Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spiral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey(2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

История

  1. —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

Гоненица
6

Имаше чувството, че са изминали милиони години и че е на милиони километри, на друга планета. Стоеше под душа, горещата вода се стичаше по раменете и гърба му, отпускаше напрегнатите му мускули и отмиваше пръските кръв. Със затворени очи и сведена глава Картър протегна ръце и опря длани в мокрите от парата плочки на банята. Пътуването бе дълго и умората бе надделяла, бе го погълнала цял и после го бе изплюла от другата страна на забвението…

Излезе от кабинката. Бавно се избърса със затопляната половин час хавлия — автоматични движения, сякаш бе някаква машина. Както си бе гол, прекоси спалнята и се просна върху завивките. Сънят го сграбчи неумолимо в обятията си.

Мяташе се сред мокрите от пот чаршафи…

Мария…

крещи

плаче

Експлозия; куршум — бавно излита от пистолета на Кейд и се забива в плътта й…

писък, слюнка, течаща от окървавените устни

разкъсана рокля

рана

метален паразит, впил се в мускула,

пречупил кост

Фойхтер с изкривено от болка размазано лице

Картър скочи и спря куршума със собственото си тяло, усети удара и вдигна очи от локвата кръв към Мария, тя гледаше надолу към него, докато го спускаха в дупката в земята, хвърляха отгоре му цветя и започнаха да зариват гроба, а той искаше да изкрещи…

да изкрещи — още не съм мъртъв

не съм мъртъв…

Събуди се в тъмното, потрепери и си спомни случилото се. Усети топлото докосване в гърба си, изстена, претърколи се и протегна ръка да погали меката козина. Чу се дълго сумтене. Картър се разсмя, въздъхна и потупа лабрадора по главата.

— Добре ли си, приятел?

Самсън затупа с опашка и открадна с език малко сол от студения му гръб.

— Престани, помияр такъв. Стана от леглото и нахлузи широки сиви панталони и дебела блуза, малко голяма, но мека и удобна — точно както му харесваше. Самсън го гледаше как се облича, после скочи от леглото и го последва до кухнята. Докато сивите лъчи на слабата слънчева светлина се мъчеха да пробият облаците над планините, Картър му даде суха храна, клекна и го загледа как хрупа. После му каза сериозно:

— Ядеш като някакво шибано животно.

Сам го изгледа с едно око и продължи да се тъпче.

Той остави кучето, върна се в дневната, протегна се, отвори вратата и излезе на тесния балкон. Студът го удари като тухла в лицето. Рязко пое дъх и се усмихна. Вятърът разроши късата му коса. Опря се на парапета и се загледа. В далечината се виждаше заснежена живописна гора. Пътищата се извиваха между хълмовете, а зад всичко това се извисяваха планините. Старите сиви богове наблюдаваха нищожните пробни смъртни.

— Хиляда пъти по-красиво от шибания Лондон — промърмори той.

Телефонът иззвъня. Той влезе и вдигна слушалката.

— Да?

— Картър, Наташа съм.

Гласът й беше сериозен.

— Наташа… Имам адски сериозен разговор с теб, момиче… Имаш ли представа какво ми се случи в шибаната Германия…

— Нямаме време, Картър. Лайното е уцелило вентилатора Идвам.

— Тук? Сега?

— Да. След четири до шест часа съм при теб. Не използвай ЕКуба. Всъщност не мисля, че си в състояние да го Направиш.

— Защо…

— Ударните групи. Една от тях е била заличена; избита, мамка му. Ще дойда колкото се може по-бързо.

Връзката прекъсна. Линията не можеше да се проследи и според всички данни просто не съществуваше. Натс беше включила кодиращото устройство, използвано единствено от тактическите групи.

Очевидно не искаше никой да подслуша разговора…

Той почеса наболата си брада. Думите й го обезпокоиха. Сви рамене и се опита да се отърси от тревогите. Какво пък, точно в момента не можеше да направи нищо. Оставаше му единствено да чака Наташа и да се чуди на енергичните й думи и предупреждението й. Но нещата не бяха така прости, Никога не са прости. Защо не бе получил никаква вест от Спиралата? Какво ставаше, мамка му?

Сети се, че винаги мисли по-добре, докато се упражнява.

— Самсън, какво ще кажеш да потичаме?

