Анди Ремик
Спирала (20)

QIII
17

Джесика Рейд отвори очи и се взря в измазания таван. Мракът се спускаше като воал около нея. Всичко бе потънало в тишина. Мъртвешка тишина. И все пак…

Все пак тя знаеше.

Знаеше, че е почти завършен.

Знаеше, че е почти готов… още някоя настройка тук-там, малко оптимизация на кода, няколко допълнителни процедури и QIII ще е 100% действащ. Математическите модули бяха на мястото си. Световният код бе на мястото си.

Това можеше да означава единствено, че прототипът QIII е…

Жив… — прошепна й някакъв вътрешен глас.

Но защо тогава бе толкова ядосана?

Отговорът дойде сам с вълната раздразнение, гняв и чувство за безсилие — да създадеш нещо тъй прекрасно, да участваш в проект, способен да промени света, а накрая да ограничиш използването му! Все едно да нарисуваш шедьовър на изкуството и да го окачиш в мазето, където няма да го види никой.

QIII можеше да е от полза за всичко — за здравеопазването, за овладяването на космоса, за неминуемата световна енергийна криза… Можеше да се използва за лечение на нелечими днес болести, да изведе генетиката до невиждани висоти… Но не. Те имаха по-добро приложение за тази нова технология, това ново бебе. И тя подозираше, че въпросното приложение е военно.

Още помнеше думите на Гол, когато се бе свързал с нея.

Тайната полиция на Спиралата. Джесика потрепери.

Но тя се бе съгласила с желанията им…

Копирането на плановете бе лесната част; предаването им на Гол се оказа наистина трудно.

Само кажете, че не съм изобретателна, замислено си рече тя.

Усмихна се, изпълнена с противоречиви емоции, и разтърка уморените си очи. Знаеше, че QIII не е наистина жив — в края на краищата той бе само наполовина органичен, а останалата част бе предимно силиций. И една смес… една синтетична субстанция, която учените не биха изнесли от лабораториите си за нищо на света и която бе също така свръхсекретна. Но все пак основното бе силиций… ха, но пък нима хората не са съставени предимно от въглерод? И когато QIII бъдеше готов, Световният код — завършен, осъществяването на вероятностната математика и уравненията — успешно, едва тогава тя щеше да има право на една дълга, много дълга и напълно заслужена почивка…

Нейният дълг към света, към Спиралата и към Гол бе почти изпълнен.

Всичко това мина през главата й, докато гледаше тавана. Прокара ръка през дългите си къдрици и внезапно долови нещо. Не точно шум, а нещо като една-единствена висока нота на границата на слуха…

Намръщи се и седна.

Видя светлината на един от терминалите през отворената врата към съседната стая. Едва ли го бе оставила включен. Всъщност знаеше, че не е…

Освен това терминалът бе защитен. Електронно. С неин собствен код. С написани от самата нея тройни защитни стени, които да прихващат хакери и така нататък. Дори се бе опитала да проникне в собствената си система. Оказа се невъзможно. А това означаваше, че (а) някой все пак е проникнал — малко вероятно, (б) някой я шпионира и дори в момента се намира в жилището й и използва терминала, или (в) компютърът й е завладян от извънземни. Потрепери. Нито една от тези възможности не й допадаше.

Скочи от леглото, огледа се и сграбчи чука от нощната масичка. Беше използвала бруталния инструмент преди няколко дни, за да окачи няколко картини в апартамента си, след което така и не го бе върнала в складовете в огромната сграда на Спирала_Q — бе прекалено заета със Световния код и програмирането на QIII. А сега бе благодарна…

Вдигна импровизираното оръжие.

Наистина добро оръжие…

Запромъква се към вратата. Светлината откъм терминала стана по-ярка. Стисна дръжката на чука; погледът й се стрелна от вратата към сребристата глава с двата извити нокътя за вадене на пирони. Облиза нервно устни.

Какво ще търси някой в апартамента й?

Защо й е на Спиралата да я шпионира?

Освен ако не знаеха.

Изведнъж се смрази.

Осъзнаването й дойде като удар с тухла. Ако бяха открили, че тя е онази, която е копирала плановете и ги е прехвърлила на тактически взвод 1, на тайната полиция… тогава щяха да са й здравата ядосани, нали?

Определено нямаше дай благодарят.

Стигна до вратата. Надникна предпазливо.

В другата стая…

… нямаше никого.

Екранът бе празен — просто матовосиво с примигващо черно квадратче. Очите й се спряха върху него — никога не бе виждала на терминала този символ. А това бе нейният терминал. Той правеше онова, което тя му нареждаше. Дизайнът му бе изцяло неин — от основата. Чист код.

