Анди Ремик
Спирала (22)

Детонация
19

Дълбоко мрачно пространство зейна между Джем и австрийската долина далеч долу.

Световъртежът го удари с юмрука си. Чуваше се слабо бръмчене, докато се носеше по дебелото стоманено въже — мъничка люлееща се фигура, увиснала над безкрайния мрак, отворил огромната си лигава паст и очакващ да погълне късче вкусна плът. Джем събра крака, вдигна колене до гърдите си и се съсредоточи.

Мракът се носеше покрай него във вихър от дъжд и вятър.

Студените капки жилеха очите му, непрекъснато трябваше да мига, за да вижда.

Сърцето му биеше бясно.

Под и пред него Камъс изглеждаше като слабо осветен правоъгълник. Дори докато летеше в мрака, можеше да види как товарните хеликоптери продължават да напускат старата база. Погледна вдясно и видя Свещеника — не му отстъпваше по скорост в това безумно спускане; бе вдигнал ръце високо над главата си и се олюляваше в синхрон с въжетата.

Дебелите въжета се спускаха от началото на лифта до централната „отпусната“ част по средата над долината, след което се издигаха нагоре към Камъс, който се намираше малко по-ниско от началната им точка. Джем прелетя през първия участък, стигна до най-долната точка и усети как скоростта му рязко пада. Натисна с палец едно малко ключе на плъзгача и задейства мъничкия двигател в устройството. Скоростта му се увеличи, Джем прелетя през най-ниската точка и продължи нагоре към базата.

Огромното туловище на Гросглокнер се извиси пред и около него. Поръсените със сняг и лед дървета изглеждаха миниатюрни. Отпред, издълбан в сърцето на планината, приближаваше самият Камъс.

По-скоро усети, отколкото видя, че Свещеника започна да намалява скоростта. Помисли си, че нещо не е наред, и също забави изкачването си, и погледна партньора си в това ексцентрично цирково представление. Двамата спряха.

Вече бяха много по-близо и можеха да наблюдават активността в базата. Свещеника извади цифровия си бинокъл и огледа сцената, увиснал на една ръка.

Джем облиза устни. Беше потен под мократа качулка. Ръцете и раменете започваха да го болят. Разкърши врат и погледна надолу: краката му се олюляваха безпомощно над бездната. Някакво малко демонче в главата му се обади подигравателно — ами ако плъзгачът се повреди? Ами ако си останеш заседнал тук? Ами ако ви видят и започнат да стрелят?

Усмихна се. Вятърът го подмяташе. Дъждът шибаше в очите му.

Не бих се отказал за нищо на света, помисли си.

Свещеника му направи знак и му метна бинокъла. Джем го улови, увисна на една ръка и погледна към базата. Бяха останали осем хеликоптера. Имаше и много нексове, облечени в сиво и черно. Повечето се качваха в товарните чинук. Забеляза и други, по-малки черни машини.

Най-после ги открихме тия гадове, каза си и се намръщи.

А сега какво?

Хеликоптерите „Чинук“ и другите, по-малките, се издигнаха над Камъс и се понесоха в мрака, две товарни машини останаха на платформата. Джем се обърна към Свещеника и попита със знаци:

„Влизаме ли?“

„Да. Напускат базата. Скоро ще е прекалено късно“.

Страхотно, помисли си Джем. Тъкмо ги намерихме, а шибаняците напускат кораба като плъхове. Прибра бинокъла, прехвърли автомата си отпред и свали предпазителя. С дясната си ръка отново включи двигателя на плъзгача и усети как машинката започва да набира скорост. На съседното въже Свещеника изпълни същата процедура, като се люлееше бясно.

Понесоха се в нощта към широката ярко осветена площадка, изсечена в склона на Гросглокнер. На нея бяха струпани поръсени със скреж огромни контейнери. Двата товарни хеликоптера бяха приклекнали мълчаливо.

Мозъкът му започна да изчислява. Трима пазачи, четирима, петима. Вече различаваше оръжията им, а когато погледна нагоре, видя и мястото, където пристигаха кабините — и където щеше да свърши лудото им пътешествие.

Отляво се разнесе автоматична стрелба. Блесна ярка светлина и от нищото се появи малък черен хеликоптер. Джем изкрещя, когато куршумите запищяха около него, извъртя се в дъжда и видя пламъците от цевите на картечниците на хеликоптера — и в същия миг собственият му автомат зарита в ръката му…

Пазачите в базата се разтичаха по бетонната площадка, вдигнаха оръжията си и затърсиха в нощта. Свещеника изсипа отгоре им дъжд от куршуми. Джем се беше извъртял, летеше заднишком по дебелото въже — хеликоптерът бе над него — и проклинаше гадния си късмет…

Как ги бяха видели?

