Том Кланси
Зъбите на тигъра (13)

Глава дванадесета
ПРИСТИГАНЕ

За тези на задната седалка Тенеси премина бързо, защото за разстоянието от триста мили между Мемфис и Нашвил на кормилото се сменяха само Мустафа и Абдула. През повечето време Рафи и Зухаир главно спяха. Изминаваме по километър и седемстотин и петдесет метра на минута, изчисли Мустафа, а това означаваше… какво? Че им остават още двадесет часа път. Помисли да увеличи скоростта, за да пътуват по-бързо, но това щеше да бъде глупаво. Поемането на ненужни рискове беше винаги неразумно. Нали го бяха научили от израелците? Врагът винаги чака като спящ тигър. Можеш да го събудиш само когато си насочил пушката си към него, защото едва тогава тигърът ще разбере, че си го надхитрил и няма възможност да предприеме нещо. Оставяш го буден само толкова, колкото да си даде сметка за собствената си глупост и да разбере какво е страх. Сега Америка ще познае страха. Въпреки всичките си оръжия и хитрини тези арогантни хора щяха да се разтреперят.

Усмихна се в тъмното. Слънцето отново беше залязло и фаровете на колата бяха забили два снопа светлина в мрака, осветявайки пробягващите бели черти по пътната настилка, докато той продължаваше да кара на изток с постоянна скорост от шестдесет и пет мили в час.

 

 

Близнаците станаха в шест часа и излязоха навън за утринните си десетина физически упражнения без Пийт Алекзандър да ги наблюдава, защото бяха решили, че не е необходимо. И за двамата бягането беше станало по-леко, а и останалите упражнения не ги затрудняваха особено. В седем и петнадесет бяха готови за закуска и за първия урок за деня с техния инструктор.

— Тези чепици май се нуждаят от поправка, братко — рече Доминик.

— Е, да — съгласи се Брайън и погледна с тъга остарелите си маратонки. — Служиха ми добре няколко години, но изглежда, че е време вече да се простя с тях.

— В пазарния център има щанд за обувки. — Той имаше предвид модния пазарен център в подножието на хълма в Шарлотсвил.

— Хм, може би утре ще отидем да хапнем по една пържола с пържени картофи.

— Става — съгласи се Доминик. — Няма нищо по-хубаво от малко тлъстина и холестерол за обяд, особено с гарнитура от пържени картофи със сирене. Маратонките ти ще изкарат ли още един ден?

— Харесват ми, Енцо. Свикнал съм с тях.

— Като онези мръсни фланелки, нали? Алдо, кога най-после ще започнеш да се обличаш като хората?

— На мен ми дай униформата, приятел. Харесва ми да съм морски пехотинец. Винаги знаеш какво се очаква от теб.

— Да, бе, особено като те накарат да се заровиш в калта — каза Доминик.

— Може и така да е, но там работиш с много свестни момчета. — Той не добави, че всички са на твоя страна и са въоръжени с автомати. — Такова чувство за сигурност рядко се среща в цивилния живот.

— Навън ли ще ходите да обядвате? — попита Алекзандър.

— Може би утре — отвърна Доминик. — Трябва да организираме подходящо погребение за маратонките на Алдо. Нямаш ли някоя кутия с лизол под ръка?

Алекзандър се разсмя.

— Мислех, че никога няма да ме попиташ?

— Знаеш ли какво, Доминик? — каза Брайън, вдигайки глава от пържените яйца. — Ако не беше мой брат, нямаше да ти позволя да говориш такива неща.

— Така ли? — Агентът от ФБР Карузо му подхвърли една английска кифличка. — Вие, морските пехотинци, сте големи фукльовци. Когато бяхме деца, винаги го пердашех — каза той на Пийт.

— Пердашил си ме друг път — опули се насреща му Брайън.

Така започна още един учебен ден.

 

 

Час по-късно Джак беше отново пред компютъра си. Уда бен Сали беше изкарал още една бурна нощ, пак с Розали Паркър. Сигурно много я харесва. Райън се запита как ли би реагирал саудитецът, ако знаеше, че след всеки сеанс тя докладва на английската служба за сигурност. Но за нея бизнесът си беше бизнес, което вероятно беше посмачкало фасона на много мъже в английската столица. Сали със сигурност е един от тях, помисли си Джак.

В девет без петнайсет влезе Уилс с кесия понички.

— Здравей, Антони! Какво става?

— Ти ми кажи — отвърна му Уилс. — Искаш ли поничка?

— Благодаря, приятел. Снощи Уда пак е бил с жена.

— Младостта е чудесно нещо, но изтощава младите.

— Това от Джордж Бърнард Шоу ли беше?

— Знаех си, че си начетен. Преди няколко години Сали е открил нова играчка и предполагам, че ще продължи да си играе с нея, докато не се счупи. Сигурно за хората, които го следят, не е никак лесно да стоят навън под дъжда, когато знаят, че горе той се забавлява.