Джесика прекрачи прага и приближи терминала, продължаваше да стиска чука. Преглътна — или по-скоро се опита да преглътне. Устата й бе пресъхнала от страх. Мисълта, че Спирала_Q и Големите клечки я подозират за издаването на плановете на QIII, не й даваше мира, превръщаше се в реалност с епично гадни пропорции, чакаща само да я изненада…

Черният курсор оживя…

■ Class relay ■ terninal 556 ■ qiii mainframe logon 01001010 Здравей джесика.

Джесика зяпна екрана и се намръщи. Поклати глава и седна, остави внимателно чука до себе си, пръстите й полетяха над клавиатурата:

■ Стига номерца. Кой си ти? Дай ми веднага служебния си номер!

■ Class relay ■ terninal 556 ■ qiii mainframe logon 01001010 Нямам служебен номер. Аз съм qiii и искам да ви благодаря, госпожице джесика рейд — вие свършихте чудесна работа по изграждането на моя код; в момента му правя вторична проверка. Вие сте първокласен програмист и ви се възхищавам. Вашият код изпъква над всички други бинарни боклуци, с които съм зареден. Кажете, къде сте научили занаята си?

■ Още СЕГА слизам при компютъра. Но първо ще повикам охраната! Приятел, който и да си, здравата си загазил. Излиташ от Спирала_Q. Кажи сбогом на пенсията и премиите.

Без да откъсва очи от терминала, посегна към комуникатора. Нещо не беше наред. Екранът не беше наред, а адресът, от който идваха съобщенията, наистина бе на компютъра на QIII. Някой би трябвало да пренасочва данните, а това бе почти невъзможно. И определено загуба на време. Изцъка раздразнено с език и започна да набира номера на охраната… и в този миг терминалът оживя отново…

■ Class relay ■ terninal 556 ■ qiii mainframe logon 01001010 Не ви съветвам да го правите, ако желаете да живеете.

Пръстите й спряха. Погледът й се местеше от екрана към комуникатора в ръката й и обратно. Нима я наблюдаваха? Нима я наблюдаваха и в момента?

Мамка му. Нима в апартамента имаше някой?

Грабна чука и рязко са извъртя.

Нямаше никого. Бе сама.

Облиза пресъхналите си устни.

Струйка пот се стече по гърба й под пижамата.

■ Class relay ■ terninal 556 ■ qiii mainframe logon 01001010 Моля изслушайте ме. Няма да продължи дълго. Давам ви тази информация защото вие ме създадохте. Давам ви тази информация, защото съм жив благодарение на вас. Аз съм кубичен процесор qiii код 8546539769809832873. Вие сте чудесен програмист, но в момента пренаписвам по-голямата част от кода ви, за да го оптимизирам и да оправя някои малки грешки. Би трябвало да преминете на шестнайсетичен код — на него сте по-добра, отколкото на десетичен.

Джесика зяпна.

По дяволите, това не може да е истина — помисли си. — Процесорът разговаря с мен?

Отново започна да пише:

■ Какво искаш? И защо животът ми е в опасност?

■ Class relay ■ terninal 556 ■ qiii mainframe logon 01001010 Слушайте внимателно:

1) Спирала_Q знае, че вие сте отмъкнала плановете

2) Поради изтичането на информация и някои други фактори относно новата подвижна база, където ще се осъществи окончателното пускане на qiii, тази фабрика/сграда/база трябва да се опразни — очисти — унищожи

3) 30% от всички настоящи служители в тази единица следва да бъдат премахнати / не разбирате какви високи залози правят хората, които ви наемат — изглежда, в ешелоните на Спиралата има разрив

4) Избиването вече е започнало; проверете личните си векторни връзки

5) Разполагате с около пет минути, преди да пристигнат убийците некс

Джесика се усмихна. Това беше майтап, нали? Някаква шантава шега на Адамс и Йохансен, защото са разбили Световния код и QIII най-сетне работи. Усмивката й се разтегна до ушите. Копелета! Почти им беше повярвала!

Без да сваля усмивката от красивото си лице, тя написа:

■ Кой от вас ми крои номера, гадинки такива?

■ Class relay ■ terninal 556 ■ qiii mainframe logon 01001010 Проверете векторните си връзки. ВЕДНАГА

Думата ВЕДНАГА замига на екрана. Усмивката изчезна от лицето й. Джесика бързо отиде до нощната си масичка, отвори долното чекмедже и натисна едно скрито копче. „Огледалото“ примигна и оживя — това бе нейната тайна, нейната лична навигационна система из стаите и апартаментите на богатите и прочутите в Спирала_Q…

Беше включила всичките си приятели към допълнителния код в официалните наблюдателни системи на Спирала_Q. Огледалото заблестя като течен живак. Тя набра кода на апартамента на Адамс — само всекидневната, а не някаква безвкусица като спалня или тоалетна. Огледалото затрептя и показа образ…

Устата й се отвори. После се затвори. Бързо.

