Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Fall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2009)
Разпознаване и корекция
ultimat(2009)
Допълнителна корекция
Джейн(2012)

Издание:

Нелсън Демил. Полет 800

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2004

История

  1. —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
  2. —Корекция

36

Господин Лесли Роузънтал влезе във фоайето, небрежно облечен по спортен панталон и риза, без вратовръзка на китчета. Изправих се и го поздравих.

— Добър вечер.

— По-скоро е добро утро. Пак ли идвате за документална проверка?

— Да.

— В един и половина през нощта?

— ФБР никога не спи.

— Аз обаче спя — отбеляза той. — Имам чувството, че не сте тук с рутинна задача.

— По какво познахте?

— Например по часа. Каква е тая история?

— Нямам право да ви кажа. Носите ли си ключовете?

— Да. Вие носите ли липсващите ми досиета?

— Всъщност откакто се видяхме миналия път, бях в Близкия изток. Виждате ли колко съм почернял? Искате ли да видите самолетния ми билет?

Той не отговори.

— Какво ви интересува?

— Квитанциите за видеотеката.

Управителят се замисли.

— Избавихме се от видеотеката преди три години и дарихме всички касети на една болница.

— Постъпили сте похвално. Но сте запазили квитанциите естествено.

— Да, струва ми се. Освен ако някой идиот не ги е изхвърлил.

— Друг освен вас има ли ключове за архива?

— Никой.

— Ами добре тогава. Да слезем долу да хвърлим един поглед. Последвах го до вратата на мазето, той отключи, запали осветлението и се спуснахме по стълбището.

Роузънтал отключи вратата на архива и направо се запъти към дъното, където имаше метални стелажи, отрупани с кашони. Всеки кашон носеше надпис и дата и след минута открихме каквото ни трябваше: „Квитанции от видеотеката, февруари 1996–март 1997“.

Вторачих се в кашона.

— През деветдесет и шеста агентите от ФБР искаха ли да видят тия квитанции?

— Показах им как са организирани кантонерките и ги оставих сами. Не знам какво са разглеждали.

Свалих кашона от стелажа и го оставих на пода.

— Предполагам, смятате, че онази двойка може да е взела видеокасета — каза господин Роузънтал.

Изведнъж всички се бяха превърнали в детективи.

— Хрумна ми такава мисъл — потвърдих аз. Отворих кашона — беше пълен с кочани квитанции. Наистина работа на педант.

Заех се да вадя кочаните от кашона, като следях началната и крайната дата, написана върху корицата на всеки кочан. Почти очаквах да открия липсващ кочан и на негово място оставена бележка от Лайъм Грифит: „Майната ти, Кори“.

— Защо ги пазите? — попитах.

— Имам принцип да пазя всички документи седем години. Човек никога не знае какво ще поискат да видят данъчните или понякога собствениците на хотела. — Той се замисли за миг. — Или ФБР. Седем години е сигурен срок.

— Пази си задника, както винаги съм казвал. Намерих кочан с дати 12 юни–25 юли 1996 г.

Застанах под една висяща флуоресцентна лампа и запрелиствах квитанциите. Ръцете ми малко трепереха, докато се приближавах към 17 юли.

Първата квитанция от тая дата беше най-горе на страницата и носеше подпис Кевин Мабри от стая 109. Кевин бе взел „Бъч Касиди и Сънданс Кид“. Следваше Алис Янг от бунгало 3 с „Последното танго в Париж“. И най-отдолу, нечетивен подпис от стая 8, която трябваше да е в тая сграда. Гостът беше взел „Кръстникът“. Прелистих страницата и прочетох още две квитанции от 17 юли, обаче не и от стая 203. Последната квитанция носеше дата 18 юли.

Стоях и зяпах разтворения кочан.

— Открихте ли нещо? — попита господин Роузънтал. Не отговорих.

Прелистих една страница назад и проверих червените серийни номера, после обърнах на следващата страница. Липсваха три номера.

Разтворих кочана докрай и видях, че бележките са отрязани.

— Копелета!

— Моля?

Хвърлих кочана в кашона.

— Искам да видя квитанциите за взетите книги.

Господин Роузънтал намери съответния кашон и аз изрових кочана за въпросния период. Прелистих квитанциите, като си мислех, че дон Жуан или неговата мадама може да са взели книга, обаче никой от стая 203 не се бе възползвал от библиотечните услуги на 17 юли 1996 г. Оставих кочана в кашона.

— Да вървим.

Запътихме се към изхода. Господин Роузънтал се озърташе през рамо към бъркотията на пода.

Дълбоко в себе си — но не чак толкова дълбоко — бях знаел, че феберейците не може да са останали два месеца в тоя хотел, без да се сетят за заемната библиотека. Искам да кажа, те не бяха истински детективи, обаче определено не бяха и безмозъчни. По дяволите!

И все пак бях доказал нещо — някой от стая 203 бе взел видеокасета — оттук и липсващата страница. Страхотна дедуктивна логика, водеща до поредното липсващо доказателство. Копелета!

Господин Роузънтал тъкмо се канеше да заключи вратата на архива, когато се сетих за нещо, казано от Роксан, и се заковах на място.

— Не видях индигови копия в кочаните.

— Те се предават на госта, когато върне книгата или видеокасетата.

— Ами ако не ги върне?

— Тогава остават в кочана, докато гостът не замине и не бъде установена липсата. В такъв случай се използват при ежемесечната инвентаризация на липсващото имущество.

