Нелсън Демил
Полет 800 (7)

6

Запътихме се обратно към джипа. — А сега накъде? — попитах аз. — Още не сме приключили тук. Бях си мислил, че това е просто спирка, свързана със спомени за Кейт, и място за моето вдъхновение. Явно имаше още нещо.

— Нали искаше да разговаряш с очевидец — каза тя.

— Искам да разговарям с много очевидци.

— Тази вечер ще трябва да се задоволиш само с един. — Кейт посочи задната врата на дъсчената сграда. — Оттам ще влезеш във вишката. Най-горният етаж.

Очевидно нямаше намерение да дойде с мен, затова влязох във вишката и намерих стълбището.

Заизкачвах се. Четирите етажа ми напомниха за пететажната кооперация в манхатънския Истсайд, където съм израснал. Мразя стълбищата.

Последните стъпала водеха към остъклена наблюдателница. Помещението не беше осветено, но различих няколко маси и стола, бюро с телефони и военна радиостанция, която мигаше и бръмчеше в тихата стая. Нямаше никого.

През прозорците видях, че квадратната кула е опасана с балкон.

Отворих вратата и излязох на балкона.

Спрях при югозападния ъгъл. Оттатък залива Моричес се мержелееха външните бариерни острови и протокът Моричес, който отделя Файър Айлънд от уестхамптънските дюни и окръжния парк „Къпсог Бийч“ — на вулгарния полицейски жаргон, там някой беше опънал филията си на плажа и може би бе записал на видео улики, които моментално щяха да доведат до продължаване на следствието.

Зад бариерните острови тъмнееше Атлантическият океан, в който мъждукаха светлините на малки лодки и големи кораби. В небето блещукаха звезди и светлини на самолети, пътуващи на изток и запад.

Съсредоточих се върху самолета, който пътуваше на изток и в момента се намираше точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ на Файър Айлънд. Той бавно се издигаше на височина три хиляди, три хиляди и петстотин метра, отдалечен на десетина-дванайсет километра от брега. Някъде там самолетът на ТУЕ, извършващ редовен полет от летище „Кенеди“ за Европа, изведнъж беше избухнал във въздуха.

Опитах се да си представя какво са видели ония над двеста души да се издига от водата и да се стрелва към самолета.

Може би ми предстоеше да се срещна с някой от тия хора — или с някой друг.

Върнах се в остъкленото помещение и седнах на един въртящ се стол с лице към стълбището. След няколко минути чух стъпки по скърцащите стъпала. По навик и защото бях сам, извадих личния си „Смит & Уесън“ трийсет и осми калибър от кобура на глезена си и го затъкнах отзад под колана си. По стълбището се появиха глава и рамене на мъж. Той влезе в стаята, огледа се и ме забеляза.

Въпреки слабата светлина видях, че е шейсетинагодишен, висок, хубав мъж, с къса сива коса. Носеше жълто-кафяв спортен панталон и син блейзър. Заприлича ми на военен.

Непознатият се приближи към мен и аз се изправих.

— Господин Кори, аз съм Том Спрък. — Той ми подаде десницата си и се ръкувахме. — Помолиха ме да разговарям с вас.

— Кой?

— Госпожица Мейфилд.

Всъщност беше госпожа Мейфилд, специален агент Мейфилд или понякога госпожа Кори, обаче това не бе негов проблем. Във всеки случай човекът определено ми изглеждаше военен. Сигурно офицер. Специален агент Мейфилд я биваше да избира ценни свидетели.

Мълчах, затова той ме осведоми:

— Аз съм свидетел на събитията от седемнайсети юли деветдесет и шеста. Но това ви е известно.

Кимнах.

— Тук ли искате да останем, или да излезем навън? — попита Спрък.

— Тук. Седнете.

Той придърпа един от въртящите се столове към бюрото и седна.

— Откъде искате да започна? Настаних се зад бюрото.

— Разкажете ми малко за себе си, господин Спрък.