Страж ли бяха имали? Патрулиращият хеликоптер?

Вече нямаше значение. Важни бяха единствено…

Куршумите. Свистяха покрай него. Джем изпразни пълнителя и го пусна да падне в мрачната бездна долу, сред струите леден дъжд. Хеликоптерът направи широк завой, прожекторът му разсече небето и отново спря върху него, като този път освети и Свещеника. Покрай двамата запищяха още куршуми. Джем пъхна нов пълнител в автомата и го вдигна напред с една ръка, като пистолет.

— С мен ли ще се ебаваш? — изръмжа и се прицели в приближаващия хеликоптер с ревящите му картечници и яркия прожектор. Куршумите полетяха в мрака, начертаха линия по кабината, напълниха я с пръснато стъкло и се забиха в тялото на пилота-некс, като пръснаха фонтани кръв. Машината рязко се килна, носът й се насочи надолу и с бясно въртящи се перки тя се понесе право към…

Джем и Свещеника.

За миг Джем улови погледа на партньора си — изпълнен с лудост, гняв и сила. Куршуми свистяха край тях от платформата. Двамата едновременно стигнаха до крайната точка и скочиха…

Неуправляемият хеликоптер се блъсна в първото въже, перките му го забърсаха, блеснаха искри, чу се изпращяване и към небето се вдигнаха пламъци и черен пушек.

Джем и Свещеника пропадаха през мрака. Краката им докоснаха ръба на заледения парапет. Претърколиха се по хлъзгавата платформа. Пламъците разцъфнаха съвсем близо и около тях се понесоха късове горяща стомана от перките.

Небето гореше.

Огънят угасна толкова бързо, колкото се бе появил.

Джем се изправи точно когато се появи първият некс. Изстреля пет куршума в черната маска на убиеца и той рухна, без да издаде нито звук. Джем погледна вдясно, но Свещеника беше изчезнал.

Изтича зад контейнерите, спря и приклекна. Долови миризмата на нещо горящо, вдигна ръка към главата си и напипа нагорещено парче пластмаса — бе опърлило косата му, след като бе прогорило качулката. Хвърли го на земята.

Проехтя стрелба, последвана от ответен огън. Чуха се две тупвания — две тела рухнаха на бетона. Джем клекна до стената под прикритието на сенките и се огледа. Пред него се простираше въздушната площадка на Камъс. Светлините бяха угаснали и всичко тънеше в мрак.

И в тишина…

Някъде отзад се чу странен скърцащ звук. Джем отново се съсредоточи върху огромната, осеяна с контейнери площадка. Райско място за снайперисти. Проблемът бе, че той не беше снайперист.

Колко са пазачите? Нексовете, поправи се.

Петима. Трима са мъртви. Значи остават…

Видя двамата оцелели. Действаха като екип. Гледаше ги как се движат гъвкаво из сенките до купчината контейнери — от онези, които се използват за транспортиране с камиони. Видя как ловко се изкачват по тях и изчезват. Погледът му се стрелна към товарните хеликоптери — изоставени като дивеч, очакващ последния смъртоносен удар.

Остана приклекнал на мястото си. Отново чу странното скърцане — то се засили и премина в писък. Видя един от кабелите да се люлее неистово на вятъра и осъзна, че именно той му говори…

Опасност, каза скърцащо гласът.

Скъсано ли беше въжето?

Видя Свещеника. Движеше се предпазливо в сенките и Джем осъзна — прекалено късно, — че нексовете са заобиколили огромния мъж и сега са точно над него. Глокът се озова в ръката му и Джем започна да стреля…

Куршумите избиха искри от контейнерите и оставиха бразди в бетона. Свещеника рязко се извъртя… и с писък на разкъсван метал едно от огромните въжета на лифта се скъса. Оглушителен вой отекна над площадката и в долината долу. Едната половина полетя в черната пропаст, а другата се понесе към базата като дебела колкото китка гарота, която разсече дъжда и се заизвива като змия с огромна скорост по бетона…

Свещеника подскочи с невероятна за такъв едър човек бързина. Нексовете откриха огън от контейнерите. Въжето стигна до механизма на лифта, завъртя се и полетя през контейнерите, разбиваше дървото като стоманен юмрук и разсичаше всичко; удряше контейнерите с оглушителни трясъци, разкъсваше металната им обшивка, сграбчваше ги в мощната си хватка и ги влачеше с писък по бетона.