— Според теб те ли я разпитват?

— Не, това е работа на онези в Къщата край Темза. Жалко, че не ни изпращат всички протоколи от разпитите — добави той и се засмя. — Сигурно ще ми подейства добре за разбуждане сутрин.

— Благодаря. Винаги мога да си купя един брой на „Хъслър“ от будката, ако имам такова желание.

— Нашата работа не е от най-чистите, Джак. Хората, които търсим, не са от тези, дето ще ги поканиш на вечеря.

— Знам. Спомням си как беше в Белия дом. С половината от тези, които канехме на официални вечери, баща ми не би искал дори и да се ръкува. Но неговият секретар Адлър му казваше, че това е просто бизнес, и татко трябваше да се държи добре с кучите синове. В политиката има някои доста гадни хора.

— Знам. Нещо ново за Сали?

— Още не съм преглеждал вчерашните му сделки. Ако Кънингъм наистина открие нещо важно, какво ще правим по-нататък?

— Това ще решат Гери и другите шефове. — „Още си много зелен за тези неща“, помисли си Уилс, но не го каза, въпреки че младият Райън разбра намека.

 

 

— Е, Дейв? — попита на горния етаж Гери Хендли.

— Той пере пари и ги праща на неизвестни хора в една банка в Лихтенщайн. Ако трябва да гадая, с тях се покриват разходите по кредитни карти. Чрез тази банка можеш да получиш кредитна карта „Виза“ или „Мастъркард“, така че тя е удобна за прикритие на разходите на анонимни лица. Това може да бъде любовница, близък приятел или пък някой, от когото ние директно се интересуваме.

— Има ли начин да се разбере? — попита Том Дейвис.

— Използват същата отчетна програма, както и повечето банки — отвърна Кънингъм, с което искаше да каже, че с малко търпение Колежът би могъл да проникне там и да научи нещо повече. Разбира се, имаше и пречки. Това беше работа, която щеше да е по-добре да се остави на Агенцията за национална сигурност. Затова номерът беше да се убеди АНС да възложи на някой от компютърните си магьосници да проникне в компютрите на банката. Това би означавало ЦРУ да поиска услугата вместо тях, а според счетоводителя не беше много лесно да се постигне. Той подозираше, че и в двете разузнавателни агенции Колежът имаше някой, който можеше да свърши тази работа, без да оставя следи.

— Наложително ли е?

— Може би след около седмица ще имам повече сведения. Този Сали може да е просто едно богаташко синче, което се е забъркало в нещо незаконно. Но интуицията ми подсказва, че е някакъв вид играч — рече Кънингъм. През годините той си беше изработил добри инстинкти, в резултат на които сега двама бивши главатари на мафията се намираха в единични килии в затвора „Марион“, щата Илинойс. Но и той, както бившите му и сегашните му шефове, не се доверяваше само на инстинктите си. Беше професионален счетоводител с много добре развит нюх, но същевременно беше много сдържан в преценките си.

— Седмица, казваш.

Дейв кимна.

— Някъде там.

— Как се справя младият Райън?

— Има добър усет. Открил е нещо, което повечето хора биха пропуснали. Може би младостта му помага. Обектът е млад и преследвачът е млад. Обикновено тази комбинация не върши работа, но този път изглежда, че е станало така. Когато баща му назначи Пат Мартин за министър на правосъдието, тогава подочух някои работи за големия Джак. Пат наистина го харесваше, а аз бях работил с Мартин достатъчно дълго и уважавах мнението му. Това момче може да се издигне доста, но, разбира се, ще трябва да минат поне десетина години.

— Тук не разчитаме много на произхода на хората, Дейв — каза Том Дейвис.

— Числата са си числа, господин Дейвис. Някои хора имат добър нюх за тях, а някои го нямат. За него това още не може да се каже със сигурност, че очевидно има данни.

Кънингъм беше помогнал за създаването на специален отдел „Счетоводство“ към министерството на правосъдието, специализирал се в проследяването на парите на терористи. Всеки имаше нужда от пари за дейността си, а те винаги оставяха някъде следи. Но тези следи често се откриваха по-лесно след свършения факт, отколкото преди него. Това беше добре за следствието, но не особено добре за предварителните мерки за защита.

— Благодаря, Дейв — каза, приключвайки разговора, Хендли. — Дръж ни в течение.

— Да, сър. — Кънингъм си събра книжата и излезе.

— Щеше да е по-убедителен, ако не беше толкова безличен — каза Дейвис петнайсет секунди след като вратата се затвори.

— Никой не е идеален, Том. Той е най-добрият специалист за такива неща, който министерството на правосъдието е имало някога. Сигурен съм, че когато надуши нещо, няма да остави нещата, докато не разкрие всичко докрай.

— Това е безспорно, Гери.