Но тревогата и лошите образи, свързани с Наташа, нападателите му и липсата на връзка със Спиралата продължаваха да прелитат през ума му…

Кучето тутакси се появи, заподскача радостно и заразмахва опашка.

Картър нахлузи старите „Найк Еърс“ и се спусна по стълбите към входната врата — цената, която се плаща за къща на хълм. Самсън възбудено му се мотаеше из краката, мяташе се и го побутваше, сякаш искаше да го събори. С традиционното „Да не си решил да ме претрепеш?“ двамата се озоваха навън на снега.

Утрото бе изключително студено. Снегът бе хванал ледена кора и бе станал твърд и хлъзгав. С душещия лабрадор в краката, Картър се затича по лекия наклон към гората. Тишината го обгърна отвсякъде и той мислено изстена от напрежението на тази толкова ранна тренировка…

Все пак усещаше нуждата. Нуждата да работи, да усеща бодростта и силата, които идваха само след тежка тренировка; да чувства пътеката под себе си, изгарящата млечна киселина, напрежението на мускулите, спазъма в белите дробове…

Скоро с пламнали прасци изкачи първия склон и навлезе в гората. Замръзнал поток се пропука с трясък като от изстрел, когато Самсън скочи върху тънкия лед. Кучето се претърколи в студената вода и се завъртя в кръг с опашка между краката, преди да догони Картър по пътеката между проблясващите от снега дървета.

— Какви ги вършиш?

Самсън размаха опашка и пусна една широка кучешка усмивка.

— Хайде, казвай какво става в тъпия ти кучешки мозък?

Самсън го погледна и наклони глава. Картър го потупа и ускори крачка, гледаше развеселено как кучето внезапно спринтира наляво сред дърветата, провесило език чак до земята, как от време на време завира нос да подуши нещо и после най-ненадейно променя посоката под въздействието на никакъв дразнител, към който Картър бе — за щастие — напълно безчувствен.

Намръщи се и забави крачка. Рязко завъртя глава настрани. От устата му излизаше пара, потта смъдеше в очите му, Спря, дишаше дълбоко. Самсън дотича и вдигна поглед към господаря си.

— И ти ли го чуваш?

Самсън отново се ухили.

— Хайде.

Далечният шум от двигател издаваше някаква голяма машина. Може би просто минаваше оттук, но някакво лошо предчувствие тегнеше в стомаха на Картър — още от случилото се само преди часове в Германия и ниския полет обратно до Англия… Бяха успели да се измъкнат от преследвачите, но все още усещаше умората, усещаше се изтощен след всички гадни и неочаквани събития в Шваленберг…

Шумът на двигателя се промени и Картър, тичаше непосредствено покрай края на гората, разбра, че колата завива към дома му. Изкачи възвишението и погледна надолу към дрънчащия и бълващ дизелов пушек стар бус, който несъмнено бе виждал и далеч по-добри времена.

Бус? Можеше да е само…

Джем. Картър се усмихна.

— Хайде, Сами!

Затичаха към къщата и предпазливи както винаги, спряха и се загледаха как посетителите слизат от колата. Джем, Слейтър и Ники мърмореха и се протягаха — очевидно бяха пътували дълго и неудобно. Картър погледна към пътя — никой не ги следваше — и бавно затича към старите си приятели.

— Картър! — извика Джем и го прегърна. Затупаха се по гърбовете. Слейтър се ухили глуповато, Ники се усмихваше топло. — Имали шанс за купон, мой човек?

— Майтапиш се! Още не мога да забравя последния!

— Не бях аз виновен, че Слейтър го изхвърлиха през прозореца на спалнята!

Ти го изхвърли!

— Е, беше най-обикновено спречкване! Радвам се да те видя.

— Влизайте — каза Картър и се насили да се ухили, макар да бе малко потиснат. — Мога ли да поканя трима стари приятели на закуска?

— Слейтър е гладен — избоботи Слейтър, коленичи и почна да си играе със Самсън. Кучето започна да ръмжи и лае на шега, боричкаше се с огромния здравеняк, който го бе притиснал на земята и го гъделичкаше.

— Не помня някога да не си бил гладен, Слейтър.

— Така е. Нали раста.

— Вече си на четиридесет и шест, Слейтър.

