Том Кланси
Зъбите на тигъра (8)

Глава седма
ТРАНЗИТ

Започнаха в Ливан с полет до Кипър. Оттам полет на Ка Ел Ем до летище Шипол в Холандия, а оттам до Париж. Във Франция шестнайсетте прекараха нощта в осем различни хотела, използвайки свободното си време да се разхождат по улиците и да упражняват английския си. Нямаше смисъл да ги карат да учат френски. В края на краищата нека се поизмъчат с местното население, защото това ще им е от полза. Хубавото беше, че някои французойки им отговориха на сносен английски и бяха много отзивчиви, естествено срещу заплащане.

В повечето неща изглеждаха съвсем обикновено. Всички бяха над двайсетгодишни, добре избръснати, средни на ръст и ненабиващи се в очи, но по-добре облечени от обикновено. Всички прикриваха добре напрежението си, макар да хвърляха крадешком погледи към полицаите, които срещаха. Бяха инструктирани да не привличат вниманието на никой полицай в униформа. Френската полиция имаше репутация, че си гледа добре работата, което не допадаше на новите посетители. В момента пътуваха с катарски паспорти, които бяха сравнително надеждни, но един паспорт, издаден лично от самия френски министър на външните работи, не би издържал директна проверка. Затова гледаха да бъдат колкото може по-незабележими. Всички бяха инструктирани да не се оглеждат много, да бъдат любезни и да се стараят да се усмихват на всеки срещнат. За техен късмет туристическият сезон във Франция беше в разгара си и Париж беше претъпкан с хора като тях, много от които също не говореха френски, спечелвайки си презрението на французите, които обаче не пропускаха възможността да им вземат парите.

 

 

На следващия ден закуската приключи без някакви нови сензационни разкрития. Същото беше и на обяд. И двамата братя Карузо слушаха уроците на Пийт Алекзандър, като полагаха големи усилия да не заспят, защото всичко в тези уроци беше съвсем ясно.

— Отегчихте ли се? — попита ги Пийт по време на обяда.

— Е, не би могло да се каже, че беше много разтърсващо — отвърна Брайън след няколко секунди.

— Ще видите, че това не е така, когато се окажете в чужд град и излезете на уличен пазар, опитвайки се да откриете вашия обект сред тълпа от няколко хиляди души. Важното е да останете незабележими. Ще поработим върху това следобед. Доминик, ти имаш ли някакъв опит в тази работа?

— Всъщност не. Запознат съм само с основните правила. Не гледай прекалено директно към обекта. Носи дрехи с две лица. Сменяй вратовръзките, ако се намираш в среда, в която се налага да се носят. И това, че при проследяването си зависим и от други хора. Обаче ние няма да имаме същата подкрепа, каквато имахме в Бюрото при тайното проследяване, нали така?

— Няма да има и помен от нея. Затова докато дойде време да се намесите, спазвайте дистанцията. Когато този момент настъпи, трябва да действате толкова бързо, колкото позволяват обстоятелствата…

— И да пречукаме човека, така ли? — попита Брайън.

— Тази възможност явно все още те притеснява.

— Е, не съм решил да си тръгна, Пийт. Нека приемем, че си имам резерви, и да оставим нещата така.

Алекзандър кимна.

— Съвсем справедливо. Предпочитаме хора, които мислят с главите си, и знаем, че това има и своите неудобства.

— Смятам, че точно така трябва да гледате на тези неща. Какво ще стане, ако човекът, на когото трябва да видим сметката, се окаже свестен? — попита морският пехотинец.

— В такъв случай се отказвате да изпълните задачата и докладвате. Теоретично е възможно една задача да е зададена погрешно, но доколкото ми е известно, не е имало подобен случай.

— Никога ли?

— Нито веднъж — увери го Алекзандър.

— Безупречните изпълнения ме карат да ставам малко нервен.

— Опитваме се да внимаваме.

