Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Fall, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Полет 800
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 2004
История
- —Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
- —Корекция
Книга III
Септември
У дома
Заключения: специалистите от ЦРУ не вярват, че полет 800 на ТУЕ е свален с ракета… Няма абсолютно никакви доказателства, веществени или други, че е използвана ракета.
28 март 1997 г.
32
У дома.
След като не се заразих с малария, нито ме отвлякоха или убиха, в 16:05, петък след Деня на труда, пристигнах на летище „Кенеди“ с полет на „Делта“. Бях прекарал четирийсетина дни и нощи в йеменските пущинаци.
За протокола, оная страна смърди.
Кейт още беше в Дар ес Салам, обаче щеше да се прибере след седмица. Танзания, изглежда, й харесваше, защото ми пишеше по имейла за дружелюбни хора, вкусна храна, интересни местности и прочее.
Въпросът защо се отърваваме с по-кратък престой представляваше по-голяма загадка, отколкото защо всъщност са ни натирили там — което изобщо не беше загадка. Джак Кьоних и неговите колеги може би вярваха, че подобно на присъда в затвора, краткото заточение научава човек на нещо, а дългото го изпълва с негодувание и желание за мъст.
Грешка. Още бях бесен и изобщо не бях признателен за предсрочното си освобождаване.
Бързо минах през паспортна и митническа проверка, тъй като не бях взел със себе си нищо друго освен сака си, дипломатическия паспорт и скритата си злоба. Бях оставил дрехите си за сафари в Йемен, където им бе мястото, а глокът ми пътуваше с дипломатическата поща на посолството. Носех светлокафяв панталон, син блейзър и спортна риза, които изглеждаха добре при обличането им преди около ден.
Струваше ми се странно да се завърна в цивилизацията, ако международното летище „Кенеди“ можеше да се нарече така. Гледките, звуците и миризмите, които по-рано не бях забелязвал, сега ме шокираха.
Оказа се, че Аден всъщност не е столица на Йемен — столицата беше някаква дупка на име Сана. Няколко пъти ми се наложи да ходя там по работа и имах удоволствието да се запозная с посланик Бодин. Представих й се като близък приятел на О’Нийл, въпреки че с тоя господин се бяхме срещали само мимоходом. Не ме изритаха, каквато беше целта ми, обаче не ме и поканиха на вечеря в резиденцията на посланика.
Аден бе пристанищният град, където бяха взривили „Коул“, и също смърдеше. Добре че в хотел „Шератон“, където бяхме настанени, имаше фитнес клуб (морските пехотинци трябваше да покажат на персонала как се сглобяват уредите) и плувен басейн (който трябваше да научим персонала да чисти) и сега бях почернял и във форма, както не ми се беше случвало, след като ме надупчиха с три куршума в Уошингтън Хайтс преди четири години. Сведох пиенето до минимум, научих се да обичам риба, вместо да пия като такава, и се наслаждавах на удоволствията на целомъдрието. Чувствах се нов човек, обаче старият се нуждаеше от пиене, хамбургер и секс.
Отбих се в чакалнята и си поръчах бира и хамбургер на бара.
Носех мобифона си, но батерията беше паднала като оная ми работа в момента и помолих бармана да включи зарядното ми устройство, което той направи с удоволствие.
— Бях в арабската пустиня — поясних.
— Добре сте почернели.
— На едно място, дето се казва Йемен. Адски е евтино. Трябва да идеш там. Хората са страхотни.
— Е, добре дошли у дома.
— Добре заварил.
В Аден дори имаше имейл, кой знае защо през яху, и така с Кейт поддържахме връзка, освен по някой международен телефонен разговор от време на време. Изобщо не споменавахме за полет осемстотин, обаче имах много време да мисля за него.
Бях пратил имейл в колежа по криминалистика „Джон Джей“, за да им обясня, че правителството ме е пратило на секретна и опасна мисия и може да закъснея няколко дни или години за лекции. Посъветвах ги да започнат без мен.
Телевизорът на бара предаваше новини и ми се стори, че в мое отсъствие не се е случило нищо. Метеорологът съобщи, че в Ню Йорк е поредният прекрасен късен летен ден и че се очаква хубавото време да се задържи. Добре. В Аден беше като в пещ. Вътрешността на Йемен бе като в ада. Защо на такива места изобщо живеят хора?
Поръчах си още една бира и прегледах „Дейли Нюз“ на бара. Нямаше много новини и аз прочетох спортните страници, после си проверих хороскопа: „Не се изненадвайте, ако едновременно изпитате екстаз, ревност, страдание и блаженство“. Изобщо нямаше да се изненадам.
Така или иначе, в Аден работих с шестима агенти от ФБР, сред които две жени, и четири ченгета от нюйоркската полиция на договор с Контратерористичната спецчаст, двама от които познавах, така че нямаше проблеми. Освен следователите имахме двайсетина морски пехотинци, въоръжени до зъби, и осемчленна спецгрупа от ФБР, които се редуваха да дежурят като снайперисти на покрива на „Шератон“ и които, струва ми се, хотелът използваше в маркетинговата си стратегия за малцината други гости.
