Анди Ремик
Спирала (18)

Битка
15

Картър стигна края на широката метална рампа и предпазливо пристъпи в огромната зала, изсечена в скалата. На едната страна проблясваха панелите на голям компютър в рязък контраст с грубата обстановка.

— Център за управление на противовъздушната отбрана. Имаме дори малко ракети. — Гол посочи към стените.

— Ракети? — тихо възкликна Картър. — Май Спиралата наистина разполага с безкрайни ресурси!

— Елате, ще ви покажа оръжейната. Останалите членове на Спирала_F са готови. Жалко, че решихте да си легнете толкова късно.

— Битката е едно, но не съм и предполагал, че се готвим за война — рече Картър.

Докато вървяха, Гол набързо им обясняваше, като жестикулираше разпалено. Очите му бяха широко отворени и съсредоточени. Минаха през много подземни кръстовища; понякога коридорите се разклоняваха в три или четири посоки. Гол избираше тунелите на пръв поглед случайно, но крачеше уверено, водеше двамата си спътници през…

— Лабиринт? — попита Картър.

— Нещо такова. Нямахме подобно намерение, но така се получи. Доста работа имахме тук под скалите. — Гол се ухили до уши.

— Личи си — тихо каза Картър, докато отмахваше някакви дебели паяжини от пътя си.

— Откъде да започна? — каза с дълбокия си мелодичен глас Гол. — Отговори ли търсиш? Изглеждаше изненадан, когато споменах ракети. Спиралата, която познаваш и обичаш, притежава петдесет и осем нефтени платформи на различни места на планетата. Спиралата е собственик на около милион и половина квадратни километра океан с нефт, полезни изкопаеми и благородни метали на морското дъно. Спиралата има милиони декари гора в Скандинавия и Русия, както и хиляди километри пустиня в Невада, а също така в Африка и на други места из Близкия изток… и всичко това тайно, под маската на различни концерни. Спиралата притежава много от по-големите световни компютърни фирми, занимаващи се от производство на софтуер, игри и операционни системи, до хардуер — процесори, комуникации, ДВД записвачки и последно поколение цифрово-оптични скенери, кубична памет, високочестотни лазерни периферии, кристални запаметяващи блокове и каквото още ти хрумне. Финансовите възможности на Спиралата са непостижими за ума ти. Както и за моя — замислено добави той. — Имат парче от всяка баница. Можеш ли да направиш пари от нещо, Спиралата също може. Злато, скъпоценни камъни, петрол, строителство, компютри. Спиралата е една от най-богатите организации на света — и същевременно най-тайната. И работи за доброто на човечеството, но…

— Винаги има едно „но“ — тихо каза Картър.

— Отцепническата група, за която говорихме снощи. Опитват се да овладеят QIII и с негова помощ планират да станат господари на света.

— Знаех, че според слуховете QIII е невероятно мощен, но…

— Няма „но“. Обясни му, Натс.

Натс — бе пребледняла — започна:

— QIII е най-мощният военен процесор на света — без изключение. Изпреварил е с години времето си, но най-големите постижения са в две основни области. Използва РИ — реален интелект, процесорът е по-съвършен мозък, а не изкуствена програма, следваща предварително написани процедури. Той може да мисли. Да мисли, мамка му. Но по-важното е, че притежава така наречения Световен код. Процесорът е в състояние да предсказва бъдещето…

— Да предсказва…

— С определена вероятност. Не е съвършен — нищо не е съвършено. Но действа на базата на нови вероятностни уравнения, създадени с неговата помощ; интелигентността му е изумителна.

Стигнаха тежка метална врата. Гол въведе необходимия код, вратата се плъзна настрани и видяха…

Огромна зала, пълна с оръжия и брони. Цели стелажи оръжия и бронежилетки. Бункерът бе издълбан в оранжевата скала, неравните груби стени бяха набраздени със следи от инструментите, използвани за създаването на подземни лабиринт.

— Избирайте — меко каза Гол. — Но побързайте, разполагаме с по-малко от двадесет минути.

Хакнатият му ЕКуб забръмча.

— Да? Добре. Задействайте противовъздушната отбрана.

— Пристигнали ли са? — с блеснали очи попита Картър.

— Скоро ще са тук. Повече са, отколкото си мислехме.

Картър се намръщи.

— И какво?

Гол преглътна.

— Добрата новина е, че идват по суша, както очаквахме. Противовъздушната ни отбрана е много силна и самолетите и хеликоптерите просто нямат шанс.

— А лошата?

— Докарали са танкове. Много танкове. Превозили са ги по въздуха от едно депо на Спиралата в Египет.

— И с какво ще се бием срещу танкове, мамка му?

— Ей там, в дъното — посочи Гол. Лишената му от хумор усмивка изглеждаше безкръвна на ярката бяла светлина. — Гранатомети. В края на краищата те са просто „Черньй Орел“ — руски Черни орли с тегло 50 тона и със 125-мм оръдие. Пратих съобщение до Лангън, в момента той е в Нигерия, да дойде и да ги пораздруса здравата с команчито… но може и да не успее да пристигне навреме. Ако ти се наложи да стреляш по някой от „Орлите“, не се цели в кулата, там няма екипаж. Цели се в предната част на корпуса. — Гол се изплю. — Копелетата са здравата защитени. Зареждането е автоматично. Не е нужно да пъхаш ръчно всеки снаряд.

— Но защо? — Наташа изглеждаше объркана.

— За по-добра скорострелност — горчиво отвърна Гол.

— Определено днес не ми е ден — обади се Картър.

„Никога не е бил, братко“ — прошепна Кейд в ума му.

