Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Fall, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Полет 800
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 2004
История
- —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
- —Корекция
37
Седнах на писалището и включих лампата. Поставих индиговото копие пред себе си и го разгледах с лупата.
Ръката, написала „Един мъж и една жена“, определено беше женска. Датата, номерът на стаята и името бяха написани със същия почерк. Някой друг, навярно библиотекарката, бе написала „Рейнолдс“ и „Не е върната“.
Бях ходил на курс по графология в колежа „Джон Джей“ и знаех, че от почерка и подписа на човек може да се научи много. За съжаление не си спомнях много от курса. Спомнях си обаче, че има определена разлика в почерка, когато човек пише истинското си име или измислено. Тоя подпис изглеждаше истински. Може би защото много ми се искаше. Може би си въобразявах.
Изправих се, включих всички лампи и отидох при телевизора. Зад него имаше празна лавица и сега забелязах, че върху бялата политура на дървото са се отпечатали четири кръгчета, големи колкото десетцентова монета и разположени в правоъгълник — явно следи от гумените крачета на видеото, което беше стояло там допреди три години.
Това не бе грандиозно откритие, но се почувствах добре, след като физически бях потвърдил нещо, казано ми от друг.
Пак седнах на малкото писалище и набрах мобифона на Дом Фанели. Нямах представа къде е в тоя час, обаче най-хубавото на мобифоните е, че това няма значение.
— Ало?
Чух висока музика.
— Твоят партньор е.
— Ей, старче! Да вярвам ли на идентифициращото си устройство? Какво правиш в хотел „Бейвю“, по дяволите?
— На почивка съм. Ти къде си?
— Мобифонът завибрира в гащите ми и си помислих, че е Сали. Сара. Както и да е. Сара, кажи здрасти на…
— Едва те чувам, Дом.
— Чакай. — След малко ме осведоми: — Излязох навън. Следях един заподозрян в убийство и той влезе в тоя клуб на Варик Стрийт. Имаме опасна работа. Какво става?
— Трябва ми информация за едно име.
— Пак ли? Свършиха ли ти работа имената, които ти дадох? Ходи ли във Филаделфия?
— Да. Сега ми трябва…
— Сега си в Уестхамптън Бийч. Защо не се прибереш вкъщи?
— Защо ти не се прибереш вкъщи? Добре, името е…
— Разтребих апартамента ти. Чистачката ще отиде утре. Тя чисти в петъците, нали?
— Освен ако не е умряла. Слушай: Джил Уинслоу. Мисля, че е трийсетина-четирийсет годишна…
— Това много ограничава възможностите.
— Нямам никакви сигурни сведения за нея, обаче се е настанила тук за едно бързо търкаляне в сеното с някакъв мъж на седемнайсети юли деветдесет и шеста.
— Позната дата.
— Да. Използвали са измислено име, така че той сигурно е женен, докато тя може и да не е. Но мисля, че и тя е…
— Когато си женен, омъжените жени са най-безопасни.
— Това казва жена ти за своите гаджета. Добре, струва ми се, че живее на Лонг Айлънд, но може и да е от Манхатън. Ти на какво разстояние би се отдалечил, за да отидеш да се чукаш?
— Веднъж ходих чак в Сиатъл. Обаче бях деветнайсетгодишен. Ти колко далеч си ходил, за да се чукаш?
— До Торонто. Добре, та значи…
— Ами оная агентка от ФБР във Вашингтон? Кое е по-далеч? Торонто или Вашингтон?
— Няма значение. Ти печелиш със Сиатъл. Добре, слушай! Първо влез в база данните на пътната полиция — има някакъв светлокафяв форд „Иксплорър“, модел поне отпреди пет години, но може да е негов, а не неин, и вече може да е продаден. После влез в база данните за имотите и провери на името „Уинслоу“ в Лонг Айлънд. Но тя също може да живее в Манхатън. Провери и в телефонния указател, макар че сигурно няма да е вписана. И не забравяй, че имотите може да не са на нейно име, а на мъжа й и…
— Ето я. Джил Уинслоу, Мейпъл Лейн номер осем, Локъст Вали, Лонг Айлънд, щата Ню Йорк, форд „Иксплорър“ деветдесет и шеста, светлокафяв, името на съпруга й е Роджър. Майтап бе. И ти би трябвало да си поиграеш със своя компютър. Аз имам да разкривам убийства.
— Това може да е най-голямото убийство, за чието разкриване си помогнал.
Последва мълчание.
— Разбирам — каза накрая Дом Фанели.
— Добре. Провери и в смъртните регистри.
— Мислиш, че е умряла ли? Или че е очистена?
— Надявам се да не е.
— На какво си попаднал? Кажи ми, в случай че те убият.
— Ще ти оставя писмо.
— Без майтап, Джон…
— Обади ми се утре на тоя номер. Стая двеста и три. Ще оставя съобщение, ако ме няма. Ти си господин Верди.
Дом се засмя.
— Ей, не съм виждал по-нещастен човек от теб в операта.
— Глупости. Обожавам, когато дебелата дама хвърля топа в края на „Травиата“. Утре ще се чуем.
— Чао.
Затворих, съблякох се и нахвърлях дрехите си върху един стол. Взех си сака и отидох в банята.
Избръснах се, измих си зъбите и взех душ.
Та значи Лайъм Грифит, Тед Наш и другите с тях бяха открили кочана с квитанции за видеокасети и бяха откъснали една от страниците. Обаче бяха забравили индиговите копия. Тъпо, нали?
Е, всички допускаме грешки. Даже аз, от време на време.
По-важно беше дали Джил Уинслоу е истинско име и дали са я открили. Предполагах, че отговорът и на двата въпроса е положителен. Което също означаваше, че чрез нея са стигнали и до дон Жуан. Или първо бяха намерили дон Жуан, може би по пръстовите му отпечатъци. Така или иначе, бяха открили и двамата.
Представях си как Наш и/или Грифит разговарят с тях и ги питат за записа на плажа и за тяхната връзка.
Какви бяха възможните резултати от тоя разговор? Бяха три. Първо, двамата да не са заснели експлозията на боинга, второ, да са унищожили записа и трето, да са заснели експлозията, да са запазили записа и да са го предали на Наш, Грифит и компания в замяна на обещанието, че връзката им ще остане тайна — ако се допуснеше, че единият или и двамата бяха женени и искаха да запазят брака си.
Във всеки случай двамата известно време бяха отговаряли на тия въпроси, подложени на детектор на лъжата.
Не се съмнявах, че или аз, или Дом Фанели ще открием Джил Уинслоу, ако още е жива.
Щях да разговарям с нея и тя щеше да ми разкаже всичко, което преди пет години бе казала на ФБР, защото аз бях агент от Бюрото и извършвах допълнително разследване.
Обаче това нямаше да ми даде видеокасетата, даже да беше имало такава.
Това също бе задънена улица, но поне щях да узная истината за записа и може би щях да съм в състояние да предам тая информация на по-висша инстанция. А може би щях да изчезна.
Хрумна ми още нещо, свързано с „Един мъж и една жена“. Защо Джил Уинслоу или дон Жуан бяха гепили тая касета? Ако бързо се измъкваш от хотелска стая и оставяш ключа на писалището, без да съобщиш на рецепцията, защо ти е да пъхаш взетия под наем филм в багажа си?
Замислих се за това и за нещо, казано от Роксан, и реших, че знам защо дон Жуан или Джил Уинслоу са взели оная касета. Когато разговарях с Джил Уинслоу, щях да я попитам дали съм прав.