Мисията също се състоеше от десетина души от дипломатическата Служба за сигурност и няколко служители от военното и военноморското разузнаване, както и от ЦРУ естествено, чиято самоличност и брой бяха голяма тайна, обаче аз преброих четирима. Всички американци се разбирахме горе-долу добре, защото на онова затънтено място нямаше с кого другиго да си приказваме.
Задълженията ми в Аден се изразяваха в работа с техните корумпирани и изумително тъпи разузнавачи с цел откриване следите на извършителите на атентата срещу „Коул“. Повечето от тях поназнайваха някакъв английски, изостанал от британските колониални дни, обаче щом с колегите станехме прекалено любопитни или агресивни, го забравяха.
Сегиз-тогиз йеменското разузнаване арестуваше обичайните заподозрени и ги замъкваше в полицията, за да видим, че следствието има известен напредък. Около веднъж седмично викаха петима-шестима души от спецчастта в полицейския участък, за да разпитат тия нещастни отрепки с помощта на некадърни и лъжливи преводачи в смрадлива стая без прозорци. Хората от разузнаването шибваха по някой и друг шамар на заподозрените за наше успокоение и ни съобщаваха, че били по дирите на „чуждестранните терористи“, които взривили „Коул“.
Аз лично смятах, че тия заподозрени са специално наети за целта, обаче оценявах методите за водене на полицейски разпит. Майтап де.
После идваха „информаторите“, които ни продаваха безполезни сведения „евтино“. Кълна се, че мярках някои от тях в полицейска униформа из града в дните, когато не бяха информатори.
Общо взето, пикаехме срещу вятъра и нашето присъствие там беше чисто символично — бяха загинали седемнайсет американски моряци, бе унищожен американски боен кораб и правителството трябваше да покаже, че върши нещо. Обаче когато Джон О’Нийл се беше опитал да направи нещо, моментално го бяха изритали.
Преди седмица до Йемен бе стигнала вестта, че той е напуснал ФБР и в момента работи като консултант по сигурността на Световния търговски център. Трябваше да го потърся, за да го разпитам за работа. В зависимост как се развиеше историята с ТУЕ или щях да съм адски търсена личност, или завинаги щях да си остана безработен.
В имейлите си Кейт ми съобщаваше, че има много повече късмет в Танзания, където властите били услужливи, отчасти защото изгубили стотици граждани при атентата срещу посолството на САЩ.
Йеменските власти, от друга страна, не само че не бяха услужливи, но също бяха коварни и враждебно настроени и в сравнение с шефа на тяхното разузнаване, една лоена топка на име полковник Анзи, Джак Кьоних приличаше на майка Тереза.
В Йемен имаше елемент на опасност и винаги пътувахме с бронирани жилетки и въоръжени морски пехотинци. Не се вряхме сред местните и аз всяка нощ спях с госпожа Глок.
Преди няколко години някаква бунтовническа групировка беше обстрелвала хотела ни с мини и ракети, обаче сега всички те бяха мъртви и трябваше да мислим само за терористите, които бяха взривили „Коул“ и които несъмнено искаха да вдигнат във въздуха „Шератон“ при първа възможност.
Междувременно моята любима Кейт си купонясваше в Дар ес Салам. Поръчах си нова бира, дадох воля на въображението си и започнах да си измислям истории как диви племенни конници атакуват джипа ми на път за Сана, как убийци ми се нахвърлят в арабските квартали и едва избягвам смъртоносното ухапване на кобра, пусната в леглото ми от йеменското разузнаване.
Искам да кажа, че всичко това можеше да се случи. Помислих си дали да не изпробвам някоя от тия истории пред бармана, обаче той си имаше работа, затова само го помолих за мобифона си.
Набрах номера на Дом Фанели и той отговори.
— Върнах се — осведомих го.
— Ей! Безпокоях се за теб. Всеки ден следях новините за Кувейт.
— Аз бях в Йемен.
— А стига бе! Все тая. Нали така?
— Сигурно. В момента съм на „Кенеди“. Не мога да говоря дълго, може още да ме следят. Къде си?
— В службата. Обаче мога да говоря.
— Хубаво. Как е апартаментът ми?
— Страхотен е… Щях да го почистя, ако знаех… както и да е, как беше в Йемен?
— Това е строго пазена тайна.
— Нима? Как са мацките?
— Едно ще ти кажа — беше като Скандинавия, само че със слънце.
— Без майтап? Имат ли нудистки плажове?
— Там на жените изобщо е забранено да носят бански на плажа. — Което си беше вярно.
— Мама мия! Дали да не подам заявление за постъпване в КТС?
— Побързай, преди да се е разчуло.
— Да бе, да, банамбиш ме. Как е Кейт?
— Връща се след няколко дни.
