Нелсън Демил
Полет 800 (54)

53

Стоях пред входа на „Плаза“ откъм Сентръл Парк и наблюдавах улицата. Беше 08:11 и нямаше и следа от патрулните коли. Погледнах назад през стъклените врати и видях Кейт и Джил до входа на Оук Бар. Чакаха да им дам знак да излязат. С тях бе полицай Алварес.

Оттатък улицата имаше няколко файтона, които чакаха клиенти.

— Да ви спра ли такси, господине? — попита ме портиерът. — Или чакате кола?

— Чакам кон.

— Да, господине.

Денят беше прекрасен и си помислих, че не съм излизал на слънце и чист въздух от неделя сутринта.

Стана 08:13 и патрулните коли вече трябваше да са тук. Това е най-напеченият момент в такава операция — между безопасността на предишното ти скривалище и улицата, където чакаш да пристигнат твоите хора.

В 08:15 от съседната пряка се появиха три полицейски коли, без светлини и сирени. Дадох знак на Кейт, после слязох от тротоара и вдигнах ръка. Водещата кола включи светлините си и увеличи скоростта, после рязко спря пред мен. Другите два автомобила я последваха. Показах си документите на двете ченгета в първата патрулка.

— Към Северната кула в Световния търговски център, както са ви казали, без звънци и свирки. На разстояние един от друг. Трябва да пристигнем към осем и половина, девет без двайсет. — И прибавих: — Внимавайте за компания и не спирайте по никакъв повод, освен на светофар.

Двамата кимнаха и жената на дясната седалка отвърна:

— Инструктирани сме.

— Чудесно.

Кейт, Джил и полицай Алварес вече стояха до мен на тротоара.

— Вашата кола, госпожо — обърнах се към Джил.

Тя се усмихна.

— Никога не съм се возила на полицейски автомобил. Не исках да й отговоря: „Ще свикнеш“.

— Както се уговорихме, всички ще се срещнем във фоайето на „Прозорците на света“ — казах аз. — През цялото време с теб ще има поне двама полицаи.

— Ще се видим там — отвърна Джил.

Стори ми се спокойна и се надявах да запази самообладание, даже по-късно да станеше грозно. Дадох знак на Алварес и той придружи Джил Уинслоу до задната седалка на средната кола, после се върна при мен, както беше инструктиран.

С Кейт се спогледахме. Вече не бе останало нищо за казване, затова само се целунахме.

— До скоро. — Тя се качи във водещата кола.

— Чувстваш ли се зъл тая сутрин попитах полицай Алварес.

Младежът се усмихна.

— Да.

Извадих касетата с „Един мъж и една жена“ от сакото си, същата, върху която Джил беше прехвърлила техния запис, обаче без кутията. Подадох му я.

— Пази я с цената на живота си. Говоря съвсем сериозно.

Той я прибра в огромния заден джоб на панталона си, предназначен да побира голям бележник.

— Случайно да сте чували някой да е успял да гепи нещо от нюйоркско ченге?

Тупнах го по рамото.

— Ще се видим там.

Алварес се качи на задната седалка на средната кола до Джил.

Отидох при третия автомобил и се качих. Оттам можех да виждам какво става, а от водещата кола Кейт можеше да прави промени в плановете, ако се наложи. Така Джил пътуваше под охрана в средната кола с Алварес и другите двама полицаи.

Сержантът, който седеше на предната дясна седалка в моята кола, каза няколко думи по радиостанцията си. Водещият автомобил направи обратен завой на булеварда, което по принцип не е позволено, и потеглихме.

— Какъв е маршрутът? — попитах сержанта.

— Ще минем през Уестсайд, освен ако не предпочитате друг път.

— Звучи добре. Нали сте наясно, че някои хора може да се опитат да ни го натикат?

— Да си го натикат отзад.

— Всички от групата ли са подготвени?

— Да.

— Какво мислите за ФБР?

Той се засмя.

— Без коментар.

— Ами за ЦРУ?

