Анди Ремик
Спирала (27)

Бъркотията
24

Морето бушуваше; вълните се разбиваха в корпуса на носещия се напред боен кораб. Избухваха ракети и бомби. От палубата се разнасяха оглушителни експлозии; стоманата се тресеше; обгърнати от огън хеликоптери рухваха от небето и пламъците им угасваха в ледените води. Трещяха картечници, куршуми избиваха искри от метала.

От един от хеликоптерите в бушуващото море се спусна малък черен съд. Понесе се с невероятна бързина и напълно безшумно във водата, разсичаше вълните, прелиташе над тях, докато не стигна до крайцера и не се залепи за металното му туловище.

Двамата на борда вдигнаха палци. Джем си свали очилата и впери поглед в очите на Слейтър. Стиснаха си ръцете.

— Това е — каза Джем.

— Късмет, приятел.

— Ако не се върна… кажи на Ники, че я обичам.

Слейтър избухна в смях.

— И чувам подобни сантименталности от Краля на порното?

— Сериозно ти говоря.

— За тебе винаги. — Слейтър се усмихна топло.

— Пет минути. После се омитай.

— Пет минути — повтори Слейтър, сложи си очилата, вдигна картечницата и огледа бушуващото в небето сражение, пламналото небе, хаоса от куршуми, бомби и бясно въртящи се перки. Трещяха оръжия — толкова много оръжия, сякаш целият свят бе потопен във война — и в огън. Оранжевите пламъци разсипаха сивите буреносни облаци.

— Късмет, братко.

— Късметът в случая си е ебал майката — ухили се Джем, хвана здраво големия черен куфар, скочи заднешком през борда на малкия катер и моментално потъна в кипящата черна бездна.

Няколко мига Слейтър гледаше излизащите на повърхността мехурчета, след което насочи усилията си към задържането на връзката между катера и крайцера. Двата съда бяха толкова близко един до друг, че виждаше нитовете по корпуса; толкова близо, че можеше да протегне ръка и да докосне студения черен метал.

Кимна.

Трябва да се въздаде правосъдие. Да се сервира по-точно — чиния напалмови спагети с ядрен десерт.

 

 

Команчито рязко зави, понесе се около огромните оръдейни кули — толкова близко, че Картър можеше да различи перилата и прозорците на каютите. Зави и мина покрай още оръдейни кули, които сипеха огън и снаряди към небето. Корабът прелетя покрай него като безумно размазано петно. Команчито ревеше над бушуващия океан. Картър направи завой и кацна на палубата със звън на метал, подобен на удара от сблъсък на мечове. Перките с вой намалиха оборотите.

„Това е капан“ — спокойно се обади Кейд.

— Изобщо не ми пука — озъби му се Картър.

Отвори кабината и вятърът и дъждът се втурнаха вътре, зажилиха кожата му. Стана, прекрачи ръба, приведе се и скочи на палубата. Металът глухо изкънтя под кубинките му. Усети тънкия слой лед под краката си.

Над главата му се носеха хеликоптери с трещящи картечници. Ракета излетя от палубата, един от хеликоптерите се превърна в огнена топка топяща се стомана и рухна в ледения океан.

Картър се огледа. Съсредоточи се. Ориентира се. Погледът му обходи черната палуба, осветявана от блясъците в небето. Не видя никого. Стисна верния си браунинг — слабо успокоение, но оръжието поне му даваше възможност да дари гореща метална смърт на всеки, който се осмели да го приближи.

Наташа.

Къде ли можеше да е?

С Фойхтер.

— Мръсник! — изръмжа Картър и бързо тръгна по хлъзгавата метална палуба, оглеждаше мостици и площадки, входове и прозорци. Всичко изглеждаше безумно, напълно безумно и Картър усети как теглото на живота му се вдига от раменете му, защото вече нямаше значение, вече нищо нямаше значение и ако му бе писано да умре, то…

Така да бъде.

Хукна към най-близката врата. Всичко се случи едновременно — чу се оглушителен гръм, някакъв хеликоптер се понесе покрай него — ниско, застрашително ниско, Картър се извъртя, клекна, вдигна браунинга си нагоре към…

„Нищо“ — прошепна Кейд.

Зад него от сенките изникна Фойхтер, подобно на призрак или демон от оня свят. Държеше малък черен пистолет, изражението му бе почти безметежно.