— Добре… Значи гостите в стая двеста и три са се настанили на седемнайсети юли и на осемнайсети юли по обяд вие сте установили, че са заминали, без да съобщят. На сутринта на деветнайсети юли са дошли агенти от ФБР и са попитали за липсващо одеяло. По-късно същата сутрин в хотела са се появили още агенти и са разпитвали за гостите от стая двеста и три. Възможно ли е дотогава някой от вашия персонал да е извадил копието от кочана с квитанциите и да е определил касетата като липсваща?

— Библиотекарката изчаква камериерките да върнат липсващата вещ, в противен случай по някое време същия ден или рано на другия ден копието се праща в счетоводството, където включват липсата в сметката на госта или я таксуват на кредитната му карта. Понякога липсващата вещ се получава в хотела по пощата или се появява по-късно, но ако още не е върната или платена, копието отива в данъчните документи в категорията „загуби“.

— И после?

— Както с всички данъчни документи, копията се архивират за седем години.

— Покажете ми.

Господин Роузънтал ме заведе при кантонерка с надпис „Данъчни документи 1996“, извади папка, обозначена като „Библиотечни квитанции — липсващи, изгубени или откраднати“, и ми я подаде.

Разтворих я. Вътре имаше купчина розови индигови копия, стегнати с ластик. Измъкнах ги и запрелиствах двайсетината квитанции за изчезналите книги и видеокасети.

— Да ви помогна ли?… — попита управителят.

— Не. — Те не бяха в строг хронологичен ред, затова ги преглеждах бавно. На всички пишеше „Не е върната“. Към средата на купчината спрях на квитанция с дата 17 юли. Номерът на стаята беше 203. Гостите бяха взели касета — „Един мъж и една жена“.

Подписът бе нечетивен и гостът не беше натискал достатъчно, за да остави ясен отпечатък върху копието.

С друг почерк бяха написани думите „Не е върната“ и името „Рейнолдс“. Според Мари Губитози това беше измислената фамилия, под която се бе регистрирал дон Жуан.

Попитах господин Роузънтал за това.

— Човекът, който е взел касетата, явно не е носел ключ от стаята, затова библиотекарката е проверила в компютъра, видяла е, че името на квитанцията не съответства на госта, регистриран в стая 203, попитала е човека, който е взимал касетата, и той й е дал името на регистрирания гост, съответстващо на името в компютъра.

— Ясно. — Следователно мадамата бе знаела под какво име се е представил дон Жуан. Очевидно го бяха правили и по-рано, което сигурно означаваше, че не е било свалка за една нощ.

Пак се втренчих в подписа, обаче осветлението беше слабо, макар че почеркът ми заприлича на женски.

— Да се качим горе — казах аз.

Излязохме от архива. Господин Роузънтал продължаваше крадешком да хвърля погледи към оставения от мен безпорядък.

Когато се върнахме във фоайето, поставих розовото копие под силната настолна лампа на рецепцията и попитах Питър:

— Имаш ли лупа?

Той извади квадратна лупа и ми я подаде. Отново прочетох бледия подпис. „Джил Уинслоу“. Внимателно го разгледах, като обръщах внимание на всяка буква. „Джил Уинслоу“.

Питър се опитваше да прочете квитанцията, затова я прибрах в джоба си заедно с лупата и дадох знак на господин Роузънтал да отидем в библиотеката.

— Вие сте в хотелиерския бизнес от много години. Смятате ли, че жената от стая двеста и три е написала истинското си име на квитанцията за видеокасетата?

Той се замисли за миг.

— Да, струва ми се.

— Защо смятате така?

— Ами… същото е в бара и ресторанта… казват ви да напишете името и номера на стаята си и вие го правите, защото служителят може да влезе в компютъра още докато сте там — или да ви помоли да покажете ключа си, или даже документ за самоличност. — Управителят прибави: — Освен това е естествен рефлекс да напишете истинското си име.

— Освен ако не пътувате инкогнито. Нали се сещате, когато сте с любовницата си. Мъжът не се е регистрирал под истинското си име.

— Да, обаче това е друго. Кой ти обръща внимание на квитанцията за някаква си книга или видеокасета. Най-добре е да използвате истинското си име и номер на стаята, за да избегнете неловките ситуации.

— Начинът ви на мислене ми харесва, господин Роузънтал.

— Това е много страшно.

Управителят имаше сухо, почти саркастично чувство за хумор. Аз карам хората да проявяват най-доброто от себе си.

Излязох от библиотеката и господин Роузънтал ме последва.

— Налага ли се да задържите квитанцията? — попита той.

— Да.

— Тогава ще ми трябва разписка за нея — пошегува се управителят.

Любезно се подсмихнах.

— Пишете я на сметката ми.

Вече бяхме стигнали до рецепцията.

— При нас ли ще пренощувате, господин Кори?

— Да. Извънсезонната цена си я бива. Господин Роузънтал се обърна към Питър.

— Коя стая даде на господин Кори?

— Двеста и три.

— Естествено. — Той ме погледна. — Смятате ли, че стаята ще ви проговори?

— Тя вече го направи. Искам да ме събудиш в седем сутринта — казах на Питър.

Той си записа.

— Трябва ли ви помощ за багажа или за да стигнете до „Мънибог Бей“?

— Не. Благодаря ви за помощта, господа. Излязох от фоайето в студената мъглива нощ.

Качих се на взетата под наем кола, паркирах я пред „Мънибог Бей“, взех си сака, качих се по стълбището и влязох в стая 203. Някакъв глас в главата ми или в стаята извика: „Еврика!“