— Добре. Аз съм бивш морски офицер, завършил съм академията в Анаполис, уволних се с чин капитан. Някога пилотирах фантоми, базирани на самолетоносачи. Имам сто и петнайсет полета в три последователни мандата в Северен Виетнам от шейсет и девета до седемдесет и втора.

— Значи знаете как изглеждат различните пиротехнически средства по здрач над водата — отбелязах.

— Естествено.

— Добре. Как изглеждаха на седемнайсети юли деветдесет и шеста?

Той се вторачи в океана.

— Бях излязъл с едноместната си платноходка „Сънфиш“ и както всяка сряда вечер, имахме неофициална регата в залива.

— Кои?

— Членувам в Уестхамптънската яхтескадра в залива Моричес. Свършихме регатата към осем часа. Всички поеха обратно към клуба на барбекю, но аз реших да мина през протока Моричес към океана.

— Защо?

— Морето беше необичайно спокойно и скоростта на вятъра беше шест възела. Тук рядко се радваме на такива условия и можех да поплавам със „Сънфиш“ в открито море. — Той продължи: — Към осем и двайсет вече бях излязъл от протока. Плавах на запад покрай брега на Файър Айлънд срещу окръжния парк „Смит Пойнт“.

— Прощавайте, че ви прекъсвам, но това, което ми разказвате, обществено достояние ли е?

— Това разказах на ФБР. Не знам дали е обществено достояние.

— Правили ли сте публични изявления, след като разговаряхте с ФБР?

— Не съм. Казаха ми да не го правя.

— Кой?

— Агентът, който пръв ме разпита, после и други агенти от Бюрото в следващи разговори.

— Ясно. Кой ви разпита пръв?

— Жена ви.

Навремето тя не ми беше жена, обаче кимнах.

— Моля, продължете.

Той отново отправи поглед към океана.

— Седях в „Сънфиш“ и зяпах, както човек си прекарва повечето време в платноходка. Беше много тихо и спокойно и се наслаждавах на плаването. Залезът официално трябваше да е в осем двайсет и една, обаче реалният щеше да е в девет без петнайсет. Погледнах си часовника, който е дигитален, осветен и точен, и видях, че е осем и трийсет и петнайсет секунди. Реших да обърна и да вляза в протока, преди да се стъмни.

Капитан Спрък замълча за миг и на лицето му се изписа замислено изражение.

— Погледнах платното и нещо в небето на югозапад привлече вниманието ми. Ярка светлина, която бързо се издигаше. Беше червеникавооранжева и може би идваше от точка отвъд хоризонта.

— Чухте ли нещо?

— Не. Светлината идваше от океана към сушата и общо взето се движеше към мен. Издигаше се под остър ъгъл, може би трийсет и пет, четирийсет градуса, и като че ли ускоряваше, въпреки че това е трудно да се определи заради ъгъла и отсъствието на твърди отправни точки. Но ако трябва да определя скоростта, предполагам, че е била около сто възела.

— И за колко секунди… пресметнахте всичко това? — попитах аз.

— Около три. В кабината на бомбардировач изтребител пилотът разполага с около пет.

Преброих до три наум и разбрах, че това е повече време, отколкото имаш, за да избегнеш куршум.

— Но както казах на ФБР, имаше прекалено много променливи и неизвестни величини, за да съм абсолютно сигурен в изчисленията си — прибави капитан Спрък. — Не знаех изходната точка на обекта, нито точната му големина и разстояние, затова само можех да предполагам каква е скоростта му.

— Значи всъщност не сте сигурен какво сте видели.

— Знам какво съм видял. — Той погледна през прозореца. — Виждал съм достатъчно вражески противовъздушни ракети, изстреляни срещу мен и другарите от моята ескадрила, за да придобия представа за тези неща. — Спрък напрегнато се усмихна. — Когато летят срещу теб, изглеждат по-големи, по-бързи и по-близо, отколкото са в действителност. — И прибави: — Делиш на две. Усмихнах се.

— Веднъж срещу мен бяха насочили една малка берета. Помислих я за магнум триста петдесет и седем.

Той кимна.

— Но категорично сте видели червена светлина, така ли?

