Нелсън Демил
Полет 800 (21)

20

Седна срещу мен и ме попита:

— Искаш ли да имаш деца?

— А?

— Деца. С жена ти планирате ли да имате семейство?

— Аз си имам семейство. Всички са откачалки.

Тя се засмя.

— Докъде бяхме стигнали?

— До портрета на дон Жуан — напомних й. — Пазиш ли го?

— Не. Грифит ни раздаде четири ксерокопия и после си ги взе.

— Знаеш ли как се казва служителят от рецепцията?

— Не. Нито съм разговаряла с него, нито съм го виждала. С него се занимаваха феберейците.

— Ясно. Значи си започнала да разпитваш гостите и персонала.

— Да. Трябваше да видим дали някой друг освен служителя на рецепцията е видял оня човек, колата му или жената с него. Освен това трябваше да проверим дали са ходили в бара или ресторанта на хотела, дали са използвали кредитни карти и така нататък. Искам да кажа, Грифит ни казваше какво да правим, като че ли сме вчерашни.

— Това им е в кръвта.

— Да де. Обаче аз си казах: „Какъв смисъл има? На кой му пука? Изневяра ли разследваме, или самолетна катастрофа?“ И го питам: „Очевидци ли търсим, или заподозрени?“ Искам да кажа, че тая работа имаше смисъл само ако търсехме заподозрени с ракета в колата. Нали така?

Не беше съвсем така, но отвърнах:

— Нещо такова.

— Та задавам му аз тоя въпрос и това явно го наведе на адски интелигентна идея. „Всеки свидетел е потенциален заподозрян“, вика той или нещо от тоя род. И ни дават на всички списък на камериерките, кухненския и ресторантския персонал, служителите и така нататък. Общо петдесетина души, които трябваше да са били на работа през въпросния период — от четири и петнайсет в сряда, седемнайсети юли, до обяд на другия ден. На мен ми се паднаха десетина души.

— Що за хотел е това?

— Голяма стара сграда, а бе хан с трийсетина стаи и няколко бунгала на плажа. Бар, ресторант и даже библиотека. Хубав хотел. — Тя ме погледна. — Сам ще видиш, когато отидеш там.

Не отговорих.

— Останахме в „Бейвю“ цял ден, чак до късно вечерта, за да хванем някои хора от следващата смяна — продължи Мари. — Освен това имах списък с четиринайсет гости, които бяха там от седемнайсети юли и още не си бяха заминали. Имаше и списък с гостите, които са били там на седемнайсети, обаче вече си бяха тръгнали. Трябваше да ги потърсим на другия ден, но така и не се стигна до това.

— Защо?

— Не знам. Може да са ги поели други хора. А може Грифит и приятелчетата му да са улучили десетката още същата вечер. Тия типове някога казват ли нещо?

— Колкото може по-малко.

— Точно така. Пълни скапаняци. Например Грифит казва, че всички трябвало да се срещнем към единайсет вечерта, по-късно щял да ни съобщи къде. Обаче заедно с другите двама феберейци цял ден обикаляха, разговаряха с нас и присъстваха на някои разпити. Накрая Грифит един по един ни благодари, освободи ни и срещата така и не се състоя, затова не успях да сравня записките си с бележките на другите трима детективи. Съмнявам се, че изобщо е имало среща.

Оставах с ясното впечатление, че Мари Губитози не е доволна от отношението към нея и нейните колеги от НЙПУ. И тъкмо затова разговаряше с мен, въпреки че преди пет години й бяха наредили да не приказва с никого. Исках да стигна до края на това разследване, обаче тя имаше нужда от отдушник — и най-вероятно краят щеше да се свежда само до това.

— Искаш ли бира? — попита тя.

— Не, мерси. Не съм на служба.

Мари се засмя.

— Господи, толкова отдавна или съм бременна, или кърмя, че не си спомням вкуса на бирата.

— Ще те черпя бира, когато кажеш.

— Разбрахме се. Добре — значи започнах по списъка. Предварителни разпити. И им показвам портрета. Сведох бройката до четирима служители и двама гости и ги помолих да ме чакат по различно време в един хотелски офис. Та разпитвам аз една камериерка, Лусита, тъкмо беше застъпила и сигурно си мислеше, че съм от имиграционните власти. Показвам й портрета на дон Жуан и тя вика, че не го познавала, обаче нещо на лицето й ми направи впечатление. Затова й поисках зелената карта или документ за гражданство и тя се разплака. Наложи се малко да наруша правомощията си и й обещах, че ще й помогна да получи работна виза, ако ми съдейства. Супер сделка за всички и тя вика, да, видяла оня човек и една жена да напускат стая двеста и три към седем вечерта.

— Това не са ли показания, дадени под принуда?

— Не. Е, да де, обаче са верни. Познавам, когато ме будалкат.

— Добре. Тя описа ли жената?

— Не много добре. Била на десетина метра, когато ги видяла да излизат от двеста и трета стая, стояла на терасата на втория етаж, която опасва стаите. Те били с гръб и слезли по стълбището. Но определено излизали от стая двеста и три. Жената била малко по-млада от дон Жуан, малко по-ниска от него, стройна, носела светлокафяви шорти, синя блуза и сандали. Била с очила и широкопола шапка, все едно че не искала да я познаят.

