Анди Ремик
Спирала (7)

Състояние на играта
4

Руската ракетна подводница клас Тайфун 941 „Москва 16“ се носеше през черните води] на 130° северна ширина и на 160 километра южно от ледената шапка Гелц. Големите перки бавно спряха въртенето си и съдът притихна, стаен и тъмен в студения мрак — неподвижен, дебнещ и заплашителен, матовочерен.

Юрий Колгар, капитан първи ранг от 19-а подводна дивизия, барабанеше с пръсти по бюрото и се взираше в показателите на екрана. Вдигна поглед към матрос Барцов и видя разтревоженото изражение на гладко избръснатото му младежко лице. Усмихна му се топло и го освободи.

През последните четири месеца руснаците си сътрудничеха със Спиралата в опит да сложат край на един нововъзникнал вътрешен проблем — вълната масови бунтове и безредици, предизвикани от разпространяваната от мафията синтетична дрога, която бе сграбчила тънещата в нищета работническа класа за топките и я влачеше надолу по пътя към наркотичния ад. Дрогата, носеща прозвището лимонова водка, бе направила водещите мафиотски кланове още по-богати и могъщи, но излезе прекалено солена на правителството — финансово, политически и, естествено, социално. Спиралата бе призована като последно средство за смазването на нелегалния внос на лимоновата водка.

Предишния ден „Москва 16“ следеше един безименен съд заподозрян в трафик на наркотика. Беше с размерите на боен кораб, с неизвестен произход, и бавно плаваше на североизток, недалеч от Арктическото крайбрежие на Русия.

А сега корабът бе изчезнал.

Колгар беше пуснал псетата — малки подводни автоматични разузнавачи, не по-големи от топка за тенис. Сто от тях напуснаха подводницата и се понесоха безмълвно и незабележимо през дълбоките студени води в търсене на мистериозния кораб, който — нещо напълно невъзможно — бе изчезнал от радарите, плод на последните постижения на високите технологии.

Сега си играеха на дебнене и чакане.

Колгар въздъхна, отвори чекмеджето от дясната си страна и погледна с копнеж пълната с кристално чиста течност бутилка. Поклати глава, потърка четината на брадичката си и затвори чекмеджето.

Стана, излезе от помещението и бавно закрачи към контролния център, разположен над акумулаторите, в които се пазеше енергията на два 600-мегаватови ядрени реактора, необходима за задвижването на огромната подводница.

Дежурният рязко даде команда мирно, щом Колгар влезе в контролния център. Капитанът поздрави хората си и зае мястото си на мостика.

— Някакъв сигнал на сонара?

— Не, капитане. Нямаме сигнали дори по скенерите за надводни цели. Просто изчезна, все едно се стопи.

Колгар изруга, после попита:

— А псетата?

— Все още нищо. Разпръснаха и се отдалечават кръгово от нас. Ако някъде наоколо има нещо, непременно ще го засекат и ще докладват.

Погледите им се срещнаха.

— Знаете не по зле от мен, че никога не пропускат целта си, капитане.

Колгар кимна и уморено разтърка слепоочията си.

— Информирахте ли тактическия отдел на Спиралата?

— Още не, капитане.

— Направете го. Тяхното разузнаване може да има някаква информация за кораба. Какво открихме преди да… да…

— Да изчезне ли?

— Да.

— Приблизителни размери според преценката на бойните компютри. Нищо повече. Предполагаема огнева мощ. И се движеше невероятно бързо.

Зачакаха. Наблюдаваха скенерите на псетата. Възцари се напрегната тишина, изпълнена с примигващия блясък на компютрите и контролните дисплеи на подводницата. Червените светлини блестяха като рубини по брадясалото лице на Колгар. Очите му се присвиха и се заковаха върху един от скенерите на автоматичните разузнавачи.

— Какво е това? — Той посочи.

Светлината примигна и изчезна.

— Какво показва дисплеят на състоянието? — бавно попита Колгар.

— Нищо, капитане.

— Невъзможно! Никакви показатели от последната наносекунда? Никакви сведения за обстановката около псето в момента на унищожаването му?