Изгубилите равновесие нексове скочиха, за да избегнат опасността.

Куршумите на Джем ги разсякоха на две.

Разнесоха се още трясъци — контейнерите се блъснаха в стената и най-сетне спряха. Дъждът продължаваше да се лее и Джем, все още приклекнал като навита пружина, се изправи и кимна на Свещеника. Двамата тръгнаха предпазливо към хеликоптерите, като оглеждаха опустошението — скъсаното въже, размазаните контейнери, телата и горящите останки от черния хеликоптер.

— Хубаво тихо влизане, а? — каза Джем, нави качулката си над очите, избърса потта от лицето си и запали цигара.

— Можеше да мине и по-гладко — съгласи се Свещеника.

— Колко време имаме според теб?

— Около половин час, ако сме късметлии — отвърна Свещеника. — Надявам се, че пилотът на хеликоптера не е имал време да се свърже с приятелите си, иначе ще си имаме компания по-скоро, отколкото ни се ще. Е, може пък Бог да ни се усмихва и всичко това да е минало незабелязано.

— Залагам на половин час — сардонично каза Джем. — Върви да огледаш наоколо. Виж дали не ни причаква още някой. Аз ще се обадя на Ники и Слейтър да си домъкват задниците по възможно най-бързия начин.

— Добре, чедо — с набожна сериозност рече Свещеника и изчезна в широките сиви тунели на Камъс–5.

Джем довърши цигарата и извади ЕКуба си. Изпрати потвърждаващо „бип“ — бяха се разбрали, че това ще е сигналът Слейтър и Ники да ги последват с апачито.

— Добре, Камъс, да видим що за тайни криеш — промърмори той и като се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце, тръгна след Свещеника в сивите скални недра на планината.

 

 

Джесика Рейд спря и се огледа виновно като заловено да краде бонбони дете. Облиза нервно устни, избърса потта от челото си и приближи голямата машина.

Ключът й за достъп леко влезе в ключалката.

Завъртя го.

Панелът се отвори. Тя набра сложна поредица цифри. Отвори се вътрешното хранилище и се видя ядро от щифтове и алуминиеви отливки.

Ядрото на данните на Спирала_Q.

Еталонът на Световния код.

Зародишът на логическото програмиране на QIII.

Тя набра още няколко цифри. Чу се съскане, един диск се пъхна в записвачката и след десет секунди информацията бе прехвърлена. Джесика извади мъничкия оптичен носител и загледа замислено повърхността му.

Държеше в ръцете си най-разрушителните данни на света — плановете на QIII. Плановете, описващи как точно работи процесорът. Неговото устройство. Неговия чертеж. Сърцето му…

Чертежите на душата на кубичния процесор.

Усмихна се гадно. Да ви го начукам, главорези такива. Имам нещо, което ви трябва! Държа плановете на QIII и мога да построя колкото си пожелая други…

Замисли се за всички чертежи, за различните дизайнерски схеми и възли, отливки и механизми. Процесорът QIII бе невероятен хардуерен шедьовър — поставяш го на масата до обикновен компютър с най-примитивен инфрачервен порт — или дори още по-примитивен! — и той установява пълен контрол над всички ресурси на системата. Поставяш го до ДВД устройство, докато то предава данни, и QIII ще ги изсмуче от интерфейсните кабели или ще ги замени с други данни. Занасяш го в централата на Бритиш Телеком и го оставяш на някое канапе във фоайето — само след три секунди процесорът ще е овладял всички машини в сградата, след пет — в цяла Великобритания, а след десет — в целия свят, в това число и сателитните връзки.

Това бе дигитален паразит.

Можеше да контролира всичко и навсякъде.

Това бе Бог на всички процесори.

Разбира се, QIII работеше най-добре със специално разработените за него периферии като интегрираните цифрови и оптични връзки и сървъри. Но освен това, за разлика от „тъпите“ процесори, той бе в състояние да извлече максимума и от най-лошите ситуации.

Можеше да изтощи батериите в детските играчки от хиляда метра разстояние.

Можеше да управлява дистанционното на всеки телевизор в другия край на страната.

