Нелсън Демил
Полет 800 (44)

43

Влязох в малката чакалня. Наляво видях плексигласова стена, висока от пода до тавана. Зад нея имаше високо бюро, а зад бюрото се прозяваше млада цивилна служителка. Табелката пред нея гласеше ИЗАБЕЛ СЕЛЕСТЕ УИЛСЪН.

— Какво обичате? — попита ме госпожица Уилсън.

— Аз съм детектив Джон Кори от ФБР. — Протегнах служебната си карта към стъклото. — Преди малко ви се обадих и разговарях с вас и сержант Робъртс.

— А, да. Почакайте. — Тя се обади по интеркома и след минута от една задна врата излезе униформен сержант.

Повторих процедурата по представянето и сержант Робъртс, мускулест мъж на средна възраст, прегледа служебната ми карта. Освен това му показах значката си от НЙПУ с картата си на полицай в оставка — както й двамата знаехме, веднъж ченге, завинаги ченге.

Той ме пусна през вратата в плексигласовата стена и ме въведе в кабинета си в задната част на участъка. Предложи ми стол и се настани зад бюрото си. До тоя момент не надушвах нищо лошо, освен ризата си.

— Значи сте от ФБР, така ли? — попита сержантът.

— Да. Участвам във федерално разследване на убийство и имам нужда от информация за една местна жителка.

Сержант Робъртс се изненада.

— Тук не се извършват много убийства. Коя е жителката? Не му отговорих.

— Имате ли свободен детектив?

Това го посмути, обаче в света на органите на реда детективите разговарят с детективи, а шефът на детективите си приказва само с Господ.

— Имаме четирима детективи — отвърна той. — Единият работи по случай, вторият не е на работа, третият е в отпуска, а четвъртият, главният детектив, е на повикване. Нещо важно ли е?

— Важно е, обаче не достатъчно, за да смутим съня на главния детектив. — Прибавих: — Сигурен съм, че можете да ми помогнете.

— Какво ви трябва?

Сержант Робъртс ми приличаше на ония местни ченгета, които са готови да прекрачат границите на професионалната учтивост, ако се отнасяш добре с тях. Надявах се да няма лоши спомени от ФБР, което понякога представлява проблем.

— Убийството е под друга юрисдикция — казах. — Проблемът е международен. Възможно е да е свързано с тероризъм.

Той ме зяпна.

— Местната жителка заподозряна ли е?

— Не. Свидетелка.

— Чудесно. Мразя да губим данъкоплатци. Коя е?

— Госпожа Джил Уинслоу.

— Сериозно ли говорите?

— Познавате ли я?

— Горе-долу. По-добре познавам мъжа й. Марк Уинслоу. Член е на градския съвет. Няколко пъти сме разговаряли на заседания.

— А нея?

— Виждал съм я няколко пъти. Хубава жена. — Сержантът се усмихна. — Веднъж я спрях за превишена скорост. Убеди ме да не я глобявам и ме накара да си мисля, че тя ми прави услуга.

Любезно се усмихнах.

— Знаете ли дали работи?

— Не работи.

Зачудих се откъде знае, но не попитах.

— Та значи господин Уинслоу е в градския съвет. Обаче моите данни показват, че работи в „Морган Стенли“.

Сержант Робъртс се засмя.

— Да, така печели повечето си пари. Градът плаща по долар на година.

— Наистина ли? Вие как живеете с долар на година?

Той пак се засмя.

— Аз имам истинска работа. Повечето градски съветници работят безплатно.

— Без майтап?

— И каква е тая работа с госпожа Уинслоу? — попита той. — Къде е видяла убийството?

— Нямам право да обсъждам подробностите. Всъщност не съм сигурен, че е точно тя, затова първо трябва да проверя някои факти. Например на каква възраст е?

Сержантът се замисли.

— Трийсет и пет — четирийсетгодишна. Това убийство в чужбина ли е било извършено?

Задаваше прекалено много въпроси, но се съмнявах, че подозира нещо, просто беше любопитен. Имах чувството, че клюките са главното занимание в Олд Бруквил. Тъй като не знаех дали Джил Уинслоу е пътувала в чужбина, нито дали сержант Робърт знае за това, отвърнах:

— Случило се е във вътрешността на Съединените щати. — После го попитах: — Семейство Уинслоу имат ли деца?

Без да ми отговори, той завъртя стола си към компютъра и натисна няколко клавиша.

— Две момчета: Джеймс, тринайсетгодишен, и Марк-младши, петнайсетгодишен. Никога не сме имали проблеми с тях. — И прибави: — И двамата учат в пансион.

Хвърлих поглед към монитора.

— Цялата тая информация в компютъра ли я имате?

