намеря всеки.

— Ти не можеш да намериш и два чорапа от един и същи чифт. Какво ти каза тя?

— Разпитвала е камериерката, която видяла оня човек, дето явно е занесъл хотелското одеяло на плажа. Камериерката видяла и неговата мадама.

Кейт се замисли.

— Твоята приятелка знае ли дали от ФБР са разпознали двойката?

— Доколкото й е известно, не са. Човекът се регистрирал под измислено име. — Отпих от скоча си.

— Още какво научи от тази жена? — попита Кейт.

— Научих, че тримата федерални агенти, които командвали парада, не споделили нищо с четиримата детективи от НЙПУ, които вършели черната работа. Обаче това вече го знаех.

Тя не отговори. Погледнах я.

— Между другото, я ми кажи как оня уестхамптънски полицейски доклад за одеялото на плажа се е озовал при теб?

— Съвсем случайно — след няколко секунди мълчание отвърна Кейт. — Една вечер преглеждах много доклади в мотелската си стая и този привлече вниманието ми.

— Опитай пак.

— Добре де… Една вечер с Тед бяхме на по чашка и той ми го спомена. Струва ми се, че беше прекалил с алкохола.

Побърках се от яд, обаче се овладях и адски любезно отбелязах:

— Нали ми каза, че изобщо не си обсъждала тоя случай с него.

— Извинявай.

— Още за какво си ме излъгала?

— За нищо, заклевам се.

— Защо ме излъга?

— Ами… просто не смятах, че е важно да знаеш откъде имам тази информация. Знам какъв ставаш, когато спомена за Тед Наш.

— Нима? И какъв ставам?

— Психопат.

— Глупости.

Привличахме известно внимание, защото май бях повишил глас над глъчката около бара.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се барманът.

— Да — успокои го Кейт и се обърна към мен. — Да вървим.

— Не. Тук ми харесва. Кажи ми още какво си забравила да ми споменеш. Тутакси.

Тя запази самообладание, обаче виждах, че е разстроена. За разлика от мен — аз кипях.

— Изплюй камъчето.

— Не ме принуждавай. Ти не си…

— Хайде. И без будалкане.

Кейт дълбоко си пое дъх.

— Добре… но не е каквото си мислиш…

— Няма значение какво си мисля.

— Хм… Тед също работеше по случая с боинга на ТУЕ, както може би вече знаеш… и аз го познавах от службата… но никога не сме имали връзка, както десетки пъти съм ти повтаряла и което си е самата истина.

— Тогава защо ти е казал за одеялото на плажа и за капачката от видео обектива, щом не е трябвало да го знаеш?

— Не съм сигурна… но една вечер отидохме на по чашка в местния бар… около седмица след катастрофата, и той пи прекалено много… и спомена за доклада на местната полиция. Каза нещо от рода на „Двамата сигурно са се записвали как правят секс на плажа и може да са заснели експлозията“. Зададох му няколко въпроса и той млъкна. На другия ден ми се обади и ми каза, че намерили двамата — оказали се възрастна семейна двойка и капачката била от обикновен фотоапарат, а не от видеокамера, и двамата нито видели, нито снимали нещо, свързано с взрива. — Тя разклати чашата си.

— Карай нататък.

— Ами, съвсем ясно ми беше, че съжалява, задето предишната вечер се е разприказвал, затова отговорих: „Е, жалко“ или нещо от този род, и приключихме темата. Но после отидох в уестхамптънската полиция и там ми съобщиха, че от ФБР вече били взели писмения доклад и още чакали да им върнат копие. — Кейт се усмихна криво: — Сигурно още чакат. Но научих как се казва полицаят, който е бил на плажа и е написал доклада. Свързах се с него. Той не беше сигурен, че трябва да разговаря с мен, но ми описа случилото се и спомена, че казал на ФБР, че одеялото може да е от хотел или мотел. Бях затънала до гуша в разпити на очевидци, затова не тръгнах по тази следа и честно казано, не виждах защо да го правя. С това се занимаваха Тед и други. Обаче след седмица или малко по-късно се върнах в службата за няколко дни и както ти казах, започнах да се обаждам в местните мотели и хотели, и разговарях с управителя на „Бейвю“ Лесли Роузънтал, който ме информира, че от ФБР вече ходили там с одеялото и разпитали персонала и гостите. Главният агент не му казал нищо, освен че не бивало да разговаря с никого за това. — Тя ме погледна. — Няма нищо повече.

— Кой беше главният агент?

— Лайъм Грифит. Сигурна съм, че вече го знаеш от твоята позната на Стейтън Айлънд.

— Да, обаче защо не ми го каза по-рано?

— Защото още отначало те предупредих, без имена. Тъкмо затова не ти казах и за Тед.

— И какво направи с информацията от господин Роузънтал?

— Нищо. Какво трябваше да направя? Мислих по този въпрос, наистина, но преди да потъна в прекалено дълбоки размисли, ме привикаха в кабинета на ОСО, както ти казах. — Кейт допи чашата си. — Тед е знаел, че душа наоколо и че съм получила предупреждение, сигурна съм, обаче не ми се извини, че ми го е споменал, а просто започна да се държи хладно с мен.

— О, бедничката тя.

— Разкарай се, Джон. Нямам какво да крия и от какво да се срамувам. Просто престани.

— Ти ме излъга.

— Да. Излъгах те, за да избегна кофти сцени като тази. Има ли значение откъде съм получила информацията? Деветдесет и девет процента от това, което ти казах, е истина, а онова, което не съм ти казала, не се е отразило на действията ти. Сега просто научи още нещо: когато е пиян, Тед Наш е също толкова глупав, колкото теб и всички останали. Доволен ли си?

Не отговорих, просто седях до нея, все още доста разгорещен от тоя словесен двубой.

Тя постави длан върху ръката ми и принудено се усмихна.

— Да те черпя едно?

Ако изпиех още две, сигурно щях да се успокоя, обаче в кръвта ми имаше само едно малко и не можех да се примиря с факта, че жена ми ме е излъгала. Освен това не бях съвсем убеден, че ми казва цялата истина за това къде, как и защо Тед Наш е споделил с нея — като го знаех какъв темерут е Тед, не можех да си представя, че ще се разприказва в бара, но можех да си го представя как дрънка в спалнята.

— Хайде, Джон — каза Кейт. — Да пийнем по още едно.

Обърнах се и си тръгнах.