— Значи това конте Сали е банкер на лошите, така ли?

— Твърде възможно е. В Ленгли и Форт Мийд още се колебаят какво да предприемат във връзка със сегашната ситуация — продължи Хендли.

— Видях, че са изписали много хартия, но в нея има малко данни, на които да се опреш. При анализите в разузнаването се стига твърде бързо до фазата на предположенията — етапа, в който опитните аналитици започват да се отнасят твърде предпазливо към съществуващите сведения и този страх ги държи безкрайно дълго, когато се опитват да четат мислите на хора, които не са много словоохотливи дори помежду си. Дали няма да се появят хора, които пренасят антракс или едра шарка в малки шишенца, скрити в приборите им за бръснене? Как, по дяволите, някой би могъл да разбере това? — Подобно нещо вече беше правено веднъж в Америка и макар то да бе дало на страната увереност, че нейните хора могат да се справят почти с всичко, същевременно беше помогнало на американците да разберат, че тук наистина могат да се случат някои лоши неща и отговорите за тях не винаги могат да бъдат открити. — Новият президент не дава никакви гаранции, че ще бъдем в състояние да спрем или да накажем такива хора. Това само по себе си е един голям проблем.

— Знаеш ли, ние сме жертва на собствения си успех — каза тихо бившият сенатор. — Успяхме да се справим с всяка страна, която е постъпвала нечестно с нас, но тези невидими копелета, които действат в името на тяхната представа за Бога, много трудно могат да бъдат открити. Бог е вездесъщ, но такива са и неговите извратени агенти.

— Гери, момчето ми, ако беше лесно, нямаше да сме тук.

— Том, благодаря на Бога, че винаги мога да разчитам на моралната ти подкрепа.

— Живеем в несъвършен свят. Не винаги има достатъчно дъжд, за да може царевицата да порасте, а ако има, понякога реките преливат. Това ми го казваше баща ми.

— Винаги съм искал да те попитам: как твоето семейство се е оказало в проклетата Небраска?

— Дядо ми е бил войник — кавалерист от девети кавалерийски полк, т.нар. черен полк, който бил съставен от негри. Когато срокът на военната му служба изтекъл, не пожелал да се върне в Джорджия. Прекарал известно време във Форт Крук в Омаха и глупакът му с глупак не се уплашил дори от тамошните зими. Купил парче земя близо до Сенека и започнал да отглежда царевица. Така започва историята на фамилията Дейвис.

— В Небраска не е ли имало Ку-клукс-клан?

— Не, те са останали в Индиана. Освен това фермите са били малки. Отначало дядо ми убивал бизони, за да се прехранва. У дома над огнището се намира най-голямата бизонска глава, която съм виждал. Проклетото нещо още смърди. Сега баща ми и брат ми ходят на лов главно за дългороги антилопи или бързите кози, както им викат по нашия край. Никога не съм харесвал вкуса им.

— А какво казва носът ти за това ново сведение на разузнаването, Том? — попита Хендли.

— Нямам намерение да ходя скоро в Ню Йорк, приятелю.

 

 

Източно от Ноксвил пътят се разделяше. И–40 продължаваше на изток. И–81 отиваше на север и взетият под наем форд пое по него през планините, изследвани от Дениъл Буун, когато западната граница на Америка се е простирала малко по-далеч от брега на Атлантическия океан. Един пътен знак показваше отклонението за дома на някой си Дейви Крокет. Кой ли пък ще е този, помисли си Абдула, докато караше през красивия планински проход. Накрая в град на име Бристол навлязоха във Вирджиния — тяхната последна голяма териториална граница. Остават още около шест часа, изчисли той. Тук огряваната от слънцето земя беше покрита с гъста зеленина, а от двете страни на пътя се нижеха ферми за коне и крави. Имаше дори църкви, обикновено дървени постройки, боядисани в бяло, с кръст на върха. Християни. Явно бяха много.

Неверници.

Врагове.

Мишени.

В багажника бяха автоматите, с които щяха да се разправят с тях. Първо трябваше да следват шосе И–81 на север до И–64. Бяха запомнили маршрута отдавна. Другите три групи сигурно вече бяха по местата си. Де Мойнс, Колорадо Спрингс и Сакраменто. Всеки град беше достатъчно голям, за да има поне един добър пазарен център. Два от тях бяха провинциални столици. Но нито един не беше от големите градове. Всички бяха от т.нар. „средна Америка“, където живеят „добрите хора“ и където „обикновените“, „трудещи се упорито“ американци бяха създали свои домове, в които се чувстваха сигурни, далеч от големите центрове на властта и на корупцията. В тези градове можеха да се намерят малко или почти никакви евреи. Е, може би съвсем малко. Евреите обичат да държат бижутерийни магазини. Може би дори в търговските центрове. Това би било допълнително възнаграждение, но само нещо, от което биха се възползвали, ако случайно такава възможност им бъде предоставена. Истинската цел беше да избиват обикновени американци, които се смятат в безопасност в сърцето на обикновена Америка. Те щяха скоро да научат, че сигурността в този свят е една илюзия. Щяха да разберат, че гръмотевицата на Аллах стига навсякъде.