— Не познавам такива.

Късметлия. Облегнах се назад и си погледнах часовника. Беше 08:21 и в зависимост от движението може би щяхме да закъснеем с петнайсетина минути, което ме устройваше. Наш, който си умираше да държи нещата в свои ръце, и неговите момчета и без това щяха да са там най-малко петнайсет минути по-рано, убедени, че и ние ще подраним. Можеха да седят и да се потят колкото си искат.

Повечето срещи са игри на надхитряване и тая щеше да е истинска оргия.

След десет минути пътувахме на юг по булевард „Джо Димаджо“, също известен като Дванайсето авеню или Западната улица. Пътят минаваше успоредно на река Хъдсън — приятна разходка в слънчев ден. Нашият малък конвой се провираше между другите коли и се движеше по-бързо от тях, тъй като те щяха да бъдат глобени за такова шофиране.

Разстоянието до Световния търговски център беше осем километра. Двата небостъргача се виждаха много преди да стигнем там.

В джоба на сакото си носех касетата с „Един мъж и една жена“, която бе купила Джил, само че в кутията с надпис „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“. Ако феберейците имаха някаква съдебна заповед, можеха да я наложат на мен, Кейт или Джил, да се опитат да ни вземат касетата или да ни арестуват — или да конфискуват касетата и да ни арестуват. Обаче не можеха да наложат съдебна заповед на полицай Алварес, даже да надушеха, че порно версията на записа е в него.

Във всеки случай, съмнявах се, че Наш и компания ще се решат да направят сцена в обществен ресторант, в който закусват поне триста души. Ако изпаднех в поредното си извратено настроение, може би щях да им дам моята порно версия на „Един мъж и една жена“.

През предното стъкло виждах патрулната кола с Джил и Алварес, обаче не и водещия автомобил с Кейт. Трафикът беше променлив и тая сутрин много шофьори на камиони караха лудо.

Погледнах си часовника. 08:31. Току-що бяхме подминали хеликоптерната площадка на Трийсета улица и наближавахме кея Челси. Още няма и пет километра с тая скорост и към девет без петнайсет щяхме да спрем пред Северния небостъргач откъм Визи Стрийт.

Не очаквах никакви проблеми по пътя дотам, нито на влизане във фоайето и в асансьора, който отиваше направо в „Прозорците на света“ на сто и седмия етаж. Всъщност не очаквах никакви проблеми и на срещата, която по същество се свеждаше до излагане на позициите — щяхме да видим на кой му е по-дълъг и на кого му стиска повече.

Знаех как работи мозъкът на Наш. Той беше търпелив, коварен и понякога интелигентен. Искаше да види с кого ще отида. Искаше да чуе какво имам да кажа. Искаше да свали анамнеза на Джил Уинслоу и да види дали наистина носим записа. Нямаше да доведе на срещата никой, който вече да не участва в заговора, затова нямаше да присъства представител на главна прокуратура, освен ако не беше замесен и той или не използваха самозванец, нещо типично за ЦРУ. Искам да кажа, Тед Наш често се представяше за агент от ФБР, а когато се запознах с него, твърдеше, че бил от Министерството на земеделието. После за известно време се преструваше на умрял. И понякога се правеше на евентуален бивш любовник на Кейт Мейфилд. Не се преструваше само когато се държеше като задник.

И понеже беше извратен нещастник, може да бе поканил на закуската Марк Уинслоу, за да окаже натиск върху Джил. Както и Бъд Мичъл, който почти със сигурност щеше да присъства.

Във всеки случай, за Тед Наш срещата щеше да е само приказки. Проблемът щеше да дойде после, когато той щеше да направи своя ход. Или, казано иначе, нещо като банкета, на който каниш враговете си да се наприказват и натъпчат и после ги избиваш. Всъщност идеята за закуската беше моя, обаче схващате положението.

