Нелсън Демил
Полет 800 (51)

50

Джил се прибра с няколко пазарски торбички, в една от които имаше паста за зъби „Крест“, а в друга — видеокасета с „Един мъж и една жена“. Тя седна, събу си обувките и вдигна крака върху табуретката.

— Не съм свикнала да ходя пеш толкова много.

— Ако ще живееш в Манхатън, често ще ти се налага.

— Смяташ, че Марк няма да ми даде кола с шофьор като част от развода ли? — усмихна се Джил.

— Нищо не ти струва да го попиташ. — Радвах се, че още е в оптимистично настроение. Началото на нов живот е вълнуващо, обаче впоследствие човек започва да осъзнава най-страшното. Беше време да обясня положението на госпожа Уинслоу. Придърпах си стол срещу нея и седнах.

— Утре в осем и половина сутринта имам среща — ще обсъждаме теб, видеозаписа и подобни неща.

Тя кимна. Продължих:

— Бъд Мичъл би трябвало да дойде на срещата.

— Разбирам. И искаш да дойда и аз.

— Да.

Джил се замисли за миг.

— Щом искаш, ще дойда. Кой друг ще присъства?

— Аз ще съм там, естествено, сигурно и Кейт. От другата страна ще са Тед Наш и Лайъм Грифит, с които си се запознала преди пет години. Третият, който е дошъл при теб, господин Браун, може и да не дойде.

Тя отново кимна.

— Тед Наш не ми харесва много.

— Повечето хора не го харесват, включително аз. — Кейт го харесваше, обаче скоро щеше да престане. — Помолих да присъства и моят шеф, Джак Кьоних, а сигурно и един полицейски капитан, Дейвид Стийн.

— Те на чия страна са?

— Много сериозен въпрос. Аз го приемам като игра между два отбора, ангелите и демоните. В момента играчите избират на коя страна са и е възможно да има преминаване от единия отбор в другия. Капитан на демоните е Тед Наш и той няма да премине в другия отбор. Всички останали чакат да видят какво ще се случи на срещата.

— Кой е капитан на ангелите?

— Аз.

Тя се усмихна.

— Аз съм от твоя отбор. Както, естествено, и жена ти.

— Естествено. — Прибавих: — Помолих да присъства и представител на главна прокуратура. Той може да играе ролята на съдията. И за да продължа аналогията, възможно е на срещата да присъстват хора, които са само зрители, обаче може да искат да се включат в играта. Видеозаписът ще е топката.

Джил помълча няколко секунди.

— Все още не разбирам къде е проблемът. Самолетът беше свален. Хората, които взеха изтритата касета и после са я възстановили, го знаят. Кой пази в тайна тази информация? И защо?

— Не знам.

— Утре ще узнаем ли?

— Те може да ни кажат защо, обаче това няма значение. Никога няма да ни кажат кой. Но в момента няма значение нито защо, нито кой. Важното е тоя запис и твоите показания, както и показанията на Бъд, да станат публично достояние. Останалото, уверявам те, ще се разреши от само себе си.

Тя кимна.

— Наистина ли са убедили Бъд да даде показания?

— Бъд ще направи каквото пожелаят.

— Ами обещанието, което ни дадоха преди пет години? Че ако двамата отговорим на въпросите им, никога няма да разкрият имената ни и какво се е случило онази вечер?

— Оттогава се случиха много неща. Не мисли за Бъд, той не е мислил за теб.

— Знам.

— И утре, когато се срещнете, не бива да се чувстваш неловко, нито да изпитваш угризения. Трябва да си във форма за мача.

Джил се втренчи в протегнатите си върху табуретката крака.

— Ще покажете ли записа?

— Сигурно, но не е задължително нито ти, нито Бъд да присъствате.

Тя отново кимна.

— Срещата ще се проведе на публично място, в „Прозорците на света“ в Търговския център. После може да се оттеглим в офиси на федералните институции в същата сграда и там ще пуснем записа. — Внимателно я наблюдавах. Джил разбираше всичко това на абстрактно равнище, развод, публично излагане и така нататък, обаче когато навлизахме в конкретните подробности, „Прозорците на света“ в 08:30, присъстващите страни и прочее, започваше да става малко нервна. — Колкото и да стане кофти, в крайна сметка от всичко това ще излезе само добро.

— Знам.

— Трябва да знаеш още нещо. Честно казано, тая първа среща е най-опасна.

Джил ме погледна.