 

 

— Това ли е? — попита Том Дейвис.

— Да, това е — отвърна доктор Пастернак. — Внимавайте. Заредена е. Виждате ли червения етикет? Синият показва, че не е зареден.

— И какво инжектира?

— Сукцинилхолин — мускулен релаксант. По-силна разновидност на кураре, получена по синтетичен път. Парализира всички мускули, включително диафрагмата. Не можеш да дишаш, да говориш и да се движиш. Иначе си напълно в съзнание. Смъртта сигурно е много мъчителна — добави лекарят с равнодушен тон.

— И защо е така? — попита Хендли.

— Не можеш да дишаш. Сърцето ти бързо стига до аноксия — особено масивен инфаркт. Никак не е приятно.

— После какво?

— Появата на симптомите трае 60 секунди. Нужни са още 30 секунди, за да се прояви пълният ефект на отровата. Жертвата рухва за около 90 секунди след инжекцията. Приблизително за същото време дишането спира напълно. Сърцето изпитва глад за кислород. Опитва се да бие, но не изтласква никакъв кислород към тялото или към себе си. Сърдечната тъкан умира за около две-три минути, а този процес е изключително болезнен. Изпадането в безсъзнание настъпва след около три минути, освен ако жертвата преди това не е правила някакви физически упражнения. В такъв случай в мозъка ще има голямо количество кислород. Обикновено мозъкът може да функционира в продължение на три минути със собствения си кислород, без да получава допълнително количество. Но само толкова. След триминутната граница или общо четири минути и половина, след като е била поразена, жертвата губи съзнание. За пълна мозъчна смърт ще са нужни още три минути. След това сукцинилхолинът се усвоява от тялото дори и след смъртта. Не напълно, но достатъчно, поради което само много опитен патолог може да го открие при токсикологичен преглед, и то ако предварително знае какво да търси. Номерът е убождането на жертвата да стане в хълбоците.

— Защо там? — попита Дейвис.

— Отровата действа добре чрез мускулна инжекция. Когато се прави аутопсия, тялото е положено по гръб, с лицето нагоре, за да можеш да виждаш и да отстраняваш органите. Рядко обръщат трупа по очи. Тази система на инжектиране оставя следа, но тя трудно може да бъде открита, и то само ако търсиш там, където трябва. Дори наркоманите — това ще бъде едно от нещата, за които те ще проверяват — не се боцкат в задника. Цялата работа ще изглежда като необясним инфаркт. Това се случва всеки ден. Рядко, но не съвсем необичайно. Например причината може да се дължи на тахикардия. Писалката, чрез която се инжектира, е подобна на уреда, който използват диабетиците. Вашите механици свършиха чудесна работа, за да я прикрият. С нея можете дори и да пишете. Но ако завъртите пълнителя, от писалка тя се превръща в уред за инжектиране на инсулин. Инжектирането става посредством газов заряд в задната част на пълнителя. Жертвата вероятно ще го усети като слабо ужилване от пчела, но след минута и половина не би могла да каже на никого за това. По-вероятната й реакция ще бъде едно слабо „ох“, след което най-много да поразтрие мястото като при ухапване от комар по врата. Може дори да го плесне с ръка, но няма да повика полицията.

Дейвис взе „безопасната“ синя писалка. Беше малко по-дебела от нормалното, като тези, които използват учениците от трети клас, преди да започнат да пишат с химикалки, след като са използвали дебели моливи в продължение на две години. Така че когато човек приближи обекта, трябва да извади писалката от джоба на сакото си, да я нагласи за предстоящото убождане и да продължи да си върви. Поддържащият съучастник ще наблюдава как жертвата пада на тротоара, може дори да й помогне, след което ще види как копелето умира, ще се изправи и ще продължи пътя си. Е, може да повика бърза помощ, за да бъде тялото откарано в болница за обстоен медицински преглед.

— Том?

— Харесва ми, Гери — отвърна Дейвис. — Докторе, уверен ли сте напълно, че след като обектът е поразен, отровата се разтваря?

