Нелсън Демил
Полет 800 (5)

4

Отбихме от Уилям Флойд Паркуей и продължихме на изток по Манток Хайуей. Кейт ме насочи към красивото градче Уестхамптън Бийч.

Прекосихме мост над залива Моричес към тесен бариерен остров, оттам завихме по единствения път, Дюн Роуд, и поехме на запад. Покрай пътя имаше нови къщи — отляво крайбрежни, отдясно — с изглед към океана.

— Преди пет години тук нямаше нищо — отбеляза Кейт.

Случайно наблюдение може би, но по-вероятно искаше да каже, че по времето на злополуката мястото е било по-уединено и съответно трябва да поставя в такъв контекст онова, което ще видя и чуя.

След десет минути пътен знак ме информира, че навлизам в окръжния парк „Къпсог Бийч“, официално затворен след залез-слънце, обаче аз официално бях по неофициална полицейска работа, затова продължих през големия паркинг.

Прекосихме паркинга и Кейт ме насочи към пясъчен път, всъщност естествена просека според табела, която също съобщаваше ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ. Просеката беше частично препречена с ограда. Заобиколих я и фаровете ми осветиха пътека, широка колкото джипа, виеща се между храсталаци и дюни.

Когато пътеката свърши, Кейт ме упъти:

— Сега завий надолу към плажа.

Минах между две дюни и се спуснах по полегатия склон, като по пътя прегазих един нискорасъл дъб.

— Внимавай с растенията, моля те. Завий надясно при оная дюна. Завих зад дюната.

— Спри тук — каза Кейт. Спрях и тя слезе.

Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах. Кейт застана пред джипа и се втренчи в тъмния океан.

— Вечерта на седемнайсети юли деветдесет и шеста друга кола, най-вероятно джип като твоя, е отбила от пътя и е спряла точно тук.

— Откъде знаеш?

— От доклада на уестхамптънската полиция. Точно след падането на самолета пратили тук патрулка и наредили на полицая да слезе на плажа и да види дали може да помогне с нещо. Стигнал тук в осем четирийсет и шест.

— С какво да помогне?

— По онова време точното място на катастрофата не е било известно. Имало възможност да се е спасил някой — хора със спасителни жилетки или салове. Полицаят светнал с фенерчето си и забелязал следи от гуми по пясъка. Свършвали точно тук. Обаче това не му се сторило странно и той продължил надолу към брега.

— Чела ли си доклада?

— Да. Имаше стотици писмени доклади за всевъзможни аспекти на катастрофата, от десетки местни органи на закона, както и от бреговата охрана, пътнически и частни пилоти, рибари и така нататък. Но този доклад привлече вниманието ми.

— Защо?

— Защото беше един от първите и най-маловажните.

— Само че ти не си смятала така. Разговаряла ли си с това ченге?

— Да. Той каза, че е слязъл на брега. — Кейт тръгна към вълните и аз я последвах.

Тя спря до водата и посочи с ръка.

— Оттатък този проток е Файър Айлънд и окръжният парк „Смит Пойнт“, където преди малко бяхме на панихидата. На хоризонта полицаят видял горящото по повърхността реактивно гориво. Насочил прожектора си към морето, но не забелязал нищо. В доклада му пише, че не очаквал да види плуващи към брега оцелели, поне не толкова скоро, и навярно не чак толкова далеч от мястото на катастрофата. Във всеки случай решил да се изкачи на някоя дюна, откъдето се разкрива по-добра гледка.

Кейт се обърна и тръгна към високата дюна до джипа. Тръгнах след нея.

Стигнахме подножието на дюната.

— Каза ми, че видял пресни следи от изкачване или спускане на двама души по дюната — или и изкачване, и спускане — поясни Кейт. — Естествено не вървял по следите, просто търсел място, откъдето да наблюдава водата. Затова се качил на дюната.

— Това значи ли, че и аз трябва да се катеря?

— Ела с мен.

Покатерихме се на дюната и обувките ми се напълниха с пясък. Когато бях млад детектив, често ми се случваше да участвам във възстановки на местопрестъпления, които понякога са изморителни и човек си мърля дрехите. Сега се занимавам с по-интелектуални неща.

— Там долу между двете дюни полицаят видял одеяло — каза Кейт.

Спуснахме се по полегатия склон.

— Тук някъде. Одеяло за легло. Ако човек живее наблизо, би трябвало да има прилична хавлия за плаж. Онова било синтетично, може би от хотел или мотел.

— Някой проверил ли е дали е от местните хотели и мотели?

— Да, хора от КТС. Намерили няколко хотела и мотела, в които имало такива одеяла. Оказало се, че камериерка в единия хотел била съобщила за липсващо одеяло от стая.

— В кой хотел?

— Случаят интересува ли те?

— Не. Всъщност и двамата с Лайъм Грифит ми заявихте, че това не било моя работа.

— Точно така.

— Хубаво. Между другото, защо сме тук?

— Реших, че ще ти се стори интересно. Може да го разгледаш на някоя лекция в „Джон Джей“.

— Винаги мислиш за мен.

Тя не отговори.