— Какви са правилата? Е, може би не е нужно да знам… точно сега… кой ни изпраща да убием някого, обаче е добре да се знае какъв е критерият, за да бъде подписана смъртната присъда на някой тип.

— Това ще бъде човек, който директно или индиректно е причинил смъртта на американски граждани или е замесен пряко в планове за подобно нещо в бъдеще. Не преследваме хора, които пеят твърде високо в църква или не са върнали навреме някоя книга в библиотеката.

— Говориш за терористи, така ли?

— Да — отвърна направо Пийт.

— А защо просто не ги арестуваме? — зададе следващия си въпрос Брайън.

— Както направи ти в Афганистан ли?

— Там беше различно — не се съгласи морският пехотинец.

— Какво му беше различното? — попита Пийт.

— Ами това, че бяхме бойци в униформа, които действат на бойното поле по заповеди на законно назначено командване.

— Ти обаче сам прояви известна инициатива, не беше ли така?

— Предполага се, че офицерите трябва да мислят с главите си. Но главните заповеди стигаха до мен по веригата на командването.

— И не си ги поставял под съмнение, така ли?

— Не. Освен ако не са налудничави, от мен не се очаква такова нещо.

— А какво да кажем за случаите, когато тъкмо това, че не си предприел нещо, е най-налудничаво? — рече Пийт. — Какво да кажем за тези случаи, когато си имал възможност да предприемеш действие срещу хора, които възнамеряват да извършат нещо много пагубно?

— За това си имаме ЦРУ и ФБР.

— Ами когато те не могат да си свършат работата по една или друга причина, тогава какво? Ще оставиш ли лошите момчета да осъществят плановете си и след това да се разправиш с тях? Може да излезе твърде скъпо — каза му Алекзандър. — Работата ни е да свършим нужните неща, когато задачата не може да бъде изпълнена с конвенционалните методи.

— Колко често се налага да се прави това? — попита на свой ред Доминик, опитвайки се да защити брат си.

— Не ми се иска да гадая.

— Колко пъти ти се е случвало да го правиш? — настоя Брайън.

— Не е нужно да знаеш.

— Много обичам този отговор — рече Доминик и се усмихна.

— Търпение, момчета. Още не сте приети в клуба — каза им Пийт, надявайки се, че са достатъчно умни да не протестират по този повод.

— Добре, Пийт — рече Брайън, след като се позамисли. — И двамата сме обещали, че каквото научим, си остава тук. Чудесно. Просто хладнокръвното убийство на хора не е точно това, за което са ме подготвяли.

— От теб не се очаква да се почувстваш добре след това. Там, в Афганистан, не ти ли се е случвало да застреляш някой, който не гледа към теб в момента?

— Двама — призна Брайън. — Ама чакай да се разберем, на бойното поле не е като на олимпийски игри — възрази не особено уверено той.

— Останалият свят също не е, Алдо. — Изразът на лицето на морския пехотинец му казваше: „Е, тук май ме хвана натясно.“ — Това е един несъвършен свят, момчета. Ако се опитате да го направите идеален, добре, продължавайте, но подобни опити са били правени и преди. Що се отнася до мен, аз предпочитам да се боря за по-сигурен и по-предвидим свят. Представете си, ако някой се беше погрижил да види сметката на Хитлер през 1934 година или пък на Ленин през 1915 в Швейцария. Светът нямаше ли да бъде по-добро място за живеене? Или пак щеше да бъде лош, но по различен начин. Ние обаче не сме в този бизнес. Няма да се замесваме в политически убийства. Преследваме малките акули, които избиват невинни хора, по начин, по който конвенционалните процедури не могат да помогнат. Не твърдя, че това е най-добрата система. Наясно съм по този въпрос. Всички го знаем. Обаче е нещо, което имаме намерение да проверим дали ще действа. То няма да влоши повече нещата.