По дяволите, сигурно можеше и чорапи да пере…

Джесика Рейд протегна ръка и спря. Хвърли поглед през рамо. Почти очакваше да види въоръжен с автомат некс.

Беше сама.

Беше намерила една малка раница. Хвърли в нея диска — най-скъпото нещо от всичко наоколо — и се обърна… Едва сега забеляза малката черна кутия, закрепена към един от множеството сървъри.

Върху нея примигваше червена светлина.

Умът й заработи бързо. Нексовете бяха унищожили повечето от членовете на екипа, обявени за „излишни“ — явно под ръководството на самия Фойхтер, нейния шеф. А сега виждаше мигащо устройство в малка черна кутия. Трябваше да е бомба. Просто трябваше. Те сто на сто искаха да унищожат напълно щабквартирата в Руб ал’Хали! Джесика имаше ниво на достъп степен А, което означаваше, че й е достъпна по-голямата част от информацията в Спирала_Q. И тя знаеше — знаеше, че процесорът QIII е проектиран с идеята да бъде уникален по рода си. Всемогъщ. Всезнаещ. Упражняващ пълен контрол над всичко.

Знаеше, че ако процесорът бъде откраднат или ако шефовете не пожелаят да създадат друго негово копие, унищожаването на Спирала_Q ще върже ръцете на другите конкурентни разработчици най-малко за десет години. Унищожаването на възможността за изграждане на друг QIII означаваше унищожаване на Спирала_Q. Унищожаване на плацентата, на утробата, на майката, като същевременно бебето остане непокътнато. И под пълен контрол.

Преглътна с мъка.

Мамка му!

Изтри потта от челото си с ръкава на пижамата.

Обърна се и хукна приведена през лабораторията. Краката й шляпаха по хладните плочки. Мина през няколко защитени врати и се върна в коридора при вентилационната шахта.

Набра се и отново се вмъкна в тясното пространство.

И тогава чу изстрелите.

Запълзя бързо. Не можеше да си обясни какво става. Пълзеше по-бързо, отколкото си бе мислила, че е възможно. Ръцете и лактите я боляха от блъскането в алуминиевите стени, потта се просмука в тънката й памучна пижама. Най-сетне стигна до целта си, завъртя се на задник и изрита решетката.

Скочи в една от подземните кухни, която бе посещавала неведнъж по време на среднощните си излети. Затича се — дишаше тежко като подгонен дивеч — покрай кошовете мръсни покривки, които никога вече нямаше да бъдат изпрани — никога вече нямаше да бъдат нужни. Прелетя покрай огромните притихнали миялни и сушилни и почувства с изпотения си гръб обвинителните им погледи.

Стигна тежката врата на изхода. Измъкна ключа си. Преодоля електронната защита… и излезе в нощта.

Лек ветрец погали тялото и душата й.

Потта й изстина и тя потрепери.

Затича, подгонена от страха от нексовете, от чувството за вина заради кражбата, от представата за огромната бомба, спотаена само на крачка зад нея. Оставяше дълбоки следи в пясъка — неизличими, сякаш стъпваше върху бързо втвърдяващ се цимент.

Стигна ъгъла на сградата и някаква първична част от душата й я накара да спре и да надникне зад стоманената колона. Видя автомобил — ландроувъра на Фойхтер.

Запромъква се към него. Погледна вътре, смръщи нос при вида на мъртвия шофьор и разплисканата кръв, огледа се бързо, отвори вратата и изтегли трупа на пясъка.

Качи се.

Затвори тихо вратата.

Остави пиратските планове на QIII на съседната седалка.

Хвана волана и потръпна от отвращение при допира с кръвта, после завъртя ключа. Непрекъснато повтаряше: „Моля те, запали, моля те, запали“ и се мъчеше да не обръща внимание на дупката в предното стъкло — тя беше точно срещу лицето й…

 

 

— Тя е една от нас, господин Картър. Наташа Молино е дъщеря на Гол и е на наша страна.

Няколко неща се случиха едновременно…

Отвън се чу могъщият рев на мотор. Ландроувърът на Фойхтер даде на заден, после полетя надалеч в мрака със светнали стопове…

Картър се обърна към Фойхтер и видя смаяното му лице и зяпналата му уста…

9-милиметровият глок изтрещя. Нексът се строполи и Картър престана да усеща притискането на дулото.

Картър бавно облиза устни, вдигна глава и я обърна. Спря поглед върху свелата очи Наташа.

— Да не се опитваш да ме убиеш? — попита я. — Пистолетът му можеше да гръмне!