— Сигурен съм. Ярка червеникавооранжева светлина и на върха й имаше бяла точка, което предполага, че съм видял точката на възпламеняване на твърдо гориво и червено-оранжева горяща материя.

— Без майтап?

— Без майтап.

— Но видяхте ли… ракетата?

— Не.

— Дим?

— Валмо бял дим.

— Забелязахте ли самолета, боинга, който по-късно е катастрофирал?

— Забелязах го малко преди да се съсредоточа върху светлината. Виждах отблясъка — последните слънчеви отражения в алуминиевия му корпус, и виждах сигналните му светлини, както и четирите инверсионни следи.

— Добре… да се върнем на ярката светлина.

— Внимателно наблюдавах червено-оранжевата светлина, която продължаваше да се издига в небето…

— Извинявайте. Какво беше първото ви впечатление?

— Първото, второто и последното ми впечатление беше, че това е противовъздушна ракета.

— Защо? Защо не падаща звезда? Мълния? Фойерверк?

— Беше противовъздушна ракета.

— Повечето хора са казали, че първото им впечатление било за фойерверк.

— Не само че беше ракета, но беше и самонасочваща се. Движеше се по едва забележим зигзаг, като че ли коригираше курса си, после намали скоростта за половин секунда и отчетливо зави на изток — към мен, — след това сякаш изчезна, навярно зад облак или беше изхабила горивото си и беше станала балистична, а може целта й да я е скрила от погледа ми.

Целта. Един боинг 747 на ТУЕ, обозначен като полет 800 за Париж, с двеста и трийсет души на борда, се беше превърнал в цел.

И двамата замълчахме и през това време обмислих думите на капитан Томас Спрък. И както сме научени да правим, анализирах цялостното му поведение, искрения му вид и интелигентността му. Капитан Спрък получи високи оценки по всички точки на свидетелска благонадеждност. Само че добрите очевидци понякога се прецакват накрая — като един адски интелигентен мъж, който започна като отличен свидетел в случай с изчезнал човек, но след показанията си изложи своята теория, че изчезналият бил отвлечен от извънземни. Надлежно го бях отбелязал в доклада си със звездичка, пояснявайки, че не съм напълно убеден.

Очевидците също започват да се объркват при разпит, затова попитах капитан Спрък:

— Кажете ми пак на какво разстояние от вас беше обектът.

— Както казах, предполагам, но не съм сигурен, че идваше отвъд хоризонта, който в спокойно море е зрителна линия с дължина около десет километра — търпеливо отговори той. — Но може да е идвал от по-далеч естествено.

— Значи не сте видели изходната точка на… да речем, изстрелване?

— Не.

— Как би изглеждала тя? Искам да кажа, колко светлина би се отделила?

— Много. Щях да видя сиянието, осветяващо тъмния хоризонт, даже ракетата да е била изстреляна на двайсет-трийсет километра от мен.

— Обаче не сте го видели?

— Честно казано, не знам какво първо привлече вниманието ми — проблясъкът от изстрелването или червено-оранжевата светлина, издигаща се от хоризонта.

— Чухте ли нещо?

— Не. Изстрелването на ракета не е чак толкова шумно, особено от разстояние, когато вятърът духа към изходната точка.

— Ясно. И на каква височина беше обектът, когато го забелязахте като издигаща се светлина?

— Не мога да определя, освен ако не знам разстоянието. Височината е резултат от разстоянието и ъгъла от хоризонта. Елементарна тригонометрия.

— Ясно. — Тук бях малко извън стихията си, обаче методите за водене на разпит си оставаха същите. — Предположете тогава.

Той се замисли за миг.

— Между четиристотин и петдесет и шестстотин метра над водата. Това първоначално впечатление се затвърди, докато наблюдавах издигането й, и тогава имах възможност да получа представа за скоростта и траекторията й. Издигаше се по права линия, а не по дъга, с дребни зигзаговидни корекции на курса, после прихвана целта и зави.

— Гледали ли сте анимационната възстановка на случилото се, която направиха в ЦРУ?

— Да. Имам копие.