— Горе-долу всяка година правим проверка на жителите. Всеки полицай получава определен участък и трябва да попълни анкета за всички жители. После въвеждаме сведенията в компютърната база данни. Имаме досиета за всички.

— Е, в Германия и Русия се е получило.

Той ме изгледа накриво и ме осведоми:

— Съвсем доброволно е.

— Чудесна първа крачка.

— Всички имат полза — продължи да обяснява сержантът. — Например знаем дали в къщата има инвалиди, дали на двора има кучета, знаем кой работи в града и имаме телефонни номера за връзка с всеки. Цялата тая информация е достъпна от всяка полицейска кола чрез мобилен терминал. — После добави: — Престъпността ни е ниска и се опитваме да запазим това положение.

— Ясно. Добре, можете ли да ми кажете дали в района живее друга Джил Уинслоу?

Той отново се обърна към компютъра.

— В района са посочени като роднини няколко души с името Уинслоу, но не виждам друга Джил.

— Семейни проблеми?

Сержантът натисна няколко клавиша.

— Няма данни.

Това ми се стори малко зловещо, обаче адски удобно. Трябваше да въведа тая компютризирана проверка на жителите в моя блок.

— Откога работите тук? — попитах аз.

— От единайсет години — без да се консултира с компютъра, отвърна той.

— Защо?

— Чудя се дали се сещате за нещо необичайно, което се е случило със семейство Уинслоу преди около пет години.

Сержантът се замисли.

— Не си спомням нищо, което да е привлякло вниманието на градската полиция.

— Някакви слухове за нея?

— Искате да кажете?…

— Да. Дали хойка.

Той поклати глава.

— Не съм чувал. Обаче аз не живея тук. Защо питате? За пореден път оставих въпроса му без отговор.

— Какво можете да ми кажете за тях? Имам предвид минало, начин на живот, такива неща.

Сержант Робъртс се замисли за миг.

— Марк Уинслоу е от стар лонгайландски род. Според проверката на жителите тя е Хали, също стара фамилия. Заможни са, обаче не са червиви с пари. Както знаете, той работи в „Морган Стенли“ и често ходи в командировки. Госпожа Уинслоу ни осведомява всеки път, когато мъжът й, тя или и двамата отсъстват. Членуват в кънтри клуба и той има клуб в града… — Сержантът провери в компютъра, — … Юниън Лийг Клъб. Чисто републикански. Какво друго ви интересува?

Интересуваше ме дали това е същата Джил Уинслоу, която се е чукала на плажа вечерта на катастрофата на полет осемстотин, но навярно трябваше да попитам самата нея.

— Мисля, че получих представа — отвърнах аз.

— Какво общо има това с факта, че е свидетелка на убийство? — попита сержантът.

Основателен въпрос. Той се оказваше по-умен, отколкото очаквах. Трябваше да запомня тоя урок.

— Явно не е толкова просто, обаче по съображения за сигурност не мога да ви кажа нищо повече.

Погледите ни се срещнаха.

— Разбирам.

Забелязах, че радиостанцията му мълчи, но после телефонът му иззвъня. Той отговори и размени няколко реплики с госпожа Уилсън.

Искаше ми се да му кажа: „Ако е ЦРУ, няма ме“. Внимателно слушах в случай, че надуша неприятности, обаче той нареди на цивилната си служителка:

— Прехвърли ми я, аз ще се заема с това. — После се обърна към мен. — Шумно градинско парти. — Пое обаждането и поговори с някого за шумното градинско парти.

Опитах се да си съставя представа за света на Джил Уинслоу. Както бях предположил, тя произлизаше от висшата средна класа и имаше много за губене, ако съпругът й разкриеше, че не е пазарувала при всяко свое излизане.

Допуснах, че господин Марк Уинслоу, банкер в „Морган Стенли“, е малко досаден — сигурно обичаше да обърне една-две чашки, играеше голф в местния кънтри клуб и прекарваше много време в големия град, на работа или с клиенти. Може да си имаше мадама. Скучните, ангажирани и богати мъже обикновено имат постоянни приятелки, които ги намират за чаровни.

От сержант Робъртс знаех, че господин Уинслоу има чувство за дълг към обществото и е член на градския съвет. Това беше много алтруистично и представляваше още един повод да не си е вкъщи поне веднъж месечно.

Госпожа Уинслоу най-вероятно бе отегчена. Сигурно вършеше доброволна работа, ходеше в града на театър, музей и пазар и когато не прелюбодействаше, обядваше с дамите.

Опитах се да си представя любовника й, обаче нямах никаква друга информация за него освен потвърждението на Наш, че е женен, и успях да заключа само, че чука госпожа Уинслоу.