— Наташа е една от нас — повтори Фойхтер. Гласът му бе тих, хипнотизиращ.

Картър се обърна изцяло към нея.

— И сега кого ще застреляш? Мен или него? Натс… пистолетът ти все още сочи към мен…

— Хвърли оръжието, сладурано.

И двамата се обърнаха. Нексът бе подхвърлил на Фойхтер малък черен пистолет, който сега се бе настанил зловещо в голямата ръка на германеца.

Наташа пусна глока на пода и го изрита.

— Имаш минута и половина за сбогуване. Наистина романтичен и подходящ край за всичко това. Самият Шекспир не би могъл да измисли по-добра трагедия! Толкова съвършена! Толкова завършена и цялостна!

„Дай на мен“ — обади се Кейд.

„Не сега!“

„Точно сега е подходящият момент, удобният момент, единственият момент…“

Фойхтер отново погледна часовника си и се усмихна. Картър погледна настрани към Наташа — лицето й бе непроницаемо. Преглътна и времето сякаш забави ход, разтопи се в гъста безкрайност и Картър усети Кейд в дъното на ума си — чакащ, наблюдаващ, преценяващ, слушащ и втурващ се, втурващ се бързо напред…

 

 

Кейд отвори очи…

И загледа актьорите на сцената в прекрасния и прост черно-бял свят. Хвърли се на колене и се претърколи — глокът се плъзна удобно в ръката му, сякаш двамата бяха идеално пасващи си съставни части на смазан блестящ механизъм, сякаш бяха готови за действие любовници…

Светкавично се извъртя и стана…

Фойхтер размахваше несигурно малкия си пистолет, насочен в погрешна посока — Кейд се бе движил прекалено бързо, глокът рязко се вдигна и немецът имаше време колкото да регистрира изненадата, когато Кейд натисна спусъка и шест куршума се забиха в тялото на Фойхтер, пробиха дупки в оголените му гърди и избиха във въздуха алени капки, които бавно полетяха във въздуха и се посипаха като лепкав душ по плочките на пода.

Главата на Фойхтер се отпусна върху разкъсаните му гърди — той гледаше собствените си проблясващи хлъзгави вътрешности. После много бавно се свлече настрани на канапето и замря.

— А това бе една доста стимулираща и неочаквана промяна — сладко отбеляза Кейд с изпълнен със сарказъм глас. Обърна се към Наташа и насочи пистолета към лицето й. — Едно погрешно движение и си мъртва. Една погрешна дума и си мъртва. Една шибана пръдня, момиче, и заминаваш на оня свят. Изчезвай отвън и докарай мотора…

Наташа изчезна.

Обхванат от радостна възбуда, Кейд изстреля още един куршум в отпуснатото тяло на Фойхтер. И още един. Отиде до мъртвеца и го сграбчи за брадичката. Загледа се в безжизнените му очи. Целуна го в устата, после с усмивка облиза кръвта от изцапаните си устни. Пусна трупа, изтича през помещението, взе беретата и браунинга, измърмори: „Не мога да попилявам такива шедьоври“ и спринтира към вратата…

Наташа бе дотикала тежкия мотоциклет отпред и Кейд, все така ухилен, сграбчи волана. Наташа се покатери отзад, Кейд запали двигателя и полетя далеч от бомбата с часовников механизъм, в каквато се бе превърнала Спирала_Q… Фарът разсичаше мрака, докато се отдалечаваха от развойния и изследователски център на Спиралата в Руб ал’Хали по гладкия път към портала и пустинята зад него…

Никой от двамата не видя фигурата, която изпълзя от разбития вход на сградата.

Последва пауза, секунди, продължаващи цяла вечност…

След това се разнесе едно-единствено, съвсем тихо метално „щрак“.

Влудяващ субзвуков тътен разтресе земята.

Разцъфна огромна топка от пурпурен огън и нажежени газове; пламъците се понесоха нагоре и навън; огромни петдесетметрови парчета бетон, камък, стъкло и стомана полетяха високо в нощното небе; огнената стихия се понесе с рев през пустинята…

— Дръж се! — кресна сияещият от вълнение и възбуда Кейд.

