Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Fall, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Полет 800
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 2004
История
- —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
- —Корекция
49
Събудиха ме в седем без петнайсет. Изтърколих се от леглото, бръкнах под матрака, извадих „Един мъж и една жена“ и известно време зяпах касетата.
Погледнах през прозореца към Сентръл Парк. Не си падам по понеделниците и времето не подобри настроението ми — беше облачно и валеше, нещо, което от четирийсет дни не бях виждал в Йемен. Не че исках да се върна там.
След като взех душ, обух все по-удобните си светлокафяви панталони и си сложих розовата риза. Ако днес видех Тед Наш и ако кажеше нещо по адрес на ризата, щеше да се наложи да го убия.
Иначе днес щеше да е така нареченият Голям ден. Щях да разговарям с Наш и ако беше получил разрешение от Вашингтон, щяхме да се срещнем в присъствието на съответните страни. Трябваше да помисля кой да присъства на срещата, къде да се проведе тя и дали да нося един от записите. Не ме бива много по срещите, обаче с нетърпение очаквах тая.
По-важно обаче беше това, че Кейт се връщаше.
Замислих се за комитета по посрещането на летището, в който сигурно щяха да участват хора с различна представа за това кой трябва да качи Кейт в колата си. Можеше да стане адски напечено, но Дом го биваше да се побърква, когато някой се ебава с него. И както бях установил, Кейт също не си оставяше магарето в калта.
Вече трябваше да е излетяла и може би трябваше да й пратя имейл или да й се обадя предишната вечер, за да я предупредя за евентуалното положение на летището. Обаче ако я наблюдаваха — а след срещата ми с Наш сигурно постоянно я следяха, — нито нейният имейл, нито телефоните й щяха да са безопасни.
Погледнах се в голямото огледало. Розовото наистина подчертаваше тена ми.
Отидох в дневната. Джил седеше на масата по бял хотелски халат, пиеше кафе и четеше „Ню Йорк Таймс“.
— Добро утро.
Тя ме погледна.
— Добро утро. Ризата ти отива.
— Ще ми стане от любимите. Добре ли спа?
— Не.
Седнах на масата и си налях кафе.
— Вчера беше напрегнат ден за теб.
— Меко казано.
Отпих глътка кафе и я погледнах над чашата. Изглеждаше отпусната, обаче ми се струваше, че започва да осъзнава реалността на положението.
— Изпитваш ли някакви съмнения за всичко това? — попитах.
— Не. Всъщност съм още по-сигурна, че постъпвам правилно.
— И дума да няма.
Тя категорично заяви, че имам нужда от храна, и прегледахме менюто. Джил каза, че щяла да си поръча здравословна закуска, и ме посъветва да последвам примера й.
Побъбрихме, прочетохме вестниците и погледахме „Днес“ с Кейти и Мат.
Донесоха поръчката и от здравословната закуска получих киселини.
След като се нахранихме, Джил поиска да се поразходи и настоя да я придружа, но аз отвърнах:
— Трябва да остана тук. Може да се наложи да отида на среща. Може да се наложи и ти да дойдеш с мен. Обаждай ми се през час и на всеки трийсет минути си проверявай мобифона.
— Добре. Каква среща?
— На каквато е трябвало да отидеш преди пет години.
Тя кимна.
— Няма да се наложи да говориш — успокоих я. — Просто трябва да присъстваш. Аз ще говоря.
— Мога и сама — тросна се Джил.
Усмихнах й се.
— Не се съмнявам.
Тя отиде в спалнята си, облече се и скоро се върна.
— Имаш ли нужда от нещо, докато съм навън?
Имах нужда от глока си, обаче отвърнах:
— Пастата ми за зъби е на свършване. — Не беше, но тя трябваше да се занимава с нещо. — „Крест“. И виж дали ще успееш да намериш „Един мъж и една жена“. Освен това не забравяй да се обадиш в стаята, преди да се прибереш в „Плаза“. — Взех химикалка от бюрото, написах номера на мобифона на Дом Фанели върху визитката си и й я дадох. — Ако не успееш да се свържеш с мен или ако усетиш, че има проблем, обади се на детектив Фанели на тоя номер. Той ще ти обясни какво да правиш.
Джил ме погледна.
— Това ли е твоята армия на ангелите?
Всъщност не бих определил Дом Фанели като ангел, обаче потвърдих.
— Да. Той ще е твоят ангел хранител, ако с мен се случи нещо.
— Нищо няма да ти се случи.
— Няма. Приятен ден.
Тя също ми пожела приятен ден и излезе.