Картър се обърна и Фойхтер кимна бавно, усмихна се и показа големите си зъби.

— Господин Картър, очакваме ви.

Картър не откъсваше поглед от дулото, насочено право в сърцето му…

Опита се да скрие смайването си.

— Нали те убих.

— Не. Само умирах. Има малка разлика. Богове, каква болка понесох от вашите ръце, господин Картър… ще е удоволствие да гледам как най-сетне се освобождавате като влечуго от тази смъртна обвивка. А сега, пистолета, ако обичате.

— Защо мислиш, че ще ти го дам?

Експлозия разтресе кораба. Фойхтер дори не трепна, само кимна към някого зад Картър. Той се обърна. Зад гърба му стояха три некса. Бакърените им очи светеха; бяха облечени в черно и носеха пистолети и преметнати през рамо автомати. Бяха се появили от нищото и за свой срам Картър не ги бе чул. Тези изглеждаха някак различно от другите нексове, които бе виждал. Бяха като че ли по-едри, по-плещести.

— Досега сте се срещали с кастата на разузнавачите, с 5-нексовете — каза Фойхтер. — Тези са различни. Те… е, те са от кастата на воините.

Картър облиза устни и се усмихна.

— Наташа тук ли е?

— Тук е. Настоява за удоволствието от вашата компания. Готова е да плаче и да вие в ръцете ви, иска една прощална целувка, преди и двамата да умрете. Оттук, господин Картър. Нека ви покажа рая, който изграждаме.

— Рай?

— Раят на модерната технология — каза Фойхтер, направи знак с пистолета и Картър позволи да му отнемат браунинга. — Насам.

„Ах ти, скапаняк долен“ — изсъска Кейд.

Картър пристъпи напред.

Към черната врата.

И към зейналата паст на несигурността зад нея.

 

 

Фойхтер го поведе по полуосветени коридори с метални подове и решетки. Светлината идваше отдолу и сега, далеч от вятъра, дъжда и леда, Картър чуваше дълбокото далечно бръмчене на огромните двигатели на крайцера.

Фойхтер вървеше пред него и гърбът му бе идеална мишена. И въпреки това Картър долавяше нещо — някаква разлика. Вратът и тилът му. Сега представляваха заздравяваща тъкан — набръчкана и яркорозова; косата му започваше да расте, но все още бе рядка. И космите бяха черни и къдрави. Различни. Ненормални…

Картър потрепери. Какво ставаше, мамка му?

Хвърли поглед назад. Нексовете го следваха, насочили оръжия в гърба му.

Продължи да крачи след Фойхтер.

Не му оставаше кой знае какъв избор.

Спускаха се. Стръмна спирална стълба водеше към недрата на кораба. Металът под пръстите му бе студен и Картър усети как умът му се замъглява; усети присъствието на Кейд — спотайваше се, наблюдаваше, без да предлага нищо.

Добре, каза Картър на мрачния си двойник.

Дръж си шибания нос далеч оттук.

Това е моя битка и ще я проведа сам.

Стигнаха до по-широки коридори, в които кипеше оживена дейност. Нексове с изпити лица сновяха насам-натам, без маски, и Картър видя странните им безполови лица. Много подобни едно на друго, но същевременно индивидуални. Различни.

— Фойхтер, какво са нексовете?

— Мълчи.

— Или какво? Ще ме застреляш ли? — засмя се Картър. Огледа Фойхтер от глава до пети. Усмивката му бе сладникава и противна. — Хайде, Фойхтер, отговори на въпроса ми.

Фойхтер спря. Обърна се. Погледът му бе изгарящ.

— Те са хора, Картър, също като теб и мен. Но са убийци, невероятно добри убийци. Нали уж бяхте приятели с Гол? Нима искаш да ми кажеш, че никога не ти е обяснявал що за феномен са нексовете? — Фойхтер се подсмихна. — Ние — Гол, Дюрел и аз — работихме върху тях, или по-скоро продължихме работата по един проект, Nx5, наричан също Некрос — или Некс. Първите стъпки са били направени през 50-те години на 20 век от предшествениците ни, когато Америка и Русия си играели на Студената война и разработвали ядрени оръжия и междуконтинентални ракети. Ние продължихме изследванията в края на 90-те. Да, по онова време открихме много неща. Много неща, които Спиралата би предпочела да си останат в тайна. Те спряха финансирането на проекта Некс. Образците ни бяха убити и трябваше да се преориентираме към други, по-морални области.

