Анди Ремик
Спирала (5)

Проникване
2

Мерцедесът профуча покрай три изгорели БМВ-та, мина през тежките железни порти и продължи по застланата с чакъл алея към паркинга до черния железен фонтан. Картър измъкна ЕКуба, претегли го в длан и набра пет кода. Сините цифри на устройството примигнаха срещу него. Усмихна се — мъничкото чудо на техниката бе в състояние да го увери напълно, че не го следят; бе способно да заглушава или обърка всяко подслушвателно устройство в обсега си.

Очуканите му обувки стъпиха върху чакъла. Той запали цигара и погледна към дома на граф Фойхтер. Замъкът Шваленберг бе великолепна постройка със стари каменни зидове, доминирана от централна кула със заострен сив връх. Прозорците бяха малки, хлътнали дълбоко в каменните стени, с традиционните дървени капаци. Колкото и чудно да бе, сградата изглеждаше незасегната от неотдавнашните конфликти, бушували не само в Германия, но и в цяла Европа. Няколко заблудени куршума от далекобойни карабини бяха продупчили капаците, но не се виждаха никакви следи от по-значителни увреждания.

Слънцето вече се бе показало и блестеше ярко. Картър закрачи по чакъла и спря при разпадащата се каменна арка до един от агентите на германските специални сили.

— Ти ли си специалистът? Онзи, който е участвал в Обсадата на Циндао? — озъби се навъсеният немец.

Картър размаха документите си, гледаше към двора зад арката.

— Същият.

Дръпна здраво от цигарата и дробовете му се напълниха с дим. Закашля се. „Трябва да се опитам да ги спра“.

— Нямаме нужда от теб. Справяме се чудесно и сами, специалисте.

Картър вдигна ръка.

— Виж, приятел, тук съм само да наблюдавам. А сега бъди така добър да се разкараш от пътя ми, преди да съм започнал да губя търпение.

Усмихна се и издуха дима в лицето на пазача.

Без да откъсва очи от него, агентът потвърди по радиостанцията самоличността му и го пусна да мине. Докато вървеше към входа, Картър забеляза снайпериста в храстите.

Стомахът му изстена. Лошото уиски си казваше думата. Стигна до вратата. Десет души на двора, помисли си. Добре. Не трябваше да види поне петима от тях — още по-добре.

Вдигна огромното желязно чукало и го пусна. Звукът бе като от гръмотевица.

 

 

Мария Балашев влезе в пищно обзаведената стая. Красотата й го зашемети. Дългата й черна коса стигаше до кръста и приличаше на леко проблясващо копринено ветрило; движеше се с елегантност и грация, а когато го видя, на лицето й заигра лека усмивка. Пристъпи към него съвсем безшумно по дебелите червени килими. Картър се усети, че преглъща с мъка, докато гледаше овалните й прекрасни и печални очи.

— Знаете ли защо съм тук? — меко попита той.

— Зная, господин Картър — отвърна тя на безупречен немски — И съм ви много благодарна, че се отзовахте. Наташа определено не е била права, когато ви описваше.

Гласът й приличаше на нежен ромон на поток. Картър стана, усмихна се и без да каже нищо, посочи обеците, гривната и пръстените й. Тя наклони глава въпросително и Картър и обясни със знаци да махне накитите. Обиколи я и провери с пръсти копчетата на гърба на късата й червена рокля. Взе накитите, остави ги на ниската масичка от палисандър и слонова кост, след което направи знак на Мария да свали обувките си и да го последва навън.

Тя се подчини и Картър я изведе боса на двора. Слънцето се бе изкачило високо в небето, градините ухаеха на свежест след проливния дъжд предишната нощ.

— Къде отиваме?

— Ако позволите за момент, госпожице Балашев. Оттук, през арката.

Тя се разсмя и Картър долови пропукване в смеха й. Имаше страх — много добре скрит (особено като се имаше предвид, че момичето бе само на деветнадесет), но все пак страх.

Тръгнаха през двора. Мария вървеше на крачка зад Картър.

Внезапно той спря и се обърна. Хвана я за ръката.