По време на този монолог Доминик не изпускаше от погледа си Пийт. Той току-що им беше казал нещо, което сигурно не е възнамерявал да им каже. Колежът още не разполагаше със собствени убийци. Те щяха да бъдат първите. Сигурно възлагат големи надежди на тях. Отговорността беше голяма. Но в тези неща имаше логика. Явно беше, че като ги обучаваше, Алекзандър не се ръководеше от своя собствен опит. Предполагаше се, че обучаващият офицер е човек, който е правил такива неща. По тази причина повечето инструктори във ФБР бяха опитни оперативни агенти. Можеха да ти кажат как са се чувствали те, когато е трябвало да действат. Но защо тогава се бяха спрели на него и Алдо?

— Разбирам доводите ти, Пийт — рече Доминик. — Още не съм се отказал.

— Нито пък аз — каза Брайън на обучаващия ги офицер. — Просто искам да знам какви са правилата.

Пийт не им обясни, че те щяха да ги създадат при изпълнението на мисията. Скоро сами щяха да го разберат.

 

 

Летищата са еднакви навсякъде по света. Инструктирани да бъдат любезни, всички си дадоха багажа за проверка, изчакаха в точно определените чакални, пушиха цигари на местата за това и четоха или просто се правеха, че четат книгите, които си бяха купили от щандовете на летището. Не всички владееха езика така, както биха искали. След като самолетът се издигна на нужната за полета височина, изядоха предложените им от авиокомпанията ястия и повечето от тях поспаха. Почти всички бяха заели места в задната част на салона и когато се настаняваха, се питаха дали ще видят отново в следващите дни, седмици или колкото е нужно за изпипване на подробностите отново седящите до тях хора. Всеки се надяваше скоро да се яви пред Аллах и да получи наградите, които му се полагаха за това, че се е сражавал за Свещената кауза. По-интелигентните се досещаха, че дори и Мохамед, да бъде благословен и мир на праха му, не би могъл да им опише абсолютно точно какво представлява Раят. Той е трябвало да го обяснява и на хора, които не познаваха пътническите реактивни самолети, автомобилите и компютрите. Тогава какво наистина представляваше Раят? Сигурно беше толкова чудесно място, че дори не се поддава на описание, но въпреки това мистерията предстоеше да бъде разбулена и те щяха да я разкрият. Тази мисъл ги изпълваше с вълнение и твърде силно трепетно очакване, за да го споделят с колегите си. Беше една безкрайно желана загадка. А ако в резултат и други трябваше да се явят пред Аллаха, това също го пишеше във Великата книга на съдбата. Засега всички спяха със съня на праведници, а сънят на светите мъченици тепърва им предстоеше. Мляко, мед и девственици.

 

 

Джак откри, че в Сали има нещо загадъчно. В раздела „Пикантерии“ в папката на ЦРУ за него беше посочено дори колко дълъг е пенисът му. Английските проститутки твърдяха, че е със средно големи размери, но необикновено мощен при употреба, а собственикът му е щедър човек, което отговаряше на техните търговски претенции. Обаче за разлика от повечето мъже той не говореше много за себе си. Говореше главно за дъждовното и студено лондонско време и правеше комплименти на компаньонката си за момента, за да задоволи суетата й. Понякога подаряваше хубави дамски чанти, в повечето случаи на фирмата „Луи Витон“, и те се възприемаха добре от редовните му компаньонки, две от които докладваха в Къщата на Темза — новата сграда, в която се помещаваха Британските тайни служби и Службата за сигурност. Джак се питаше дали и Сали, и правителството на Нейно величество им плащаха едновременно за услугите. Вероятно за момичетата, които участваха, беше добра сделка, въпреки че от Къщата на Темза едва ли подаряваха обувки и чанти.

— Тони?

— Да, Джак? — Уилс вдигна глава от бюрото.

— Откъде знаем, че този Сали е от лошите?

— Не го знаем със сигурност. Докато не направи нещо или пък докато не засечем някой разговор между него и друг, когото не харесваме.

— Значи аз просто го проверявам.