Фойхтер се обърна и тръгна. Картър го последва.

— Дюрел и Гол — и ужасите, които създадоха! — Фойхтер се изкиска. Смехът му бе студен. Смразяващ. Кошмар, превърнал се в реалност.

Картър настръхна. Пак погледна нексовете. Имаше нещо странно в тези хора, в тези убийци, които го преследваха от толкова време, които едва не бяха изтребили ударните групи… но не можеше да определи точно какво.

Фойхтер спря.

Една врата се плъзна настрани и Фойхтер въведе Картър в помещение с масивен контролен панел. Покрай стените бяха наредени компютри, светлините им проблясваха като полудели. Мониторите по лавиците показваха военноморски и военновъздушни операции. И там, на отсрещната стена, зад малък черен терминал седеше Наташа…

— Натс!

— Картър! — Тя скочи, втурна се към него и се хвърли в обятията му. Картър я целуна, после се отдръпна и се взря в насълзените й очи.

— Заловиха ме — изплака тя. — Не съм те предала, Картър, честна дума… казаха, че съм тяхната застраховка, че ще направиш каквото поискат, за да не ме убият…

— Да бе, да — рязко я прекъсна Фойхтер, отиде до малкия черен терминал и остави браунинга на металната лавица. Натисна някакво копче. Метални плочи се завъртяха спираловидно от върха на терминала и откриха малък черен куб. — Вижте. Това е QIII. Впечатлен ли сте, господин Картър?

— Това ли е?

— Да, това е. Но повярвайте, онова, което му липсва откъм естетическа страна, се компенсира неизмеримо от възможностите му. Благодарете на вашия спасител, господин Картър.

— Моят… спасител ли?

— Задайте си въпроса — защо заловихме Наташа? Защо просто не ви застрелях горе на палубата? Да не мислите, че ми е притрябвало да отговарям на шибаните ви въпроси? Да не мислите, че бих ви оставил да живеете дори с една секунда повече? Не… Но QIII е объркан от вас, господин Картър. Той е в състояние да предвиди каквото и да било, всичко — с изключение на вашите действия… и това безпокои процесора, безпокои и нас. QIII смята, че у вас има нещо странно, господин Картър. Нещо тъмно вътре във вас, което ви прави невъобразимо опасен. И смята да се добере до тайната ви — дори ако се наложи да съсипе душата ви, дори да се наложи в крайна сметка да ви убие.

Фойхтер се усмихна, обърна се и прокара пръст по студения кубичен процесор.

Той тихо бръмчеше.

— Но от какво се страхува? — попита Картър. — Че пак ще те застрелям ли?

Фойхтер рязко и невероятно плавно се обърна. И се усмихна.

— Нека ви предупредя — всъщност Дюрел ви иска жив, както и процесорът. Не и аз. Не ме предизвиквайте, или ще ме принудите да стана лош. Сега QIII е напълно действащ, както видяхте с очите си, когато вашата жалка групичка долетя да се срещне със създателите си — скоро ще видите пълните мащаби на нашия план.

— Какво, да завладеете света ли? — презрително рече Картър. Фойхтер се изсмя.

— Ама че сте наивен, Картър. Вие сте съвсем, съвсем прост. Във вашия свят всичко е черно и бяло. Не и в моя. Спиралата имаше своята власт, своето шибано време. Но злоупотреби с него. Погледнете нещата такива, каквито са… Те ме отвращават. Имат върховната сила и въпреки това злото тържествува, зли хора вървят по света с оръжия и бомби. Всичко е прецакано до неузнаваемост, Картър. Спиралата… навремето смятах, че са силни. Но не, Спиралата е слаба, Картър. Тя затлъстя и се изнежи от победите си. Настъпи време за промяна… време е силните да управляват с железен юмрук и ние ще го направим. Ще се отплатим със същото. Ще унищожим злото. Ще превърнем света в едно по-добро място и ще накараме Бог да се гордее с човечеството.

Фойхтер се отдалечи от процесора.

Във въздуха се появи бял глобус. По повърхността му заиграха цветове и нарисуваха лазерна симулация на Земята. Около нея обикаляха сателити и докато сферата се разширяваше и въртеше, Картър виждаше движенията по нея — флотилии, ескадрили, батальони, движещи се по светлинния глобус.