— Чичо ви е получил заплахи за живота си и ги смята за съвсем истински. Според него те не са измислица, а са свързани с мощния процесор, с чиято разработка се занимава. Бои се, че онези, които го заплашват, могат да атакуват вас като по-лесна алтернативна цел, докато сте на посещение в Германия — или да ви отвлекат, или… е, сигурен съм, че разбирате положението не по-зле от мен. И така, наоколо има много агенти, чиято работа е да ви защитават — аз съм тук само колкото да ги подкрепя. Да кажем, като ваш личен телохранител. Искам обаче да ми обещаете нещо.

Мария бе станала бледа като платно. Картър усещаше студените й гладки пръсти в ръката си.

— Какво, господин Картър?

— Искам да правите всичко, каквото ви помоля. Искам да ми се доверявате безусловно. Аз не ставам за подкупване — мултимилионер съм и парите не означават нищо за мен. Искам обаче да зная, че ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа — ако искате да останете жива. Съгласна ли сте?

Тя помълча, след което леко се усмихна.

— Да. Ще правя каквото ми кажете. Но и аз имам един въпрос.

— М? — каза Картър и хвърли поглед към градината.

— Защо ме накарахте да сваля накитите и обувките?

— Защото имаха подслушвателни устройства. На тукашните момчета. Просто си вършат работата, но исках да останем малко насаме. ЕКубът е прословут със способностите си да блокира и заглушава предаванията, но мразя изненадите. Имам доверие на себе си повече, отколкото на техниката. По-добре предпазлив, отколкото мъртъв.

— Разбирам.

— Кажете ми, вие защо мислите, че ви заплашват?

— Чичо ми, който се държи с мен като със собствено дете след като баща ми… почина… е изцяло посветен на работата си. Той е истински гений. Зная само, че подозираме, че някаква терористична организация иска да го спре.

— А защо сте тук? — попита Картър. — Чичо ви знае, че сте лесна мишена — племенница и единствената му най-близка роднина… дъщерята, която никога не е имал. Би трябвало да сте на някое безопасно място, далеч от всички възможни опасности.

Мария се обърна, наведе се и откъсна едно бяло цветенце. Доближи го до носа си и със сведен поглед тихо каза:

— Чичо ми е човек с железни принципи и му се възхищавам за това. Той ще защитава докрай онова, в което вярва. Не искаше да идвам. Аз обаче няма да позволя животът ми да се диктува от това какво би могло или не би могло да се случи. Аз съм самостоятелна личност, господин Картър. — Очите им се срещнаха. — Ще правя онова, което пожелая. А и нека да бъдем честни — ако могат да се доберат до мен тук, биха могли да го направят и на всяко друго място, където реша да се… скрия.

Последната дума бе произнесена с погнуса и отвращение.

Картър бавно кимна.

— Искам да знаете, че досега нито веднъж не съм губил охраняван от мен човек. — Вдигна брадичката й. — Значи ще правите каквото ви кажа и можем да излезем от всичко това живи. Става ли?

— Да. — На лицето на Мария цъфна прекрасна усмивка. — Вземете. Подарък за вас.

Картър взе цветето и го помириса, докато вървеше след момичето към къщата. Гледаше агентите в храстите и изобщо не им завиждаше — в небето се събираха облаци, които предвещаваха нови порои. Усмихна се — и си спомни Кейд от предишната вечер. Усмивката му бързо се стопи.

 

 

— Граф Фойхтер.

Картър стана и огледа мъжа, който вървеше към него. Беше добре сложен, чернокос, със сиви като желязо бакенбарди и прошарена със сиво брада. Погледът му бе пронизващ и интелигентен, облеклото — стегнато и елегантно. Картър хвана протегнатата му ръка — човекът стискаше здраво.

— Нещо за пиене?

— Вода — отвърна Картър.

— Радвам се, че се съгласихте да поемете тази задача. Разбрах, че на практика сте се оттеглили, но пък бяхте, така да се каже, много горещо препоръчан.

— Заради многото опит. — Картър се усмихна криво и взе подадената му чаша. Фойхтер се отпусна в едно широко кресло и запали пура. После се втренчи в Картър, който също седна, и хвърли за миг поглед към Мария — тя се бе настанила зад малкото дъбово бюро и пишеше нещо.