— Да де. Обаче продължавам да раста.

— Не минаваш много често, Джем. Предполагам, има някаква причина?

Картър бе свел очи, устата му бе свита в тъжна гримаса Неотдавнашните събития бяха прогонили по-голямата част от чувството му за хумор и това неочаквано събитие му се струваше някак злокобно.

— О, да — меко каза Джем, запали цигара, отметна глава и разтърка уморените си очи. — Става нещо гадно, приятелю. Влизал ли си в системата през ЕКуба? Проверявал ли си кодираната информация за лудориите ти в Германия?

Картър поклати глава.

— Още не съм. Не обичам лошите прегледи.

— Нещо не достига. Нещо не пасва. Спиралата сякаш няма отговор как е станало инфилтрирането в немските специални сили. Фойхтер, нашият приятел и координатор от Спирала_H QIII, е изчезнал и се смята за мъртъв. Измъкнали са опеченото тяло на племенницата му — заедно с телата на всички гости на празненството — от развалините, след като огънят е бил потушен. Същинска касапница. Но колкото и да е чудно, не са намерили нито следа от самия господин Фойхтер, Странно, нали? Още повече като се има предвид, че си я гръмнал тая гадина? Намирам за обезпокоително, че достойните ни работодатели нямат отговори на тези въпроси — в края на краищата бюджетът им за разузнаване и технически разработки би трябвало да е по-голям от този на НАСА.

Картър сви рамене.

— Не са господ бог. Не могат да знаят всичко.

— Адски прав си — изсумтя Слейтър, докато изчопляше парченца бекон измежду останалите му зъби. — Давай, Джем, разкажи му за групите.

Джем въздъхна и Картър усети, че приятелят му като че ли се предава. Странно — заедно бяха минали през някои от най тежките кампании и бяха оцелели. Бяха пресекли пустинята след битката при Кайро 7, участваха в Танкерните преходи, след като изкуствената чума — Сивата смърт — бе отнела живота на 58 милиона души и съсипала икономиката и населението на Европа, Северна Африка и двете Америки, бяха се сражавали в няколко свирепи битки против надигналия се тероризъм след приемането на законите за забрана на атомното, биологичното и химическото оръжие.

Лицето на Джем бе напрегнато.

— Ударна група 14 е била изтребена.

— Зная — тихо каза Картър. — Но подобни неща могат да се случат. Това е една от вероятностите на работата ни. Мъже и жени умират. Животът е курва, нали?

— Да, но още по-лошото е, че Спиралата не е оповестила информацията. Установих го, след като проникнах в компютрите на кубинските специални части. Натъкнах се на данните съвсем случайно. Затова двамата с Ники се заехме да потърсим това-онова, да държим под око няколко от останалите групи, дори и неколцина членове на Ядрото. Липсват още две ударни групи — 77 и S–4.

— Снайперистите? Рекс, Скот и Амбър?

— Да. — Джем кимна и издуха дима от цигарата си. — Мислех си, че е съвпадение. После нещата в Лондон наистина се сговниха — беше от онези ситуации, в които съжаляваш, че изобщо си помислил да подпишеш онзи шибан розов формуляр, с който се отказваш от свободата си. И познай какво се оказа…

— Капан?

— Да. Джем допуши цигарата си и веднага запали нова.

— Чакаха ни. Тръгнах пеша да разузная. Копелетата почти ме пипнаха. Шестима. Абсолютни професионалисти — добре въоръжени, яки като говеда, умни, пъргави.

— И мислиш, че и на мен са ми заложили капан? — тихо попита Картър.

— Точно това ми хрумна, друже. Картър се почеса по наболата брада и взе предложената му от Ники цигара.

— Шантава работа… Сутринта ми се обади Натс. Идва насам. Звучеше малко паникьосана.

— Внимавай с нея — каза Слейтър. — Все пак е тактически офицер. От старата школа. Коварна като някоя шибана кучка.

— Познавам я от години. Добри приятели сме… Джем сви рамене, пресегна се през масата и потупа ръката на Картър.