Вратата се отвори. Появи се огромен атлетичен воин — некс, следван от влачеща се фигура в тежка тъмна роба. Лицето й бе скрито, раменете сякаш бяха свити от болка. Нексът кимна на Фойхтер и той се усмихна. Картър с безпокойство забеляза фиксирания в него бакърен поглед.

— Това е Крейл — каза Фойхтер и се обърна към Картър. — Срещнал си половинката му в Африка. И си унищожил лицето й с куршумите си. Крейл ме помоли за лична услуга. Иска да потанцува с теб, Картър. Иска да ти покаже какво означава болка. QIII те иска жив. А аз просто искам да страдаш.

Погледът на Картър се премести от огромния некс към другата фигура. Беше отишла до глобуса. От робата се подаде сбръчкана почерняла ръка, протегна се към цифровата холограма и се окъпа в призрачната светлина.

Фигурата се разсмя — дълбоко и мелодично.

— Е, значи се срещнахме, господин Картър.

— Ти би трябвало да си Дюрел.

— Би трябвало.

— И командваш това шибано джафкащо псе Фойхтер.

— Да. Нека ви покажа на какво сме способни.

Внезапно глобусът се завъртя с невероятна скорост и показа крайцера и бушуващата в небето над него битка.

— Наистина сте привилегирован да видите с очите си този момент, господин Картър…

Черната сгърчена ръка на Дюрел изпълни сложна серия движения. Над и върху глобуса потече текст и бръмченето на процесора се засили…

Наташа ахна.

— Той… прави го…

Картър гледаше студено как…

Битката се развиваше зле. Ударните групи измираха. И тъкмо когато изглеждаше, че нещата не могат да се влошат повече, Свещеника видя как притъмнялото небе избухва в лазерна светлина… колона бял огън се стрелна от небето и пръсна едно апачи на нажежени стоманени парчета, които със съскане заваляха над бушуващия океан. Свещеника преглътна, примигна и погледна нагоре. И вярата му се разклати. QIII показваше всичко. Показа унищожителния лазерен лъч, изстрелян от овладения руски спътник „Хищник“. Показа в близък план апачито и сражаващия се екипаж. Избухна ослепително ярко сияние. Изпаряваща се кръв. Откъсваща се от лица, ръце и гърла плът. Писъци — за части от секундата.

 

 

SPlQ^/oKEY^PTIONALyoWsmeterJnstalled,,^’

HKLM,% KEY_OPTIONAL%, netwatch’,, netwatch’

tracking… located Russian SAT 576 #####

tracking… locked.

script engaged script locking engaged

launch sequqnce initiated=treat=demolsquad

co-ords 234.456.557.212-eq% 345.331

conf ig=armed and targeted

satellite lasers=granted

 

 

Битката се развиваше зле. Ударните групи измираха. И тъкмо когато изглеждаше, че нещата не могат да се влошат повече, Свещеника видя как притъмнялото небе избухва в лазерна светлина… колона бял огън се стрелна от небето и пръсна едно апачи на нажежени стоманени парчета, които със съскане заваляха над бушуващия океан.

Свещеника преглътна, примигна и погледна нагоре.

И вярата му се разклати.

 

 

QIII показваше всичко.

Показа унищожителния лазерен лъч, изстрелян от овладения руски спътник „Хищник“.

Показа в близък план апачито и сражаващия се екипаж.

Избухна ослепително ярко сияние.

Изпаряваща се кръв.

Откъсваща се от лица, ръце и гърла плът.

Писъци — за части от секундата.

Смърт.

И експлозия от валяща стомана…

Картър стисна зъби. Отстъпи плавно от Наташа и погледът му обходи помещението — некса Крейл, Фойхтер и Дюрел.

— Вие сте луди! — изръмжа той.

— Тъкмо обратното, господин Картър — отвърна Дюрел и скритото му лице се обърна към него. — Ние сме съвсем с ума си. Просто се опитваме да правим онова, което е правилно — според собствената ни дефиниция на термина. Виждате ли QIII? Глобусът се върти, доста добро светлинно шоу… но преди тридесет секунди той блокира световните банки — всички до една. Сега ги контролира. Овладял е всеки сателит, обикалящ около планетата. Контролира армиите на всички страни — военновъздушните им сили, танковете, пехотата им… техните ядрени оръжия. След малко ще изляза с изявление до правителствата на Великите сили — да предадат страните си на мен в замяна на живота си. И тогава… тогава ще изиграем играта на Спиралата по моя начин.