— Нищичко, капитане. Спогледаха се намръщено. В същия миг, подобно на някаква сцена от дигитални фойерверки, скенерите на псетата, озаряващи контролната стена — всеки сигнал бе свързан с отделен разузнавач, отдалечаващ се в различна посока от подводницата в дълбините на океана — сякаш избухнаха пред очите им… червените светлини се пръснаха, преминаха в зелени, сини и жълти, след което сякаш някаква визуална приливна вълна ги помете в мрак и смърт.

Колгар се взираше вцепенен в скенерите. Всички бях черни.

Всички псета бяха унищожени едновременно.

— Доклади?

Гласът му прозвуча като сухо грачене.

— Никакви — обади се тих невярващ глас.

Сто разузнавача бяха унищожени, без да бъде регистрирана нито една трансмисия, която да даде на подводницата някаква улика, че нападателите са били регистрирани. Нямаше нито едно предупреждение. Абсолютно нищо.

Колгар почти усещаше сладкия вкус на водката на език си. Копнееше за яка глътка.

„После“, озъби се умът му.

— Свържете се със Спиралата. Кажете им, че се намираме в извънредна ситуация.

— Свързвам се.

Чакаха десет секунди — десет безкрайни секунди, изпълнени с напрежение и мисли за смърт. Всички в контролния център чакаха отговор, оглеждаха се и се взираха нагоре Към въображаемите черни води около подводницата, представяха си потайните врагове с техните невъобразимо високи технологии, способни да накарат масивен боен кораб да изчезне от радарите, да избегне най-сложните уреди за засичане и да унищожи сто разпръснати разузнавача, без да даде и най-слабия намек за използваните методи и оръжия.

Разнесе се писукане. Отговорът бе пристигнал.

— Трима тактически офицери ще пристигнат след два часа от намиращия се наблизо британски разрушител „Касъл“. В момента се прехвърлят в ултрабързата подводница клас „Акула“. Съветват ни да останем на място и да не предприемаме нищо — само да докладваме, ако обстановката се промени.

Колгар кимна и избърса потта от челото си с ръкав.

Скенерите останаха тъмни и безжизнени: това изобщо не е успокояващо, когато внезапно разбереш, че врагът ти е невидим.

 

 

„Москва 16“ пое „Акулата“ в огромния си търбух подобно на някакъв огромен левиатан, поглъщаш плячката си. Засъскаха камери за декомпресия, завиха помпи и след няколко минути люкът се отвори. Две жени и един мъж във военни униформи слязоха по рампата и отдадоха чест на Юрий Колгар.

Доколкото разбирам, имате проблем — каза едната жена: висока и червенокоса. Имаше студени сини очи и високи скули, които по-скоро подчертаваха, отколкото намаляваха невероятната й красота. Протегна уверено ръка и се здрависа с Колгар. — Командващ офицер Рияна Требън, на вашите услуги. Аз съм експерт по подводни машини и системи за тайно проследяване. Участвах в екипа, разработил проследяващите системи на автоматичните разузнавачи.

Колгар кимна.

— Чувал съм за вас, лейди Требън.

— Казвайте ми Рияна. Няма място за официалности, щом ще работим заедно в извънредна ситуация. Това са Алис Метрас, експерт по биологични оръжия, и Джеймс Ротуел, който има невероятно подробни познания върху практически всички видове подводници, използвани от повечето правителства в света.

С това по-нататъшните формалности станаха излишни Колгар поведе тримата право в командния център.

— Разполагаме с докладите ви, както бяха излъчени в ЕКубовете. Според тях сто псета са били унищожени в интервал няколко секунди, като нито един от разузнавачите не е докладвал за обстановката.

Колгар кимна.

Рияна се настани пред конзолата и започна да пише; свърза се с компютрите на подводницата и за известно време, докато данните пробягваха по екрана, всички мълчаха. Накрая тя се почеса по бузата и присви очи.

— Мисля, че се намираме в смъртна опасност.

— Открихте ли нещо?

Рияна кимна.

— Скрито е в структурата на данните. На практика сте получили докладите, но те са били заглушени, така че суб-компютрите не са разпознали кодовете.