— Мислите ли, че сме в голяма опасност? — попита граф Фойхтер.

Картър сви рамене.

— Според докладите и другата информация, с която се запознах, бих казал — да. Работите за Спирала_Q, доколкото разбирам. Явно работата ви е създала множество врагове.

— Те се боят от бъдещето, господин Картър. Типично за страхливците.

— Бихте ли ми разказали за новия процесор? Казва се QIII Proto, нали?

— Това ще остане секретно дори за вас — меко каза Фойхтер. — Мога само да кажа, че Спиралата, както знаете, съществува, за да заличи терористичната заплаха във всяка точка на света, и че QIII ще е от огромна полза в тази задача. Той е невъобразимо мощен и ще е в състояние да разбива криптиране за части от секундата, да локализира терористичните клетки по цялата планета и да блокира военните мрежи, командните центрове и контролните системи на агресивните държави… уф! — Възбудата в очите му понамаля и се смени с по-овладяно и почти неразгадаемо изражение. — Но аз се увлякох. Както самият вие казахте, това е Proto — прототип, който все още не е напълно завършен.

— Трябва да е наистина много мощна технология, че да предизвика такъв интерес… и заплахи за живота ви — меко отбеляза Картър. — Може би някои хора държат процесорът никога да не бъде завършен?

Фойхтер кимна, усмихна се и отпи от брендито си.

— Заплахата срещу племенницата ви… осъзнавате ли, че може да е двоен блъф? Жертвата може да сте вие — каза Картър.

— Да, хрумна ми тази възможност. Но аз мога да се грижа за себе си, господин Картър. Свикнал съм да бъда оперативен — също като вас. Точно сега племенницата ми се нуждае от защита — не мога да бдя над нея по двадесет и четири часа в денонощието. А и с празненството утре и с нейния инат…

— Отново ви съветвам да го отмените.

— Няма да го отменя. — Лицето на Фойхтер се стегна. — Агентите казаха, че ще свикат още хора. А и вие сте тук. — Той се усмихна невесело, зъбите му бяха като надгробни плочи. — Мария ще е в безопасност. Може да не присъства…

Мария вдигна глава и ги погледна. Очите й пламтяха.

— Не, чичо. Няма да се крия.

Гласът й бе изпълнен с негодувание.

— Е, добре.

Картър стана и излезе. Пак валеше. Той извади ЕКуба и го погали като кожата на нежна любима. Свърза се с германските специални служби — FG2. Провери числата. Всички агенти се бяха отчели, както трябваше да правят на всеки петнадесет минути.

Прокле ината на Фойхтер. Празненство! Празненство с колегите в чест на „пробива“.

„Мамка му, Фойхтер. Да си беше останал в Руб ал’Хали!“

Наистина беше много ядосан. Не беше осъзнал, че е призован да работи в онова, за което мислеше като за „домашна територия на Спиралата“. Фойхтер бе една от най-важните клечки — изследовател и военен разработчик — и Картър знаеше, че това задължително означава и много могъщи врагове. Оттук следваше, че играта е много по-важна, отколкото си бе давал сметка отначало. По-важна, отколкото му бе позволила да повярва Наташа.

Обиколи къщата, като проверяваше охранителните пунктове, агентите и собствените си запаси от амуниции, разпръснати на ключови места.

„Излъга — каза Кейд. — Излъга, прекрасни ми братко“.

„Остави ме на мира“.

Долавяше радостта в думите на Кейд — вълнението, тръпката от опасността и предвкусването на предстоящи убийства.

Стой наблизо, каза си сериозно Картър, докато проверяваше последния прозорец. Може и да ми потрябваш.

 

 

Четирите черни тойоти „Ленд Крузър 70s“ отбиха от пътя и спряха; дизеловите двигатели 6164сс тихо ръмжаха на празни обороти с обещанието за безгранична мощ и сила. Лунната светлина блестеше по затъмнените стъкла. В гъстата гора от двете страни на пътя се възцари пълна тишина.