Гласът му се бе засилил, изпълнен с гняв и, според преценката на Картър — с лудост.

Черната саката ръка се появи отново и докосна процесора. Внезапно светлината угасна и Картър примигна…

Фойхтер тръгна към вратата след Дюрел. Движеше се почти безгрижно. Арогантността му бе абсолютна. Позицията му на силен — очевидна. Спря и се обърна към Картър, когато Дюрел изчезна с QIII…

— Питахте ме за нексовете и какво представляват. Чувствам се задължен да ви предоставя отговорите. Покажи му, Крейл. Обясни уменията си. Ох, господин Картър, това пале смята, че е дошло време да се учите.

Огромният некс направи крачка напред. Протегна ръце, сграбчи плътно прилепналата си униформа и я свали през главата си. Тялото му бе невероятно мускулесто. А върху гърдите му проблясваха…

— Люспи? — Картър се намръщи.

— Броня — с грейнали очи каза Фойхтер. — През 50-те, когато американците и руснаците открили радостите на ядреното оръжие, установили и че много насекоми притежават, така да се каже, естествено вградени свойства, за които ние, хората, можем само да им завиждаме. Спиралата основа изследователски центрове, чиято цел бе да установят защо насекомите са толкова издръжливи, толкова яки, толкова откровено и шибано смъртоносни. Откъсни крак на паяк — той няма да умре. Може да го боли, но неговата яка генетична структура е сила, която не е за пренебрегване. Вземете хлебарките — те са изключително издръжливи на радиация. Защо? Защо трябва да е така, мамка му? След дългогодишни изследвания се появиха и отговорите — генетичното кодиране е наистина чудо — и тогава Дюрел и Гол направиха следващата крачка — разработването на върховния код, способен да действа на съвременните ядрени, биологични и химични бойни полета!

— Мислех, че всички те са били унищожени — обади се Наташа. — Още тогава, в Германия. Гол каза, че били изтребени.

Фойхтер се извърна към нея.

— О, не, сладурче. Дюрел, моя милост и татко ти бяхме много заети. Наричаме го Объркано смесване — взимаш човек и насекомо, или серия насекоми и — за бога, това адски ще ви хареса — завиваш на спирала генетичните нишки. Приемникът — генетичната структура на насекомите е доста паразитна по принцип — приемникът получава цяла група нови свойства. Издръжливост срещу химични, биологични и радиоактивни оръжия; невероятно подсилена имунна система; неимоверно висок праг на болка, по-бързи реакции, рефлекси, мисловни процеси. Кожата им се втвърдява, някои се сдобиват е външна и вътрешна броня, защитаваща органите и костите. Те се превръщат в невероятно смъртоносни и безжалостни машини за убиване. Стават съвършени войници. Способността им да се възстановяват се увеличава неимоверно, господин Картър. И именно затова не съм мъртъв. Именно затова вашите куршуми и огънят не ме убиха… Аз съм некс, Картър. В научния свят е добре известно, че всеки истински учен с готовност провежда експериментите си върху самия себе си… Аз бях първият некс. Първият истински некс.

Картър стоеше с отворена уста. Хвърли поглед към Наташа. Бе пребледняла.

— Кажи му останалото — обади се тя.

Фойхтер сви рамене.

— Какво друго има за казване? Нексовете са смес между човек и насекомо — нищо повече. Човекът намери начин да допълни онова, което Природата му е отказала. Човекът намери начин да лекува.

— Кажи му защо Спиралата е прекратила проекта и е унищожила опитните образци — изсъска Наташа.

Фойхтер отново сви рамене. Едва-едва.

— Това променя състоянието на ума ти — тихо каза Наташа. — Лишаваш се от всякакви емоции. Губиш способността да се грижиш, да обичаш, да отглеждаш. Умът ти става като ума на насекомо. Превръщаш се в човек, готов да предаде всичко, което е познавал, което е обичал.