— Какво е унищожило псетата? — попита Колгар.

— Не зная. Но следите някакъв огромен кораб, нали? На воден съд?

— Да.

— Сега той следи вас. И се приближава бързо.

— Оръжия? — попита Колгар.

— По-силни от всяко шибано оръжие, с което разполагате. „Москва 16“ се плъзгаше през притихналите тъмни води. Ятата риби се стрелкаха настрани от пътя й. Двигателите ревяха — нямаше никаква нужда от запазване на невидимост — машината се носеше с пълна скорост към закрилата на най-близкия морски аванпост на Спиралата. Разстоянието до него бе триста и седемдесет километра.

С увеличаването на скоростта подводницата увеличаваше и дълбочината. Носът й бе насочен надолу и тя пореше водача дълбоко под повърхността, прерязваше ята сребриста риба, спускаше се дълбоко в тъмната бездна на падината Треманън и се насочваше към дълбокия прорез в скалата — процеп, пълен с неподвижна мъртва вода, стояща тук от милиони години.

Неразпознаваеми останки се носеха в дълбините и няколко се сблъскаха с корпуса на подводницата с тътен, от който всички на борда изтръпваха, макар скенерите да показваха, че това не са мини. По нареждане на Рияна намалиха скоростта и тя отново анализира скенерите на подводницата с помощта на Ротуел.

Внезапно зави сирена и данните препуснаха едновременно по всички екрани на контролния център. Капитан-лейтенант Лягарин викна:

— Засичаме активен сонар! Откриха ни!

— Невъзможно! — отсече Колгар. Подводниците клас „Тайфун 941“ бяха оборудвани с активен/пасивен сонар, система за откриване на надводни цели, електронни датчици, радар и системи за откриване на посоката, както и със съвременен боен интерфейс. „Москва 16“ би трябвало да изненадва врага, а не той да изненада нея.

— Заредете и насочете VA–111! — рязко заповяда Рияна и пелият контролен център кипна от трескава дейност. Всеки мъж и жена тук знаеше превъзходно работата си: това беше война и всеки трябваше да изиграе отредената му роля.

— Ето го! — рязко каза Колгар.

Внезапно, сякаш свалил защитата си, огромният боен кораб се появи на радара. Беше точно над тях. Държеше ги на прицел, впримчил ги бе в мрежата си. Бяха попаднали в капана му.

Подводницата се разтърси. Разнесе се далечен тътен, писък на метал и грохот като от наближаваща буря. Цялата подводница започна да се мята и да се тресе. Колгар безпомощно погледна ръцете си. И те трепереха.

— Външният корпус — изграчи той и пребледня, когато, срещна погледа на Лягарин. Рияна и Ротуел крещяха заповеди на матросите. Лицата на всички бяха бледи, разкривени от ужас от онова, което предстоеше.

Някакъв неизвестен вид високотехнологично дълбочинно торпедо бе пропукало смятания за „непробиваем“ двоен външен корпус. Можеш да имаш колкото си искаш балистични ракети или торпеда на борда, но корпусът е единствената преграда между живота и ужасното, смазващо налягане, което заобикаля всяка подводница.

„Москва 16“ потъваше…

И не само това — морето я смазваше.

Грохотът стана по-силен. Хората се мятаха из контролния център, обхванати от паника, а Колгар и Лягарин просто стояха и се гледаха. Бяха дълбоко. Прекалено дълбоко. И двамата го знаеха. И двамата разбираха. Бяха мъртъвци, поемащи последните си глътки въздух.

Рияна се вкопчи в ръката на Колгар.

— Нашата подводница! Все още можем да избягаме!

Колгар тъжно поклати глава. Бе прекарал много години в морето. Познаваше опасностите и ги приемаше. Само чудо можеше да им помогне да стигнат трюма на подводницата, а шансовете за бягство…

Рияна и двамата й колеги побягнаха от контролния център. Стъпките им отекваха по металните решетки, те търчаха сред изпадналите в паника матроси, които се разкъсваха между желанието да избягат или да кажат последно сбогом на боговете си.