Може би трябваше да я задържа в хотела, където щеше да е в мъничко по-голяма безопасност, отколкото навън. Обаче съм пазил достатъчно много свидетели, за да знам, че ако прекалено дълго ги държиш затворени, стават обидчиви, даже враждебни. Освен това в тоя случай на Наш щеше да му е по-трудно да се справи и с двама ни, ако бяхме разделени.
Проверих мобифона си, обаче нямаше съобщения от Тед Наш. Всъщност нямаше никакви съобщения.
Свързах се с телефонния секретар вкъщи и там бяха оставени няколко съобщения, но нито едно от Наш.
Обадих се на мобифона на Дом Фанели и той отговори.
— Какво направи с ВИП ескорта на летището? — попитах го.
— Струва ми се, че го организирах. Наложи се да си спомня всички услуги, които съм правил, да изфабрикувам цял куп измислици и да обещая звездите от небето. Имам двама униформени полицаи и един детектив. Ще се срещнем на улицата в три и би трябвало да чакаме на портала още преди самолетът на Кейт да е кацнал.
— Звучи добре. Сетих се за още нещо. Ако са там и я чакат, феберейците може да решат да я посрещнат преди паспортната проверка. Трябва да влезете вътре, за да предотвратите тая възможност.
— Ще опитам… Познавам няколко ченгета от охраната на летището… Ще видя какво мога да направя.
— Трябва да го направиш. Освен това не отивайте прекалено рано, защото ще ги предупредите, те ще повикат подкрепления и ще се наложи да отстъпите. Трябва да ги изненадате. Влизате и излизате, преди да са успели да реагират.
— Страшно ме затрудняваш.
— Ще се справиш. Ако нямат федерална заповед за задържането й, тя ще дойде с вас доброволно, защото те познава.
Той се засмя.
— А стига бе! Кейт ме мрази.
— Обожава те. Добре, ако там е някой от шефовете й, може да стане още по-напечено. — А ако и Тед Наш я чакаше на летището, помислих си, щеше да стане адски странно, защото Кейт щеше да види ходещ мъртвец. — Ще успееш да я убедиш, сигурен съм, че те е пратил любящият й съпруг.
— Добре. Обаче трябва да ти кажа, Джон, тя може да ти е жена, но е от феберейците. Какво стои на първо място?
Сериозен въпрос.
— Дай й да разбере за какво се отнася, без да казваш много пред другите. Нали? Обади ми се, ако се наложи, и аз ще разговарям с нея. Ако всичко друго се провали, заплаши ги, че ще ги арестуваш за възпрепятстване на полицай при изпълнение на служебните му задължения. Съгласен?
— Да, обаче и двамата с теб знаем, че това е ала-бала. Нямаме законно право да бъдем там.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не. Остави нещата на мен. — Той замълча за няколко секунди. — Каквото и да се случи на летището, ще доведа Кейт в хотел „Плаза“.
— Знам. И гледай да не те проследят.
— Феберейците не могат да проследят и куче на каишка.
— Добре. Разбираш ли защо е толкова важно?
— Да. Искаш да се изчукаш най-късно до шест и трийсет.
— Точно така. Гледай само да не ме издъниш. Фанели се засмя.
— Ей, как я карате с госпожа Уинслоу? Как изглежда тя?
— Мила старица.
— Тя е трийсет и девет годишна. Как изглежда?
— Хубава е.
— Какво правихте снощи в „Плаза“?
— Вечеряхме.
— Само това ли?
— И двамата сме семейни и не проявяваме интерес един към друг.
— Всички казват така. А когато доведа Кейт в „Плаза“, какво ще се случи, като види, че си живееш със звездата от плажното порно?
— Дом, не се прави на простак.
— Еее, вече не си забавен. Къде е сега твоята свидетелка?
— На разходка. Дадох й твоя номер в случай, че в „Плаза“ стане напечено.
— Сигурен ли си, че не искаш подкрепление в хотела?
— Не искам. Тук сме инкогнито и никой не ни е проследил или регистрирал електронно, иначе вече щяха да ни гепят. Обаче ще ми трябва полицейски ескорт оттук до срещата ми с тях. Днес или утре.
— Само ме предупреди един час предварително. Тоя път наистина си се забъркал в големи лайна, приятел.
— Щом казваш.
— Съвсем сериозно ти го казвам.
— Е, аз съм си такъв. Обади ми се, когато качиш Кейт в колата си.
— Непременно. Чао.
Пак проверих мобифона си. Нямаше съобщения.
Дъждът беше спрял, но продължаваше да е облачно. Приготвих се за дълго утро.
Чистачката дойде и си тръгна. Поръчах си още кафе от румсървиса.