Дон Жуан явно имаше светлокафяв форд „Иксплорър“ и единият от двамата имаше видеокамера, с която бяха заснели романтичното си преживяване на плажа, както може би и други подобни случаи, следователно очевидно си имаха доверие един на друг, иначе нямаше да заснемат потенциално пагубните си изневери. Може да бяха от една и съща обществена среда и връзката им да беше започнала като обикновен флирт на коктейл или танци в клуба и да бе продължила на обяд, после вечеря и накрая чук-чук.

И още нещо: въпреки че се бяха държали безразсъдно, самите те не бяха безразсъдни хора. Разбирах, че връзката им е била пресметнат риск, чиято награда — каквато и да е била тя — си струваше опасността.

И последно: любовниците не бяха влюбени. Ако бяха, вечерта на 17 юли 1996-а щеше да е истинско откровение за тях и щяха да приемат експлодиралия самолет за знак, че животът е кратък и трябва да са заедно — по дяволите съпрузите им, семействата им и подреденият им свят. И Джил Уинслоу нямаше все още да живее на Куейл Холоу Лейн 12 с Марк Уинслоу.

Естествено господин Марк Уинслоу спокойно можеше да е интересен и привлекателен мъж, нежен и внимателен съпруг, а госпожа Джил Уинслоу да е градската курва и любовникът й да е чистачът на басейна.

Смисълът да се опитвам да получа представа за госпожа Уинслоу и нейния свят се състоеше в това да определя дали мога да я убедя да ми разкаже точно какво се е случило и какво е видяла и заснела оная вечер. Ако бе казала истината на Наш, това приключваше всичко и можех да се прибера вкъщи при кожения си фотьойл. Ако имаше нещо повече от онова, което ми беше казал Наш, или нещо, което тя не му бе казала, това нямаше да е краят — а началото на преразглеждането на случая. Не бях сигурен какъв резултат предпочитам.

Сержант Робъртс затвори.

— Типична събота вечер. Много домашни купони — обикновено хлапетии, чиито родители отсъстват. — Той повика патрулна кола по радиостанцията и прати човека на адреса на шумното парти. После ми каза: — Тая вечер имам четири коли. Понякога се задейства алармена система при обир, после имам пътно произшествие, след това две възрастни госпожи, които са чули крадец — винаги две едни и същи госпожи.

Сержантът продължи да описва проблемите на полицията в малкия град, чиито жители смятат ченгетата за членове на прислугата си. Не беше много интересно, обаче ми даваше представа.

— Знаете ли дали семейство Уинслоу са извън града? — попитах го.

Той провери в компютъра.

— Нямам такава информация.

— Имате ли телефонния им номер? Сержантът натисна няколко клавиша.

— Имам повечето невписани в указателя номера, но не всички…

— Той погледна екрана. — Имам техния. Искате ли го?

— Благодаря.

Робъртс записа номера на един лист и ми го подаде. Трябваше да разкажа на Дом Фанели за местната полиция и тая отлично организирана оруелска база данни.

— Ако им се обадите или посетите дома им, трябва да знаете, че Марк Уинслоу е от хората, които не биха отговорили и на въпрос от телевизионна игра без адвоката си — осведоми ме сержант Робъртс.

— Затова, ако искате да разговаряте с нея, трябва да го извадите от играта, освен ако не сте съгласен адвокатът му да присъства. Обаче не сте го чули от мен. Нали?

— Разбирам. — Всъщност имах по-важна причина той да не е наблизо. — Направете ми услуга и им се обадете — помолих го.

— Сега ли?

— Да. Трябва да съм сигурен, че са си вкъщи.

— Добре… искате ли да им кажа нещо? Защото телефонният им идентификатор ще покаже, че се обаждат от бруквилската полиция.

— Кажете на господин Уинслоу, че има извънредно заседание на градския съвет. Или че току-що сте получили съобщение, че на Главната улица откриват латиноамерикански клуб за компаньонки.

Той се засмя.

— Да бе, така целият град ще се стече там.

Усмихнах се на нашата политически некоректна шега и предложих:

— Защо не му кажете, че в квартала има обир? Че се е задействала нечия алармена система.

— Добре…

Той набра номера.

— Включете колоните да чувам разговора.

Робъртс натисна бутона и от колоните се разнесе звън. На четвъртото иззвъняване отговори мъжки глас. — Ало?

— Господин Уинслоу? — попита сержантът.

— Да?

— Господин Уинслоу, обажда се сержант Робъртс от бруквилската полиция. Извинявайте, че ви безпокоя по това време, но имаме съобщение за обир и алармата на един ваш съсед се задейства. Дали сте видели или чули нещо?

Марк Уинслоу се прокашля.

— Не… прибрахме се… преди около два часа…

— Добре. Не се тревожете. Ще пратим кола в квартала. Погрижете се вратите и прозорците да са заключени и алармата ви да е включена. И ни се обадете, ако видите или чуете нещо.

