Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Fall, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Полет 800
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 2004
История
- —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
- —Корекция
16
Дик Карнс влезе в ресторанта, забеляза ме и докато сядаше срещу мен, се ръкувахме. — Благодаря, че дойде — казах.
— Няма защо. Обаче в един трябва да съм в центъра.
Шейсетинагодишният Дик беше запазил цялата си коса и всичките си зъби. Беше винаги елегантен и днес не правеше изключение.
— Гледа ли снощи мача? — попитах го.
— Да — потвърди той. — Страхотен мач. Ти гледа ли го?
— Имах работа. Как е Мо?
— Добре е. По-рано мърмореше за работното ми време в полицията, после в КТС. Сега съм си вкъщи и има нова тема за мърморене. Вика ми: „Заклела съм се да съм с теб в добро и лошо, Дик, обаче не съм казвала нищо за обяд“.
Усмихнах се.
— Как ти понася семейният живот? — попита той.
— Страхотно. От полза е, че сме в един и същи занаят. Освен това получавам безплатни правни съвети.
Беше негов ред да се усмихне.
— Можеше да е и по-зле. Тя е истинска кукличка.
— Всеки ден благославям Господ.
— Като стана дума за правни съвети, чуваш ли се с Робин?
— От време на време. Прелита покрай балкона ми на метлата си и ми маха с ръка.
Дик се засмя.
След като приключихме с встъплението, смених темата и го попитах:
— Харесва ли ти работата?
Той се замисли за миг.
— Липсват ми хората, с които работех, но общо взето, сам си определям работното време и хонорарите си ги бива. Понякога обаче е доста мудно. Нали разбираш, трябва да правим повече проверки за повече хора. Например ония идиоти от охраната на летищата — тяхната работа е важна, ама им плащат кофти и половината са потенциален риск за сигурността.
— Говориш като истински цивилен агент на граждански договор, който се стреми да таксува повече часове — отбелязах.
Дик се усмихна.
— Плащат ми на случай, а не на час. Сериозно, нещата в тая страна трябва да се постегнат.
— Живеем в държава, която е благословена с много късмет и два океана — осведомих го.
— Ще ти съобщя една новина. Късметът е на изтичане, а океаните вече не значат абсолютно нищо.
— Може и да си прав.
Дребната старица се дотътри и Дик си поръча кафе и пепелник. После запали цигара.
— Е, с какво мога да ти помогна? С такава работа ли искаш да се заемеш? Мога да те свържа с когото трябва.
И двамата знаехме, че не го моля за спешна среща, за да говорим за работа, обаче ако по-късно се наложеше, можеше да използваме тая версия за прикритие.
— Да — отвърнах. — Струва ми се, че с удоволствие ще се занимавам с такова нещо.
Кафето пристигна. Той отпи, смукна от цигарата си и накратко ми описа работата си, за да имам убедителен вид, ако някой ме разпитва за нея, докато ме проверяват с детектор на лъжата.
После превключих на категорията „Още за какво приказвахте?“.
— Да минем на въпроса. Имам нужда от сведения за полет осемстотин на ТУЕ.
Дик не отговори.
— Не участвам в следствието и както знаеш, никога не съм участвал — продължих аз. — Както знаеш, Кейт участва, обаче не иска да ми каже нищо. Никой от КТС не иска да ми каже нищо и аз не искам да приказвам с тях. Ти си ми старо приятелче и си цивилен, затова искам да си поприказваме.
— Хлябът ми зависи от федералните власти — след кратко мълчание отвърна той.
— И моят. Затова хайде да си поприказваме като бивши ченгета.
— Не ми докарвай беля, Джон. Нито на себе си.
— Аз сам мисля за себе си, Дик. Що се отнася до теб, знаеш, че никога няма да те издъня.
— Знам. Обаче… Подписал съм клетвена декларация…
— Майната й на декларацията. Делото е приключено. Можеш да говориш.
Дик мълчеше.