— Мисля, че тия хора са отчаяни и следователно са опасни. Ако имат възможност да скрият случая преди да се разчуе и да излезе извън контрол, ще го направят утре преди, по време или след срещата. Разбираш ли?

Пак кимване.

— Взех някои предпазни мерки, обаче искам да знаеш, че може да се случи всичко. Бъди нащрек, стой близо до мен, Кейт или Дом Фанели. Не ходи даже до тоалетната без Кейт.

— Разбирам… Защо не се обадим на медиите?

— След утрешния ден не ние ще ги търсим, а те нас. Но засега… в моя занаят има неписано правило за връзките с медиите. Просто не го правим. Никога. — Усмихнах се. — Това е по-тежко престъпление от държавната измяна или участието в заговор.

— Но…

— Повярвай ми. До края на седмицата до такава степен ще ти е писнало от журналисти, че няма да искаш да ги погледнеш до края на живота си.

— Добре.

— По някое време утре или вдругиден с Кейт ще обсъдите програмата за закрила на свидетели и програмата за нова самоличност, ако това те интересува.

Джил не отговори. Изправих се.

— Трябва да се обадя по телефона. Можеш да слушаш. — Включих мобифона си, анулирах опцията за анонимност и набрах номера. — Обаждам се на шефа си, Джак Кьоних.

Той отговори.

— Кори?

— Върнах се.

— Хм… къде си? Как беше в Йемен?

— Страхотно, Джак. Исках да ти благодаря за възможността, която ми даде.

— Моля. Чух, че си свършил добра работа.

— Е, тогава са те заблудили. Там не позволяват на никого да върши добра работа.

— Не съм свикнал с такава честност.

— Жалко. Ако всички честно се опитаме да разрешим проблема, непременно ще успеем.

— Правим каквото можем.

— Не е вярно. Обаче не ти се обаждам за това.

— Какво мога да направя за теб?

— Чувал ли си се с Тед Наш?

— Не… аз… какви ги говориш? Той е мъртъв.

— Не е и ти го знаеш.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Къде си? — накрая попита Кьоних.

— Джак, не ми губи петте минути непроследяемо телефонно време с въпроси, на които няма да отговоря. Отговори ми, чувал ли си се с Тед Наш?

— Да.

— Утре ще дойдеш ли?

— Първо, тонът ти не ми харесва. Второ, предишния път си имаше проблем с кариерата, а сега те очаква уволнение. Трето, изрично ти наредих да не…

— Отговори ми на въпроса, вътре ли си, или не?

— Не.

— Е, вече си вътре.

— Ти за кой се мислиш бе?…

— Джак, още можеш да застанеш на правилната страна, иначе се кълна в Господ, че ще свършиш в затвора.

— Не… не разбирам какви ги говориш.

— Добре, или адски си загазил и не можеш да се измъкнеш, или чакаш да видиш как ще се развият събитията. Ако чакаш до по-късно от осем и половина утре сутрин, ще изпуснеш влака и следващият заминава направо за затвора.

— Да не си пуснал в отпуска цялото си благоразумие?

— Виж, давам ти шанс, защото наистина ми харесваш и те уважавам. Просто трябва да се посъветваш с шефовете си в Ню Йорк и Вашингтон. Изложи им всичко и вземете интелигентно решение. Бих искал утре да те видя на срещата и също така бих искал да носиш ореол.

Той явно си напрягаше мозъка, което е трудно при положение, че преди няколко минути мислите ти са били другаде.

— Ще дойда — обеща Кьоних.

— Добре. И да не си забравиш ореола. Доведи и Дейвид Стийн.

— Сигурно разбираш, Джон, че има петдесет процента вероятност да не успееш да присъстваш на срещата или ако успееш, да не стигнеш до следващата си цел.

— Залагам десет към едно, че шансовете ми са много по-добри.

— Не те заплашвам, само те предупреждавам. Знаеш, че винаги съм уважавал честността и работата ти… и ми харесваш като човек.

Всъщност не знаех тия неща, обаче усещах известна промяна в посоката на вятъра, каквато и беше целта на обаждането ми.

— И аз изпитвам същото към теб, Джак. Постъпи правилно. Никога не е късно.

Той не отговори.

— Трябва да затварям. А, още нещо…

— Да?

— Има видеозапис, има и ракета.

Джак не отговори.

— Е, това е, Джак. Чао. — Затворих.