— Точно така. Ще трябва доста да се потрудиш. Вече имаш ли някаква идея за човека?

— Ами само това, че кучият син си пада много по жените.

— Трудно е да си богат и да си самотен, ако не си го забелязал ти самият.

Джак примигна. Сам си го изпроси.

— Е, да, но в никакъв случай не бих платил за това, а той плаща доста.

— Нещо друго? — попита Уилс.

— Не говори много.

— Какво ти показва това?

Райън се облегна във въртящия се стол, за да помисли. И той самият не говореше много пред приятелките си, поне не и за новата си работа. Щом кажеш „финансов мениджмънт“, защитната реакция на повечето жени беше да задремват. Това означаваше ли нещо? Може би Сали просто не беше много разговорчив. Може би се чувстваше достатъчно сигурен и не му беше нужно да впечатлява своите приятелки с нещо друго освен с парите си — винаги използваше пари в брой, а не кредитни карти. И защо ли? За да не разбере семейството му? Джак също не говореше много пред майка си и баща си за своите любовни афери. Всъщност той рядко водеше някоя приятелка в семейната къща. Майка му като че ли плашеше момичетата. Странното беше, че с баща му не беше така. За другите докторът по медицина госпожа Райън беше властна жена и макар повечето млади момичета да я намираха за възхитителна, много от тях се страхуваха от нея като от дявола. Баща му оставяше цялата си властност в службата и се възприемаше от семейните гости като едно стройно, солидно плюшено мече с прошарени коси. Повече от всичко друго баща му обичаше да се боричка със сина си на поляната, която се намираше над залива Чесапийк. Може би за да си припомни времето, когато животът му беше по-обикновен. За тази цел той имаше Кайл. Най-малкият Райън все още беше в началното училище на етапа, когато започваше да задава плахи въпроси за Дядо Коледа, но само когато майка му и баща му не бяха наоколо. В класа вероятно имаше някое дете, което искаше всички да знаят, че то знае. Винаги има такива — а пък Кейти вече беше започнала да нахитрява. Тя все още обичаше да си играе с куклите Барби, но знаеше, че майка й и баща й ги купуват от магазина за играчки в Глен Бърни. Те струпваха цялото това снаряжение на Бъдни вечер, която баща им наистина обичаше, макар че тогава непрекъснато мърмореше. Когато спреш да вярваш в Дядо Коледа, целият свят започваше да върви с главата надолу…

— Ами, говори ми, че не е много приказлив. Не мога да измисля нищо друго — каза Джак, след като помисли малко. — От нас не се очаква да превръщаме догадките във факти, нали?

— Правилно. Много хора мислят точно обратното, но не и тук. Предположенията са в основата на всички провали. Онзи психиатър в Ленгли често прибягва до тях. Добър е, но човек трябва да се научи да прави разлика между предположения и факти. И така, кажи ми нещо за господин Сали — нареди Уилс.

— Пада си по жените и не говори много. Управлява семейните пари по твърде консервативен начин.

— Нещо, което да ти подсказва, че е от лошите?

— Не, но си заслужава да бъде наблюдаван заради неговия религиозен… екстремизъм не е най-точната дума. Нещо тук липсва. Той не се хвали, не обича показността, каквито са обикновено повечето богати хора на неговата възраст. Кой сложи началото на досието за него? — попита Джак.

— Ами англичаните. Нещо в този човек е предизвикало интереса на техните старши аналитици. После Ленгли направи кратко проучване и сложи началото на собствено досие. След това беше засечен да разговаря с човек, който също има досие в Ленгли, въпреки че в разговора между двамата не е имало нищо важно — обясни Уилс. — Знаеш ли, много по-лесно е да се отвори една папка, отколкото да се затвори. Неговият клетъчен телефон е кодиран в компютрите на АНС и те докладват за него винаги, когато е включен. Аз също съм преглеждал досието. Мисля, че си струва да бъде държан под око, но не съм сигурен защо. В този бизнес се научаваш да се доверяваш на инстинктите си, Джак. Затова те определям за нашия вътрешен експерт по този младеж.