Естествено Джон Кори вече беше налапал въдицата и Кейт Мейфилд бавно навиваше кордата. Струва ми се, че тъкмо така се ожених, и двата пъти.

— На одеялото имало хладилна чанта, а вътре — полустопен лед — продължи тя. — Освен това на одеялото имало две чаши, тирбушон и празна бутилка от бяло вино.

— Какво?

— Скъпо френско. В момента се продава за петдесетина долара.

— Някой взел ли е отпечатъци от бутилката? — попитах.

— Да. И от чашите. И от хладилната чанта. Предостатъчно пълни отпечатъци. От двама души. В Бюрото ги обработиха, обаче не откриха чии са.

— Червило?

— Да, по едната чаша.

— Следи от секс по одеялото?

— Няма следи от сперма, не са открити и презервативи.

— Може да са правили орален секс и тя да го е глътнала.

— Благодаря за идеята. Както и да е, в лабораторията откриха люспи мъжки и женски епидермис по одеялото, косми от тела и глави, както и срамни косми, така че по някое време двамата сигурно са били голи. — Тя прибави: — Но космите и епидермисът може да са от друг, тъй като одеялото е от хотел.

— Нишки от друг плат?

— Много. Но пак може да са от десетки различни източници. По одеялото има и бяло вино.

Кимнах. Материалите, откривани по хотелски одеяла, наистина не са особено качествени криминалистични свидетелства.

— Пясък? — попитах.

— Да. Включително все още влажен. Така че може да са ходили при морето.

Пак кимнах.

— Онова ченге видяло ли е коли да се отдалечават от плажа?

— Да, спомена, че се разминал със светъл форд „Иксплорър“ нов модел по Дюн Роуд, идвал от тази посока. Но тъй като случаят бил спешен и не се извършвало престъпление, не забелязал номера, нито кой е бил в колата. И по-късно не я е издирвал.

Кимнах. Подобно на джиповете, фордовете „Иксплорър“ бяха също толкова много, колкото чайките, така че не си струваше времето и усилията да търсиш конкретен автомобил.

— Това е горе-долу всичко — каза Кейт. — Искаш ли да се опиташ да възстановиш събитията от онази вечер?

— Вместо да ги възстановявам словесно, моментът ми се струва подходящ да ги разиграем.

— Дръж се прилично, Джон.

— Опитвам се да се вживея в случая.

— Стига, вече е късно. Давай с възстановката. — Тя се усмихна. — После ще го разиграем.

Усмихнах се в отговор.

— Добре. Имаме мъж и жена. Може да са отседнали в местен хотел, чието име по-късно може би ще науча. Скъпото вино предполага хора от средната класа и на средна възраст. Решават да отидат на плажа и взимат одеялото от леглото в хотела. Обаче имат хладилна чанта, така че е възможно до известна степен да са го планирали. Или познават, или са чували за това уединено място, а може и случайно да са се натъкнали на него. Предполагам, че са дошли привечер или рано вечерта.

— Защо?

— Ами, спомням си къде бях аз, когато чух за катастрофата. Денят беше ясен и слънчев и ти не спомена за плажно масло или лосион по одеялото, бутилката или чашите.

— Точно така. Продължавай.

— Добре. Та значи тия мъж и жена, които навярно са дошли с форд „Иксплорър“, пристигат тук някъде преди осем и трийсет и една, часа на катастрофата. Постилат одеялото, отварят хладилната чанта, вадят виното, отпушват го с тирбушона, напълват две чаши, допиват бутилката. По някое време са се съблекли и са правили секс.

Кейт мълчеше и аз продължих:

— Въз основа на влажния пясък по одеялото можем да допуснем, че са ходили при водата, голи или облечени. По някое време, по-точно в осем трийсет и една, виждат и чуват експлозия в небето. Не знам къде са стояли в тоя момент, обаче им идва наум, че взривът ще привлече хора на брега, затова си плюят на петите и изчезват, преди полицаят да се появи тук в осем четирийсет и шест. Двете коли най-вероятно са се разминали по единствения път, водещ до тоя плаж. — Прибавих: — Предполагам, че тия двама души не са били женени.

— Защо?

— Прекалено е романтично.

— Не бъди циничен. Може да не са избягали. Може да са отишли да повикат помощ.

— И така и не са се върнали. Не са искали да ги видят заедно.

Тя кимна.

— По този въпрос всички са единодушни.

— Кои всички?

— Всички агенти от Контратерористичната спецчаст, които преди пет години участваха в разследването.

— Нека сега аз те питам нещо. Какво прави тия двама души толкова важни, че ФБР си дава чак такъв зор?

— Сигурно са били очевидци на катастрофата.

— И какво от това? Шестстотин очевидци са видели експлозията. Над двеста от тях са заявили, че са забелязали светлина, която се стрелнала към самолета преди взрива. Щом ФБР не вярва на двеста души, защо тия двама непознати са толкова важни?

— А, забравих. Още една подробност.

— Аха.

— На одеялото имало и пластмасова капачка от обектив на видеокамера Джей Ви Си.

Замълчах за миг и обходих с поглед околността и небето. После я попитах:

— Тия хора обадиха ли ви се?

— Не.

— Няма и да ви се обадят. Да вървим.