— Винаги ли разговаряш така с шефа си? — попита ме Джил.

— Само когато съм го гепил за ташаците.

Тя се засмя.

 

 

Беше късен следобед и с Джил пиехме чай в дневната. В известен смисъл чаят и миниатюрните сандвичи вървяха с розовата риза.

Джил си провери мобифона. Имаше две съобщения. Тя ги изслуша, пусна ги пак и ми подаде телефона. Първото гласеше:

„Ало, госпожо Уинслоу? Обажда се Тед Наш. Сигурен съм, че си ме спомняте от срещите ни преди пет години. Научих, че има ново развитие около въпроса, който обсъждахме навремето. Трябва да разберете, че сключената с нас сделка е компрометирана в резултат на това, че сте разговаряли с човек, който не е упълномощен да се занимава с тези неща. Изключително важно е да ми се обадите колкото може по-скоро, за да обсъдим проблема, преди да сте направили или казали нещо, което може да изложи вас, вашия приятел, личния ви живот и юридическите ви гаранции. — Той продиктува номера на мобифона си. — Моля, обадете ми се днес, за да обсъдим този неотложен въпрос“.

Погледнах Джил, която ме наблюдаваше.

— Сигурен съм, че тоя път е по-учтив, отколкото преди пет години — отбелязах.

Тя се усмихна принудено.

Прослушах и следващото съобщение:

„Джил, обажда се Бъд. Обадиха ми се в службата за онзи случай преди пет години. Нали си спомняш, Джил, бяхме си обещали един на друг и дадохме дума на други хора, че ще го запазим в тайна. Те обещаха да направят същото. Сега ми казват, че ти искаш да разговаряш с други за това.

Не можеш да го направиш, Джил, знаеш защо не можеш. Ако не те е грижа за себе си и за мен, помисли за момчетата си и за Марк, помисли за Арлийн, която харесваш, знам го, помисли и за моите деца. Това ще е пълна катастрофа за много невинни хора, Джил. Каквото било, било. Това е минало. Каквото и да кажеш на някого или на медиите, ще трябва да заявя, че лъжеш. Джил, ако си направила копие на онзи запис, трябва да го унищожиш“.

Бъд продължи да я убеждава и гласът му звучеше ту остро, ту панически, ту малко плачливо. Тоя тип наистина беше абсолютен задник. Но за да съм честен, животът му бе пред провал и подобно на повечето хора, които са си развявали байрака, той не смяташе, че трябва да плати толкова висока цена за това. Така или иначе, най-страшните кошмари на Бъд току-що се бяха сбъднали.

Последните му думи бяха:

„Моля те, Джил, обади ми се. Обади ми се заради себе си и заради нашите семейства“.

Също като в случая с господин Уинслоу, очаквах нещо от рода на „Пази се“ или „Все още мисля за теб“, обаче той всъщност мислеше само за себе си и каза само „Чао“.

Изключих мобифона и погледнах Джил. Хрумна ми, че двама важни мъже в живота й са истински боклуци.

— Типичен мъж, обажда се само когато иска нещо — подметнах аз.

Тя се усмихна и се изправи.

— Ще си полегна.

Станах и аз.

— Мога да ти обещая едно — че ще престанат да ти оказват натиск да мълчиш в момента, в който направиш първото си публично изявление.

— Не усещам да ми оказват никакъв натиск. Изпитвам само огромно разочарование… от Марк и Бъд. Но го очаквах.

— Може би все някога ще осъзнаят, че светът не се върти единствено около тях.

— Няма да ги чакам дотогава. — Джил се усмихна и изчезна в спалнята си.

Отидох при прозореца и погледнах към парка. Небето малко се беше прояснило и хората се разхождаха по алеите.

Бях пуснал ламята на свобода и я бях насочил срещу Тед Наш и неговите приятели, които се опитваха да я върнат в клетката, да я убият или да я обърнат срещу мен.

Междувременно ламята хапеше Бъд, Марк и техните семейства, обаче не можех да отвличам вниманието си със странични проблеми.

Никога не бях мислил, че ще е лесно или приятно — но отначало го виждах само като абстрактен проблем. Сега, когато се бяха събрали всички играчи — Кейт, Грифит, Наш, Кьоних и много резерви като Дом Фанели, Мари Губитози, Дик Карнс и други — всичко започваше да става лично и съвсем истинско.

Знаех, че за хората от боинга на ТУЕ и техните роднини винаги е било истинско.