Анди Ремик
Спирала (30)

Епилог
Рай

Тюркоазените вълни се плискаха лениво в белия пясък на плажа. Нежен ветрец разлюля широките листа на палмите покрай белите каменни стени. Мидени черупки лежаха пръснати сред зелените водорасли — розови и бели, сиви и сини.

Малкото момче тичаше босо по пясъка. Бронзовото му тяло лъщеше от пот. Зад него се носеха гневните викове на майка му и вещаеха наказание, но за момента момчето бе в безопасност… Пердахът нямаше да му се размине, но сега то клекна с крака в спокойната вода и захапа плода. Сокът потече по бузите му, закапа от брадичката му в синьото море.

Момчето довърши откраднатия плод и рязко се обърна надясно. Черните му къдрици се люшнаха. Изправи се бързо и тръгна към нещото — нещото лежеше наполовина във водата и наполовина на сушата. Бе черно и на пръв поглед приличаше на сплетени водорасли. Но когато се приближи, момчето видя, че нещото смътно наподобява свил се на кълбо човек, сякаш в пристъп на болка. Намери една избеляла от водата и слънцето пръчка и предпазливо пристъпи към нещото. Носът му се сбърчи от вонята. Протегна пръчката и леко побутна нещото.

То не помръдна и момчето се приближи още повече, завладяно от интерес. Морето донасяше много съкровища, но повечето от тях отдавна му бяха станали скучни. Това нещо обаче бе нещо различно.

Побутна го отново, след това предпазливо протегна ръка и прокара пръсти по черната черупка.

— Това пък какво е? — запита се на глас.

Нещото приличаше на стара напукана кравешка кожа — такива кожи обработваше вуйчо му. Момчето отново го смушка, този път по-силно, и усети, че повърхността поддава.

Отегчено, момчето се обърна. Интересът му внезапно бе изчезнал като грабнат от вятъра шал. Погледна към морето. Заслони очи и затърси следи от пътническите кораби на богатите хора, които минаваха от време на време покрай острова.

Нещо докосна глезена му.

Момчето погледна надолу и видя разкривена черна ръка… която го сграбчи в желязна хватка, дръпна го бързо върху пясъка и с един удар сложи край на писъците му.