— Разбира се — отвърна д-р Пастернак и неговите двама домакини си спомниха, че той е професор по анестезиология в медицинския факултет на Колумбийския университет. Сигурно си разбираше от работата. Освен това, за да го въведат в тайните на Колежа, те му се бяха доверили достатъчно. Сега беше вече малко късно да не му вярват. — Това е чиста биохимия. Сукцинилхолинът се състои от две молекули ацетилхолин. Естерите в тялото разтварят химикала до ацетилхолин сравнително бързо. Така че има голяма вероятност той да не бъде открит дори от някой в Колумбийския университет. Единствената трудна част е да бъде направено незабелязано. Например, ако можете да вкарате обекта в лекарски кабинет, тогава цялата работа ще е да му се инжектира калиев хлорид. Това ще предизвика фибрилации на сърцето. Когато клетките умират, те освобождават калий, така че леко повишеното му съдържание няма да се забележи, но все пак тази промяна трудно може да се скрие. Има много начини да се направи това. Аз току-що се спрях на един, който може да се прилага сравнително лесно от неопитни хора. На практика един добър патолог може би няма да бъде в състояние да определи точната причина за смъртта. Обаче той ще знае, че тя не му е известна и това ще го безпокои. Но подобна вероятност съществува само ако този човек е наистина талантлив. Сега такива са малко. В Колумбийския университет най-добрият е Рич Ричардс. Той наистина не понася да не знае нещо. Истински интелектуалец, който решава проблемите, гениален биохимик и освен това великолепен лекар. Попитах го за това и той ми каза, че ще бъде изключително трудно да се открие, дори ако има някакви указания какво да търси. Обикновено тук се намесват и някои странични фактори — специфичната биохимия на организма на жертвата, какво е ял и пил, а също и телесната температура ще бъде един огромен фактор. В студен зимен ден навън естерите може би няма да могат да разградят сукцинилхолина поради забавянето на химическите процеси.

— Значи не трябва да се трепе някой в Москва през януари, така ли? — попита Хендли. Този прекалено научен продукт го безпокоеше, но Пастернак си знаеше работата.

— Точно така, а също и в Минеаполис — отвърна с ледена усмивка професорът.

— Смъртта е мъчителна, така ли? — попита Дейвис.

— Категорично не е приятна.

— Може ли да се спре процесът?

Пастернак поклати глава.

— След като сукцинилхолинът попадне веднъж в кръвта, не може да се направи нищо… Е, теоретично бихте могли да сложите човека пред някой вентилатор, за да му вкарвате въздух, докато веществото се разгради. Но това е твърде невероятно. Теоретично човек може да оцелее, но вероятността е минимална. Хора са оцелявали с куршум между очите, господа, но подобни случаи не са практика.

— Колко силно трябва да поразите мишената си? — попита Дейвис.

— Не много силно, просто едно убождане, което да пробие дрехите. Някоя дебела дреха може да бъде проблем поради дължината на иглата. Но обикновеното делово облекло няма да е пречка.

— Има ли имунитет срещу отровата? — попита Хендли.

— Срещу тази няма. Това ще бъде едно на един милиард.

— А има ли опасност жертвата да вдигне шум?

— Както вече обясних, то е като ужилване от пчела. По-скоро дори като ухапване от комар. Но не е достатъчно, за да се развика човек от болка. Най-вероятно е жертвата да се озадачи, може би да се обърне, за да види какво го е причинило. Обаче вашият агент ще върви нормално и няма да тича. При тези обстоятелства, когато срещу вас някой не крещи и първоначалното усещане е временно, най-вероятната реакция ще бъде човекът да разтрие мястото и да продължи пътя си още десетина метра.

— Значи действа бързо, смъртоносно е и е неоткриваемо, така ли?

— Точно така — съгласи се Пастернак.

— Как се зарежда отново? — попита Дейвис. По дяволите, как ЦРУ не е разработило нещо толкова добро, запита се той. Или пък КГБ?

— Развивате пълнителя ето така — показа докторът — и го махвате. За инжектирането на новата доза използвате обикновена спринцовка и заменяте газовия заряд. Тези малки газови капсули са единствената трудна част за произвеждане. Хвърляте използваната капсула в някоя боклукчийска кофа или в канала. Дълги са само четири милиметра и широки два, след което поставяте новата капсула. След като завинтите новата, едно малко острие в задната част на пълнителя я пробива и презарежда системата. Газовите капсули са покрити с лепкаво вещество, за да не могат лесно да бъдат изпуснати. Разбира се, трябва да внимавате при боравенето със спринцовката, но трябва да сте много глупав, ако сам се убодете. Ако вашият човек действа под прикритието на диабетик, можете да обясните защо у него има спринцовка. Карти за използване на инсулин има навсякъде по света, а диабетиците нямат външни симптоми.

— Мама му стара, докторе — рече Дейвис. — Може ли с това да се инжектира и нещо друго?

— Ботулизмът е също смъртоносен. Блокира нервната система и предизвиква смърт от асфиксия също така бързо, но след това може да бъде открит в кръвта и наличието му е трудно обяснимо. Твърде разпространен е, но в микроскопични дози, защото се използва в козметичната хирургия.

— Лекарите го инжектират в лицата на жените?

