Анди Ремик
Спирала (2)

Ударна група 77: Великобритания

Вятърът виеше зловещо над бушуващото Северно море и запращаше вълна след вълна срещу извисяващата се тъмна и мрачна, блъскана и разтърсвана от стихията метална структура.

Нефтената платформа бе стара, захвърлен непотребен остатък на една от най-големите петролни компании на света. Ръждясващите машини вече не сондираха и не изпомпваха, морската пяна постепенно изяждаше високата кула, огромните двигатели вече не боботеха, изпълнени с живот. Платформата бе изхвърлена ненужна вещ — изоставена, обезчестена, изнасилена, опразнена, обрулена, изчукана и забравена.

Сега представляваше запуснат стоманен призрак.

Почти запуснат…

Една фигура в плътно прилепнало черно облекло и с маска се плъзна в чернотата от някаква дупка в търбуха на машината. Ръце в ръкавици се вкопчиха в ръждясалия парапет и човекът вдигна глава и ахна, когато вятърът го разтърси, сграбчи го в мощната си прегръдка и му обеща…

Смърт.

Ухили се, отдаден с цялата си душа на екстремното лудешко усещане, извади цигара и преметна през рамо автомата „Стърлинг“, за да извади запалката.

— Никога няма да запалиш тук.

— Да бе.

Отвори капака на зипото и скри цигарата в шепи в храбър опит да се справи с жестоките пориви на вятъра. Като по чудо цигарата се запали и светна като ярка искра в мрака. Димът се заизвива около лицето му и той вдиша със затворени очи, наслаждаваше се на притока никотин.

— Скот, това е адски шибана мисия.

Скот кимна едва-едва, обърна гръб на широкоплещестия здравеняк с надупчено от шарка лице и се загледа в черните бушуващи води.

— Донеси малко кафе, а? И пътьом нагледай чеченското пи приятелче.

Здравенякът — новобранец в Ударна група 77 — изсумтя, тежко заслиза по железните стъпала и изчезна в шахтата под тях.

Скот продължи да се наслаждава на цигарата си и да зяпа яростните вълни, които бушуваха из Скен Фийлдс. Запита се разсеяно какво ли е да работиш на нефтена платформа и да си изкарваш хляба от черното злато, измъквано от земните недра. Въображението му се зарея; представи си планове — на платформата, на тръбопроводите по дъното, на танкерите — и се замисли за местоположението на огромните котви, понтони и колони, благодарение на които този лайнян боклук клечеше тук като пиянде в крайпътна канавка.

Замисли се и за себе си — Скот, ветеран с осемнадесетгодишен стаж в Спиралата, чукан в задника от шефовете и получил една от най-левашките охранителни мисии, измислени някога от стоящите в сянка плановици на Спиралата. Да пази Владимир Качениев, симпатизант на чеченските бунтовници и член на ВКВ, нелегална ударна група в Грозни. Владимир бе преследван човек. Скот бе просто уморен. Искаше да се прибере у дома. Да е извън играта. Искаше нещо, което никога, ама наистина никога не бе смятал, че ще му мине през ума — да излезе в пенсия.

Засмя се на самия себе си и се опря на парапета. Той изпука, но звукът се изгуби в рева на вятъра. Загледа се към черната вода долу. Страхът му се прояви, точно подръка…

Облиза пресъхналите си от солта устни и довърши цигарата. Метна фаса над водата и пламъчето моментално изчезна.

Пенсия.

Аз пък си мислех, че само старците се уморяват — обади се някакъв вътрешен глас.

Мислех, че си боец. Воин. Герой.

След обсадата на Циндао бе видял толкова, че бе достатъчно и за сто живота.

Тофи е прав, помисли си, докато вървеше към стълбата, затаил дъх под беснеещия вятър. Наистина шибана мисия — цели осем души, затворени в тази забутана ламарина за цели две седмици заедно с Владимир, тоя направо мръднал руснак.

Поклати глава и се изплю във виещия вятър.

Слезе тежко по стълбите — аварийните лампи висяха на неравномерни разстояния от ниския таван — и закрачи към кубрика. Металът кънтеше под кубинките му, тялото му се извърташе и извиваше, за да се промуши през тесните врати с техните проклети тежки каси, боядисани в тъмносиво.

— Какво става с кафето? — ухили се Скот от вратата на кубрика. И усмивката моментално изчезна от лицето му. По сивия метален под лежаха трупове — сред локви кръв. Кръв бе оплескала стените и мивките от неръждаема стомана, кръв капеше от маси и пейки. Тофи лежеше по гръб, с увиснала челюст, мъртвите му очи бяха втренчени в мигащата флуоресцентна лампа.

Скот не помръдна; после бавно, много бавно смъкна стърлинга от рамо и свали предпазителя. Погледът му се премести надясно. Той стисна зъби и усети в устата си вкус на кръв.

„Мамка му“, изкрещя наум.

Мамка му.

Пауъл бе мъртъв, проснат по гръб на една пейка. Окървавените му пръсти още стискаха ремъка на неговата SA80. Холоуей лежеше по очи на покрития с нитове метален под. Уорм бе разперил ръце, лицето му бе разкривено от ужасна агония. В гърлото му имаше огромна дупка, празните му очи гледаха тавана, сякаш търсеха Бог, който му бе обърнал гръб.

