Анди Ремик
Спирала (21)

Снайпер
18

Болката изпълваше Картър. Беше навсякъде. Ледената й игла бе забита в самия център на черепа му. Гризеше го, извиваше се, движеше се, пронизваше, дразнеше, подиграваше се. Червени светлинки танцуваха в празната чернилка, в която се бе превърнал мозъкът му. Черното и червеното го изгаряха, караха разкъсващата агония в главата му да се върти и да трепери. Искаше му се да изкрещи. Продължаваше безкрайно, вечно, секундите се превръщаха в минути, минутите в часове, часовете в дни, в години, в столетия и хилядолетия — и Картър намери убежище, внезапно откри вратата и избяга от болката в прохладната спокойна пустош на планинското плато.

Взираше се в неясните коридори на съзнанието си. Видя Кейд — просто сянка в сумрака на това мрачно място. Някаква ръка се протегна към него. Познаваше я. Собствената му ръка.

Болката го пронизваше, блъскаше го в скалите на безумието, сплескваше го върху нагорещената наковалня на лудостта.

Пое дълбоко дъх. Облиза напуканите си от пустинята устни. Погледът му срещна тъмните бездънни очи на Кейд. Бавно, сякаш против собствената му воля, ръката му се вдигна.

Дланите се докоснаха.

Плътта на Кейд бе студена като на мъртвец.

Пръстите му бяха вкочанени.

„Благодаря — тихо каза Кейд. — Няма да съжаляваш“.

 

 

Очите му се отвориха — и видяха разтревоженото лице на Наташа. Усмихна й се отпаднало. Слънцето се подаваше над хоризонта и лъчите му плъзваха като медени нишки из просторите на Руб ал’Хали.

— Обичам те — тихо каза той, седна и почна да проверява кубинките си за скорпиони.

Наташа го прегърна, положи глава на гърдите му и прошепна:

И аз те обичам, Картър.

Той погледна надолу — погледна темето й, късата тъмна коса, фино оформения череп, деликатните длани, прегърнали тялото му. И не можеше да разбере защо се чувства толкова долнопробен. Толкова сакат. Толкова лош. Сякаш бе продал душата си на дявола.

 

 

Караха през целия ден. Тежките гуми на БМВ-то летяха над неравни пътеки и виещите се коловози, достойни за най-трудните кросови писти. Пресичаха пресъхнали речни корита и ивици движещ се пясък, пътуваха през скалисти хълмове и през огромни безплодни пустоши.

Погледът на Картър зад покритите с пясък очила не се откъсваше от хоризонта. Бързо приближаваха първите координати, посочени от Лангън като вероятно местоположение на комплекса Спирала_Q. Намали скоростта и бумтящия звук на двигателя затихна, сменен от едва чуто мъркане.

Разтърка замислено наболата си брада.

— Искам също да знам откъде са влезли шибаните нексове в играта? Къде са ги обучавали? От каква националност са? И откъде знаят толкова много за Спиралата? Наташа сви рамене.

— Те са убийци, това поне е ясно. А Спиралата знае повече за тях, отколкото казва.

— В тях има нещо сериозно прецакано.

Наташа кимна и прокара пръсти през влажната си от потта коса.

— Може би са били част от плана. Може би нексовете или който ги контролира — са се опитвали да ти дадат малко допълнителна скорост. Да те накарат да ги заведеш до баща ми?

— Може би — горчиво се съгласи Картър. Видя сълзите в очите й. Пресегна се, хвана я за ръката и избърса една сълза от брадичката й. — А може би е още жив. Нищо не е сигурно.

— Мисля, че и двамата не го вярваме.

Картър кимна.

— Хайде, Натс. — Подкани я толкова нежно, колкото бе по силите му. — Стегни се. Стигнахме едно от възможните места, посочени ни от Лангън. Трябваш ми във форма.

— Де да можехме да ги проверим всички от въздуха — въздъхна тя и хвърли поглед към безкрайната пустиня, която се простираше пред тях.

— Много по-бързо щеше да стане, вярно — изръмжа Картър, превключи на скорост и подкара мотора.

Зад скалистия хребет светът се разтвори пред тях и видяха…

Още пустиня.