— Само на тъпите — отвърна Пастернак. — Вярно е, че премахва бръчките, но тъй като умъртвява нервните клетки по лицето, те лишава и от способността да се усмихваш. Това не е точно по моята част. Има много токсични и смъртоносни химикали. Проблемът е в комбинацията от бързо действие и трудна откриваемост. Друг бърз начин да убиеш някого е да използваш малък нож в тила, там където гръбначният стълб влиза в основата на мозъка. Номерът е да застанеш точно зад жертвата и да поразиш сравнително малка цел с ножа, без той да заседне между прешлените. А от такова разстояние защо пък да не използваш малък пистолет със заглушител? Този начин е достатъчно бърз, но след това някои неща остават. Методът лесно може да бъде сбъркан със сърдечен удар. Той също е доста ефикасен — каза докторът с още по-ледена усмивка.

— Ричард, с това нещо си спечелихте заслужено хонорара — каза Хендли.

Професорът по анестезиология погледна часовника си и стана.

— Не искам хонорар, сенаторе. Това е заради малкия ми брат. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо друго. Трябва да хвана влака за Ню Йорк.

— Господи — каза Том Дейвис, когато професорът си излезе, — винаги съм знаел, че докторите имат лоши помисли.

Хендли вдигна един пакет от бюрото си. В него имаше общо десет „писалки“ с отпечатани указания за използването им, пластмасова торбичка с газови капсули, двадесет големи шишета с сукцинилхолин и куп спринцовки за еднократна употреба. — Сигурно е бил много близък с брат си.

— Познаваше ли го? — попита Дейвис.

— Да, познавах го. Беше свестен мъж. Имаше жена и три деца. Казваше се Бърнард, беше завършил Харвардския бизнес институт. Беше умен и много добър търговец. Работеше на двайсет и първия етаж на една от кулите близнаци. Остави много пари след себе си и семейството му е осигурено, а това все пак е нещо.

— Добре е да имаме на наша страна такъв приятен човек като Рич — изказа гласно мисълта си Дейвис, като същевременно незабележимо потръпна.

— Той наистина е такъв — съгласи се Гери.

 

 

Пътуването трябваше да бъде приятно. Времето беше хубаво и ясно, пътят не беше натоварен и през повечето време вървеше право на североизток. Обаче не беше приятно. От Абдула непрекъснато се чуваше „Колко остава?“, а от Рафи и Зухаир на задната седалка „Не пристигнахме ли вече?“ до такава степен, че на няколко пъти му идеше да спре колата и да ги удуши. Сигурно не беше много приятно да се седи на задната седалка, но той трябваше да кара проклетата кола!!! Напрежение. Чувстваше го, а сигурно и те го чувстваха. Пое дълбоко въздух и си заповяда да се успокои. До края на пътуването им оставаха по-малко от четири часа, а това беше нищо в сравнение с техния трансконтинентален преход. Той със сигурност беше много по-голям от разстоянието, което Свещеният Пророк беше изминал пеш и на кон от Мека до Медина и обратно, но веднага отпъди тази мисъл. Нямаше право да се сравнява с Мохамед. Това го знаеше със сигурност. Когато пристигнеше на определеното място, щеше да се изкъпе и да поспи толкова дълго, колкото беше възможно. „Четири часа до почивката“, продължаваше да си повтаря Мустафа, докато Абдула спеше на седалката до него.

 

 

Колежът имаше собствена закусвалня, в която храната се докарваше от различни външни източници. Днес беше от едно заведение за бързо хранене в Балтимор, наричано „Атманс“, чието солено говеждо беше доста добро, макар и не чак от класата на това в Ню Йорк. Ако го кажеше гласно, можеше да си навлече беля, помисли си той, като си взе парче говеждо и една малка франзела. Какво да си избере за пиене? След като щеше да обядва с нюйоркски специалитет, трябваше да си поръча сода и, разбира се, порция от местните пържени картофи, които сервираха дори в Белия дом по настояване на баща му. Ресторантът не беше много известен, но всеки град си имаше поне едно място, в което сервираха добра храна, дори и във Вашингтон.

Тони Уилс, с когото обикновено обядваха, не се виждаше никъде. Той се огледа и забеляза Дейв Кинингъм. Нищо чудно, че се хранеше сам. Джак се запъти към него.

— Здрасти, Дейв, мога ли да седна при теб? — попита той.

— Заповядай — рече достатъчно сърдечно Кънингъм.

— Как върви работата с цифрите?

— Вълнуващо — отвърна малко необичайно Дейв, но после добави: — Да ти кажа право, достъпът, който имаме до европейските банки, е изумителен. Ако в министерството на правосъдието имаха такъв достъп, сигурно щяха пратят доста хора там, където трябва, но не могат да използват подобни доказателства в съда.

— Така е, Дейв, понякога конституцията наистина е пречка, както и проклетите закони за гражданските права.

Кинингъм за малко да се задави със салатата си с нарязани яйца.