— Виж, Дик, познаваме се отдавна. Хайде да се престорим, че никога не сме чували за ФБР и Контратерористичната спецчаст. Аз работя по един случай в свободното си време и имам нужда от помощта ти. — Всъщност тоя ден бях на работа, обаче всичко се балансира.
Той дълго се взира в кафето си, после попита:
— Защо се интересуваш от тоя случай?
— Вчера ходих на панихидата. Трогнах се. Освен това ми се представи един човек, Лайъм Грифит. Познаваш ли го?
Дик кимна.
— Прекалено настойчиво ме разпитва какво правя там. Затова ме обзе любопитство.
— Това не е основание да си вреш носа в тия работи. Виж, тоя случай провали повече хора от повече държавни институции, отколкото знаеш. Ветераните, които се измъкнаха живи, не искат да се връщат там. На някои младоци като теб им се струва, че искат да видят каква е цялата тая история. Не бива. Остави я на мира.
— Вече съм решил да не я оставям на мира. Намирам се на следващия етап, когато задавам въпроси.
— Е, да, имаш около седмица, докато ония от двайсет и осми етаж започнат да задават въпроси на теб.
— Наясно съм. Няма проблем. Но ти благодаря за загрижеността. Добре, просто си помислих, че ще ми дадеш едно рамо. Разбирам. — Погледнах си часовника. — Имам среща с Кейт за обяд.
Той също си погледна часовника и запали нова цигара.
В продължение на минута и двамата мълчахме, после Дик каза:
— Първо, нека се разберем — аз не вярвам, че по самолета е била изстреляна ракета, нито че е имало официално засекретяване или заговор. Обаче делото тръгна в погрешна посока. Още отначало беше политически натоварено. Хора, които мразеха Клинтън, искаха да представят случая като терористичен удар, все едно че правителството го крие, защото не му стиска да признае пропуските в сигурността или няма кураж да отговори на удара.
— Ясно. Не съм участвал в следствието, обаче съм чел „Поуст“.
Той се усмихна принудено.
— Иначе феберейците бяха адски арогантни — заобикаляха хората от Националната служба за безопасност на транспорта и даже флота, бреговата охрана и местната полиция, което доведе до много дрязги и наранено самолюбие, а това от своя страна стана причина за разпространение на слухове за засекретяване, изчезнали веществени доказателства, некадърни следствени методи и какво ли не още. После се намеси ЦРУ и е излишно да ти обяснявам колко червени флагчета бяха вдигнати. Общо взето, следствието си беше чисто състезание на всички равнища. Прибави към това роднините на жертвите и средствата за масова информация и получаваш ситуация с оскърбени и ядосани хора. В края на краищата обаче всички се осъзнаха и следствието стигна до вярното заключение. — Дик замълча и прибави: — Наистина е било злополука.
— Смяташ ли?
— Категорично.
— Тогава защо пет години след приключването му делото още е толкова деликатно, дори само да го обсъждаме?
— Току-що ти казах — всички бяха бесни на всички останали. Всеки защитава методите, които е използвал, за да стигне до заключението. Просто хората си пазеха гърбовете и се пазеха от многобройните грешки, които са допуснали.
— Значи, с други думи, никой не е имал какво да крие — само им е трябвало време, за да си изяснят нещата.
Той се усмихна.
— Да, нещо такова.
— Защо в следствието са участвали толкова много хора от ЦРУ?
Дик сви рамене.
— Сигурно защото отначало приличаше на удар от чуждестранен противник. Това е в ресора на ЦРУ. Нали така?
— Да. Защо са направили оня тъп филм?
— Не знам. Така и не разбрах. Не отдавай прекалено голямо значение на това.
— Добре. Освен всички гореспоменати териториални борби между държавни инстанции и гафовете, проблемът, както го виждам аз, са очевидците. Искам да кажа, без очевидците възстановката в калвъртънския хангар и лабораторните изпитания щяха да имат окончателната дума за експлодирането и катастрофата на самолета. Нали?