— Нищо — ядно изсъска Картър.

— Давай напред, следващото място е съвсем наблизо.

— Да, само на няколко километра — горчиво каза Картър.

— Ето го.

 

 

Нощта отдавна се бе спуснала над пустинята, но бяха продължили да пътуват, за да избегнат жегата. Веднъж бяха спрели, за да проверят горивото, но БМВ-то бе пустинен мотор и имаше огромни запаси в допълнителните резервоари, скрити в рамката му и във всяко свободно място. Можеше да пропътува стотици километри, без да има нужда от допълнително зареждане.

Нямаше и най-малък намек за ветрец. Горещият въздух не помръдваше, но все пак бе по-добре, отколкото през деня. Без да обръща внимание на струйките пот, които се стичаха по тялото му, Картър се съсредоточи върху сглобяването на карабината. Оптичният визьор се закрепи с щракване на мястото си и Картър погледна през него, за да направи някои допълнителни настройки.

Наташа присви очи в сумрака. БМВ-то бе скрито зад скалите зад тях, двигателят му тихо пукаше.

— Виждаш ли нещо?

Картър наблюдаваше през визьора. Бе закрепил стабилно карабината на стойката. Ръцете му работеха плавно и сръчно, Вкара патрон в цевта.

— Не много — отвърна. — Сградата е огромна, по-голямата част от комплекса очевидно е под земята. Много слаба активност за такова голямо нещо. В момента търся външната охрана.

— Мислиш ли, че ще е трудно да проникнем вътре?

— Мисля, че QIII, поне според слуховете, е най-мощният процесор на света. А ние се намираме на ничия земя. Не е възможно това да е най-слабо укрепената сграда в историята на вселената.

Сложи пълнител и отново погледна през визьора. Наташа му подаде цифровия изправител на мерника. Картър го провери внимателно с набитото око на оръжеен експерт, постави го на мястото му и затегна няколко винтчета.

— Какво се надяваш да видиш?

— В идеалния случай — Фойхтер. Но не съм чак толкова оптимистично настроен. Ще съм доволен и на малко задръстени пазачи — това ще ни даде време и възможност да се промъкнем. А след това… започва ловът. Искаме отговори на въпроси, като например кои или какво са нексовете и какво, по дяволите, става със Спиралата.

Настъпи мълчание, нарушавано от време на време от шумоленето на някой гущер по пясъка. Картър внимателно оглеждаше сградата, за да не пропусне и най-малкото движение. От всичко най-много мразеше изненадите.

— Я виж ти — каза най-сетне.

— Какво?

— Поразмърдаха се — отвърна Картър. — Заслушай се и ще чуеш как излитат хеликоптерите. Издигат се в облаци прах. Напускат Спирала_Q.

Изчака още известно време, като продължаваше да оглежда. Шумът от хеликоптерите заглъхна.

Наташа надникна над билото. Спирала_Q се простираше долу пред нея, модерен комплекс сред древния пейзаж. Единственият етаж бе изцяло от стомана, алуминий и блестящи затъмнени стъкла. Изглеждаше съвсем не на място в пустинята.

Видя светлините на последните камиони да се движат към портала. Въоръжените стражи се виждаха като далечни петна. Почеса зарастващите си рани. Болката бе почти изчезнала, но на нейно място се бе появил досаден сърбеж.

— Виж ти кой изпълзя от дюните. — Гласът на Картър бе мек и съвсем тих, почти като мъркането на котка.

— Кой?

— Моят стар приятел граф Фойхтер. Каква приятна изненада.

Размърда се в пясъка. Наташа разчете езика на тялото му, познаваше го от ученията по стрелба, в които бе участвала по време на обучението си и на службата си в Спиралата. Нагласяше се по-удобно. Приготвяше се. Очакваше действие. Искаше най-добрата позиция за стрелба…

Картър свали предпазителя на карабината.

— Какво си намислил?

— Ще го застрелям тоя мръсник… мамка му, изчезна! Влезе в сградата. Като някаква шибана хлъзгава змия е.

Гледаше как още два камиона потеглят и се отдалечават от Спирала_Q. Запита се разсеяно с какво ли са натоварени. Това бе развоен център, изследователска лаборатория, а не фабрика.

