Нелсън Демил
Полет 800 (13)

12

Вкъщи. Живея в скъп небостъргач на източна Седемдесет и втора улица между Второ и Трето авеню. Апартаментът ми е на трийсет и четвъртия етаж и от балкона, където стоях в момента — два през нощта — с чаша скоч в ръка, се разкриваше изглед на юг по дължината на Манхатън.

Между небостъргачите в центъра виждах Бауъри и част от Долен Истсайд, където бях израснал — на Хенри Стрийт близо до новите комплекси.

Зад китайския квартал различавах силуетите на съдилищата и затворите, Полис Плаза 1, където бях работил, и Федерал Плаза, където работех сега.

Всъщност пред мен се разкриваше по-голямата част от моето минало — Джон Кори като дете по опасните улици в Долен Истсайд, Джон Кори като ченге новобранец на Бауъри, Джон Кори като детектив от „Убийства“ и накрая Джон Кори, нещатен агент във федералната Контратерористична спецчаст.

А сега, една година след втория си брак, Джон Кори живееше в апартамента на първата си жена Робин, която живееше с шефа си, пълен нещастник, който печелеше прекалено много пари, като защитаваше финансово преуспяващи отрепки.

В долния край на Манхатън като сталагмити в пещерен вир се издигаха небостъргачите по Уолстрийт. А надясно се извисяваха почти на половин километър височина близнаците на Световния търговски център.

По обяд на 26 февруари 1993-та терористи от Средна Азия бяха влезли в подземния гараж на Северния небостъргач с взет под наем бус, натъпкан с експлозиви, бяха го паркирали и бяха изчезнали. В 12:18 бусът беше избухнал. Шестима убити и хиляди ранени. Ако сградата се бе срутила, жертвите щяха да са хиляди. Това беше първият удар на чужди терористи, проникнали на американска територия. Освен това бе предупреждение, обаче никой не искаше да го чуе.

Влязох в дневната.

Апартаментът малко прилича на хотелско фоайе в Палм Бийч — има прекалено много розово, зелено, мотиви с миди и бодливи черги.

Кейт казва, че при първа възможност щяла да изхвърли всичко. Освен единствената мебел, която съм купил аз — моя кафяв кожен фотьойл. Разкошен е.

Налях си още скоч и включих видеото.

Седнах на фотьойла и се вторачих в екрана.

Появи се колаж от образи с неподходяща музика. Според Кейт едночасовият запис бил дело на група хора, които били убедени в теорията за ракетния удар. Касетата включвала и анимацията на ЦРУ.

В откъс от телевизионно интервю един бивш шеф на Националната служба за безопасност на транспорта казваше, че следствието на ФБР било безпрецедентен случай. Според него Конгресът изрично бил упълномощил НСБТ да разследва самолетните злополуки.

Ключовата дума, която, изглежда, беше убягнала на тъповатия репортер, бе „злополука“. Някои хора във властта явно смятаха, че е престъпление, и тъкмо затова със следствието и възстановката на самолета се беше заело ФБР, а не НСБТ.

После някакъв експерт каза, че празният главен резервоар не можел да предизвика толкова мощна експлозия, защото съдържал съвсем „мъничко гориво“.

Обаче от господин Сайбън знаех, че може би е имало двеста литра гориво, които не били изпомпани. Във всеки случай летливите пари, а не самото гориво, бяха предизвикали първата експлозия.

Ето че още през първите няколко минути на записа имахме някои грешки или навярно изопачени факти.

Неколцина души, които не бяха представени ясно, мъгляво приказваха за изчезването на самолетни части от хангара в Калвъртън, за липсващи седалки, които били извадени от океанските бездни и никога повече не ги видели, за алуминиеви листове, с които корпусът бил закърпен при реконструкцията, което променило особеностите на експлозията.

Говореше се за боинга на Ел Ал, който трябвало да излети веднага след самолета на ТУЕ, и за лабораторните данни за следи от експлозивна бойна глава и ракетно гориво, за „заблудени“ военни ракети. Някой спомена за неясно заплашително писмо, получено от близкоизточна терористична групировка часове преди падането на самолета. Имаше много догадки за други променени или пренебрегнати свидетелства.

Тоя така наречен документален филм имаше попадения по някои точки, обаче не всички образуваха права линия. Просто бяха заобиколени много неща, за да останат само ония, които си пасваха. Или, за да съм по-безпристрастен, материалът придаваше еднаква тежест на всички теории, освен на официалното заключение за механична повреда.

Записът навлезе в подробности за учението, проведено вечерта на 17 юли 1996-а в района край брега на Лонг Айлънд и носещо кодовото наименование У–105. Помислих си, че авторите на филма са стигнали до заключението за „заблудена“ американска ракета, свалила боинга на ТУЕ, обаче един бивш морски, който много приличаше на капитан Спрък, заяви: „Не е възможно злополука от такава величина да бъде скрита с участието на стотици и даже хиляди военни“ и аз се зачудих защо тия маневри играят толкова важна роля в теориите за заговора. Предполагам, че такива тайни винаги са по-интересни от глупостта на властите.