— Хм, и аз трябва да си намеря. Както и да е, според анимацията парите в главния резервоар изведнъж са експлодирали поради късо съединение. Нали така? И светлината, която са видели всички очевидци, е била струя горящо гориво от пробития страничен резервоар, стичаща се от самолета, а не издигаща се светлина. С други думи, хората мислено са обърнали нещата. Чули взрива преди да го видят, погледнали нагоре и сбъркали струята горящо гориво с издигаща се ракета. Какво мислите?

Спрък ме погледна и вдигна палец.

— Натам е нагоре, нали така?

— Когато проверих за последен път — потвърдих. — Другата възможност, също представена в оная анимация, е самолетът да е продължил да се издига няколко хиляди метра и очевидците да са видели издигащия се самолет, който за хората на земята е приличал на издигаща се светлина от ракета. Какво мислите за това?

— Мисля, че правя разлика между ускоряваща и издигаща се светлина, оставяща диря бял дим, и горящ самолет в последните мигове преди да се взриви. Виждал съм и двете.

Хрумна ми смущаващата мисъл, че специален агент Мейфилд се е справила по-добре от мен с разпита на капитан Спрък.

— Общо взето същите показания ли дадохте на госпожа Мейфилд?

— Да.

— Тя точни въпроси ли ви задаваше?

Изражението му показваше, че смята въпроса ми за глупав, обаче отговори любезно.

— Да. Повече от час обсъждахме последователността на събитията. Тя каза, че пак ще ме потърси, и ме помоли да обмисля видяното и да й се обадя, ако си спомня нещо.

— И спомнихте ли си нещо?

— Не. На другия ден ме посетиха двама господа, агенти от ФБР, и ми съобщиха, че ще проведат допълнителен разговор с мен и че агент Мейфилд работи с други очевидци. Тя явно провеждаше предварителните разпити… според съобщенията по новините очевидците били между шестстотин и осемстотин и двеста от тях са видели издигащата се светлина. Другите са видели само експлозията.

— И аз четох тия новини. Та значи двамата господа… научихте ли имената им?

— Да. И пазя визитките им. — Спрък извади две визитни картички от джоба си и ми ги подаде. Включих настолната лампа и прочетох първата. „Лайъм Грифит“. Това ме поизненада, обаче не чак толкова много. Виж, втората вече ме смая. Беше на агент от ФБР, но с име на агент от ЦРУ — по-точно господин Тед Наш. С тоя джентълмен се запознахме около случая на Плъм Айлънд, после работихме заедно по случая с Асад Халил. Тед имаше цял куп досадни навици, обаче изпъкваха два от тях. Първо, носеше пълен джоб с визитки и служебни документи, представящи го като служител на съответната държавна институция, която отговаряше на целта или настроението му в момента. Вторият досаден навик бяха нескритите му заплахи да очисти моя милост винаги, щом го вбесях, което се случваше често. Във всеки случай с Тед бяхме оставили всичко това зад нас, главно защото беше мъртъв.

— Може ли да задържа визитките? — попитах капитан Спрък.

— Да. Госпожица Мейфилд каза, че мога да ви ги дам.

— Добре. Пазите ли и визитката на госпожа Мейфилд?

— Не. Господин Наш я взе.

— Нима? Добре, и за какво си приказваха с вас тия двама господа?

— Бяха изслушали записаните показания, които бях дал на госпожица Мейфилд, и казаха, че искат пак да ги обсъдим.

— Дадоха ли ви да подпишете транскрипцията на записаните ви показания?

— Не.

Крайно необичайно.

— Тия двама готини имаха ли касетофон?

— Да. Общо взето, искаха да повторя казаното предишния ден.

— И повторихте ли го?

— Да. Те се опитаха да открият противоречия между показанията ми пред тях и пред госпожица Мейфилд.

— И успяха ли?

— Не.

— Питаха ли ви за зрението ви?

— Няколко пъти. Имам отлично зрение, и тогава, и сега.

— Питаха ли ви дали пиете алкохол или взимате наркотици?

— Да. Отговорих им, че въпросът ме обижда. Не взимам наркотици и не плавам, когато съм пил.