На всеки час се обаждаше Джил, както бе обещала, повтаряше, че няма нищо ново, и ми казваше какво прави. В общи линии, обикаляла художествените галерии. Купила ми „Крест“ и намерила „Един мъж и една жена“.
— Марк ме търси още пет пъти и остави съобщения. Да му се обадя ли?
— Да. Опитай се да разбереш дали с него се е свързал федерален агент. С други думи, виж какво знае и дали ще ти повярва, че просто имаш нужда да останеш сама. Става ли?
— Добре.
— Виж дали е на работа. Той работи в града, нали?
— Да. В центъра.
— Обади му се там. И не се оставяй да те сплаши и да измъкне повече информация. Нали?
Отговорът й ме изненада:
— Майната му.
Усмихнах се.
— Обади ми се после. И не забравяй — максимум пет минути с мобифона. И не използвай уличен телефон, защото номерът ще се появи на идентификатора му и той ще види, че си в Манхатън. Нали?
— Разбирам. — И прибави: — Мислиш за всичко.
— Опитвам се. — Поне се надявах.
Към 12:30 включих мобифона си и изчаках няколко минути. Той изпиука и аз отворих съобщението: „Джон, аз съм Тед Наш. Трябва да разговарям с теб. Обади ми се“. И ми продиктува номера на мобилния си телефон.
Седнах на фотьойла, изпружих крака върху една табуретка и се обадих на господин Тед Наш.
— Наш.
— Кори — отговорих аз.
Последва половинсекундна пауза.
— Както се уговорихме, обаждам ти се за срещата.
— Каква среща?… А, да. Как е календарът ти?
— Имам свободно време утре.
— Ами днес?
— По-добре утре. Следобед нямаше ли да посрещаш Кейт на летището?
— За днес ли беше?
— Да, струва ми се — отвърна той.
С Тед танцувахме нашия си танц. Всеки се опитваше да разбере кой какво знае и кой кого води.
— Добре, утре — съгласих се.
— Добре. Сутринта?
— Съгласен. Значи довеждаш ония двама любовници на срещата.
Наш отговори с две секунди закъснение.
— Мога да доведа само господина.
— Къде е госпожата?
— Струва ми се, че знам къде е. Така че и тя може да дойде на срещата. Мъжът ще е там и ще потвърди всичко, което ти казах.
— Мъжът спокойно може да е от ЦРУ. Поредният слаб актьор.
— Ако дойде на срещата, госпожата може да потвърди самоличността на любовника си. Нали така?
— Откъде да знам, че и тя не е самозванка?
Наш помълча няколко секунди.
— Мисля, че ще разбереш дали е истинската.
— И как ще стане това?
— Ами… Мисля, че я познаваш.
— Да я познавам ли? Даже не знам как се казва.
— Къде си в момента? — без да отговори, попита той.
— Вкъщи. — Знаеше, че не съм в апартамента си, защото сигурно беше пратил там хора да ме чакат.
— Няколко пъти се обаждах у вас. Нямаше те.
— Не отговарям на телефона. А ти къде си?
— На Бродуей двеста и деветдесет. В службата.
— Изобщо прибирал ли си се вкъщи от плажа? Не биваше да шофираш с травма на главата.
Той не ме прати на майната ми, обаче знаех, че хапе устни и чупи моливи. Освен това не беше сам и тъкмо затова разговорът се водеше малко сковано и адски предпазливо.
— А ти как се чувстваш? — попита ме.
— Страхотно. Обаче трябва да затварям, понеже някой може да се опита да локализира сигнала ми.
— Кой?
— Терористи. Майка ми. Бивши гаджета. Казва ли ти някой.
— Тогава после ми се обади от домашния си телефон.
— Той е чак в другия край на стаята. Хайде да уговорим времето и мястото.
— Добре. Ти кого ще водиш на срещата?
— Себе си.
— Някой друг?
— Нямам нужда от никой друг. Обаче искам ти да си там, както и Лайъм Грифит, и оня тип, дето е играл главната роля в записа, и жената, ако успееш да я откриеш. И също искам да се обадиш на Джак Кьоних, ако вече не си го направил, и да го поканиш да дойде. И му кажи да доведе капитан Стийн. Виж също дали е свободен господин Браун.
— Кой?
— Знаеш кой. И повикай някого от главна прокуратура.
— Защо?
— Знаеш защо.
Тед Наш се опита да се пошегува.
— Хайде да не го превръщаме във федерален случай. Това е просто неофициална среща за изясняване на положението, за да видим какво ще предприемем. И главно, за да удовлетворим твоето любопитство и да те уверим, че в случая няма нищо друго освен онова, което ти казах. Просто проявяваме любезност към теб, Джон — това не ти е голямата битка.