Филмът обаче повдигаше един провокативен въпрос. Радарите идентифицирали всички кораби в района на катастрофата и следствието ги оневинило — освен един. Бързоходен съд напуснал зоната веднага след експлозията и никой — нито флотът, нито ФБР, бреговата охрана или ЦРУ — не успял да го открие. Ако това беше вярно, ракетата — ако наистина имаше ракета — бе изстреляна от него.

После показаха три цветни снимки, заснети от хора, които оная вечер фотографирали нещо друго, но случайно заснели проблясък в привечерното небе. Говорителят заяви, че това можело да са пламъци на издигаща се ракета.

Проблемът със статичните снимки, особено направени случайно, е, че не доказват нищо.

Видеозаписите обаче са друг въпрос и аз пак си спомних за двойката на плажа.

Най-важната част от филма бяха оригиналните записи на шестима очевидци.

Някои от тях бяха интервюирани на същото място, на което твърдяха, че са се намирали, когато видели издигащата се светлина. Сочеха и показваха с ръце. Всички изглеждаха надеждни и последователни. Неколцина се разстроиха и една жена се разплака.

Всички описваха почти едно и също нещо със съвсем незначителни разлики: случайно гледали морето, когато видели светлина, която се издигнала от океана, набрала скорост и завършила със слаба експлозия, последвана от грамадно огнено кълбо, което паднало в морето.

После дойде ред на анимацията на ЦРУ. Оставих скоча и внимателно проследих анимационната възстановка, придружена с обяснения на говорител, чийто глас беше също толкова дразнещ, колкото педантичния текст.

Първо показаха вътрешността на празния главен резервоар с остатъци от гориво между регулационните пластини на дъното. Говорителят спомена за летливи пари. От някакъв източник в резервоара изскочи искра. И после експлозията.

Горивно-въздушната експлозия разкъса лявата стена на главния резервоар и възпламени горивото в левия, предизвиквайки мощен взрив.

Говорителят поясни, че в резултат от разтърсващите сили на взрива носът на самолета се „откачил“ и паднал.

Само че после се опита да обясни какво всъщност са видели очевидците, макар да не спомена, че броят им е над двеста.

Ако схващах анимацията и обяснението вярно, ЦРУ твърдеше, че двестате очевидци не са забелязали самолета в момента на експлозията. Вниманието им към боинга било привлечено от звука на взривовете, който стигнал до тях трийсет-четирийсет секунди по-късно. Когато погледнали натам, те видели две неща: пламтящият самолет, издигащ се нагоре, преди да падне в морето, и/или горящите струи гориво, които може би се отразявали в спокойната вода. С други думи, всички очевидци обърнали хода на събитието наопаки.

Пак показаха неколцина свидетели и първият попита:

Как е възможно самолет, който се издига от четири хиляди и триста до пет хиляди и двеста метра височина, да прилича на скоростна ракета, излетяла от водата?

„Светлината, която видях, се издигна на четири хиляди и триста метра височина, за четири-пет секунди — каза бивш пилот от националната гвардия. — Движеше се със свръхзвукова скорост“.

Един очевидец, когото познах от пресконференцията на ОНРП по телевизията преди три дни, беше интервюиран пред дома си на Лонг Айлънд, където стоял по време на катастрофата.

„Онова, което видях, не приличаше на анимацията — заяви той. — Изобщо“.

„Наистина видях да тече пламтящо гориво, обаче това беше след издигащата се светлина“

— отсече свидетелка, интервюирана на моста, където стояла оная вечер.

Пак си спомних думите на капитан Спрък:

„Натам е нагоре, нали?“

Спрях записа, отпуснах се на фотьойла и се замислих.

Анимацията на ЦРУ повдигаше повече въпроси, отколкото решаваше, противоречеше на логиката и на онова, което хората се кълняха, че са видели. Понякога е по-добре да се говори и показва по-малко. Може би щях да повярвам във версията за механичния проблем — въпреки очевидците, — ако не беше това необосновано творение на ЦРУ.

Включих видеото и записът продължи.

Кейт влезе в дневната по оскъдно боди.

— Ела да си легнеш, Джон.

— Не съм уморен.

Тя си придърпа табуретка, седна до мен и ме хвана за ръката. Заедно догледахме последните няколко минути от записа.

Заключението на псевдодокументалния филм не беше съвсем ясно, свършваше с въпроси и оставяше открита възможността за продължение.

Изключих видеото и останахме в тъмната тиха стая, високо над улиците на Ню Йорк.

— Какво мислиш? — попита ме Кейт.

— Тоя запис е четирийсетина процента неточен и също толкова манипулативен. Като филм на Оливър Стоун.

— Ами останалата част?