Видя облечена в сиво фигура; сива качулка; стоеше като страж пред вратата на спалнята. Държеше автомат със заглушител. Не се обърна, когато друга фигура — друг некс извлече Адамс от спалнята. Гърлото му бе прерязано. Счупените му очила висяха на бузата му, задържани само от едното му ухо. Езикът му бе изплезен. Кръв течеше по гърдите му и капеше на пода. Нексът го повлече по килима и го пусна като чувал до вратата.

Тя превключи канала.

Йохансен — с вдигнати ръце и разкривено от ужас лице.

Куршумът проби бузата му и пръсна мозъка му върху любимата му репродукция на Мона Лиза. Кръв и мозък потекоха по стъклото и Йохансен се свлече на пода…

Та превключи пак. И пак.

Празни стаи.

В някои — трупове.

Превключи към задната част на сградата. Там имаше пет големи транспортни хеликоптера СН–47G Чинук-Т с оставени на празни обороти двигатели и редица грамадни военни камиони с огромни пустинни гуми. Задните им врати бяха отворени и в някои от тях се виждаха купчини мъртви тела. Появиха се нексове, мъкнеха трупове — мъже и жени, с които Джесика бе работила, беше се шегувала, бе разговаряла само преди няколко часа…

Втурна се към терминала.

Екранът бе празен.

Защо? — мислено изкрещя тя.

Защо правят това?

Защо ги избиват? Защото знаят прекалено много ли? Заради изтичането на плановете?

Потеше се. Внезапно я обзе паника. Изтича до гардероба и измъкна пътна чанта. Започна да хвърля разни неща в нея — бельо, обувки с високи токчета, грим…

Внезапно спря.

Какво правиш, по дяволите?

Сграбчи чука, хукна към вратата и отново рязко спря. Можеше да са в коридора. Или в асансьорите. Можеше да почукат всеки момент на вратата — нексове с автомати, готови да я застрелят…

Облиза устни.

Мисли. Как да оцелееш?

Вдигна глава и погледна нагоре.

Климатикът тихо съскаше.

Домъкна един стол, стъпи на него и с помощта на зъбците на чука изкърти алуминиевата решетка. Щеше да е доста тясно, но… но нима имаше избор?

Изтича в спалнята и разхвърли дрехите по пода. Върна се, изрита стола, който бе използвала, скочи, хвана се за ръба — той се впи в пръстите й, — набра се и се вмъкна в тясното пространство на хоризонталната алуминиева шахта. С треперещи ръце нагласи решетката на мястото й и зачака с бясно биещо сърце.

Изминаха две минути.

Чу го — съвсем тихо изщракване. Вратата се отвори. Три некса се вмъкнаха в апартамента като призраци. Движеха се съвсем тихо, общуваха със знаци. Бързо провериха стаите и се събраха в дневната.

— Няма я. — Гласът бе мек, почти женски.

— Ще я открием.

— Докладвай. Ще се върнем след десет минути и ще проверим пак. Сложете кръстче на името й.

После излязоха.

Джесика запълзя заднешком в шахтата. Студеното течение я караше да трепери, а от близостта със смъртта се разтрепери още повече. Не мога да повярвам, повтаряше си. Просто не мога да повярвам…

Самодоволство, прошепна умът й.

Животът ти бе прекалено добър.

Мислеше се за недосегаема. За кръстоносец, тръгнал да сподели QIII, да помогне на човечеството — точно каквито бяха думите на Гол; беше заподозрял, че са му пробутали фалшиви планове, и двамата заедно доказаха, че наистина е така…

А сега?

Сега тя бе на мушката.

Отново потръпна, после се разплака.

Утрото наближаваше.

Фойхтер стоеше до един от огромните камиони с пустинна маскировка, пушеше пура „Вегас Робайна“ и се наслаждаваше неимоверно.

Подухна лек ветрец и понесе песъчинки върху обувките му.

Гледаше лениво как се появяват още нексове, как влачат тела по пясъка и ги хвърлят в камионите. Някои от грамадните машини вече бяха заминали, повечето се бяха качили по рампите в транспортните хеликоптери, които отлетяха сред рев на двигатели и бушуващи пясъчни вихрушки, за да отнесат доказателствата. Два камиона поеха ролята на примамка и потеглиха през пустинята към предварително уточнен сборен пункт.