Дик известно време си игра с лъжичката, после потвърди:
— Да.
— Ти си разпитвал очевидци. Нали?
— Да.
— Колко?
— Десет.
— Колко бяха видели издигащата се светлина?
— Шестима.
— И ти стигна до заключението…
Той ме погледна.
— Шестимата бяха убедени, че са видели нещо да се издига от водата — някаква светлина — и че тя е стигнала близо до самолета, който впоследствие избухнал.
— Това съответства ли на извода за случайното взривяване на главния резервоар?
— Виж, Джон, десетки пъти сме го обсъждали с хора от ФБР и ЦРУ, стотици пъти съм го превъртал в главата си и… — Дик се усмихна — десетина пъти с жена си. Какво да ти кажа? Че случайната експлозия е измислица ли? Няма да ти го кажа. Наистина смятам, че са налице доказателства за късо съединение, което е взривило горивните пари.
— Ясно. Обаче каква ще да е причината за късото съединение?
— Оголена жица.
— Или може би кинетична ракета, пробила климатиците.
— Изобщо нямам намерение да обсъждам тая възможност.
— Добре, тогава да се върнем на свидетелите. Какво са видели?
— Не знам. Те също не знаят. Обаче въз основа на стотици години детективска работа съдя, че са видели нещо. Някакво светлинно явление в небето. Какво е било ли? Проклет да съм, ако знам. Може да е било падаща звезда или фойерверки, които някой идиот е изстрелял от яхтата си. А случилото се после си е чисто съвпадение. Както се казва във филма на ЦРУ, може да са видели пламтящо гориво или самия горящ самолет.
— Повечето, ако не и всички свидетели са единодушни за едно — анимацията на ЦРУ не прилича на онова, което са видели — възразих аз.
— Виждам, че от вчера си свършил доста работа. — Дик се наведе към мен. — Виж, смятам, че моите методи за водене на разпит ги бива… въпреки че ЦРУ и ФБР изтъкнаха някакви глупости за некадърните методи за водене на разпит като причина очевидците да опишат издигащата се светлина. И нямаха предвид себе си. Все едно полицията е виновна, че двеста души са видели едно и също. Можеш ли да повярваш?
— Да.
Той се усмихна.
— Така или иначе, още първия път измъкнах всичко, каквото можех, от очевидците. До следващия разпит те вече щяха да са прочели вестниците и да са гледали новините и версиите им щяха да се променят от „Божичко, случи се толкова бързо, че не съм сигурен какво видях“ в „Ей, казах ви, че беше самонасочваща се ракета“ и после подробно описание на издигаща се червеникавооранжева светлина, бял дим и всичко друго, освен цвета на ракетата, преди да улучи самолета. — Дик ме погледна. — Били сме в играта, Джон. Правили сме го. Колко очевидци сме имали, които се изправят на скамейката и забравят абсолютно всичко и нещо повече, спомнят си всевъзможни глупости, дето изобщо не са се случили?
— Прав си. — Обаче това ме накара да се сетя за нещо друго. Най-често се взираме в онова, което е пред нас, и го анализираме до дупка. Само че понякога тъкмо липсващата част може да ти каже нещо. — Винаги съм се питал защо не е било проведено някакво съдебно дознание. Нали разбираш, съд с право да издава призовки, в който всички очевидци, следователи и криминални експерти да дадат показания под клетва и в който безпристрастни съдии да задават въпроси в открит процес. Защо не са го направили? Дик сви рамене.
— Откъде да знам, по дяволите? Питай Джанет Рино. Не отговорих.
— Имаше няколко публични изслушвания — каза той. — И много пресконференции.
— Обаче не и съдебни дела. Нито конгресни комисии.
Той се подсмихна.
— Като комисията „Уорън“ ли искаш да кажеш? По дяволите, аз все още не знам кой е убил Кенеди.
— Бившата ми жена. Тя говори насън.
— Да бе, знам. Захилихме се.