Ако имаше и капчица разум, Наш трябваше да знае, че ще мобилизирам груба сила за целта и че грубата сила ще е от НЙПУ. По тая причина той имаше свои армии в крилата. Но сержантът пред мен беше казал: „Да си го натикат отзад“.

Естествено, разбирах, че си имам личен проблем с господин Тед Наш и че донякъде нещата са свързани с това. Ала даже да не го познавах, даже да го харесвах (а аз не го харесвах), не виждах как бих могъл да се справя по друг начин.

— Имам инструкции да изчакам края на вашата среща и после да ви изведа от сградата в патрулните коли — каза сержантът. — Нали така?

— Да. И точно тогава може да се натъкнете на феберейци с други намерения.

— Веднъж ми се случи нещо подобно — осведоми ме ченгето. — Феберейците искаха да приберат един тип по обвинение в притежаване на дрога, а аз имах заповед за ареста на същия тип по същото обвинение.

— Кой го прибра?

— Ние. Обаче после го взеха феберейците. Нали знаете, в края на краищата те постигат своето. Но на самото място ние сме по-силни.

— Така е.

— А после къде?

— Още не съм сигурен. Навсякъде другаде освен в градския арест. Сержантът се засмя.

Погледнах през прозореца към реката и брега на Джързи. На другия ден или още следобед очаквах да съм в офисите на КТС на Федерал Плаза с крака, изпружени върху бюрото на Джак Кьоних, и кабинетът му да е фрашкан с добри хора. Въпреки всичките ми лични проблеми с тях, феберейците си бяха честни пичове, професионалисти, които спазваха буквата на закона. Още щом тоя случай престанеше да е мое занимание в свободното ми време и преминеше в юрисдикцията на ФБР, можех да замина на почивка с Кейт. Може би тя щеше да пожелае да види къде съм прекарал месец и половина в Йемен.

Пътят зави покрай тунела Холанд.

— Виждате ли средната кола? — попитах ченгетата.

— Вече не — отвърна шофьорът. — Да им се обадя ли?

— Да.

Той се свърза с двете коли и от водещата отговориха:

— Тук сме. Паркирахме на Визи и влизаме в Северния небостъргач.

— Ясно.

И вторият автомобил:

— Отбиваме от Западната. Ще пристигнем след две минути.

— Ясно.

Погледнах си часовника. Беше 08:39. Трябваше да сме на около пет минути от големия пешеходен площад, който заобикаляше комплекса на Световния търговски център. Няколко минути път пеш до фоайето, после с бързия асансьор до „Прозорците на света“.

— Искам двамата да дойдете с мен — казах на сержанта. Той кимна.

— Оставихме единия колега от водещата кола да пази автомобилите. Ние идваме с вас.

— Добре.

Завихме по Визи Стрийт и в 08:44 спряхме до двете полицейски коли. Слязох и ченгетата с мен ме последваха. Размениха няколко думи с полицая, който пазеше колите. Той току-що беше разговарял по радиостанцията си.

— Двамата цивилни… — имаше предвид Кейт и Джил — с четиримата полицаи са вътре — осведоми ни ченгето.

Изкачих се по стъпалата от тротоара и се запътих към входа на Северния небостъргач. Беше 08:45.

Докато прекосявах оживения площад, чух нещо като далечен рев и видях, че неколцина души около мен вдигат поглед. Двамата полицаи също погледнаха.

— Като че ли някакъв самолет се спуска прекалено ниско към летището в Нюарк — отбеляза единият.

Продължихме да вървим, после спрях и се обърнах, за да видя какво зяпат всички.

От север се приближаваше грамаден двумоторен пътнически самолет — летеше прекалено ниско точно над Бродуей и идваше право към нас. Ревът на двигателите беше оглушителен и самолетът увеличи скоростта, сякаш пилотът бе натиснал щурвала напред.

Обърнах се през рамо към Северния небостъргач на Световния търговски център и видях, че е по-висок и че самолетът се е насочил към него.

Хората наоколо вече крещяха, няколко души се хвърлиха на земята.

Една жена до мен ахна:

— Господи…