— Страхотно. Хайде да излезем заедно някоя вечер.
— Ще опитам. Имам десет дни отпуска и с Кейт заминаваме за Париж.
— Супер. Заслужили сте си го. Какво ще правиш довечера?
— Ти ми кажи.
— А, да бе. Ония имена.
— След няколко минути трябва да изключа телефона, Дом. Казвай.
— Добре. Забрави за Гонзалес Перес. Брок, Кристофър, две възможности, едната в Дейтона Бийч, другата в Сан Франциско. Искаш ли подробности?
— Давай.
Той ми даде адресите и телефонните номера и аз ги записах на една салфетка.
— Роксан Скаранджело — продължи Дом. — Мисля, че я открих. Готов ли си да записваш?
— Да.
— Добре… къде го сложих?…
— На дъската за обяви?
— Не… а, ето го. Добре, Скаранджело, Роксан, възраст двайсет и седем години, трета година докторантка в Пенсилванския университет, Филаделфия. Има бакалавърска и магистърска степен от същия университет — ала-бала и още глупости, струпани нависоко и дълбоко.
— Явила ли се е в университета?
— Да. Е, поне се е регистрирала. Всъщност трябва да са започнали днес.
— Адрес?
— Живее на Честнът Стрийт с гаджето си, някой си Сам Карлсън. Мама не е доволна. — Той ми продиктува адреса и номера на мобифона й. — Пуснах стандартна проверка на кредитните й карти — тия копелета от финансовите компании имат повече сведения за хората и от ФБР — и установих, че е работила в хотел „Бейвю“ в Уестхамптън Бийч. Това е твоята мадама, нали?
— Да.
— Даже имам нейна снимка от годишника в колежа. Готина е. Трябва ли ти?
— Може би. Нещо друго? Престъпления? Граждански провинения?
— Не, досието й е чисто. Обаче няма очевидни приходи, освен може би гаджето, но той е студент и кредитната му сметка е празна. Проверих и родителите й, хич не са богати.
— Стипендия?
— Да, получава някаква стипендия. И понеже знам откъде идваш, проверих и открих, че стипендията й е отпусната от американското правителство, обаче може да е чисто съвпадение.
— Възможно е. Браво.
— Лесна работа. Хайде да се срещнем на по бира. Дължиш ми едно черпене.
— Така е, обаче съм скапан от пътуването.
— Глупости. Заминаваш за Филаделфия. Отпусни се, Джон. Хайде да се срещнем в „Джъдсън Грил“. След Деня на труда там е пълно с хамптънски мацки. Може пък да се натъкнеш на някоя гола улика.
Усмихнах се.
— Месец и половина не съм си вадил оная работа от гащите, Дом. Не ме изкушавай.
— Месец и половина ли? Откъде знаеш, че още работи?
— Върви да ми изчистиш апартамента. Ще се прибера късно вечерта или утре рано сутринта. Чао.
— Чао, малкият. Добре дошъл у дома. Мисли какво правиш, за да не се върнеш в Йемен.
— Мерси. — Изключих мобифона, платих на бармана и му дадох петарка бакшиш за електричеството.
Влязох в терминала. Дигиталният часовник показваше 17:01, така че настроих своя на земно време.
Наистина бях скапан от пътуването. Освен това повече от един ден не се бях преобличал и честно казано, смърдях така, че даже на някой йеменски камилар щеше да му се доповръща от мен.
Трябваше да се прибера вкъщи, обаче аз заминавах за Филаделфия.
Отидох на гишето на „Херц“, наех средно голям форд „Таурус“ и след трийсет минути пътувах по Шор Паркуей към моста Веразано; радиото свиреше и мобифонът ми беше включен в запалката на колата.
Обадих се на телефонния си секретар и прослушах няколко десетки съобщения от хора, които изглеждаха изненадани или смутени, че сме извън страната. Имаше около шест съобщения от Дом Фанели: „Кейт, Джон, прибрахте ли се вече? Мислех да видя как е апартаментът ви. Добре, само проверявам“.
И това е човекът, който ме предупреждава да внимавам.
Изключих мобифона и го оставих да се зарежда. Пейджърът ми не беше работил в Йемен, но в изпълнение на заповедта на Джак го бях оставил включен през цялото време и сега батерията бе паднала. Обаче си беше включен.
Освен това си спомнях, че господин Кьоних пряко ми е наредил да не се занимавам с полет 800. Трябваше да го помоля да ми разясни тая си заповед. Щях да го направя при следващата ни среща.
Минах по Веразано, прекосих Стейтън Айлънд и моста Гоутълс, после по шосе 95 навлязох в Ню Джързи и потеглих на юг към Филаделфия. Щях да стигна за по-малко от два часа.
Роксан Скаранджело. Може и да не знаеше нищо, обаче щом Грифит и Наш бяха разговаряли с нея, и аз трябваше да я видя.
Бях изостанал с пет години и два месеца, но никога не е късно да преразгледаш стар случай.