Полицейската кола, която ги следваше — бяло БМВ 525 с дебели зелени ивици отстрани — намали и запълзя покрай тях, преди да продължи напред. Червените стопове из-; чезнаха зад завоя и шумът от двигателя заглъхна в гъстата гора.

Четирите тойоти останаха на място с включени двигатели.

Облаци скриха луната. Заваля — отначало слабо, но постепенно дъждът започна да се усилва и накрая се изля същински порой. Водата се стичаше по затъмнените стъкла, тесните крайпътни канавки се превърнаха в буйни потоци.

В сумрака отпред светнаха фарове и пробиха водната завеса. След това се появи синята полицейска лампа и беемвето спря до четирите тойоти. Чистачките работеха на пълна скорост и хвърляха пръски по мокрия път. Една от вратите се отвори и от колата слезе едър мъж, облечен в плътен шинел. Насочи мощния си фенер към предния лендкрузър и предпазливо закрачи напред, поставил ръка на кобура на кръста си. Партньорът му също слезе, но остана до БМВ-то, заел позиция зад отворената му врата. Беше нащрек въпреки презрителната усмивка под буйните му мустаци.

— Verlassen Sie das Auto! — извика първият полицай.

Нищо не помръдна. Първата тойота остана на мястото си с ръмжащ двигател; дъждът се стичаше на ручейчета по тъмното предно стъкло и капака. Полицаят се опита да погледне през стъклото, но не успя да различи нищо.

— Ich sagte, verlassen Sie das Auto! Прозорецът на шофьорското място бавно се плъзна надолу С тихото съскане на електромотор. Полицаят направи крачка напред, вдигна фенера си и освети…

Дулото на пистолет със заглушител.

Чу се тихо изпукване.

Полицаят отлетя назад; изпуснатият фенер се завъртя и за миг освети косо падащите дъждовни струи.

— Nein! — разнесе се вик от мрака. Вторият полицай извади пистолета си и започна да стреля. Два куршума улучиха калника на тойотата, преди автоматният откос да го завърти като пумпал и да го просне целия в кръв и безжизнен на асфалта.

Четирите коли дадоха заден и минаха покрай БМВ-то. Едната за всеки случай прегази тялото на първия полицай и остави широки следи от гуми върху и в гръдния му кош.

Тойотите изчезнаха в нощта. След тях остана призрачна сцена на ужас, осветявана от примигващите сини светлини на празната полицейска кола.

 

 

Картър гледаше конвоя скъпи лимузини, минаващ в конопа по алеята. Седеше на широката пейка до стаята на Мария (тя в момента се обличаше) и вниманието му бе раздвоено между тежката дървена врата на помещението и малкия прозорец, през който наблюдаваше. Дъждът се лееше с пълна сила от надвисналите облаци и сякаш целият свят бе потънал в тежък сумрак.

Чуваха се два вида музика — смесваха се в подлудяваща какофония: гърмящите ритми, долитащи откъм широката вита стълба в другия край на застлания с луксозни килими коридор, и нежните, примамващи звуци на Бетовен от стаята на Мария. Картър извади 9-милиметровия си браунинг. Провери тринадесетте патрона в пълнителя, след това и петте резервни пълнителя по тялото си. Седемдесет и осем патрона общо. Обичаше да е подготвен. Както често бе повтарял на Рокси: „Не искам да умра само защото са ми свършили шибаните патрони“.

Вратата се отвори и се появи Мария — ослепителна в бялата си рокля, която подчертаваше бледия цвят на кожата й и черната й коса.

— Готова ли сте? — учтиво попита Картър; усещаше страха й.

Мария пое дълбоко дъх. Знаеше — също като него и като множеството агенти, разположени из къщата и двора, — че тази вечер е златна възможност за убийците. Ако бяха истински, а не просто някакъв кух опит за изнудване. Празна заплаха. Номер…

— Не се отделяйте от мен тази вечер. Нито за миг.

— И до тоалетната ли ще ме придружавате? — засмя се тя.

— Да.

— Наистина ли?

Картър се усмихна.

— Наистина. Най-подходящото време за атака е моментът, когато гардът, така да се каже, наистина е свален.