— А и трябва да разбера как се разпорежда с парите си, така ли?

— Точно така. Знаеш ли, не са нужни много пари, за да се финансира банда терористи, поне за него не биха били много. За тези хора един милион долара годишно са много пари. Изискванията им са скромни и разходите по тях не са големи. Така че ти трябва да следиш какви са печалбите му на борсата. Има вероятност той да се опита да скрие това, което прави тайно с големите си сделки.

— Аз не съм счетоводител — отбеляза Джак. Баща му беше получил дипломата си за такъв много отдавна, но никога не се беше възползвал от нея, дори при попълването на собствената си данъчна декларация. За това той си имаше адвокатска кантора.

— Бива ли те в аритметиката?

— Ами да.

— Тогава наблегни на нея.

„Страхотно“, помисли си Джон Патрик Райън-младши. След това си спомни, че истинското разузнаване не беше да застреляш някого или да изчукаш някоя красавица. Имаше го само във филмите, а това беше реалният свят.

 

 

— Толкова ли бърза нашият приятел? — попита доста изненадан Ернесто.

— Така изглежда. Напоследък северноамериканците здравата са ги притиснали. Предполагам, че искат да напомнят на враговете си, че все още могат да хапят. Може би това за тях е въпрос на чест — предположи Пабло. Неговият приятел разбираше това.

— Тогава какво ще правим?

— Когато пристигнат в Мексико Сити, ще уредим прехвърлянето им в Америка, а предполагам, че ще трябва да уредим и снабдяването им с оръжия.

— Някакви възможни усложнения?

— Ако северноамериканците успеят да проникнат в наши организации, могат да бъдат предупредени предварително, а и някой да им прошепне, че и ние сме замесени. Но вече сме обсъждали този въпрос.

Да, бяха го обсъждали накратко, помисли си Ернесто, но само отдалеч. Сега чукащият на вратата вече започваше да блъска по-силно и беше време за повече размисъл. Но той не можеше да се откаже от сделката. Това също беше въпрос на чест и бизнес. Подготвяха първата пратка кокаин за Европейския съюз. Перспективата беше за голям пазар.

— Колко души ще дойдат?

— Каза, че са четиринайсет. Нямат никакви оръжия.

— Имаш ли представа какво ще им трябва?

— Леки автомати ще свършат работата, плюс, естествено, пистолети — рече Пабло. — Имаме доставчик в Мексико, който може да се справи с проблема за по-малко от десет хиляди долара. За още десет можем да уредим оръжията да бъдат предадени на крайните потребители в Америка, за да избегнем усложнения при преминаването на границата.

— Добре, така да бъде. Ти ще отидеш ли в Мексико?

Пабло кимна.

— Заминавам утре сутринта. Като първи път ще трябва да съгласувам действията им с тези на койотите.

— Бъди внимателен — нареди Ернесто. Предупреждението му имаше силата на експлозив. Пабло обичаше да рискува, но неговите услуги бяха много важни за картела. Трудно биха го заменили.

— Разбира се, шефе. Трябва да преценя колко надеждни са тези хора, ако ще ни помагат в Европа.

— Да, така е — съгласи се Ернесто. Както при повечето сделки, когато настъпеше време да се действа, го налягаха съмнения. Но той не беше някаква баба. Никога не се страхуваше да действа решително.

 

 

Самолетът спря пред определения за него вход на летището. На пътниците от първа класа беше разрешено да слязат първи. Те следваха цветните стрелки на пода към гишетата на имиграционната служба и митничарите, където заявиха на униформените бюрократи, че нямат нищо за деклариране. Паспортите им бяха надлежно подпечатани и излязоха навън, за да си вземат багажа.