— Не подхващай тази тема. ФБР извършва доста операции, които не са чак дотам законни. Правят се, защото някой информатор ни е подхвърлил нещо и защото някой е поискал да го направи, но всичко се върши в рамките на правилата. Обикновено това е част от някакъв пазарлък. За най-различните нужди на онези момчета от мафията мошеници адвокати не са достатъчни.

— Познавам Пат Мартин. Татко често си мисли за него.

— Той е честен и изключително умен. Наистина трябва да бъде съдия. Честните адвокати са за това.

— Обаче не им плащат много. — Официалната заплата на Джак в Колежа беше доста над тази, която получаваше държавен служител. За начало не беше никак зле.

— Това е проблемът, обаче…

— Обаче, както казва баща ми, да си беден не е нещо чак толкова възхитително. Беше му дошла идея да намали още повече заплатите на хората на изборни длъжности, но след време реши, че това ще ги направи още по-податливи на подкупи.

Счетоводителят се хвана за последните му думи.

— Джак, изумително е колко малко е нужно, за да се подкупи един член на Конгреса. Това прави подкупите трудно откриваеми.

— А какво ще кажеш за нашите приятели терористите?

— Някои от тях обичат удобствата. Мнозина произхождат от богати семейства и им харесва да живеят в лукс.

— Като Сали.

Дейв кимна.

— Има слабост към доста скъпите неща. Колата му струва куп пари. Много е непрактична. Сигурно харчи ужасно много бензин, особено в град като Лондон, а там той е доста скъп.

— Използва главно такси.

— Може да си го позволи. В това вероятно има логика. Сигурно излиза доста скъпо да паркираш колата си във финансовата част на града, а такситата в Лондон са добри. — Той погледна Джак. — Ти го знаеш, бил си в Лондон много пъти.

— Да, така е — съгласи се Джак. — Някакви нови идеи за нашия приятел Сали?

— Трябва да прегледам по-подробно сведенията за него, но както вече казах, той сигурно е някакъв вид играч. Ако беше от нюйоркската мафия, със сигурност щях да го определя като човек, когото подготвят за консилиери.

Джак за малко да се задави със содата си.

— На толкова високо ниво ли?

— Тава е златното правило, Джак. Правилата се определят от този, който има златото. Сали има достъп до големи пари. Семейството му е по-богато, отколкото можеш да си представиш. Тук става въпрос за четири или пет милиарда долара.

— Толкова много? — изненада се Райън.

— Погледни от друг ъгъл банковите сметки, които той се учи да управлява. Оперирал е с не повече от петнадесет процента от тях. Вероятно баща му е поставил ограничения върху това, което му е разрешено да прави. Не забравяй, че той действа в онзи бизнес сектор, който се занимава със запазването на капитала, а не с неговото увеличаване. Човекът, който притежава парите, т.е. баща му, не му дава свобода да оперира с всичките, независимо от образованието, което е получил. Във финансовия бизнес значение има онова, което си научил, след като си окачил дипломите на стената. Момчето има данни, но навсякъде, където отиде, все още тича най-вече подир онази си работа. Това не е нещо необикновено за едно богаташко синче, обаче ако портфейлът ти е тъпкан с пари, ще искаш да държиш момчето за каишка. А и това, което той финансира, т.е. което предполагаме, че финансира, не е особено доходоносно. Ти си забелязал някои трансакции, носещи минимални печалби. Добре си се справил. Направи ли ти впечатление, че когато се връща в Саудитска Арабия, наема малък чартърен самолет?

— Ами не — призна си Джак. — Не съм проучвал този въпрос. Просто мислех, че навсякъде лети в първа класа.

— Да, така е, но го прави така, както пътувахте двамата с баща ти. Това е истинската първа класа, Джак. Трябва да се проверяват и най-дребните неща.

— Какво ще кажеш за начина, по който използва кредитните си карти?

— Напълно в рамките на нормалното, но този факт сам по себе си също говори за нещо. Ако пожелае, би могъл да използва кредитните си карти за всичко, но изглежда, че за много неща плаща в брой, а когато покрива собствените си разходи, харчи по-малко пари в брой. Какъвто е случаят с тези проститутки. Саудитците не обръщат внимание на такива неща, затова той плаща в брой не защото така иска, а защото е принуден да го прави. Опитва се да крие част от живота си по причини, които все още не са ми известни. Може би просто така е свикнал. Няма да се изненадам, ако се разбере, че има повече кредитни карти от тези, които са ни известни — такива, които не са използвани. Днес ще се поровя още из банковите му сметки. Още не е съвсем наясно как да се прикрива. Твърде млад е, твърде неопитен и няма достатъчна подготовка. Но въпреки това мисля, че е играч, който се надява скоро да бъде приет в голямата игра. Богатите млади хора не са от най-търпеливите — заключи Кънингъм.