Дик запали трета цигара от втория фас и отбеляза:
— Трябва да замина за Лос Анджелис по работа. Там не се пуши по ресторантите и баровете. Можеш ли да повярваш? Искам да кажа, накъде върви тая страна? Задници правят законите, хората им се подчиняват. Всички се превръщаме в овце. Остава да гласуват закон против пърденето. Нали се сещаш, „В това заведение пърденето е забранено. Пърденето предизвиква сериозни заболявания на носоглътката“. Направо си представям кръгъл забранителен знак с наведено напред човече, пресечено с наклонена черта. Ами после?
Известно време го оставих да дрънка, след това попитах:
— Викали ли са те да дадеш показания на някое от ония публични изслушвания?
— Не. Но…
— Някой от другите, които са разпитвали, или от очевидците, бил ли е викан да даде показания на публично изслушване?
— Не, но…
— От ЦРУ разпитали ли са очевидци, докато са работели по оня филм?
— Не… но казаха, че са разпитвали. После им се обаждаха много свидетели и от ЦРУ признаха, че са използвали само писмени показания на очевидци.
— Това смущава ли те?
— От професионална гледна точка… виж, бяха допуснати много грешки и тъкмо затова хора като теб още душат по случая и причиняват неприятности. Ето моето заключение и наистина го вярвам: било е злополука, мама му стара. А ето и моя съвет: откажи се.
— Добре.
— Аз не участвам в никакъв заговор, Джон. Моля те да се откажеш поради две адски основателни причини. Първо, няма престъпление, заговор, засекретяване, няма нищо, което да разкриеш, освен глупост. И второ, ние сме стари дружки и не искам да загазиш. Искаш ли да си докараш проблеми? Направи нещо, което да си струва. Изритай Кьоних в ташаците.
— Сутринта вече го направих.
Дик се засмя и пак си погледна часовника.
— Трябва да тръгвам. Поздрави Кейт.
— Добре. И ти поздрави Мо.
Той понечи да се измъкне от сепарето, но аз го спрях.
— А, още нещо. Хотел „Бейвю“. Мадамата с одеялото на плажа. Това говори ли ти нещо?
Дик ме погледна.
— Чувал съм нещо такова. Обаче трябва да ти кажа нещо — носеха се толкова много слухове, че даже пресата не можеше да се справи с тях. Сигурно си чул същия слух като мен.
— По-точно?
— Някаква двойка се чукала на плажа и се записвала на видео. Възможно е да са снимали експлозията. Местни ченгета съобщили на нашите. Това е всичко.
— Да си чул, че двойката е била отседнала в хотел „Бейвю“?
— Звучи ми познато. Трябва да тръгвам.
Той се изправи.
— Трябва ми име — настоях аз.
— Какво име?
— Каквото и да е. Някой като теб, който да е работил по случая и да е извън лапите на феберейците. Някой, който има полезни сведения за мен. Например за тоя слух. Не си забравил как става, нали. Ти ми даваш име, аз приказвам с човека, той ми дава друго име. И така нататък.
Дик помълча, после каза:
— Никога не се вслушваш в добрите съвети. Хубаво, ето ти име. Мари Губитози. Познаваш ли я?
— Да… Работеше в участъка в Южен Манхатън.
— Същата. Та тя дойде и напусна спецчастта преди теб. Щастливо омъжена, с две деца, и не е в органите. Няма какво да изгуби, като приказва с теб, обаче няма и какво да спечели.
— Къде мога да я открия?
— Не знам. Нали си детектив, намери я.
— Непременно. Мерси за името.
— Само не използвай моето.
— Излишно е да го споменаваш.
Той тръгна към вратата, после се върна при мен.
— Разговаряли сме за интереса ти към проучването на надеждността на кандидати за постъпване на работа. Ще се обадя на някои хора за теб, за да осигуря алиби. Прати ми биографията си или нещо такова. Може да те повикат на интервю.
— Ами ако ми предложат твоята работа?
— Приеми я.