— Добре… да, непременно…

Стори ми се, че гласът на господин Уинслоу звучи като на господин Роузънтал в един през нощта. Дадох знак на сержант Робъртс да ми даде слушалката.

— Хм… — заекна той.

— Окръжната полиция — подсказах му аз.

— Един полицай от окръжното управление иска да разговаря с вас.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но разследваме няколко обира в къщи от вашия район. — Трябваше да премина на въпроса, преди той да се е разсънил и всичко това да му се е сторило малко шантаво. — Ще си бъдете ли вкъщи утре сутрин, ако се отбия?

— Хм… не… на голф съм…

— В колко започвате?

— В осем. — И прибави: — Закуската е в седем. В клуба.

— Ясно. Жена ви ще си бъде ли вкъщи?

— Тя ходи на черква в десет.

— А децата?

— На училище са. Има ли причина за безпокойство?

— Не, просто трябва да огледам квартала и дворовете на светло, затова, моля ви, предупредете жена си да не се плаши, ако намина. Ето ви сержант Робъртс.

— Прощавайте, че ви се обадих толкова късно, но исках да се уверя, че всичко при вас е наред — каза той.

— Няма нужда да се извинявате. Благодаря, че се обадихте. Сержант Робъртс прекъсна връзката и ми съобщи, в случай че не бях обърнал внимание:

— Е, утре той е на голф.

— Да. Обадете му се в шест и половина сутринта и му кажете, че сте заловили крадеца и окръжната полиция ще търси следи по светло.

Сержантът си записа, после попита:

— Ще отидете ли да разговаряте с нея?

— Да.

— Ще я арестувате ли?

— Не. Само ще я разпитам като свидетелка.

— Струва ми се, че не е само това.

Наведох се към него.

— Ще споделя нещо с вас, но не бива да напуска тая стая.

Робъртс кимна и зачака да продължа.

— Възможно е Джил Уинслоу да се намира в опасност заради онова, което е видяла.

— Наистина ли?

— Наистина. Тая нощ ще наблюдавам къщата им. Кажете на патрулките да не се безпокоят за сив форд „Таурус“, паркиран на Куейл Холоу Лейн. С вас ще поддържаме връзка през нощта, в случай че имам нужда от подкрепление. Имате ли свободна радиостанция?

— Да.

Искаше ми се да го попитам дали не му се намира и свободен пистолет, обаче това щеше да е прекалено за неговото гостоприемство.

— В колко часа свършва смяната ви?

— В осем. От полунощ до осем.

— Добре. Ще ви се обадя преди осем, ако господин Уинслоу не излезе за закуска в клуба. Тогава ще се наложи някак си да го изкарате от къщата. Става ли?

— Става… Изправих се.

— Как да стигна до Куейл Холоу Лейн номер дванайсет?

Сержант Робъртс извади от бюрото си карта на Олд Бруквил и с маркер начерта пътя. После ми даде радиостанция.

— Честотата е настроена. Аз съм Център, а вие ще сте Кола нула. — Той се усмихна.

— Ясно. Ако ви се обадят или дойдат други федерални агенти, съобщете ми по радиостанцията.

— Непременно.

Стиснахме си ръцете.

— Ще се погрижа да получите съответната благодарност за съдействието.

Излязох от малкото олдбруквилско полицейско управление. Господи, адски ме бива да баламосвам хората. Сигурно можех даже да накарам сержант Робъртс да арестува Тед Наш, ако се появеше наоколо.

Нощта бе хладна и ясна, виждаха се звездите и нямаше никакви черни хеликоптери. По шосе 25А сегиз-тогиз профучаваха коли, но иначе беше съвсем тихо, ако не се брояха крякащите дървесни жаби.

Качих се на колата, потеглих обратно към Сидър Суомп Роуд и се насочих на север според упътванията на сержант Робъртс.

Ако допуснех, че Тед Наш още не е разговарял с господин Роузънтал и не знае, че съм се добрал до името на Джил Уинслоу, и че това е истинската Джил Уинслоу, някъде след осем сутринта, когато господин Уинслоу започнеше играта си на голф, щях да получа отговорите на въпросите, за чието съществуване изобщо не подозирах, преди Кейт да прояви любезността да ги сподели с мен. Оттогава бях възнаграден с екскурзията до Йемен, възкръсването на Тед Наш и Евангелието от Тед. Супер, нали?

Когато в понеделник посрещнех Кейт на летището — ако не ме пратеха обратно в Йемен, в затвора или на оня свят — можех да й кажа: „Добре дошла. Имам една добра и една лоша новина за теб. Добрата е, че открих жената от плажа. Лошата е, че Тед Наш е жив и иска да ме убие“.