„Трябваше сам да се досетя, каза си Джак. Трябваше да обмисля по-добре нещата. Получих още един важен урок. Трябва да се проверяват и най-дребните неща. С какъв човек си имаме работа? По какъв начин иска той да промени света?“ Баща му винаги му казваше колко важно е да погледнеш света през очите на своя противник, да се промъкнеш в мозъка му и оттам да погледнеш света.

Сали има слабост към жените, но дали има и нещо друго? Дали търси проститутките, защото се чукат добре или защото по такъв начин чука врага? За ислямския свят Америка и Великобритания са един и същ враг. Същият език, същата арогантност, военните им определено мислят по един и същ начин. Изобщо американците и англичаните си приличат в много отношения. По това трябва да се помисли. Не прави заключения, без да си погледнал на нещата през чуждите очи. Беше получил не лош урок по време на обяда.

 

 

Роаноки премина от дясната им страна. От двете страни на шосе И–81 се нижеха зелени хълмове. По повечето от тях имаше ферми, много от които за мляко и млечни продукти, ако се съди по кравите. Това бяха зелени пътни знаци, които според него не водеха доникъде. И тук имаше много островърхи църкви. Минаваха покрай училищни автобуси, но не и покрай полицейски коли. Беше чул, че в някои американски щати пътната полиция се движи в най-обикновени на вид коли, които не се различават много от тази, която караше, но вероятно снабдени с допълнителни радиоантени. Това щеше да бъде напълно необичайно, дори и за район с толкова много крави. „Кравата“ — Втората сура на Корана, замисли се той. Ако Аллах ти каже да заколиш крава, трябва да я заколиш, без да задаваш въпроси. Кравата не трябва да бъде нито стара, нито млада, а такава, която да се хареса на Бога. Всички жертвоприношения са угодни на Бога, щом като се поднасят от сърце. Аллах обича жертвоприношенията, които се правят от истинските правоверни.

Да.

Избивайки неверници, той и приятелите му щяха да принесат жертви на Аллаха.

Да.

В този момент видя знак, който предупреждаваше, че наближават отклонението за магистрала И–64, обаче той сочеше на запад, в обратната посока. А те трябваше да карат на изток и да прекосят източните планини. Мустафа притвори очи и мислено си припомни картата, която беше разглеждал толкова пъти. Трябваше да кара в продължение на един час на север, а след това на изток. Да.

 

— Брайън, тези обувки ще се разпаднат само за няколко дни.

— Дом, с тях съм пробягал първите си четири мили и половина — рече морският пехотинец. Човек помни и държи на такива неща.

— Може би, но следващия път, когато се опиташ да пробягаш четири мили и половина, ще цъфнат и здравата ще си нараниш краката.

— Мислиш ли? Обзалагам се на един долар, че грешиш.

— Добре — рече Доминик.

Те си стиснаха ръцете.

— На мен също ми се струват доста мизерни — рече Алекзандър.

— Да не би да искаш да си купя и нови фланелки, а, Доминик?

— Тези няма да изкарат и месец — отвърна брат му.

— Да, бе! Ама тази сутрин бях по-добър от теб с моята „Берета“.

— Понякога и теб те спохожда късметът — рече пренебрежително Енцо. — Да видим дали ще се повтори пак.

— Обзалагам се на пет долара.

— Дадено. — Те отново си стиснаха ръцете. — Така мога да забогатея — каза Доминик. Беше дошло време да се помисли за вечеря. Тази вечер щяха да ядат телешко с пикантен сос. Много обичаше доброто телешко, а в местните магазини продаваха хубава стока. Жалко за теленцето, но не той му беше прерязал гърлото.

 

 

Ето го: следващото отклонение е за И–64. Мустафа беше доста уморен и можеше да отстъпи кормилото на Абдула, но искаше да завърши сам пътуването. Щеше да издържи още един час. Насочваха се към един проход от следващата планинска верига. Тук движението беше интензивно, но в обратната посока. Заизкачваха се нагоре по магистралата към… да, ето го, не много дълбок планински проход с хотел от южната страна, а след това щяха да стъпят върху път, който водеше на юг през една много приятна долина. Името му беше написано на един пътен знак, но беше толкова уморен, че не можа да подреди буквите в някаква смислена дума. Загледа се в пейзажа от дясната му страна. Дори Раят едва ли ще е по-хубав, имаше дори място къде да спре, да излезе от колата и да му се полюбува. Обаче не разполагаха с време. Добре, че пътят се спускаше надолу и от това настроението му се подобри. Оставаше им по-малко от час. По този повод можеше да изпуши още една цигара. Отзад Рафи и Зухаир отново се бяха събудили и разглеждаха околността. Щеше да е последната им такава възможност.

Един ден за почивка и разузнаване — време за координиране на действията с останалите три групи чрез електронната поща, а след това можеха да изпълнят мисията си. После щяха да се озоват в прегръдката на Аллаха. При тази мисъл се почувства много щастлив.