— Наташа е путка… — Ники ахна. — Не искам да звучи като обида, любов моя. Нали се сещаш, Картър — малко мъзга между краката й и започваш да мислиш единствено с хуя си. Не се доверявай на никой шибаняк, приятелю. Не се доверявай на Натс. Дори и на нас. Имаме избити и изчезнали ударни групи. Искали са да те очистят, а по нас изстреляха цял арсенал куршуми. Защо мислиш, че сме дошли тук с този бус? Заради шибаното забавление ли? Проникнаха в ЕКубовете ни… а ако те са върхът на криптираната комуникация, значи няма нищо сигурно. Не можеш да ми напишеш шибания си декодиращ код и да се надяваш, че ще му се размине, когато лайното уцели вентилатора… Картър, Спиралата знае нещо и не го казва… сигурен ли си, че това място не се подслушва?

— Разбира се, че съм. Имам си свое собствено — да кажем, направено по поръчка — сканиращо оборудване.

— Умник си ни ти.

— Още не мога да повярвам, че Спиралата стои зад цялата тази гадост. В края на краищата те ни плащат надниците. Те ни наемат. Сигурен съм, че си имат свои особени причини де потулват информация — обзалагам се, че точно в момента някой работи по това.

— Може би — каза Джем. — Но тогава пък те ни наемат, защото мислим. Защото не се доверяваме никому. Защото сами си вършим работата. Картър, стари друже, не вярвай сляпо. В Спиралата има хора, които са точно толкова корумпирани, колкото в реалния свят… както сам ще разбереш. Виж, Спирала_Н събира ударна част, която да сложи край на Спирала_Q. Нещата излизат извън контрол, така че може да се окаже… че очевидното предателство на Фойхтер по време на лудориите ти в Германия се държи в тайна, за да може Спирала_Q да бъде унищожена със сила и възможно най-тихомълком. Не би искал да предупредиш навреме тия шибаняци, нали?

Картър почеса брадата си и разтърка очи.

— Фойхтер си получи онова, което заслужаваше, кучият му син.

Последва дълго напрегнато мълчание. Навън отново започна да вали. Не подухваше никакъв вятър и малките снежинки падаха право надолу. Джем потрепери и се ухили на Ники.

— Ще ми топлиш ли леглото довечера? — И намигна.

— Само ако си платиш, Джем.

— Може да се уреди.

— Ако размахаш шибания си салам около мен, ще го отхапя.

— Очаквам с нетърпение този момент. Но стига сме дрънкали празни приказки. Хайде, банда. Наядохме се и предупредихме за каквото трябва. Време е да потегляме…

— А оттук накъде? — попита Картър, докато групата ставаше, оставяйки след себе си куп мръсни чинии.

— Не мога да ти кажа. — Джем пак се ухили. — Тайна. Знаеш как е. Не забравяй: не използвай ЕКуба. Поне засега. Мисля, че нашите са преебани, така че за нас няма значение. Виж, Картър, имам лошо предчувствие за всичко това. Наистина лошо.

— Лошите ти предчувствия винаги се оказваха овце вместо партизани, докато се обучавахме в планините — каза Картър.

Джем сви рамене.

— Просто съвет, братко. Или го приемаш, или не. Твоя воля.

— Дай да си разменим декодиращите кодове. Имам чувството, чу скоро ще ми трябва сигурна връзка. А ЕКубовете наистина ни предават, приятелю.

Джем кимна и двамата запомниха информацията наизуст. После Ники поведе групата надолу по стълбата. Самсън скачаше в краката им с очевидното намерение да ги изпотрепе, после се понесе по снега към буса. Благодариха на Картър за закуската.

— До скоро, Касапино — ухили му се Джем през раздрънкания шум на двигателя и миг по-късно тримата изчезнаха в гъстия дим на изгорелите газове.

При това име лицето на Картър се вкамени. Той се изплю в снега.

— Хайде, Сам. Да се връщаме в отшелническата килия.

„Заслужил си го, Касапино“ — каза Кейд.

— Я си го начукай! — озъби се Картър.

 

 

Седеше, втренчен в снега навън. Поигра си с ЕКуба, но не го активира. Страните му оставаха черни и мъртви. Прехвърляше го замислено в шепи, сякаш си играеше с топка за голф.

Самсън легна до него и захърка. Огънят тихо гореше и от време на време изпукваше. Танцуващите пламъчета затопляха стаята и рязко контрастираха на снежната пустош от Фугата страна на прозорците.