— Аз пък пия само с други хора или когато съм сам — подхвърлих, за да облекча напрежението.

Минаха три секунди, докато загрее майтапа и се подсмихне.

— С други думи, опитали са се да опровергаят показанията ви — продължих.

— Предполагам. Казаха, че били длъжни да го направят, в случай че ме призоват като свидетел в съда.

— Така е. И как свърши разпитът?

— Казаха, че пак щели да ме потърсят, и настойчиво ме посъветваха дотогава да не правя никакви публични изявления пред медиите и изобщо пред никого. Съгласих се.

— Срещнахте ли се пак с тях?

— Да. След седмица. Придружаваше ги трети човек, когото представиха като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта. Той не ми даде визитката си.

— За какво разговаряхте тоя път?

— За същото. Около час обсъждахме показанията ми — доста дълго за събитие, продължило по-малко от две минути. После ми съобщиха, че според тях експлозията била злополука, предизвикана от механична повреда.

— Каква механична повреда?

— Не казаха и аз не попитах.

— Защо?

— Знам какво видях.

— Ясно. Значи твърдите, че нещата, които сте видели — издигащата се светлина и последвалата експлозия — са свързани.

— Никога не съм твърдял такова нещо.

— Оценявам, че се придържате към фактите. В такъв случай е възможно издигащата се светлина и взривът на самолета да са съвпадение.

— Невероятно съвпадение.

— И все пак би могло. Та как свършихте с ония господа?

— По онова време вече имах свои въпроси. Попитах ги за радарни прихващания, други очевидци, военни маневри в океана онази вечер…

— Какви военни маневри?

— Съобщиха всичко по новините. В океана има военна зона от няколко хиляди квадратни километра, в която онази вечер разиграли бойни игри.

— Да, спомням си. И господата отговориха ли на въпросите ви?

— Не. Казаха, че нямали право да обсъждат нищо за случая, докато течало следствието.

— Любезно ли ви отрязаха?

— Любезно, но твърдо. Онзи Наш обаче не беше любезен. Държеше се…

— Снизходително ли? — подсказах му. — Нахакано? Калташки?

— Нещо такова.

Това беше моят Тед. Само Тед Наш можеше да се опита да накара един възпитаник на Анаполис и ветеран изтребител да се почувства некадърник.

— Все пак как свърши разговорът? — пак попитах.

— Отново ме предупредиха да не правя публични изявления и казаха, че щели да поддържат връзка.

— Потърсиха ли ви пак?

— Не.

— Басирам се, че ако бяхте направили публично изявление, тутакси щяха да ви дойдат на гости.

— Те бяха наясно, че в моето положение — като офицер в активен запас — ще изпълня желанието на властите.

Кимнах.

— И с това ли приключихте? — попитах. — Искам да кажа, не си ли задавахте въпроси?

— Ами… реших, че следствието ще продължи и ако имат нужда от мен, ще ме потърсят. Имаше страшно много други очевидци… и после започнаха да вадят частите от самолета и да ги сглобяват в Калвъртън… Мислех, че имат напредък… Агентите от ФБР разпитваха всички наоколо за подозрителни личности, хора, които са излизали в морето онази вечер, проверяваха миналото на жертвите… Следях всичко по новините… беше мащабно следствие… затова чаках. И продължавам да чакам.

— Следствието е приключено — осведомих го. — Повече никой няма да ви потърси.

— Научих от жена ви. А сега и от вас.

— Нищо подобно. Той кимна.

— През годините се изкушавах да се обадя на Наш или Грифит.

— Тед Наш е мъртъв.

Това го изненада, но Спрък не отговори. Прибавих:

— И ако бях на ваше място, нямаше да се обадя на Лайъм Грифит.

Той пак кимна. Изправих се.

— Излизам навън. Можете да си тръгнете или да дойдете с мен. Излязох на балкона и се опрях на парапета с гръб към вратата.

Винаги е полезно да дадеш на добронамерения свидетел кратка почивка и възможност да обмисли в какво се забърква. Това беше възможност и за мен да помисля в какво се забърквам.