Картър сведе поглед. Кейд крещеше в главата му. Заля го вълна от болка. Някъде далече се чу мощен тътен. „Убий го, убий го веднага и да се разкарваме оттук…“ — фучеше Кейд в ума му…

В помещението влезе друга фигура. Фойхтер заговори тихо, после се усмихна и прошепна:

— Май ме викат за няколко минути — колкото да завладеем света. Крейл, покажи му колко са се развили нексовете… Той иска отговори — дай му ги…

И излезе.

Тримата въоръжени некса сграбчиха Наташа. Всичко всъщност се случи едновременно. Огромният мускулест и брониран Крейл пристъпи напред с крива усмивка и съскане — и метна пистолета си настрани. Оръжието изтрака в стената, тъмната броня на корема проблесна на слабата светлина, безполовото лице под късата тъмна коса — настръхнали черни власинки на насекомо — бе спокойно, отпуснато. Бе готов да убива…

Картър изкрещя и се втурна напред…

Крейл скочи да го посрещне…

Сблъскаха се във въздуха и си размениха серия удари с такава скорост, че човешко око едва ли би могло да ги проследи. Разделиха се, стъпиха едновременно на крака и се извъртяха върху матовия черен метален под на оперативния център…

Крейл се усмихна.

— Ще те накарам да страдаш, както не си страдал никога.

Картър погледна към Наташа — нексовете я влачеха към вратата, — но тя бе прекалено заета със своите собствени шибани проблеми…

— Ще ти го начукам в мозъка! — озъби се Картър.

Крейл нападна със серия удари. Картър блокира, отмести се, блокира отново и нанесе къс десен в челюстта му. После скочи и изрита Крейл в гърдите и той се стовари на пода със сумтене. Но веднага скочи високо във въздуха и двата му лакътя се понесоха надолу към Картър, който се извъртя с невероятна скорост и ударът на Крейл срещна единствено въздух. Крейл стъпи на пода; кракът му полетя нагоре, изрита Картър в гърдите и го запрати във въздуха. Картър се стовари с трясък на пода и се претърколи. Кубинките на Крейл се приземиха на мястото, където допреди миг бе лицето му. Двамата започнаха да обикалят в кръг, ръмжаха като вкарани в клетка тигри.

— Станал си по-бавен на дърти години — каза Крейл.

Картър се разсмя.

— Все още не се чувствам мъртъв.

— Ще се почувстваш — каза Крейл и очите му проблеснаха. — Не разбираш ли? Играя си с теб. Ебавам се с теб. Ти си бавен в сравнение с мен, Картър. Ти си слаб. Ще ти причиня такава болка, каквато ти причини на Шарей. Ще те пратя при нея и тя ще пороби душата ти…

— Спри да дрънкаш и ми покажи — озъби се Картър.

Приближиха се един към друг.

Предпазливо.

Картър нанесе сложна серия удари, мушкания, къси удари и ъперкъти. Крейл ги блокира всичките и отвърна с ритник. Картър се метна настрани, сграбчи крака му и стовари лакът в слънчевия му сплит, но Крейл се извъртя във въздуха, изрита го в лицето с пета и го просна на твърдия метален под…

Картър изкрещя и се опита да защити с ръце кървящото си лице.

— Не! — изкрещя Наташа.

Крейл стъпи на пода, приклекна, изправи се. Закрачи напред. Погледна надолу. Хвърли се внезапно и стовари с цялата си тежест лакътя си в гърдите на Картър. Чу се пукане на гръдна кост. Картър отново изкрещя, ръцете му неочаквано се стрелнаха напред, сграбчиха главата на Крейл и я заблъскаха в пода — веднъж, два, три пъти, Крейл успя да се отскубне и запълзя по металния под, ослепен, раздиран от кашлица, замаян…

Картър изпъшка се изправи. Болката изгаряше гърдите му; с мъка успя да си поеме дъх. Опипа гърдите си, после изгледа кръвнишки Крейл, който тръскаше глава. От счупения му нос течеше кръв.

Корабът се тресеше. Чуха се далечни писъци и яростно скърцане на стомана. Проехтя експлозия и се разнесе нисък метален стон.

Крейл се ухили гадно.

И атакува…

Картър събра всичките си сили. Удряха, блокираха, затанцуваха в кръг. Крейл атакува отново и нанесе ритник от въздуха — Картър едва го избягна. Последва втори удар и Картър отстъпи, преди да блокира урагана от крошета, след което отвърна с комбинация удари и ритници, които принудиха некса да отстъпи за миг…

Отново започнаха да обикалят в кръг. Картър дишаше тежко, от челото му се стичаше пот. Крейл изглеждаше недокоснат.