— Имаш ли цигара?

— Питаш ме вече за двадесет и седми път.

Картър измърмори нещо неразбираемо, но най-вероятно лишено от хумор или такт. — Какво ли не бих дал за глътка „Лагавълин“ — каза накрая и се усмихна. За момент бе свалил очи от мерника. Намигна й и прокара ръка през все още мократа й от пот коса. — Мамка му, каква жега.

— Тъкмо почна да се захлажда, а след малко слънцето пак ще изгрее.

Зачакаха. Появи се благодатен ветрец и леко раздвижи пясъка. Натс донесе от БМВ-то вода. Картър пи жадно и й върна бутилката.

— Трябва да я пестим — тихо каза Наташа.

— Там долу ще има вода.

— Май си абсолютно сигурен, че ще влезем.

Картър се ухили и я стрелна с тъмните си очи. Усмивката му бе усмивка на акула.

— Винаги влизам.

Пак погледна през мерника и видя как един пилот-некс скача от кабината на хеликоптера и отива към товарната рампа на огромната машина.

Задържа дъх.

Прицели се.

И стреля.

Куршумът улучи некса в тила. Той се просна на земята и оплиска пясъка с кръв. Картър огледа района в търсене на още врагове…

Фойхтер се появи и закрачи към ландроувъра.

— Започва се… — промърмори Картър.

Наташа изпълзя до Картър и се взря към далечния ландроувър. Той тъкмо потегляше.

Още едно изщракване.

Картър издиша.

Ландроувърът поднесе и се заби в пясъчния бряг край пътя.

Всичко бе тихо. Неподвижно. Спокойно…

И настъпи… моментът…

Картър го предвкусваше — прекрасния момент на отплатата. Усещаше паниката на Фойхтер в колата. Шофьорът му бе получил куршум в главата и кръвта му бе опръскала целия автомобил. Двигателят бе угаснал или работеше на празни обороти. Какво да прави? Накъде да бяга?

Дясната предна врата се отвори. Съвсем бавно. Главата на Фойхтер се подаде за миг, после изчезна. Преценяваше разстоянието, което трябваше да измине — а то бе осветено от лампите на Спирала_Q, които го превръщаха в такова идеално импровизирано стрелбище, че Картър бе повече от сигурен, че в момента Фойхтер псува.

Скъпите му обувки най-сетне докоснаха пясъка и Фойхтер хукна, размахваше ръце като луд, снишил глава… истински спринт, при това със скорост, която доста изненада Картър.

— Доста е бързичък за старец! Тича, сякаш животът му зависи от това — спокойно отбеляза той и натисна спусъка. Гилзата отлетя настрани. — Което си е самата истина, разбира се.

Фойхтер се просна на пясъка.

— В моменти като този наистина обожавам професията си — отбеляза Картър. Продължаваше да се усмихва. Гледаше през мерника как с изкривено от болка лице Фойхтер с мъка се изправя и куцука към прикритието на Спирала_Q.

— Къде го улучи?

— В десния пищял. Боли, та се не трае.

Натисна отново спусъка. Фойхтер отново се просна на пясъка и остана да лежи.

— Левият пищял. Право в десетката.

Продължи да наблюдава още известно време, проверяваше за други часови, охрана или за проклетите нексове. После стана и вдигна карабината и двуногата.

— Да идем да си поприказваме с него. Може и да е склонен да сътрудничи, как мислиш, Натс?

Наташа не отговори.

 

 

Фойхтер лежеше на черния път, водещ към Спирала_Q, и се чудеше какво го е сполетяло.

После си спомни шофьора — един-единствен куршум влетя през предното стъкло на ландроувъра и се заби право в лицето му.

Паниката.

Бягството.

Болката в крака. Вълни от болка…

После втория куршум…

И сълзите.

Изскимтя от болка, седна и огледа двете дупки от куршуми. Финият плат на костюма му бе продупчен, беше се впил в раните. Лепкава кръв течеше от раните-близнаци и попиваше в пясъка.

Кръв…

Вдигна рязко глава и изпълнените му с паника очи се впериха в мрака. Къде беше шибаният снайперист?

И… нима това е той? Картър?