— А, ясно. Аз пък започвах да се навивам.
— Това ти е проблемът. Мислиш ли да доведеш и Кейт на срещата?
— Не. Тя няма нищо общо с това.
— Не си съвсем прав, но напълно те разбирам, че искаш да я държиш настрани. Само че тя може да иска да присъства. Питай я, когато я посрещнеш на летището.
— Тед, дали тоя разговор не се записва?
— Не може да се записва законно без твое или мое знание.
— А, да бе. Защо ли все ги забравям тия неща? Просто говориш адски сковано, не като малкия Теди, когото познавам.
Той помълча няколко секунди.
— Голям задник си.
— Слава Богу. Вече се безпокоях за теб. И ти не си по-малък. Добре, заднико, в колко часа ти е удобно утре?
— По-рано. Да речем, в осем и половина. Може да се срещнем тук, на Бродуей двеста и деветдесет.
— Да бе, как пък не. Там са влезли повече хора, отколкото са излезли.
— Не се дръж мелодраматично — посъветва ме Наш. — Ами в твоята служба? В КТС? Там достатъчно безопасно ли е за теб? Или параноята ти включва и нея?
Не му обърнах внимание и се замислих за мястото. След като Кейт щеше да се е прибрала, знаех, че ще настои да присъства, въпреки че не исках повече да я въвличам в тая история. Обаче можех да я използвам за подкрепление и щях по-спокойно да заведа Джил на срещата, ако дойдеше и Кейт. Спомних си последната ни вечер в Ню Йорк, преди с Кейт да се разделим, и отговорих на Наш:
— В „Прозорците на света“. Официална закуска.
— Не е ли прекалено публично за въпроса, който обсъждаме?
— Казах „обществено място“ и ти спомена, че срещата е неофициална, само за изясняване на нещата — и любезност към мен. Какъв е проблемът?
— Току-що ти казах. Прекалено е публично.
— Правиш ме подозрителен, Тед.
— По-скоро те обзема параноята.
— Виж, нима не се срещнах сам с теб на плажа през нощта? Това не е параноя — просто е глупаво. Обаче тоя път искам да проявя интелигентност. — И прибавих: — Гледката е страхотна.
— Все пак настоявам да се срещнем в кабинет. Чийто и да е кабинет. На Кьоних. На Стийн. Ти избери.
— Опитваш се да ме задържиш на телефона, а? Ще се видим утре в осем и половина. В „Прозорците на света“. Ти черпиш. — Затворих. „Задник“.
Беше привечер. Жена ми трябваше да пристигне на летище „Кенеди“. Очакваше я най-малко една група посрещачи, може би две. А главната ми свидетелка се мотаеше по улиците.
Джил се обади по телефона.
— Разговарях с Марк. Каза, че от ФБР ходили в службата му да питат къде съм.
— Кога е било това?
— Не каза.
Подозирах, че всъщност са отишли в дома му предишния ден, което обясняваше странното му телефонно обаждане. Освен това не бях сигурен, че са го навестили от ФБР — по-скоро бяха агенти на ЦРУ с феберейски документи.
— Не пожелали да му обяснят за какво се отнася — продължи Джил. — Казали само, че съм свидетелка на нещо и трябвало да разговарят с мен.
— Той пита ли те на какво си била свидетелка?
— Да. И аз му разказах всичко. За Бъд, за плажа и видеозаписа.
— Той как го прие?
— Не много добре. Но неговите пет минути изтекоха и му затворих.
— Искам веднага да се върнеш тук — казах. — Изключи си мобифона.
— Добре. Идвам след петнайсетина минути.
Събитията се развиваха малко по-бързо, отколкото възнамерявах, обаче не беше толкова зле — да, Тед Наш знаеше, че Джон Кори е открил Джил Уинслоу, само че не знаеше къде се намираме. Общо взето, господин Наш имаше адски кофти ден. Не исках дори да си представям телефонните му разговори с човека, който преди пет години беше решил да се забъркат в тоя заговор.
Обаче Тед Наш си мислеше, че има шанс да обърне нещата в своя полза — или на летището, като ни пипне с Кейт, или утре на срещата.
Междувременно баламосваше всички участници в събитията, опитваше се да замаже нещата и да ме намери. И когато научеше, че разполагам с копие на записа, щеше да му се прииска пак да е мъртъв.
Проверих мобифона си. Бях получил съобщение от обекта на размислите си, господин Наш. Обадих му се.
— Разговарях с някои хора и просто исках да потвърдя утрешната ни среща.