Загледа се в планините. В скута му лежеше малък бележник; а пръстите му завъртяха подострен с нож молив. Пусна ЕКуба на пода и замислено задъвка молива. Започна да пише:

Проблем: Липсващи/избити ударни групи.

Проблем: Замесен ли е фойхтер… и Мария?

Проблем: Германските специални части участват по някакъв начин в предателството /процентно участие неизвестно/. Подкуп? Или друга подбуда?

Въпрос: Коя беше истинската цел? Картър? Или гостите на празненството? Или и двете? Вероятно Картър вместо избитите ударни групи. Но защо? И на кого?

Фойхтер — експерт по компютърни процесори — QIII Proto, разработван под лиценза на Спиралата в специално построени за целта комплекси, а именно Спирала_Н, Спирала_М и Спирала_Q. Самият процесор — военен чип със съответния хардуер, чието внедряване предстои през следващите пет години. Строго секретен; много членове на Спиралата дори не подозират за съществуването му.

Кой е врагът?

Спиралата? Едва ли.

И къде е фойхтер? Как е успял да се измъкне, преди експлозията да разруши замъка Шваленберг?

Загледа се в написаните думи. Спиралата знаеше, че е жив. Беше се включил в системата и бе докладвал за случилото се в Германия. Бяха одобрили връщането му в Шотландия и му бяха казали да чака по-нататъшна връзка. Беше повече от ясно, че ако го искаха мъртъв, вече щяха да са му видели сметката. Освен ако някой в Спиралата не действаше на своя глава или освен ако не чакаха определено развитие на нещата… като пристигането на Джем? Или появата на Наташа? Следяха ли Джем?

Не. Поклати глава. Спиралата защитаваше всичко, което беше добро. Може и да имаха своите на пръв поглед странни причини, но всичко се изпълняваше с върховна прецизност, Нямаше грешки… обикновено…

Замисли се и върху следното — ако Спиралата наистина бе искала да избие ударните групи, защо бяха нужни тези сложни планове? Защо просто не ги повикат и не се отърват от тях в някоя голяма газова камера? И най-вече, защо ще искат да се отърват от най-добрите си агенти? Защо да харчат милиарди за набор, обучение, инсценирана смърт… само за да ги изтребят?

Нещо не пасваше.

И къде беше мястото на QIII Proto в целия този пъзел? Фойхтер ръководеше разработката, програмирането и настройването на процесора. Картър знаеше съвсем малко за проекта, тъй като го държаха строго потулен, но Наташа бе работила много часове по време на началните етапи на разработката му, преди да бъде назначена да наглежда ударните групи като тактически офицер и да откликва на всяко тяхно хленчене и потребност. Преди година двамата бяха споделяли много повече неща от секса; тя просто му се доверяваше безгранично. Можеше да говори през дългите топли часове след любенето, със смекчени от светлината на свещите черти, с рубиненочервени влажни устни; беше приказвала почти безцелно, просто за да задоволи страстта му към технологичните новости… разказа му за архитектурата на чипа, за вграждането на вероятностните уравнения в изчислителния модул и часовника на ядрото. И въпреки това подробностите около компютърните] системи и жаргонът бяха отдавна излетели от главата му, Все пак помнеше огорчението й, когато я изтеглиха от проекта, но след това с охота прие назначаването си като тактически офицер.

А сега… Сега?

Продължи да пише:

Ударните групи са в беда? ВСИЧКИ ударни групи?

Убийство/как да убиеш най-големите професионалисти на света? Ударните групи са идеално обучени убийци; елитът на елита; всеки член е подбран заради специфичните му умения. Ударните групи са убийци; експерти по унищожаването.

Как да убиеш убийците?

И защо?

ЕКубовете вече не са сигурни; в Германия моят умря, но след това се активира, сякаш имаше някакво изтичане на енергия????? Някой има достъп до централните компютри на Спиралата????? Вътрешна измяна?

Фойхтер.

Всичко се въртеше около Фойхтер; той бе насочил оръжие срещу Картър — следователно е бил склонен да се откаже от позицията си в Спиралата. Кой би направил това? Кой ще нека да напусне Спиралата… да обърне гръб на върховната организация — да се откаже от такава световна компания, Която се стреми към мир и се е посветила на задачата да го начука на лошите?

Спиралата е предадена. Скроен й е капан.