Поклати невярващо глава. Подобно нещо не може да ми се случи, помисли си. След всичко, през което преминах! И тогава разбра положението. Беше прострелян в краката. Който и да се целеше в него, го искаше жив. И сега идваше насам…

Стисна зъби, претърколи се по корем и запълзя. Костюмът му се напълни с пясък. Грижливо сресаната му тъмносива коса стана на мръсни сплъстени кичури. Спокойното му пресметливо лице се покри с бръчките на страха, на разбирането, на времето…

Фойхтер плачеше от безсилие и гледаше как моторът бавно се приближава по пясъка. Изпъшка и запълзя по-бързо, влачеше безполезните си крака, пръстите му се вкопчваха в праха, в камъните и пясъка, счупените нокти се забиваха, дращеха…

Огромният тих мотоциклет спря. Фойхтер чу тежка обувка да докосва земята и инжектира усилията си с психологически кокаин; не се обърна, не погледна назад, не изпита абсолютно никакво любопитство, изпълваше го единствено примитивният животински инстинкт да оцелее… да продължава да пълзи напред… да остане жив, да избяга…

Чу се метално изщракване — звукът на вкаран в цевта патрон. Той се просна изтощен по очи. Подхранваните от болката сили го бяха напуснали. Нямаше сила дори да се обърне по гръб…

Тежките стъпки го приближиха. Спряха.

Нещо метално го смушка в гърба.

— Още ли си жив, мръснико?

— Жив съм — тихо каза Фойхтер. — Знаех, че ще се върнеш, Картър. Видях го в очите ти в Шваленберг…

— Не обичам да ме предават — рязко го прекъсна Картър.

— Беше по необходимост.

Две ръце го сграбчиха грубо и го обърнаха по гръб. Той погледна нагоре към лицето на Картър — много по-изтерзано от времето на последната им среща, с още по-изкривен нос, покрито с много порязвания и драскотини. Очите му бяха тъмни, мрачни, безмилостни, устата — противен разрез, разкриващ зъбите му. Зад осезаемата му злоба стоеше Наташа с глок в едната ръка и браунинг в другата. През маранята на болката му изглеждаше разтреперана, на ръба, оглеждаше се нервно дали не са забелязани… а Картър бе съсредоточен, тъмните му очи сякаш пробиваха като бургии дупки в душата на Фойхтер.

— Колко още са останали тук? — изсъска Картър. Юмрукът му сграбчи скъпото сако на Фойхтер и го дръпна. Фойхтер усети миризмата на пот, примесена с аромат на кафе.

Усмихна се.

— Да не би да си нервен, Картър?

— Нервен? Двамата с Натс искаме да чуем някои шибани отговори.

— Или какво? Ще ме убиеш? Аз вече съм мъртъв, Картър. QIII вече е компрометиран. Аз бях смъртник, очакващ екзекуцията си… А ти… ти закъсня. — И Фойхтер започна да се смее.

Картър поклати глава.

— Имахме един тип в Циндао. Бивш парамедик. Работеше като наемник за различни страни в Далечния изток. Наричахме го Иглата. Заради уменията му на палач. Можеше да накара свиня да се закълне, че е патица. Разбираш ли накъде бия, Фойхтер? Научих много от него. Научих много за болката и много за това как да не убиеш човек — не, не убийството беше целта. Научих много за това как да запазя човек жив. — Картър вдигна очи към Наташа, после погледна към оградата и пустинния път. Нямаше никакви признаци на раздвижване. — Скрий мотора зад ъгъла. Ще вкарам този ходещ труп вътре. Да го подготвя за операцията.

— Операция?

— Виждал ли си лицето на човек, когато му покажат собствения му бъбрек? Май не. Нали си учен, би трябвало да ти харесва да участваш в експерименти.

Картър повлече Фойхтер към вратата на Спирала_Q — тя се отвори със съскане. Той огледа внимателно вътрешността, без да сваля карабината, после вмъкна Фойхтер в прохладната приемна.

Пусна го на мраморния под и тръгна между растения, канапета, стъклени стени и мраморни колони. Движеше се предпазливо и проверяваше всяко ъгълче. Рязко се извърна към появилата се Наташа — тя все така стискаше двата пистолета. Усмихна й се. Тя му отговори едва-едва. Лицето й бе изпълнено с болка и изтощение.