Говореше по-загрижено от предишния път, когато се бяхме чули. Явно се беше съвещавал с обезпокоени хора.
— Ще дойда — отвърнах.
— Какво… какво искаш да обсъждаме?
— Каквото и да е.
— Ще те попитам следното. Имаш ли някакви твърди доказателства, които могат да доведат до преразглеждане на случая?
— Какви например?
— Ти кажи.
— Ами… е, може и да имам нещичко. Защо?
— Утре ще донесеш ли доказателствата?
— Ако искаш.
— Би било добре. Искаш ли да доведеш на срещата и други свидетели?
— Може би.
— Ще се радваме на всеки свидетел, когото доведеш.
— От сценарий ли четеш?
— Не. Просто ти казвам да доведеш когото искаш.
— Значи мога да си доведа гост на закуска, така ли? Ти ли черпиш?
Почти го видях да чупи молив.
— Да, вземи всички доказателства и доведи всеки човек, който искаш да говори. — После прибави: — В Северния небостъргач има свободни офиси, ако преценим, че се налага да се оттеглим на по-дискретно място.
Реших окончателно да му проваля деня.
— Може би ще ви направя аудио-визуална презентация. Ще уредиш ли необходимата техника? — Съжалявах, че не виждам лицето му.
Изтекоха няколко секунди.
— Мисля, че блъфираш — заяви той накрая.
— Не разчитай на това. Уреди видео и монитор.
Наш отново се умълча за няколко секунди.
— Казах ти, че записът е унищожен.
— И ме излъга. Само е бил изтрит.
— Откъде знаеш?
— Знаеш откъде знам.
— Само се будалкаш.
— Гледал ли си оня френски филм, „Един мъж и една жена“? — попитах го.
Зачаках отговора му, докато колелцата в главата му се въртяха и скърцаха, обаче Наш не каза нищо, затова продължих:
— Помисли за това. С Грифит сериозно сте си настъпили оная работа.
Представях си го в стаята с още неколцина души, всички вторачени в него. Ако присъстваха, Грифит и господин Браун сигурно се сочеха с показалци един друг.
— Или тази жена е много умна, или ти си я направил по-умна, отколкото е била онази вечер — отвърна Наш.
— Е, всеизвестно е, че аз съм умен. Мисля, че и тя е умна. Обаче за теб вече се съмнявам, Тед. И за приятелите ти.
Той не изневери на грубиянската си същност.
— Понякога, когато допускаме грешки, се налага да ги погребваме.
— Като стана дума за това, кога очакваш следващата си смърт? Това ежегодно събитие ли е?
Отговорът му ме изненада.
— Забавляваш ли се?
— Да.
— Е, действай, докато можеш.
— Непременно. И ти. Трябва да затварям.
— Чакай. Кажи ми какво да очаквам след тази среща? Към какъв резултат се стремиш?
— Към истината. И справедливостта.
— Ами за себе си? И за Кейт?
— Надушвам подкуп.
— Готов ли си да помислиш за компромис? Добра сделка за всички?
— Не.
— Ами ако ти обясним за какво се отнася? Защо се е наложило да направим някои неща? Ще бъдеш ли склонен да видиш цялата картина и да обмислиш по-мащабните проблеми?
— Знаеш ли, хич не ми пука за какво се отнася и можеш да си напъхаш моралните двусмислици в гъза. Нито ти, нито твоите приятели не можете да ми кажете абсолютно нищо, което да оправдае действията ви или да ме убеди, че са законни. Злополука с наша ракета? Терористичен удар? Извънземен лъч на смъртта? Или може би просто не знаете. Каквото и да е било, правителството дължи на американския народ пълен и честен отговор. Ето какъв резултат очаквам от срещата.
— Прекалявате, господин Кори — осведоми ме Тед Наш.
— Ти пък адски си я загазил — казах му. — Предчувствам, че се опитваш да проследиш сигнала. До утре. — Затворих, отидох при бара и си взех студена бира.
Тед Наш е майстор да редува смъртни заплахи, компромиси и подкупи, за да постигне целите си. В тоя случай крайната му цел беше да загроби доказателството и междувременно да загроби мен, навярно Джил Уинслоу и сигурно Кейт.
И Кейт бе харесвала тоя човек. Знам, че жените си падат по лоши момчета, обаче Тед Наш беше невъобразимо лош, беше като вампир — понякога чаровен, обикновено страшен и винаги зъл. И сега се бе завърнал от гроба, за да убие всеки, който заплашва да разкрие тъмните му тайни.
Затова, каквото и да се случеше утре или вдругиден, тоя човек нямаше да се успокои или да се почувства в безопасност, докато не ме убие.
И аз изпитвах същото към него.