— Мислех, че си по-бърз — каза Картър.

— По-бърз съм от теб.

— Покажи ми тогава, нещастнико!

Крейл изрева и се втурна напред. Атаката му бе толкова силна и бърза, че Картър отстъпи, обзет от паника пред бесния ураган от удари и ритници. Едва успяваше да ги избягва и блокира. Получи удар в гърлото, олюля се и отстъпи. Гърбът му опря в компютрите на стената.

Крейл стоеше задъхан и се усмихваше злобно.

— Картър! — изкрещя Наташа. Бореше се с тримата, които я държаха; даваше си сметка, че дори да стане чудо и Картър да успее да убие Крейл, ще му се наложи да се справя с още трима въоръжени противници.

Картър стискаше…

гърлото си…

Стискаше го в опит да си поеме дъх…

Болката го пронизваше. От очите му се стичаха сълзи. Избърса ги с окървавените си ръце, погледна злобните очи на Крейл и разбра. Разбра, че е надминат. Разбра, че е победен. Разбра, че е мъртъв…

— Само това ли можеш? — изхриптя той. — Нали уж си воин. Шибаната ти половинка се представи по-добре…

Очите на Крейл се разшириха и усмивката му изчезна. Той изрева и отново се втурна напред. Картър избягна серия удари и се метна над металните решетки към стената, към лавицата и към забравения…

Пистолет.

Пръстите му се вкопчиха в дръжката на браунинга, захвърлен небрежно от Фойхтер. Ръката му стисна познатото тежко оръжие и сграбчил своя 9-милиметров брат, Картър се извъртя по гръб и насочи пистолета към Крейл, който внезапно спря и приклекна…

Й се разсмя.

Картър натисна спусъка.

Пистолетът изрита и куршумът излетя от цевта. Крейл се метна вляво и куршумът се заби в компютрите. Посипаха се искри. Картър се претърколи и насочи браунинга за втори изстрел…

Чу металните изщраквания и въпреки болката в гърдите и протестите на тялото си се хвърли напред, когато тримата други нексове откриха огън. Претърколи се е трясък върху някакъв метален панел, намери прикритие зад една ниска пейка и надзърна иззад ръба й. Куршумите свистяха из помещението и рикошираха сред дъжд от искри. Браунингът отлетя от ръката му и силен удар го отхвърли настрани. Останал без въздух, Картър се стовари тежко на пода. Болката го разкъсваше. Разсмя се с пълна с кръв и слюнка уста. Сянката на Крейл надвисна отгоре му.

„Дай на мен — прошепна Кейд. — Дай да му видя сметката на тоя задръстеняк“.

Сам ще му видя сметката, озъби му се Картър и измъкна дългото черно острие от скритата кания в кубинката. В нормална ситуация никога не му се бе случвало да прибягва до ножове… но в случая ситуацията бе далеч от нормалната, а освен това бързо губеше вяра, търпение и сили. Крейл се надвеси над него и Картър нанесе свиреп удар с камата право в слабините му, усети как острието с лекота разрязва плът и мускули. Топлата червена кръв рукна по юмрука му и той изви ножа настрани, преди да го извади. Крейл се олюля и бавно се свлече на колене. Картър стана, оплискан в кръвта на некса, замахна и запрати камата през помещението. Острието се заби в окото на единия от държащите Наташа нексове, той се просна по лице без звук и се загърчи на пода в локва кръв. Към Картър полетяха куршуми и той приклекна. Над главата му се посипаха искри. Двамата други нексове измъкнаха крещящата Наташа от стаята… и внезапно се възцари тишина…

Нарушавана единствено от стоновете и скимтенето на Крейл.

Картър се изправи и се огледа. Взе пистолета си — бе станал хлъзгав от кръвта — и тръгна към гърчещия се Крейл. Ръцете на некса бяха покрити с червена каша. Той вдигна изкривеното си от болка и ярост лице към Картър и облиза тънките си побелели устни.

И Картър почувства…

Съжаление. Не гняв, не омраза. Просто съжаление към нещастното гърчещо се създание в краката си.

Вдигна браунинга. Избърса потта, кръвта и лигите от лицето си.

И прати куршум в лицето на Крейл, за да сложи край на мъченията му.