— Да виждаш някакво движение?

— Не. В хеликоптера няма никой, с изключение на мъртвия некс.

— Добър некс е само мъртвият некс. А сега да си получим шибаните отговори.

— Картър. — Тя го хвана за ръката. — Нали не смяташ наистина да го измъчваш?

Погледите им се срещнаха. Видя болка в очите й; видя умора и изтощение, но преди всичко друго видя човещина.

— Не — излъга я. — Блъфирах. Обаче не му казвай.

Намигна й и се усмихна, после тръгна към канапето, на което бе успял да се качи Фойхтер — в момента се мъчеше да разкъса плата около раните си.

— Стига игрички! — озъби му се Картър и го удари с приклада на карабината в главата. Зашеметен, Фойхтер рухна на мраморния под. — Защо ме предадоха? Защо се опита да ме убиеш в Германия?

Мълчание.

Фойхтер гледаше пода.

Картър коленичи до главата му — бе свързана с мрамора с тънка струя кръв и слюнка. Фойхтер се ухили и му показа големите си зъби.

Изплю се, после бавно седна.

— Никога няма да разбереш, дребно човече. Никога.

— Ами обясни ми тогава.

— С колко време разполагаш?

— С колкото е нужно.

— Грешен отговор. Имаш точно четиринадесет минути и… — Фойхтер погледна напуканото стъкло на ролекса си — петнадесет секунди. След това химическите експлозиви ще направят шоу с фойерверки право в тъпия ти любопитен задник.

— Лъжеш — каза Картър.

— Защо да те лъжа? Можеш да провериш.

— Картър — обади се Наташа. — Вярно е, по-добре да се омитаме оттук.

— Не и без отговори — каза Картър. — А щом са експлозиви, значи ще можем да ги обезвредим. Няма взривно устройство, с което да не съм успял да се справя. Защо мислиш, съм бил в шибаните ударни групи, Фойхтер?

— Ами пробвай се — тихо каза Фойхтер. — Тук няма обезвреждащ механизъм. Спираш захранването и всичко гръмва. Няма втори шанс, няма авариен изход.

— Къде е управлението?

Фойхтер не отговори.

Картър пъхна дулото на карабината под брадичката му, след което го свали към чатала му.

— Да си виждал човек с отнесен хуй? Зная, че остават само четиринадесет минути, но колко блажени и интензивни ще са… ще ти се сторят цяла вечност, повярвай ми…

Фойхтер преглътна сухо.

— Ей там. В основата на централната колона, в малката черна кутия.

Думите му бяха изпълнени с болка — и с ужас. Но в тях се долавяше и триумф — върховен и окончателен триумф. Вярваше, че е спечелил — независимо какво го сполети, независимо през каква болка ще премине.

И Картър, и Наташа оцениха това.

Картър отиде до колоната, коленичи и отвори черната кутия. Числата примигнаха. Нямаше обратно броене — но пък и защо трябваше да има? Онзи, който беше включил машината, вече знаеше рисковете и сроковете…

Огледа окабеляването. Беше влудяващо сложно. Взривът се управляваше от процесор. Почеса се по четината.

— Мамка му! Мамка му мръсна!

Платки с първична, вторична и обезопасяваща двоична защита. Главният детонатор бе невероятно сложен. Ако разполагаше с два-три часа и някакво високотехнологично оборудване, може би щеше да има някакъв шанс…

Но само за няколко минути…

И най-лошото…

Фойхтер го знаеше. Знаеше, че го е поставил в безизходица.

Върна се при двамата и погледна Наташа. И тя, и Фойхтер видяха изражението му. Не беше мил поглед; не криеше нещо, което би могло да се нарече „братска любов“.

Застана пред Фойхтер.

— Протегни ръка.

— Картър, с това няма да постигнеш нищо.

— Протегни ръка, казах.

Фойхтер се подчини. Дулото на карабината опря дланта му.

— Без шегички и увъртания. Просто отговори на въпросите ми. Първо, защо се опита да ме убиеш?

Погледите им се срещнаха.

— Сложно е.