Кой би се справил по-добре от главния екип по разработката на военен процесор? Очевидно фойхтер… но той е по-скоро просто марионетка; не би могъл да дърпа конците.

Тогава кой друг?

А Наташа… Наташа познаваше фойхтер; Натс възложи охранителната мисия. Изпрати ме към собственото ми убийство. Направо перфектно.

Играта е по-голяма, отколкото си давам сметка.

Разтърка уморените си очи; цялата история бе някакъв проклет омагьосан кръг и вървеше по собствените си следи. Хвърли бележника и се отпусна в канапето.

— Просто не зная — каза тихо и затвори очи.

Вятърът навън зави и Картър почти инстинктивно хвърли цепеница в камината. Фойхтер го безпокоеше най-много Твърдото му изражение, блясъкът на леденостудените му очи, докато насочваше дулото към него… нещо у Фойхтер караше душата му да изстине. У него имаше нещо различно. Нещо странно.

А Наташа…

Наташа го бе вкарала в капана с тази мисия. Познаваше отдавна Фойхтер, работила бе заедно с него в началните етапи от разработката на QIII.

И ако искаха мъртъв него, Картър, тогава…

Тогава Наташа би трябвало да е знаела.

Изведнъж се почувства отвратително. Напълно изстинал отвътре.

Обичаше я. И дълбоко в себе си знаеше, че и тя го обича.

Но фактите лежаха право пред него.

Тя беше част от всичко това. Неразделна част. Зъбно колело в машината.

Трябваше да е…

Сега вече знаеше — трябваше да си отваря очите на четири. Да е подготвен. Да следи Наташа като ястреб. И ако престъпеше линията?

 

 

Тогава щеше да дойде ред на Кейд.

Прекрачи хъркащия лабрадор и тръгна към кабинета. Влезе в пълната с книги стая, отиде до огромното бюро с пет компютъра — бяха с отворени кутии и се виждаха безбройните платки и въртящи се вентилатори, а по мониторите се въртяха забавни скрийнсейвъри.

Седна пред главната машина и зареди операционната система. Пусна конзолата, превключи към отбранителните системи на къщата и имота, прескочи криптирането и влезе системата…

Нищо.

Провери всички монитори в радиус три километра. Нищо не ги бе атакувало или бърникало, показателите на тока и волтажа не бяха разбити. Сам беше проектирал и програмирал системата, като бе използвал възможно най-сложния машинен код. Беше истинско предизвикателство и му се бе наслаждавал с цялата си душа, макар че все така дълбоко в себе си мразеше математиката.

Приключи със сканирането.

Нищо. Почеса се по бузата и запали цигара. Машините бръмчаха. Запревключва многобройните скрити камери, но не видя нищо подозрително.

Но само защото не се вижда нищо подозрително не означава, че го няма.

За момент се замисли дали да не започне да бърника уредите; подмяната на компоненти, увеличаването на производителността с подобрения на процесорите и паметта успокояваше духа му. Погледна часовника. Наташа щеше да пристигне след няколко часа и трябваше да е готов.

Излезе в коридора, обу си обувките и ги завърза здраво. Слезе по стълбите и набра кода. Част от стената се плъзна плавно назад и Картър влезе в ярко осветената оръжейна. Разнасяше се слаба миризма на машинно масло. Отиде до един от заключените шкафове и извади 9-милиметровия си браунинг. Провери всички пълнители и ги прикрепи с лейкопласт по тялото си. После измъкна автоматичната снайперистка карабина „Лапуа Магнум“ и постави оптическия й мерник с тихо изщракване. Провери пълнителя, пъхна резервен в джоба си, пусна оръжието в една платнена торба и стегна връвта. Взе я под мишница, заключи помещението, върна се при Самсън и го побутна с крак.

— Идваш ли с мен, приятел?

Самсън му пусна кучешката си усмивка.

— Май ще е по-безопасно с мен, отколкото тук. Хайде, имам наистина лоши предчувствия относно посещението на Наташа. Да видим дали не я следват едри типове с костюми и автомати.

Заключи външната врата и активира сензорите, след което тръгна през осветените от сиви лъчи и недокоснати от война и насилие поля в тази затънтена част на Шотландия към закрилата на прекрасната притихнала гора.

 

 

Умираше от студ.