Водачът на групата се казваше Мустафа. Саудитец по рождение, той беше гладко избръснат, а това не му харесваше, въпреки че така кожата му оставаше открита, а изглежда, че жените я харесваха. Той и неговият другар Абдула отидоха заедно да си вземат саковете и след това излязоха навън, където би трябвало да ги чакат техните посрещачи. Това щеше да бъде първата проверка на новите им приятели в западното полукълбо. Ето че някакъв човек държеше картонче, на което беше напечатано „МИГЕЛ“. Беше кодовото име на Мустафа за тази мисия. Той отиде при човека и се ръкува. Посрещачът не каза нищо и им даде знак да го последват. Навън чакаше кафяв микробус „Плимут“. Багажът беше сложен отзад, а пътниците седнаха на средната седалка. В Мексико Сити беше горещо, а въздухът така отвратителен, както никъде другаде. Слънчевият ден беше провален от сива пелена над града. От замърсяването на въздуха ще е, каза си Мустафа.

Докато ги караше към хотела, шофьорът остана безмълвен. Това ги впечатли. Щом като няма какво да каже, човек си мълчи.

Както се очакваше, хотелът беше добър. Мустафа се регистрира, използвайки фалшива „Виза“ карта, която му беше изпратена предварително по факса, и след пет минути той и приятелят му се озоваха в просторна стая на петия етаж. Огледаха я за скрити подслушвателни устройства, преди да разговарят.

— Мислех, че този проклет полет никога няма да свърши — оплака се Абдула, като погледна в минибара за бутилка минерална вода. Бяха ги предупредили да не пият вода от чешмата.

— И аз си мислех същото. Как спа?

— Не много добре. Мисля, че едно от хубавите неща на алкохола е, че те прави безчувствен.

— Това е така за някои, за други не — рече Мустафа на приятеля си. — За тази работа си има други опиати.

— Тях Бог ги е забранил, освен ако не ти ги предписва лекар — отбеляза Абдула.

— Сега имаме приятели, които не мислят по този начин.

— Неверници — рече презрително Абдула.

— Врагът на твоя враг е твой приятел.

Абдула отвинти капачката на бутилка с минерална вода.

— Не. На истинския приятел можеш да се довериш. Ще се довериш ли на тези хора?

— Само дотолкова, колкото е нужно — рече Мустафа. В инструктажа за мисията Мохамед беше проявил голяма предпазливост. Тези нови съюзници щяха да им помогнат само заради собствените си интереси, защото и те искаха да навредят на Големия Сатана. Засега това беше достатъчно. Някой ден тези съюзници щяха да станат врагове и те щяха да се разправят с тях. Обаче този ден още не беше дошъл. Той потисна една прозявка. — Време е да си починем. Утре ни чака работа.

 

 

Джак живееше в апартамент в Балтимор, на няколко пресечки от ресторанта на Ориолис Парк в Кемдън Ярдс, за който имаше абонаментна карта, но тази вечер там беше тъмно, защото Ориолис беше в Торонто. Не беше добър готвач и вечеря навън, както обикновено. Този път беше сам, тъй като нямаше среща, което не беше толкова необичайно, колкото би му се искало да бъде. Когато свърши, се прибра в апартамента, включи телевизора, но после се отказа от него и отиде при компютъра, за да провери електронната си поща и да сърфира в Мрежата. Тогава му хрумна, че Сали също живее сам и въпреки че често е в компанията на проститутки, това едва ли се случва всяка вечер. Какво ли прави през другите вечери? Включва ли компютъра си? Много хора го правят. Дали англичаните подслушват телефонната му линия? Би трябвало. Обаче в досието на Сали нямаше никакви имейли… Защо? Ето нещо, което си струваше да се провери.

 

 

— Какво мислиш, Алдо? — попита Доминик брат си. По телевизията даваха бейзболен мач — „Моряците“ срещу „Янките“, и засега първите губеха.

— Не ми харесва идеята да застрелям някой нещастник на улицата.

— Ами ако е от лошите?

— Ако пречукам не този, когото трябва, само защото кара същата кола и има същите мустаци? Ами ако има жена и деца? Тогава ще бъда един най-скапан убиец — платен при това. В школата не са ме подготвяли за тази работа.