Слязоха по широкото стълбище с дебели килими и резбовани дъбови перила. Стените бяха богато украсени с позлатени гипсови фрески. Отдел Q очевидно бе доста добре платен.

Картър вече бе инструктирал подробно Мария — никакво напускане на къщата, никакъв алкохол и никакви задевки с млади — или стари — мъже. Ако искаше да остане жива при тази потенциална заплаха, трябваше да сведе усложненията до минимум.

Шибани празненства, помисли си Картър.

Шибан Фойхтер! Твърдоглаво копеле. Тъпо копеле!

Сто и тридесет гости. Картър едва се сдържа да не застреля самия Фойхтер, когато Ханс Йесмар, шефът на немската операция, му връчи списъка.

Хората се мотаеха насам-натам и дърдореха. Прислужници с подноси с питиета обикаляха сред тях. Погледът на Картър обходи големия салон. Тежки кадифени завеси се спускаха до земята и скриваха евентуалните наблюдатели отвън. И евентуалните снайперисти.

Стоеше неотлъчно до Мария. Тя познаваше много от гостите и ги поздравяваше любезно. Картър мълчеше. Ако някой го заговореше, бе суров почти до грубост. Не искаше да дърдори. Това го разсейваше.

Наблюдаваше. Мария обикаляше гостите и като послушно момиче, стоеше настрана от шампанското.

Фойхтер, който явно страдаше от стрес, бе вече пиян и говореше на висок глас мръсотии в един ъгъл. Картър провери монитора на екипа. Всичко беше наред.

 

 

Горите около замъка Шваленберг се простираха на километри във всички посоки — ивици широколистни и иглолистни дървета, които се издигаха и спускаха — следваха склоновете и резките промени на терена. Няколко тесни пътеки, затрупани от паднали дървета и клони, пресичаха гората, но в тази тъмна дъждовна нощ сякаш нищо не помръдваше с изключение на люлеещите се от вятъра дебели клони с ручейчетата дъждовна вода, стичаща се по грапавите стволове.

В мрака се разнесе дълбоко ръмжене и четирите черни автомобила запълзяха плавно през гората. Тежките колела чупеха клони и преодоляваха с лекота падналите дървета благодарение на четворната предавка… Лендкрузърите бавно спряха, подредени в редица.

Двигателите млъкнаха.

Отново се възцари тишина.

Вратите се отвориха и десетина тъмни сенки пъргаво се измъкнаха от металните си затвори. Поеха невидими напред, после приклекнаха, загледани през дърветата към замъка Шваленберг, чиито светлини блестяха обещаващо в далечината.

Сенките бяха въоръжени до зъби.

Три различни изщраквания при слагането на пълнителите.

Бакърени погледи се срещнаха; размениха се безмълвни команди. Бавно, с безкрайна предпазливост и прецизност, колоната въоръжени убийци тръгна през храсталака, без да обръща внимание на дъжда и заплахата от дебнещата смърт.

 

 

Фридрих клечеше до един храст и слушаше заповедите на Йесмар. Погледна нагоре към надвисналите облаци, едва видими от проливния дъжд, и промърмори:

— Шибано време! Направо мъчение!

Свали мерника на Ruger M77 MkII VLE и огледа двора — въртеше плавно карабината на стойката й. Не можеше да различи нищо през дъжда, дори в инфрачервения и другите спектри. Разкърши рамене. Жадуваше за цигара и чаша горещо кафе. С пет бучки захар. Да, почти усещаше аромата му…

Устата му се напълни със слюнка. Внезапно нещо го накара да се обърне. Знаеше, че зад него има други агенти, които пазят гърба му, но въпреки това изпита неясното чувство, че нещо не е както трябва. Почеса се по наболата четина и се намръщи. Очите му се мъчеха да различат някакво движение в мрака. Отново прибягна до мерник и превключи на инфрачервено виждане. Ето там — видя… нещо… Плъзнала се зад ей онова дърво сянка? Или подигравателен танц на клони, съживени от желанието му за никотин и кафе?