Куршумът мина през дланта на Фойхтер и изтърбуши канапето. Фойхтер сграбчи ранената си ръка и се присви. Кръвта му шурна по плочките.

— Ти си луд бе! — Гласът му бе скочил с една октава нагоре.

Картър опря дулото в рамото му.

— Грешен отговор. Повтарям: защо се опита да ме убиеш?

— Оказа се на неподходящото място в неподходящ момент. Нещата се развиваха бързо, движехме се напред с голяма скорост и трябваше да очистим част от опозицията, преди дори да разбере, че е опозиция. — Фойхтер го погледна в очите. — Ти си един от най-добрите, Картър. Именно затова бе избран да умреш.

— Значи си от онази отцепническа група в Спиралата? Защо правите това?

— Спиралата? — Фойхтер се разсмя, но смехът му бе изпълнен и с болка. — Спиралата? Тъпак нещастен! Единственото нещо, което има общо със Спиралата, е това колко слаба е станала тя… шибани кучи синове, специализирали се в лизането на политически задници… държаха света в ръцете си, а не знаеха какво да правят с него.

Разсмя се отново, лигавеше се.

Картър пребледня. Прехапа устна и хвърли бърз поглед към Наташа, след което смушка Фойхтер с карабината.

— За кого работиш?

— За себе си.

— А процесорът? QIII? Къде е неговото място във всичко това?

— Процесорът — мрачно повтори Фойхтер. Главата му бе клюмнала, очите му вече не срещаха изгарящия поглед на Картър. — QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка.

— Не работиш сам, Фойхтер — тихо каза Картър. — Кой друг е в играта?

— Дюрел, един от висшите служители на Спиралата.

Името се откъсна с лекота от устните му и Фойхтер се усмихна вътрешно. Спомни си. Дюрел трябваше да се погрижи за Картър.

Погрижи се за това, шибаняк нещастен.

— Дюрел сортира списъка на QIII; той провокира Световния код. Той ти прати нексовете. Той бе онзи, който нареди унищожаването на ударните групи. Аз… — Погледите им отново се срещнаха. — По дяволите, Картър, аз съм само невинна компания.

Усмихна се и се видяха окървавените му зъби.

— Къде е този Дюрел?

— Да кажем, че е винаги мобилен.

Фойхтер отново се изсмя, пръскаше кървави слюнки.

— Къде е Дюрел, смотаняко?

— Не зная, Картър. Наистина не зная.

Картър се почеса по бузата и отново погледна Наташа — тя се бе отдалечила към вратата и държеше и двата пистолета насочени надолу. Очевидно не искаше да има нищо общо с това „измъчване“, но също толкова очевидно бе, че иска да чуе отговорите не по-малко от Картър…

— Гол мъртъв ли е?

— Така смятам.

— Значи знаеш за него?

— Само чрез Спиралата. Работихме заедно известно време, преди много години. По един проект, който бе… да кажем, закрит.

Картър го изгледа яростно. Фойхтер отвърна на погледа му, държеше се за ранената ръка. Прегърбената му фигура бе цялата в кръв.

— Какво са нексовете, граф Фойхтер?

— Нексовете… — Очите на Фойхтер се разшириха, на лицето му се появи странна усмивка, разкриваща пожълтелите от тютюна и изцапани с кръв зъби. — А… нексовете… те са… нещо друго.

Погледът му внезапно се насочи към нещо зад Картър, нещо навън, и Картър разбра, че са тук…

— Натс… — викна той, но гласът му се изгуби във внезапно избухналата автоматична стрелба. Стъклата на приемната на Спирала_Q се пръснаха с оглушителен трясък. Куршумите рикошираха от мраморните плочки и колоните, разкъсаха фино гравираното бюро на рецепцията.

Настъпи пълен хаос…

Внезапно всичко полудя…

А после…

Тишина. Само прашинките се въртяха в сноповете лъчи на вграденото осветление.

Картър запълзя зад редицата канапета и саксии и надникна иззад една мраморна колона. Видя Наташа, свита като зародиш зад вратата, притисната между стената и друга колона. Погледна го. Той й даде няколко бързи знака с ръце…

Стой там.

Чакай.

Провери оръжието.