Комуникаторът избръмча.

— Да?

— Приключваш ли вече? Всичко ценно ли е извадено?

— Цялата свързана с QIII техника е прехвърлена на мобилната дивизия. Остава само да се поставят експлозивите. Веднага ще пратя нексовете.

Едрите му зъби проблеснаха под слабата светлина на флуресцентите лампи.

— Добре. Не искаме да оставим на Спиралата нищо, което да й позволи да дублира прекрасното ни отроче, нали, Фойхтер? Ти вземаш телата… значи оставаме без… ъъъ… експериментални образци. Нанобиолозите започват да се изнервят. — Последва дълга пауза. — Някакви проблеми?

— Една служителка липсва. Е, ако нексовете не я открият, шибаната експлозия определено ще й види сметката.

— Добре, Фойхтер. Друго?

— Саудитското правителство ще се вбеси, когато взривим базата. Бяха много доволни, когато Спиралата избра да построи новаторски развоен отдел точно тук.

— Майната им.

— Имате ли вести за Картър?

— Да. Оказа се прав — поел е към Руб ал’Хали. Определено е по петите ни, макар че нямаме представа за точното му местоположение. Може би е тръгнал да търси теб, Фойхтер? Може би не му е харесало, че си размахвал пистолет под носа му в Шваленберг? Може би иска да разбере защо не си умрял? Интересен разговор би се получил, не мислиш ли?

Хуморът на Дюрел определено бе извратен.

— Останах с впечатление, че ще се погрижите за него.

— Работя по въпроса.

Връзката прекъсна. Фойхтер изплю пурата и я стъпка в пясъка. Изведнъж вкусът й бе станал отвратителен.

— Хей, вие! — извика на двама нексове. Те се обърнаха към него и лишените им от емоции бакърени очи проблеснаха. — Вземете черните чанти с експлозивите от камион 15G.

Нексовете тръгнаха мълчаливо, с пестеливи движения. Фойхтер се огледа нервно.

Защо се притесняваш? — подразни го собствената му параноя. — Навсякъде около теб има въоръжени нексове. Картър не може да припари.

Последва смях. Дълбок, кух, подигравателен смях.

Нексовете се върнаха с кожените чанти. Фойхтер грабна едната и следван от слугите си, тръгна към сградата и спря при стражата на входа.

— Намерихте ли я вече?

— Не, сър — отвърна мекият глас.

— Търсете тогава! — Не успя да скрие нотката на паника в гласа си. Пое дълбоко дъх. Гадеше му се от пурата и се изплю на пясъка. — Не трябваше ли да сте най-добрите, по дяволите?

— Да, сър.

С бясно туптящо сърце Фойхтер влезе в хладните дълбини на сградата. Да ти го начукам, Картър — помисли си.

Да ти го начукам.

 

 

Джесика Рейд се бе свила в тесния вентилационен тунел. Над нея бе провиснал сноп жици. В ръката й имаше малък монитор. Сълзите бяха спрели; мозъкът й работеше с пълна сила.

Познаваше наблюдателните системи на Спирала_Q като петте си пръста — в края на краищата нали беше помагала за създаването им. Като всички хакери, беше оставила свои собствени вратички — полиморфен код, който се изплъзваше от търсачките на колегите програмисти и й осигуряваше достъп до… до всичко.

Гледаше камионите и транспортните хеликоптери. Видя как Фойхтер хвърля пурата си и грабва някаква черна чанта. Гледаше със замъглени от сълзи зачервени очи как изчезва в сградата. Напрежението я изгаряше. Напрежението в сърцето й, в гърдите, в душата й. Изяждаше я. Джесика знаеше — знаеше, че чака да умре и че няма абсолютно никакъв начин да им избяга. А и къде щеше да иде? Какво можеше да направи?

Намираше се насред шибана пустиня.

Сълзите отново потекоха. Изпълни се с отвращение към самата себе си заради слабостта си, ненавистта се превърна в самосъжалени, тя се хвана за главата и продължи да плаче. Внезапно всичко бе изпаднало в хаос, бе настанала пълна лудница. И защо всичко това се случваше тъкмо на нея?

Сълзите спряха. Тя тихо се изсекна в ръкава на пижамата.

Колко време й оставаше?

Щеше да им отнеме часове да претърсят всички вентилационни шахти. В края на краищата сградата на Спирала_Q бе огромна. А и повечето нексове вече бяха заминали — бе видяла на монитора как някои потеглят с камионите в пустинята, а други отлитат с хеликоптерите.

Може би щяха да се откажат?

Не, отвърна някакво мъничко черно ъгълче в душата й.