Облечените в ръкавици ръце стискаха полуавтоматичната карабина. Картър стоеше под прикритието на дърветата и храстите и се взираше в пътя. Пред него имаше дълга километър и половина права отсечка. Насочи мерника по пътя през листа и снежинки и се ухили. Пътят бе идеално стрелбище и това бе една от причините да построи къщата тук. Щом беше готов за всякакви опасности, то това бе добро място да изсипе огън и жупел от небесата върху главите на неверниците.

Самсън не го свърташе на едно място. Тръгна да се мотае и да души наоколо, но се върна да досажда на Картър с отегченото си скимтене.

— Шшш — успокои го той и го почеса зад ушите. — Няма да се бавим много.

Чу шума на двигателите от долината още преди да види колата. В следващия миг тя се завъртя, остави черни следи по асфалта, блъсна се с трясък в мантинелата и задницата отскочи рязко към неизчистения път. Моторът изрева, гумите изпушиха и БМВ-то се понесе с пълна скорост към него…

Картър облиза устни и погледна през мерника.

Наташа идваше. И по всичко личеше, че си има неприятности.

Колата летеше с безумна скорост по пътя…

Черен мерцедес изскочи иззад завоя и бързо се стабилизира благодарение на веригите върху гумите. Явно готов за атака. Набра скорост и започна да настига БМВ-то.

Картър го следеше през мерника. Кръстът се премести плавно от предната решетка към купето. Различи вътре петима снайперисти — едри мъже с тъмни облекла, някои с тъмни очила. Единият прозорец бе свален и снегът влизаше вътре. Подаде се оръжие…

Отекнаха изстрели.

Прицели се в шофьора. Мерцедесът поднесе наляво и надясно и Картър изруга — фигурите вътре подскачаха. Трудни мишени…

Издиша и натисна спусъка.

Гърмежът почти го оглуши, прикладът изрита рамото му и Картър видя как предното стъкло се пропука като някаква шантава паяжина; куршумът пропусна шофьора и улучи в гърдите един от пътниците отзад, смеси месо и кръв с тапицерията на седалката. С вой на спирачки и рев на мотор мерцедесът рязко зави наляво, блъсна се в мантинелата и се стабилизира. Предната броня се откъсна и бясно въртящите се Колела я смачкаха…

Разстоянието до позицията на Картър застрашително намаляваше.

Мамка ти! — изръмжа той.

Превключи на автоматична и изстреля откос от четири куршума — улучиха купето. Още четири и предното стъкло се огъна и колата пак поднесе…

Но Картър не беше на мястото си, за да я гледа. Хвърли карабината в снега и спринтира към къщата и мястото за паркиране пред входа. Чу как мерцедесът минава с рев по пътя под него. Разнесоха се още изстрели и писък на рикоширали куршуми. Огромната кола изчезна от погледа му и Картър стисна зъби и се понесе през снега, сграбчил браунинга, с плувнало в пот лице…

Отпред и отгоре проехтяха още изстрели.

Картър изскочи на билото и светът се разкри пред него с планините на заден фон и живописната картина на валящия спокойно сняг — идилична романтична сцена, подчертана с Грубата черта на…

Насилие.

Наташа бе обърнала колата и я използваше като барикада — бе приклекнала зад нея, опряла пистолет върху вдигнатия багажник.

Картър се появи в мига, в който мерцедесът се понесе право към БМВ-то; Наташа отскочи с вик и двете коли се блъснаха сред писък на разкъсван метал. Колата й се блъсна във фасадата на къщата, смазана и разнебитена; един от прозорците се пръсна на парчета. Вратите на мерцедеса се отвориха още в движение и мъжете изскочиха с вдигнати автомати…

Наташа се претърколи и стреля. Гърмежи изпълниха въздуха. Един от мъжете рухна — куршумът го улучи в лицето и го превърна в безформена кървава каша.

Разнесе се автоматична стрелба и куршумите засвистяха сред дърветата към поляната.

Три се забиха бързо един след друг в мантинелата зад Наташа и я пробиха с глух кънтеж.

Четвъртият я улучи и я запрати нагоре и настрани вън въздуха. Наташа падна върху мантинелата, с лице надолу и извити под неестествен ъгъл крака сред корените на дърветата.

— Не! — изрева Картър.