Внезапно подводницата се наклони и моряците се разхвърчаха като парцалени кукли из контролния център. Тела се удряха в екраните, искри посипаха стоманената палуба. Колгар се блъсна в стената със смазваща костите сила и падна неподвижен, втренчен в безжизнените очи на Лягарин — той си беше счупил врата и крайниците му се бяха разкривили под неестествени и зловещи ъгли.

Започна да нахлува вода. Сирените завиха. Червени светлини премигваха в съзнанието на Колгар, но в момента той можеше да мисли единствено за жена си Соня и за дъщеричката им Оливия. Къса руса коса, прекрасна усмивка, виковете „тати“, докато я носеше на ръце и я притискаше към гърдите си; най-меката коса във вселената гъделичкаше гърлото му, мъничките й пръсти стискаха огромните му ръце…

Водата около краката му бе леденостудена, изключително буйна, безжалостна. Всички крещяха. Искри се посипаха отгоре му, но той не трепна. И тогава токът спря — чу се далечен стон, долови се трепет и светлините угаснаха.

Разнесоха се още стонове, сякаш ракетната подводница бе животно, на което бе нанесена ужасна рана; Колгар буквално почувства напиращото към тях налягане, усети как морето, могъщо и безмилостно, ги смазва в юмрука си. Стоманата и сплавите пищяха. Струи летяха от подпорните греди като автоматни откоси. Стълби се изкривяваха и се свиваха на хармоника, докато морето притискаше и смазваше живота в подводницата.

Тези последни мигове, в пълния мрак, в леденостудената вода, от която цялата му нервна система и органи се свиха в спазъм, бяха най-интензивните в живота на Колгар. Мечтаеше си каква ще стане Оливия като порасне и как Соня ще го оплаква. Сълзи потекоха по бузите му. Как бяха пропуснали кораба? Как бяха могли да го пропуснат, мамка му?!

 

 

Рияна закопча колана си в пилотското кресло на „Акула“. Ротуел и Метрас бяха мъртви. Ротуел бе смазан от отскубнала се стоманена подпора, която го преряза на две през кръста, и кръвта му бликна като фонтан, и изтече за секунди. Метрас бе запратена по една стръмна стълба, когато подводницата се наклони. Рияна увисна на перилата, краката й се мятаха над бездната; гледаше как нейната приятелка и боен другар от осем години изчезва в ледените тъмни води, за да не се появи никога повече. Беше истинско чудо, че успя да стигне до трюма на подводницата, и още по-голямо — че системата за компресия и декомпресия все още работеше.

Докато подводницата издаваше животинските си предсмъртни стонове, бързата ядрена „Акула“ излетя от търбуха й и се понесе сред скалите на дъното, като оставяше диря от мехурчета. Рияна, челото й бе разкървавено, гледаше с ужас по свързаните с ЕКуба монитори как грамадната подводница се разцепва на две и изчезва в бездната на падината Треманън. Сълзи се стичаха по бузите й и се смесваха с кръвта по тях. С пресъхнало от страх гърло тя активира оръжейната система на „Акулата“.

Беше се случило нещо лошо.

Нещо невъобразимо лошо, което не разбираше.

Увеличи скоростта и се спусна дълбоко в падината, ориентираше се единствено с помощта на уредите; морето около пластотитаниевия корпус на мъничката подводница бе плътно и непроницаемо черно.

По-скоро усети, отколкото видя малкия предмет, който се въртеше пред нея. Присви очи и осъзна, че е сфера — мъничка, подобна на разузнавачите-псета, проектирани от екипа й преди няколко години.

Понечи да насочи оръжията към него — и се оказа, че на скенерите не се вижда нищо, в което да се прицели. Преглътна с мъка, превключи на ръчно управление и махна предпазителя. Ракетите и миниатюрните торпеда под корема на „Акула“ пъргаво излязоха от слотовете си. И тогава черната сфера внезапно се понесе към нея, последва безумна имплозия на корпуса и морето нахлу, и тя запищя. Пое дъх и в следващия миг светът внезапно стана черен и студен, а „Акулата“ започна да пропада спираловидно към дъното на океана, изгубила управление и мъртва…