Премести оръжието, но не успя да различи нищо повече между широките стволове и сплетените клони. Размърда се под дъжда и усети тънки струйки вода да се стичат по места, които досега бе смятал за напълно защитени.

— Мамка му.

Свали карабината, колкото да избърше водата от челото си — и чу съскането миг преди черната стрела да премине през дланта, челото и мозъка му и да прикове ръката към черепа в последен поздрав на богинята на смъртта. Слуз потече от ноздрите му и Фридрих бавно се свлече на земята. Другата му ръка се отпусна безжизнено на земята, пръски кръв изцапаха приклада на карабината.

Чуха се тихи стъпки. Три фигури приклекнаха до трупа му. Вдигнаха оръжието от земята, пръсти в черни ръкавици се плъзнаха по мерника.

— Остави. Не ни трябва. — Думите бяха тихи, меки, мелодични.

Оръжието падна на меката горска пръст. Фигурите изчезнаха в нощта.

 

 

Бяха минали два часа. Картър усещаше как умората се надига. Следеше неотлъчно Мария и в момента я последва в относителното спокойствие и хлад на коридора преди широкото вито стълбище. Извади миниатюрна кожена кутия от джоба си, отвори я и измъкна малка ампула. Заби иглата в бедрото си, после прибра празната ампула в кутийката.

— Какво е това? — попита Мария.

— Стимулант. Помага ми да съм бодър и нащрек. Утре ще си плащам.

Мария се усмихна и потрепери.

— Хладно е.

Картър я погледна, после очите му се насочиха нагоре към стълбите.

— Усещаш ли течение?

Мария кимна.

— По-рано го нямаше.

— Може да е просто отворен прозорец… — почна Мария, но Картър вече бе извадил браунинга и й направи знак да застане зад него. Извади и радиостанцията.

— Йесмар?

— Да?

— Можеш ли да дойдеш при стълбището? Май имаме работа.

— Веднага.

Йесмар се появи след петнадесет секунди, с малък черен пистолет в ръка.

— Наглеждай Мария за няколко минути — каза Картър. — Имам лошо предчувствие…

— Чакай, ще пратя хора с теб.

— Няма време.

Проследи посоката на течението, стъпваше безшумно по дебелия килим. Адреналинът и току-що инжектираният стимулант изостряха сетивата му до краен предел. Напрегнат като пружина, Картър се качи до първата площадка на стълбите. Музиката остана някъде долу като призрачен фон. Провери монитора на екипа — бяха минали пет минути, откакто всички се бяха отчели. Изруга наум. Безброй неща можеха да се случат за пет минути.

Промъкна се до прозореца на следващата площадка, приклекна и надникна в тъмното. Не успя да види нито един от заелите позиция снайперисти — но това не означаваше, че не са там.

Тръгна през широката площадка, ослушваше се. Протегнатата му ръка следваше лекия полъх на вятъра.

Спря пред една широка тежка врата. Опря длан върху дървото.

Облиза устни.

„Трябвам ти“ — прошепна му Кейд.

Нищо не ми трябва, горчиво си помисли Картър.

Бутна леко и отстъпи настрани. Вратата се отвори. Картър надникна, след което се вмъкна безшумно вътре с насочен напред пистолет. Стаята бе тъмна. Бързо включи осветлението…

Нямаше никого.

Тръгна към отворения прозорец — процеп с ширина седем-осем сантиметра. Погледна навън, после надолу, видя малка кална следа на дървения перваз… и внезапно осъзна, че е ясна мишена на фона на прозореца… Отмести се бързо в мига, когато куршумът 22-ри калибър направи стъклото на сол и се заби в гипсовия таван.

Претърколи се върху килима, скочи на крака и се втурна…

— Пробив, червеният етаж, сектори 15–20… — изкрещя в предавателя. — Повтарям, шибан пробив…

Изскочи в коридора и изненада някаква облечена в черно фигура. Браунингът изрита два пъти в ръката му и неканеният гост рухна на пода, като се мъчеше да запуши дупките в гърлото си.