— А ако знаеш, че е от лошите, тогава какво? — настоя агентът от ФБР.

— Виж, Енцо, дори теб не са те обучавали за такова нещо.

— Знам, но ситуацията тук е различна. Ако ми е известно, че разбойникът е терорист, че не можем да го арестуваме и че е замислил нещо, тогава мисля, че ще му видя сметката.

— Знаеш ли, там, по хълмовете на Афганистан, нашето разузнаване не винаги беше изрядно. Е, наистина се научих да излагам задника си на предната линия, но не и този на някои други нещастници.

— А хората, които преследвахте там, кого бяха убили?

— Те бяха част от организация, обявила война на Съединените щати. Така че не бяха съвсем невинни момчета или ако са били, никога не съм виждал пряко доказателство за това.

— А ако беше видял?

— Е, да, ама не видях.

— Имал си късмет — рече Енцо, спомняйки си за момиченцето с прерязаното гърло. В правото имаше поговорка, че трудните дела правят закона несъвършен, но той не може да предвиди всичко, което хората вършат. В реалния свят нещата не бяха само в черно и бяло, но той винаги беше държал на бялото. Брайън винаги е бил по-разсъдлив. Да, бяха близнаци, но разнояйчни. Доминик приличаше повече на баща си, беше повече италианец и по-емоционален, а Брайън повече на майка си, по-студен и по-северен тип. За външния наблюдател разликата между тях можеше да се види незначителна, но за самите близнаци тя често беше повод за подмятания и закачки. — Когато наистина се сблъскаш с подобно нещо и го видиш пред себе си, то те възпламенява.

— Бил съм в такава ситуация и съм го правил. Собственоръчно убих петима души. Но си вършех работата, нямаше нищо лично. Те се опитаха да ни устроят засада, но не бяха се подготвили както трябва, а аз направих обходна маневра и ги нападнах в гръб, точно както ме бяха учили. Не е моя грешката, че не внимаваха. Биха могли да се предадат, но предпочетоха да стрелят. Това беше грешка от тяхна страна, но човек трябва да прави това, което счита за най-правилно. — Неговият най-любим филм беше „Хондо“ на Джон Уейн.

— Алдо, не казвам, че си нерешителен.

— Знам какво имаш предвид, но да ти кажа право, не искам да ставам един от тях.

— Мисията ни тук не е точно такава. И аз имам съмнения, но ще остана и ще видя как ще се развият нещата. Винаги когато пожелаем, можем да се откажем.

— Предполагам.

В този момент на игрището Дерек Джетър нанесе такъв удар, че за питчърите си беше направо терорист.

 

 

В другия край на сградата Пийт Алекзандър говореше по секретния телефон с Колумбия, Мериланд.

— Как се представят? — чу гласа на Сам Гренджър в слушалката.

Пийт отпи една глътка от чашата с шери.

— Добри момчета са. И двамата имат съмнения. Морският пехотинец си го казва открито, а този от ФБР не говори за това, но лека-полека напредваме.

— Колко сериозни са съмненията им?

— Трудно е да се каже. Сам, винаги сме знаели, че най-трудната част ще е обучението. Малко американци биха искали да станат професионални убийци, поне не и тези, от които имаме нужда.

— В Управлението имат един, който би ставал…

— Но той е прекалено стар и ти го знаеш — възрази веднага Алекзандър. — Освен това неговата последна работа е отвъд океана, в Уелс, и като че ли е доволен от нея.

— Ако само…

— Ако леля ти имаше топки, щеше да ти бъде чичо — рече Пийт. — Подборът на кандидатите е твоя работа. Моята е да ги обучавам. Тези двамата са умни и имат нужните качества. Трудното при тях е темпераментът им. Работя по въпроса. Имай търпение.

— Във филмите е много по-лесно.

— Във филмите всичките са почти пълни психопати. На нас такива ли ни трябват?