Погледна наляво. Не можеше да види Фойхтер, но го чуваше. Отначало си помисли, че се дави… но след това със стиснати зъби осъзна, че се смее. Шибаният кучи син се смееше.

— Искаш да знаеш за нексовете ли? — извика Фойхтер. — Питай самите тях, Картър — давай, питай ги!

И отново избухна в смях. Картър насочи снайпера към вратата… завъртя окуляра, за да намести мерника на фокус. Първият, който прекрачеше прага, щеше да стане на кайма…

Всичко стана изведнъж…

Страшно бързо…

Нексовете нападнаха. Бяха трима. Картър натисна спусъка на карабината и видя как куршумът улучва първия в лицето и той се завърта във въздуха, преди да рухне на земята.

Другите двама проследиха мястото на стрелба…

Откриха огън…

Картър хвърли карабината и спринтира приведен през отделението на рецепцията, използваше за прикритие канапетата и саксиите. Куршумите рикошираха от мрамора в краката му. Метна се напред, претърколи се зад една колона, плъзна се по полирания под и се озова лице в лице с…

Наташа.

Браунингът литна във въздуха.

Картър улови познатото тежко очукано оръжие, опря гръб на колоната и се извъртя…

Нексовете бяха изчезнали.

Клекна, рязко завъртя глава наляво и погледът му обходи помещението. Първият некс лежеше сред локва кръв и мозък на мрамора. Единият му крак още потрепваше. Защо не ги чух? — изкрещя мислено.

„Сигурно са дошли за Кейд“ — обади се Кейд като призрак, шепнещ в съзнанието му.

Долови движението — по-скоро промяна в гъстотата на сенките. Промъкна се около колоната и видя некса — беше се спотаил в мрака до стъкления асансьор и оглеждаше помещението. Той също го забеляза, но браунингът на Картър вече бе вдигнат и стреляше, куршумите пищяха из приемната и се забиваха в некса.

Отстъпи малко, все така клекнал. Огледа се за Наташа. Беше се завряла още по-навътре в малката ниша до вратата. Добро момиче, помисли си. Не прави никакви глупости…

Дулото опря слепоочието му.

Последва дълга пауза.

— Никакви резки движения — разнесе се мекият безполов глас.

На лицето на Картър се появи гадна усмивка и замръзна.

„Ах ти, нещастник шибан — въздъхна Кейд. — Бяха трима! Знаеше го. Видя ги. Застреля двама. Третият се промъкна зад теб, докато стреляше…“

— Пистолетът на пода. Веднага.

С много бавни движения Картър остави пистолета си на мрамора. Оръжието изтрака.

— Стани. Бавно.

Картър се изправи, очите му трескаво търсеха някакъв изход от положението.

— Тръгни към Фойхтер.

Картър бавно тръгна. Не погледна към Наташа. Знаеше, че ги е чула. Продължи да върви, докато пред очите му не се появи…

Фойхтер.

Усмихваше се — въпреки раните, въпреки разкъсващата болка. Направо сияеше. С мъка се настани на раздраното от куршуми канапе и нехайно си погледна часовника.

— Три минути, Картър. Очертава се прекрасно зрелище.

„Питай го какво иска“ — каза Кейд.

— Какво искаш, Фойхтер?

— Разбираш ли, момко, тъкмо в това е разликата между теб и мен. Ти винаги искаш нещо. Докато аз… аз нищо не искам. Оставил съм се на смъртта. Всъщност дори съм изумен, че оживях толкова дълго. Сега единственото ми удоволствие е да гледам как тъпата ти тлъста муцуна се пръска на парчета. И да зная, че си умрял на тъмно. Че си умрял, без да получиш отговорите си. Че си умрял, питайки се какво е мястото на QIII, на Спиралата и на нексовете в този прекрасен пъзел… Наистина много подценяваш враговете си.

— Можеш да направиш едно добро дело, Фойхтер. Пусни Наташа. Тя няма нищо общо с това. Абсолютно нищо. Остави я да се махне оттук. Тя е невинна.

— О, по това може да се поспори, приятелю! — меко каза Фойхтер и интелигентните му очи проблеснаха на слабото осветление. — Тя е една от нас, господин Картър. Наташа Молино е дъщеря на Гол и е на наша страна.