— Накъде са отишли?

— Към паркинга. Мъжът носел одеяло, което според Лусита приличало на хотелските, и тя тъкмо затова ги гледала, обаче клиентите често го правели и връщали одеялата, затова не си помислила кой знае какво. Та това е нашата двойка. Нали така?

— Да — съгласих се. — Носели ли са нещо друго?

— Какво например?

— Ами… нещо.

Мари ме погледна.

— Лайъм Грифит три пъти зададе същия въпрос на камериерката. Какво търсим, Джон?

— Хладилна чанта.

— Не. Само одеяло.

Замислих се и заключих, че ако това е въпросната двойка, както ми се струваше най-вероятно, хладилната чанта и камерата вече са били в колата.

— Надявам се, че Лусита е забелязала също марката, модела, годината, цвета и номера на колата, на която са се качили — казах.

Тя се усмихна.

— Не винаги вадим такъв късмет. Но беше мернала колата, въпреки че не можеше да я опише, освен че двамата са отворили багажника. Та значи, водя я аз на паркинга и й показвам бусове, комбита и ванове. Сведохме възможностите до двайсетина марки и модели. Тя не разбираше от коли, каза само, че била светла. Жълто-кафява.

Кимнах и се замислих за светлия форд „Иксплорър“, който полицаят от Уестхамптън бе видял да идва от плажа точно след катастрофата. Всичко си пасваше като пъзел, подреден наопаки. Някой трябваше да го обърне, за да види картинката.

— После двамата се качили в колата и потеглили — продължи Мари. — Край на следата.

— Направихте ли портрет на жената въз основа на описанието на Лусита?

— Не. Нали казах, че жената носела очила и широкопола шапка. — Мари се усмихна. — Лусита ми сподели, че може да е била кинозвезда.

И аз се усмихнах.

— Е, в известен смисъл е била права.

— С други думи?

— По-късно ще ти кажа. Как е цялото име на тая Лусита?

— Лусита Гонзалес Перес.

Запомних го.

— Някой не предположи ли, че жената от стая двеста и трета също е оставила колата си на паркинга?

— Да. И това още повече наклони везните в полза на вероятността да са били семейни любовници. Обаче никой не я беше видял в друга кола. Проверихме номерата на колите, които бяха на паркинга, за да видим дали няма да излезе нещо. Някои все още смятаха, че жената е станала жертва на престъпление и че мъжът я е очистил на плажа или в стаята и я е метнал в багажника на колата, увита в одеяло. Но от това не излезе нищо — поне доколкото знам.

— Някой видял ли ги е да се връщат в хотела оная вечер?

— Не. За пръв и последен път ги е забелязала Лусита, на излизане от стаята им. Изчезнали са някъде между седем и по обяд на другия ден, когато друга камериерка влязла в двеста и трета да почисти, и заедно с тях изчезнало одеялото, явно същото, което е било зарязано на плажа.

— Успя ли да разговаряш с другата камериерка?

— Не. Грифит и неговите дружки вече я бяха изстискали и тя изобщо не фигурираше в нашия списък. Обаче Грифит каза, че жената си спомнила следи от червило по една от чашите. Душът бил използван и леглото било оправено, липсвало само одеялото. В стаята не било оставено нищо, което да ни насочи нанякъде, защото камериерката почистила и изнесла всичко, което можело да помогне за идентифициране на двойката. — Мари замълча за миг. — Поне така каза Грифит.

— Трябва да се научиш да вярваш на федералните агенти — посъветвах я.

Тя се засмя.

Замислих се за всичко това. Въпреки че имах по-ясна представа за случилото се преди пет години в хотел „Бейвю“, не бях по-близо до оная двойка от вчера. Искам да кажа, ако Грифит, Наш и другият фебереец наистина бяха стигнали до задънена улица, след като всички ресурси на света бяха на тяхно разположение, аз бях стигнал до тухлена стена.

От друга страна, може да бяха напипали златна жила.

И без това е трудно да се разследва случай отпреди пет години — още по-трудно е да се разследва случай, вече разследван от някой друг, който е скрил всички улики и свидетели.

Е, сега ми оставаше само да се върна в службата и да поискам папките с надпис: „Полет 800“ на ТУЕ — хотел „Бейвю“ или нещо от тоя род. Нали така?

— Сещаш ли се нещо друго? — попитах Мари.

— Не, но ще помисля.

Дадох й визитката си.

— Ако се сетиш за нещо, обади се на мобифона ми. Не звъни в службата.

Тя кимна.

— Ще ми дадеш ли име?

— Не мога. Но ще се обадя тук-там и ще видя дали някой от другите три ченгета иска да разговаря с теб. Какво става, Джон?

— Ами, ще ти кажа какво не ти е съобщил Грифит — на онова одеяло на плажа са намерили капачка от видео обектив.

Трябваха й две секунди, за да ахне.

— Мамка му! И смяташ…

— Кой знае? — Станах. — Трай си. Междувременно помисли за деня в „Бейвю“ и какво може да си чула после. Благодаря ти за отделеното време и помощта, Мари.

Приближих се до кошарката и навих залъгалката.

— Не ме изпращай.

Тя ме прегърна и каза:

— Пази се.