— Мисля, че не. — Психопати колкото щеш. На всеки по-голям полицейски участък бяха известни по няколко такива. Убиваха хора за нищо и никакви пари или за малко дрога. Проблемът с тях беше, че не се подчиняваха на заповеди и не бяха много умни, освен във филмите. Къде бе онова момиче Никита, когато имаше нужда от нея?

— Така че ние трябва да имаме работа с добри, надеждни хора, които могат да мислят с главите си. А това, което мислят, не винаги е предвидимо. Добре е да си имаш работа със съзнателен човек, но в такъв случай той често би могъл да си задава въпроса дали онова, което върши, е правилно. Защо ти трябваше да изпращаш двама католици? Евреите са достатъчно лоши. Те носят вината си по рождение, а католиците научават всичко за нея в училище.

— Благодаря, ваше светейшество — отвърна със зле прикрита ирония Гренджър.

— Сам, още като се заловихме с тази работа, бяхме наясно, че няма да е лесна. Господи, та ти ми изпрати един морски пехотинец и един агент от ФБР. Защо не ми прати двама скаути?

— Добре де, Пийт, това си е твоя работа. Имаш ли представа колко време ще ти е нужно? Предстои ни задача — рече Гренджър.

— Може би след месец ще знам дали ще излезе нещо от тях. Освен кого трябва да убиват те ще трябва да знаят и защо да го правят, винаги съм ти го казвал — напомни Алекзандър на шефа си.

— Така е — съгласи се Гренджър. Във филмите наистина беше много по-лесно. Просто достатъчно бе да прелистиш раздела „Руски убийци“ в жълтите страници. Отначало мислеха да наемат бивши офицери от КГБ. Всички бяха много добре обучени и искаха да спечелят пари. Тогава за едно убийство се плащаше не повече от 25 000 долара, което си беше нищо. Но подобни хора вероятно щяха да докладват на Центъра в Москва, надявайки се да бъдат наети отново на работа, и в такъв случай Колежът щеше да стане известен на тайните служби по света. Не можеха да си го позволят.

— Какво става с новите играчки? — попита Пийт. Рано или късно трябваше да обучи близнаците да боравят с новия инструментариум.

— Казват ми, че ще бъдат готови до две седмици.

— Толкова дълго? По дяволите, Сам, предложих им ги още преди девет месеца.

— Това не е нещо, което можеш да купиш от местния супермаркет. Трябва да започнат производството им от нула. Нужно е да се намерят висококвалифицирани механици на необичайни места, които не задават въпроси.

— Нали ти казах да намериш хора за тази работа от военновъздушните сили. Тях ги бива да изобретяват разни малки, хитри джунджурии, като например касетофони, монтирани във филтри за цигари. Идеята за подобни неща сигурно е дошла от филмите, но за истински добрите държавата почти никога не е разполагала с подходящи хора. Поради това се налага да наема цивилни на договор, които вземат парите, свършват работата и си държат устите затворени, защото са им нужни още поръчки.

— Работи се по въпроса, Пийт. Две седмици — каза натъртено Гренджър.

— Разбрах. Дотогава ще гледам да преодолея различните трудности. И двамата се справят с проследяването и другата част от обучението. Добре е, че изглеждат съвсем обикновено.

— Значи подготовката все пак върви нормално, така ли? — попита Гренджър.

— Да, като изключим онзи момент със съзнанието.

— Добре, дръж ме в течение.

— Непременно.

— До скоро.

Алекзандър остави слушалката. Пустото му съзнание, каза си той. По-добре да бяха му дали роботи, но всеки би забелязал робот на улицата, а те не можеха да си го позволят. А може би Невидимия човек? Но в романа на Хърбърт Дж. Уелс от лекарството, което го беше направило прозрачен, той се беше побъркал. А тази работа и без това беше абсолютно щура. Той изпи на един дъх остатъка от шерито, помисли малко и си напълни отново чашата.