БМВ-то подскочи от взривната вълна на мощния експлозив…

И тогава се появиха пламъците…

… в мига, в който БМВ-то изкачи стръмния склон, предното му колело се вдигна високо във въздуха и моторът полетя в мрака. Ударната вълна го застигна и го блъсна жестоко отзад. Колелетата разсипаха въздуха, стихията ревеше — страховито освобождаване на енергия, изпаднал в безумна ярост бегемот, крещящ проклятия към света…

Пустинният мотоциклет се приземи тежко, вдигна завеса от пясък, после двамата изхвърчаха от седалката и се запремятаха безумно…

Пурпурен огън се извиваше с рев към небето.

Сякаш бе настъпил краят на света.

Всичко бе изпаднало в хаос.

Наташа гледаше през сълзи адската картина, бушуваща над тях…

После огънят рязко се сви и се видя…

Черното нощно небе.

Затрептяха звезди.

Изведнъж всичко потъна в спокойствие.

— Иииихаа! — изкрещя Кейд от мястото, където бе паднал. Взираше се в небето. — На това му се вика взрив!

Скочи, размаха глока и хукна към върха на дюната. Спря там с ръце на кръста, загледан в безумната бъркотия разпилени остатъци на мястото, където допреди миг се бе намирала Спирала_Q.

Наташа дотича при него.

— Добре ли си, Картър?

Кейд се извъртя — толкова бързо, че Наташа примигна от изненада и неволно отстъпи крачка назад. Едва тогава видя, че глокът е насочен към нея.

Кейд се ухили до уши.

— Сладурче, що не скочиш дотам и не донесеш парче печено фойхтерско да отпразнуваме събитието?

— Картър, държиш се много странно…

— Млъкни! — неочаквано изкрещя той. — Не ми говори, мамка ти, връщай се при шибания мотор, преди да съм ти напомнил сладките издайнически думички на Фойхтер, кучко!

— Той лъжеше — прошепна Наташа.

Дулото на глока опря челото й.

— Казах: марш при шибания мотор.

Наташа се обърна и заслиза надолу. Кейд се ухили и протегна ръце към пламъците.

— Топличко, топличко — затананика, после се обърна и блестящите му тъмни очи се загледаха в поклащащите се бедра на Наташа. — Хммм, хмм, Картър. Признавам, доста засукани женички намираш.

Обърна се отново да се наслади на пращящите пламъци в и около огромния кратер. Възхищаваше се на сцената, на унищожението, на картината на прекрасната разруха. Погледът му се спираше върху огромните разкъсани части от сградата, върху изкривените и изкорубени купища стомана, върху морето от стопено стъкло. Кимна одобрително. Очите му блестяха от отразените пламъци.

— Да — радостно промърмори той. — Ама че кеф.

Облиза устни.

Наслаждаваше се на свободата си.

Запуши вътрешните си уши за крясъците на Картър, изпълнени с ярост, болка, гняв и чувство за безсилие, но те не стихваха и Кейд усети как контролът му се изплъзва, как Картър става все по-силен и по-силен; падна на колене на студения тъмен пясък, пламъците изгаряха очите му и той започна да се бори, бореше се с всичките си останали сили, останали в тъмната му душа…

Но накрая с горчиво ръмжене върна на Картър свободата му…

И живота му…

И този път.

 

 

Нощният хлад се завръщаше. Пламъците се снишиха и тихо пращяха — единственият звук в непрогледната пустинна нощ. Нещо се движеше с мъка през дюните, през разкъсаните и почернели парчета бетон, слабо проблясващ метал, стопено стъкло. Движеше се по-надалеч от кратера в мрака, нарушаван само от време на време от лумнал пламък.

Пълзеше — овъглена черупка с проблясващи в алено кървави дупки и кухини. Пълзеше, докато накрая не се отпусна безсилно. Претърколи се по гръб и студените очи се загледаха в изпълнения със звезди нощен купол.

Стиснал в почернялата си ръка процесора QIII, Фойхтер закрещя.

 

 

Спирала, записка 8

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 522825

Централата на Въоръжените сили на САЩ потъна в хаос, след като цялата й сателитна мрежа се разпадна. Изгубена бе връзката със сухопътните, военновъздушните и военноморските сили по цялата планета. Военните експерти се мъчеха с всички сили да върнат Централата — иронично наричана „Неунищожимата“ — в действащо положение.

Сериозно пострада и сателитната телевизия, както и предаваните през спътници интернет услуги и различни цифрови комуникационни средства.

Всичко това се отрази тежко върху националната отбрана. Специалистите обвиняват за случилото се някаква странна форма на слънчева активност, вероятно под формата на субзвуково или стратосферно лъчение, останало до този момент нерегистрирано от военните сензори. >>#