Съсредоточи се. Мисли…

Не бе чул никаква стрелба; убиецът — или убийците — бяха използвали безшумни оръжия. Бедните кучи синове — Тофи и останалите — дори не бяха разбрали какво им се е натресло. А това означаваше, че убийците са…

Бързи.

Някаква размазана фигура профуча през периферното му зрение и инстинктът му го накара рязко да отскочи. Куршуми изплющяха по желязната стена и вдигнаха искри, които изгориха лицето му. Скот тежко се строполи на палубата, извъртя се и натисна спусъка. Помещението се изпълни с оглушителния рев на стрелбата, разлетяха се рикоширали, нажежени до бяло куршуми. Скот скочи и хукна.

Обутите му в тежките кубинки крака бъхтеха пода, през ума му прелитаха плановете на платформата — коридори, рампи, кранове, сондажната кула… всичко обаче бе размазано и Скот спря, затаи дъх и хвърли бърз поглед назад. Пристъпи странично през прага и зачака. Дишането му се успокои, професионализмът му го запрати в…

Реалността.

Нищо, никакви признаци на преследване, а…

Фигурата се плъзна пред него, насочила вниманието си някъде нагоре, и по-скоро го усети, отколкото го видя. Намиращата се само на сантиметри от вдигнатото дуло глава рязко се завъртя наляво и Скот се озова срещу две ярки бакърени очи…

Дръпна спусъка.

Светът сякаш експлодира — стърлингът затрещя в тесния коридор. Убиецът се сплеска на стената, натъпкан с цял пълнител куршуми, от ударите им тялото му стоеше право, танцуваше и се гърчеше. Накрая ударникът изцъка на празно и светът се изпълни с внезапна отекваща тишина. Скот бръкна за нов пълнител с покритите си със слуз ръкавици, мъчеше се да не гледа станалия на каша мозък по ръцете си и да не се задуши от барутните газове, изпълващи носа и гърлото му.

Трупът се плъзна на палубата в хлъзгавата локва на собствената си кръв.

Новият пълнител влезе с щракане в гнездото и Скот се огледа наляво и надясно; дишаше бавно и тежко през изпръсканите си с кръв устни. Ушите му звъняха от оглушителната стрелба в тесния метален коридор.

„Какво става, мамка му?“

Прекрачи предпазливо тялото и тръгна към стълбите. Вкопчи се в перилото и се заизкачва към нощта, отваряше си очите на четири. Вятърът бе донесъл буреносни облаци. Горе не се виждаше нищо освен мрак, набразден от диагоналните струи на плющящия дъжд. Внимателно, напрегнал до последно всичките си сетива, Скот измъкна ЕКуба си, завъртя го и стартира сигнала за тревога. Но вместо да примигне както обикновено, устройството не реагира. Скот го зяпна невярващо. През всичките му години в Спиралата машинката не му бе изневерявала нито веднъж.

— Мамка ти.

Отново облиза устни. Успокой се, прошепна глас в ума му. Съсредоточи се.

Владимир. Скот знаеше, че трябва да стигне до руснака. Трябваше да го пази. Да го спаси. Да се измъкнат двамата от това мрачно ръждясало гробище.

Единственото средство за бягство бяха катерите, завързани на понтона от другата страна на платформата. Но най-важният въпрос сега бе колко са убийците?

Един? Пет?

Бяха видели сметката на седмина членове на ударната група. Трябваше да са повече от един. Трябваше. Което означаваше…

Че играта още не е свършила.

Скот надникна през ръба. Оттук платформата приличаше на покрито с нитове уродливо чудовище, хлъзгаво като черно стъкло, проснало се чак до хоризонта. Той погледна към рампата в края, която сякаш се спускаше в нищото.

Не беше далеч.

Но не далеч винаги е прекалено далеч, когато куршумите се забиват под петите ти.

И сега какво? Спринт или чакане?

Закатери се, после клекна на платформата; иглите на дъжда се впиваха в него, вятърът виеше сред хаоса на мислите му, проникваше през плътната военна униформа и го дращеше с ледените си пръсти. Очите му проследяваха всеки контур, който можеше да се види на слабата светлина. Огледа всяка възможна позиция за стрелба. Опита се да реши къде е най-добре да организира засада…

Ако можеше да се промъкне до левия борд на платформата, каютата на Владимир нямаше да е далеч: само няколко стъпки, и — дано! — шибанякът щеше да е там, да го чака, готов да се втурне към спасителните катери… Скот кимна. Цялото му същество жадуваше за поредната доза никотин.

Инстинктът, не друго, го накара да замръзне.

Ето го. Най-ужасния му кошмар.

Студен метал, притиснат в тила му.

— Не — прошепна той.

Понечи да се обърне, но предупредителното смушкване го спря. Той бавно приклекна и остави автомата на палубата.

— Мърдай.

Закрачи… всичко пред него беше размазано. Осъзна, че плаче. Не от страх — вече нямаше място за страх, а от чисто безсилие и отчаяние. От всички шибани начини да го сгащят, от всичките шибани начини да умре…

Изпращяването отекна глухо сред виещия вятър.

Една отпусната фигура се прекатури през парапета и изчезна в кипящата черна вода.

Две бакърени очи студено наблюдаваха падането й.

Миг по-късно некса го нямаше.