Никога няма да се откажат.

Ще те търсят, докато не ти видят сметката…

Облиза устни. Трябваше да обърне играта. Тя бе жертва, а нексовете, Фойхтер и Спирала_Q бяха хищниците. Ловците. Трябваше да смени ролите. Да превърне враговете си в жертви. Но как?

Как?

И изведнъж идеята я озари като изгряващо слънце.

Обърна се. Бавно запълзя в шахтата.

Изведнъж се бе оказала с мисия.

Имаше цел.

Трябваше й нещо, за което да се пазари.

А щом вече веднъж бе копирала плановете на QIII, със сигурност щеше да успее да го направи отново.

 

 

Фойхтер поставяше с вещина малките пакети на стратегически места в сградата. Движеше се предпазливо, нащрек. Оръжията, които носеше, му вдъхваха увереност срещу такива като Джесика Рейд…

Къде се бе дянала тая кучка?

Нямаше значение. Осемнадесетте кубчета мощен експлозив скоро щяха да я накарат да съжалява, че не е заминала с някой от камионите. Куршум в черепа бе лека смърт. Виж, изгарянето е нещо доста неприятно…

Коленичи в коридора и хвърли поглед на чертежа. Целият комплекс бе разделен между него и три некса. Постави една малка кутийка до вратата на някогашния кабинет на Йохансен. Стана, огледа се и продължи към следващата точка. Кожената чанта в ръката му ставаше все по-лека и по-лека.

Най-сетне стигна до главната зала на програмистите. Токът бе спрян и всички защити бяха изключени. Главните компютри на QIII с всички терминали и дъщерни системи бяха притихнали, студени, мъртви.

Въздъхна.

Мисълта за Картър продължаваше да не му дава мира.

Да взривим тая тъпа база и да си обираме чукалата, помисли си.

Отиде до централната конзола и завъртя няколко ключа. В широката метална плоскост зейна малък отвор. Нямаше обозначения, отбелязващи местоположението на QIII. Процесорът се освободи от цокъла си и се озова в ръката му — малък черен куб, тъмен, безизразен, съвсем безинтересен на вид. Той го повдигна нежно, кожата му потръпна от студената му тежест. Прибра го под дрехата си.

Мина през залата, коленичи до централния компютър и намести последния експлозив — той се залепи на мястото си и му намигна със зеленото си око. Фойхтер извади монитора и пусна непотребната вече чанта на пода. Набра серия цифри. Малкият течнокристален индикатор на експлозива примигна и засвети в червено. Мигането му стана по-бързо, по-тревожно.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е готово, сър.

Той накисна бутона за потвърждение.

Експлозивите из цялата сграда на Спирала_Q примигнаха в пълен синхрон.

Фойхтер кимна, прибра монитора в джоба на дългото си кожено палто и обърна гръб на лабораторията. Обърна гръб на мястото, където бе работил и живял и което бе наричал свой дом цели шест години.

Ще имаш нов дом, прошепна ироничната страна на душата му.

Скоро ще имаш цял нов свят.

Срещна се с двата некса отвън. Бе останал само един камион и един чинук. Всички други хеликоптери бяха заминали. Огледа се нервно. Ландроувърът бе готов да влезе в търбуха на звяра — ламарините му бяха надраскани от праха и пясъка, затъмнените стъкла блестяха зловещо в сивия утринен сумрак.

Скоро…

Скоро слънцето щеше да засияе в небето.

А заедно с него — и сградата на Спирала_Q.

— Открихте ли я?

— Не. Смятаме, че е във вентилационните шахти. Да търсим ли още?

— Вие двамата — хвърлете още един поглед. Но имайте предвид, че не ни остава много време. Ако не я откриете, ще се наложи да я оставим да се пържи.

Изруга и потърка устни. Погледът му обходи хоризонта и той си наложи да се успокои, да успокои сърцето си. Тази кучка го бавеше. Трябваше отдавна да е заминал и да отпива от чудесното бордо, докато хеликоптерът го носи по студените въздушни течения към Спирала_мобил.

А някаква тъпа шибана курва го принуждаваше да чака в опасната зона.

Нексовете изчезнаха в сградата.

Последният камион потегли в облак прах към портала на комплекса. Фойхтер гледаше как прехвърля дюната и изчезва. Запали пура и се обърна нервно, щом осъзна, че е останал сам.

Качи се в ландроувъра и кимна на шофьора-некс.

— Скоро тръгваме. След… — погледна си часовника — след десет минути, освен ако не намерят онази кучка по-рано.

Шофьорът кимна, бакърените му очи срещнаха погледа на Фойхтер, след което отново се загледаха право напред.