Картър се огледа наляво и надясно. Отнякъде се чуваха писъци и викове за помощ. Затича се към стълбите и в същия миг няколко изстреляни от оръжие със заглушител куршума разцепиха дървото на перилата. Метна се напред и се претърколи, блъсна се тежко в стената. Очите му се спряха върху куршумите в парапета, разцепеното дърво и треските. Прецени ъгъла, надигна се и изстреля пет куршума, след което скочи и се затича към стълбите.

Безшумният автомат остави черта от дупки в стената зад него. Картър скочи през пет стъпала; браунингът изрита още веднъж в ръката му. Шестият куршум улучи нападателя, папрати го да се търкаля надолу по оставащите стъпала и го просна на площадката.

Никакви гости… в салона нямаше никого…

Мамка му, изкрещя Картър наум.

Спусна се предпазливо по стълбите и коленичи до трупа, за да е по-малка мишена. Радиостанцията завибрира в ръката му.

— Картър, Йесмар съм. Мария е с мен в кухнята. Жълто, сектор 34. В салона са шестима. Събраха гостите на едно място. Всички са тежковъоръжени.

— Видях сметката на двама — тихо каза Картър, докато сменяше пълнителя. — Стойте там, ще дойда. Гостите стояха в салона, мълчаха смаяно. Картър бавно надникна зад ъгъла; облечен в черно нападател стоеше на стража, въоръжен със заглушен Uzi-K2. Картър изстреля три куршума и се втурна в обратната посока, към кухнята. Докато влиташе през вратата, куршумите разцепиха дървената каса. Просна се на плочките и се плъзна по корем между стоманените шкафове. Кракът му изрита вратата и я затвори.

— Йесмар? — изкрещя Картър.

— Насам — чу се вик от едно от съседните помещения.

Картър надникна над шкафовете и печките — по тях имаше врящи тенджери, наполовина приготвени порции, захвърлени ножове и нарязани зеленчуци. Не се виждаха никакви готвачи. Предпазливо, настръхнал, тръгна напред.

— Аз съм, не стреляйте.

Влезе в слабо осветена стая. Беше склад, пълен с чували, щайги и кашони с щамповани надписи на немски. Йесмар стоеше до бледата като платно Мария.

Погледите им се срещнаха и Картър разбра…

Нещо не беше наред…

Пистолетът се вдигна и се насочи към Картър. — Съжалявам, приятелю. Време е да умреш.

Картър леко кимна.

— Мисля…

Браунингът се вдигна за част от секундата и прати куршум право в лицето на Йесмар. Парчето олово влезе през нос и пръсна мозъка по една щайга със зеленчуци отзад. Йесмар се свлече на пода.

— … че някой си играе игрички с мен — довърши Картър.

— Картър — изхлипа Мария, изтича към него и се хвърли в обятията му. Той я прегърна за миг, после затръшна вратата. Озоваха се затворени като в гробница. Картър отиде до трупа на Йесмар и го претърси. Взе глока му, пъхна го под колана си, взе и резервните пълнители.

— Какво става? — попита Мария.

— Кофти — изсумтя Картър. — Как са успели да проникнат В специалните части, мамка му? Или играят големи пари, или има нещо друго. Нещо, което не разбирам.

— Къде е чичо?

— Май имаме ситуация със заложници. Шестима са… — Думите на Йесмар отново прозвучаха в съзнанието му. Номер ли беше това? Нещо бе прекалено изчистено. Прекалено механично.

Мозъкът му се бореше с изводите, сякаш се мъчеше да подреди разсипан пъзел.

— Да се махаме оттук. Трябва да излезем от къщата.

Радиостанцията завибрира.

— Да?

— Снел съм. Трима от снайперистите ни са мъртви. Къде В Йесмар?

— Мъртъв е — каза Картър. — Вътре има поне шестима нападатели. Убих двама. Дявол знае колко още се спотайват Къде ли не. Какво предлагаш?

— Къде си?

— Жълто, сектор 18, до задната веранда.

— Мария с теб ли е?

— Да.

— Излез навън, останалите сме тук. Трябва да изведем Мария.

— Ще отидем до вътрешната врата и ще ви чакаме. Край.

Изключи радиостанцията и погледна Мария.