— Само колкото да те накара да се замислиш. Какъв е онзи изчезнал бързоходен съд?

— Това е самата истина — потвърди Кейт. — Засечен е от няколко радара да напуска с висока скорост — трийсет възела — района на катастрофата веднага след експлозията. — И прибави: — Повечето частни яхти наоколо са се насочвали към мястото на катастрофата, за да видят дали могат да помогнат. Военните съдове са останали на мястото си до получаването на заповед да се приближат. Бреговата охрана и ФБР призоваха всички собственици на яхти, които онази вечер са се намирали в района, да съобщят точното си местонахождение и да опишат какво са видели. Всички се отзоваха, освен въпросния съд.

— Значи се предполага, че това е съдът, от който е била изстреляна ракетата — заключих аз.

— Да.

— Може хората на тоя съд да са били в същото положение като двойката на плажа и затова да са духнали — отбелязах. — Сигурен съм, че в оная лятна вечер там е имало много мъже и жени, които не е трябвало да са заедно.

— Значи искаш да кажеш, че единствената топлинно насочваща се ракета на изчезналата яхта е била между нечии крака, така ли?

— Така ми се струва.

Тя се усмихна.

— Всъщност ти не си първият, на когото му хрумва тази мисъл. Какво смяташ за анимацията на ЦРУ?

— Като че ли има противоречия.

Кейт кимна.

— Нали разбираш, не всички очевидци описват едно и също. Едни са видели две издигащи се светлини. Мнозина са видели светлината да се издига по-високо от самолета и после да се спуска параболично, преди да улучи боинга отгоре. Едни твърдят, че светлината се издигнала от водата и улучила самолета отдолу. Повечето описват две експлозии — първата по-слаба, последвана от грамадното огнено кълбо. Обаче някои описват три експлозии. Едни казват, че видели носа да пада, но повечето не споменават за такова нещо. Едни казват, че самолетът сякаш спрял във въздуха след първата експлозия, други 7 не. Едни видели горящия боинг да се издига след експлозията, както показват и радарите, обаче според повечето направо паднал в океана, докато трети описват странично премятане. С други думи, не всички очевидци са единодушни за всички детайли.

— Тъкмо затова не разбирам как може в ЦРУ да направят спекулативна анимация въз основа на толкова противоречиви свидетелства — казах. — Нужни са най-малко десетина различни възстановки, които да обяснят различните показания.

— Според мен ЦРУ са изходили от една предпоставка — официалното заключение, което не предполага ракета — каза Кейт. — После са онагледили това заключение така, както някои авиоексперти предполагат, че би трябвало или може да се е случило. Свидетелските описания не са имали значение за тях. Те просто казват: „Ето какво сте видели“.

— Да. Във филма някой спомена, че на официалните и публичните заседания изобщо не са изслушвани очевидци. Вярно ли е?

— Вярно е. Ще ти кажа още нещо. ФБР не разпита допълнително много очевидци. Десетки свидетели многократно ни се обаждаха с искането да ги разпитаме повторно. Мнозина се ядосаха и дадоха публични изявления, но установиха, че медиите не се интересуват от тях, след като властите започнаха да твърдят, че е механична повреда. — Знаеш ли, през всичките си години в Бюрото не съм виждала да обръщат толкова малко внимание на толкова много надеждни свидетели.

Замислих се за това и й напомних:

— Колкото повече свидетели имаш, толкова повече са вариантите. Накрая те взаимно се опровергават. Предпочитам един-двама достоверни свидетели, отколкото двеста.

— Нали ти дадох един.

— Да. Обаче хората виждат онова, което психически са подготвени да видят. Ще ти кажа какво се е случило през лятото на деветдесет и шеста. Три седмици преди боинга на ТУЕ имаше атентат срещу Кобар Тауърс, американския военен комплекс в Саудитска Арабия. ФБР беше на бойна нога за летните олимпийски игри в Атланта и новините изобилстваха на потенциални удари от страна на Иран и десетки различни терористични групировки. И когато боингът на ТУЕ падна, каква беше първата ти мисъл? Сигурно като моята — терористичен удар. А ние още не се познавахме.

— Първата ни мисъл е била резултат от онова, което казаха, че са видели над двеста души — отвърна Кейт. — Това не е било масова халюцинация.

— Да, но може да е било зрителна измама.

— Разпитах десетки очевидци, Джон, моите колеги разпитаха още двеста. Не може толкова много хора да са видели една и съща зрителна измама.

Прозях се.

— Благодаря ти за интересния ден. Късно е и съм уморен.

Тя се изправи и прокара пръсти през косата ми.

— Потърпи още малко.

Изведнъж намерих неочакван източник на енергия и се метнах от кожения фотьойл право в спалнята.

Скочихме в леглото и се любихме бясно, като превъзбудени хора, които се опитват да освободят енергията от напрегнатия и мъчителен ден. Поне върху това имахме власт — нещо, което можехме да доведем до щастлив завършек.