— Кофти, както ти казах. Трябва да спазваш всяко мое нареждане, ако искаш и двамата да се измъкнем живи. Разбираш ли?

— Какво?

Картър я хвана за раменете и я раздруса.

— Разбираш ли, момиче?

— Да, да. Ох, боли!

Картър отпусна хватката си.

— Виж сега какво ще направим. Те мислят, че ще излезем от задната врата. Не знаят, че съм убил Йесмар. Аз…

Чу се някакъв шум. Картър се плъзна до вратата и я отвори — рязко и бързо, смъртоносното дуло на браунинга гледаше към…

— Мамка му! — изсъска Картър и свали пръст от спусъка.

Граф Фойхтер беше пострадал. Кръв капеше от счупения му нос и разцепените устни. Залитна напред. Вонята на алкохол се носеше около него като някакъв перверзен парфюм. Картър му помогна да влезе и провери коридора; видя как сензорът на вратата примигна и отново провери ЕКуба. Активира една функция. Сега всеки, който влезеше в кухнята, щеше да активира безшумната аларма.

— Чичо! — Мария се втурна към Фойхтер, прегърна го и му помогна да седне. Графът изстена от болка. Кръвта му капеше на пода; той се взираше с ужас в пръснатото лице на Йесмар.

— Ти ли го уби?

— Оказа се не съвсем честен.

Все така с пистолета в ръка, Картър коленичи пред Фойхтер. — Какво стана?

— Шестима са. Събраха гостите накуп. Пратиха ме да преговарям с теб…

— С мен? Но те мислят…

Картър млъкна. Единственият начин, по който можеха да разберат, че Ханс Йесмар е мъртъв, бе чрез комуникационната мрежа. А това означаваше, че целият отряд от германските специални части е замесен в покушението. Но защо им беше да чакат празненството? Защо просто някой от снайперистите не беше убил Мария по-рано?

Алармата се включи и в същото време радиостанцията завибрира.

Картър бързо отиде до вратата. Браунингът се подаде навън и изстреля предупредителен куршум към коридора. Нямаше ответен огън и движение.

Обърна се.

Фойхтер, на колене на пода, държеше насочен към него пистолет. Погледите им се срещнаха. В очите на възрастния мъж нямаше никакви емоции — само твърдостта, която Картър вече бе забелязал. Твърдостта на студена стомана. Твърдостта на убиец.

— Какво искаш? — тихо попита Картър.

— Прееба всичко! — изсъска Фойхтер и от устата му полетяха кървави пръски и слюнка. — Хвърли оръжието. Веднага!

Картър погледна към Мария. Нещо се бе променило — промяна, която сграбчи сърцето му в желязната си хватка и стисна без капка милост. Сълзите бяха изчезнали от очите й. Стоеше изправена, с малък сребрист пистолет в ръка. Дулото бе насочено към него.

— Не разбирам — изръмжа Картър. — Не бяхте ли от Спиралата?

— Хвърли оръжието! — изкрещя Фойхтер. Гласът му прозвуча така, все едно е на ръба на паниката.

Нещо в душата на Картър се смрази.

Мария му се усмихна и леко сви рамене.

— Не се прави на толкова изненадан, Картър. Не си от семейството.

И тогава Картър разбра — разбра, че ще умре. Имаше две въоръжени цели и не можеше да ги свали за едно мигване на окото… Щеше да умре в този тесен вонящ склад в задната част на замъка на това копеле. Убит и предаден от… от кого? И защо? Що за игра беше това? И кой бе истинската мишена?

„Ти — прошепна Кейд с гробовен глас. — Хайде, Картър, ще е като едно време… също като в битката при Кайро 7… остави ги на мен…“

Фойхтер се изправи с олюляване. Пръстите му се вдигнаха към почервенелите от кръвта устни. Размаха пистолета и се озъби като диво животно.

— Казах, хвърли оръжието!

Картър започна да се навежда, сякаш за да остави браунинга на пода.

„Остави на мен“ — погали трескавия му ум хипнотизиращият глас на Кейд. Картър примигна като на забавен кадър и цветният свят около него се превърна в живачна спирала…

Действай, кисело помисли той.

Кейд бавно отвори очи.