„Значи си се върнал?“

„Да не би да си мислиш, че бих изпуснал подобно нещо?“

„Мислех си, че си пукнал в дупката си. Самотен и необичан от никого“.

„Подобни тежки думи направо разкъсват сърцето ми. А сега бъди добро момче и ме заведи при патлаците. При големите патлаци, а може и малко бомби. Отдавна не съм виждал горящи хора“.

„Ти нямаш душа“ — горчиво си помисли Картър.

„Тъкмо обратното. Аз съм част от твоята“ — отвърна Кейд.

 

 

Слънчевите лъчи достигнаха долината и червените им пипала затанцуваха през вдигнатия във въздуха прахоляк, Светлината докосна портокаловите дървета и се разпиля из тях. От време на време се чуваха крясъци на маймуни.

Мъжете и жените на Спирала_F чакаха.

Чакаха нексовете.

Чакаха сигнала.

Картър стоеше до една от огромните свине с автомат стърлинг в ръце. Беше подбрал оръжието внимателно, тъй като от много години не бе използвал автоматично оръжие, а залагаше най-вече на своя браунинг или в краен случай — на „Глок“ или „Валтер“. Не обичаше автоматите. Не приемаше масовото унищожение. То бе против моралните му принципи, доколкото ги имаше.

Гол подхвърли на Наташа бутилка кока-кола, после втора на Картър. Махнаха капачките и отпиха. Очите на Наташа не се откъсваха от малкия плазмен екран, закрепен на ниска стойка. На него се виждаше входът на каньона и африканските простори зад него, както и изображенията, предавани от камерата на един от стражите.

Бе облечена в пустинна бойна униформа и кубинки. Държеше автомата неумело. Погледът на Картър се плъзна по нервните мъже и жени — повечето се мотаеха напред-назд или стояха под прикритието на бронираните свине. Ясно разчиташе израженията им, виждаше страха, мрачните им предчувствия, разбирането, че на техния удобен — свръхсекретен, но въпреки това удобен — начин на съществуване внезапно е сложен край.

— Надявам се да не дойдат — тихо каза Наташа.

Приближи се до Картър, седна до него и изпъна крака. Сцената бе странна, чужда, несвързана. Портокалови дървета, белостенна къща с пълзящи растения и килим от пъстри цветя, ухаещи под слънцето… и тежки бронирани машини, пушки, картечници, мъже и жени с кубинки и бойно облекло…

— Ще дойдат — каза той и й подаде цигарата си.

Тя поклати глава.

— Отказвам ги.

— Как са ти раните? По дяволите, момиче, в Шотландия беше като игленик.

— Добре. — Усмихна се, но с усмивката си само се мъчеше да прикрие колко е нервна. — Тези на рамото ми създават най-много неприятности. Сякаш някакъв кучи син ме пробожда с нож всеки път, като мръдна ръката си. А ти как си?

— Ребрата още скърцат — ухили се Картър и вдигна двата си бинтовани пръста. — Поне това не ми пречи да дърпам спусъка. А имам ужасното предчувствие, че много скоро ще се наложи…

Зачакаха.

— Колко остава? — попита Картър.

Гол сви рамене.

— Десетина минути, — може би и по-малко. Картър провери амунициите и облиза изсъхналите си устни.

— Адски мразя подобни ситуации. Предпочитам да работя сам.

— Знаем — каза Наташа. — Но този път нямаме кой знае какъв избор.

Шаназ се появи от металния отвор, водещ към подземията. Носеше малък оптичен диск и се усмихваше широко. Метна диска на Гол.

— Заповядай, шефе.

— Всички данни ли са прехвърлени?

— Да. Фойхтер ще се изяде.

Картър рязко вдигна глава и очите му проблеснаха.

— Фойхтер? Оставих това проклето копеле да умира в Германия.

— Не е мъртъв, Картър. Хич даже. Спирала_F държи под око Фойхтер от доста време. Оплел се е в историята около QIII повече, отколкото краката на начинаеща курва около моряшки гръб. Той е начело на разработчиците и работи в Руб ал’Хали, в Саудитска Арабия. Но удряме на камък всеки път, когато се опитаме да разберем доколко е завършена играта му. Подозираме, че е свързан с отцепническата група, но не разполагаме с никакви твърди данни. Прекалено е добър — измъква се от наблюдателите, а освен това е почти недосегаем. А откакто взривиха шибаната щабквартира, стана доста трудно да се проверяват подобни факти. Цялата комуникационна мрежа е прецакана. На Спиралата здравата й го начукаха и се боя, че нещата само ще се влошават.

Картър се почеса по наболата брада.

— Фойхтер — тихо каза той. — Този мръсник определено е в играта. Усещам го с кокалите си. Беше готов да ме убие в Германия. Явно е станал още по-неудържим…

— Никой нямаше време да реагира на доклада ти — каза Наташа.

Картър кимна и сведе поглед.

Наташа отново се загледа в плазмения екран.

— Какво знаеш за Спирала_Q?

В очите на Картър се бе появил блясък. Мисълта за Фойхтер събуди лоши спомени. Той знаеше, че някой ден — някой ден — отново ще се срещне с него. Щяха да си поговорят. Да потанцуват. Да си спомнят доброто старо време със символична прегръдка…

Гол се намръщи.

— QIII се разработва в Руб ал’Хали под егидата на отдела Спирала_Q, която според слуховете е разположена южно от Аш Шуайбах в Саудитска Арабия. Неотдавна спецификации на дизайна изтекоха в Мрежата и имаше някои доста вбесени хора… особено след като се сдобихме с плановете на този изключително опасен процесор. — Гол се засмя горчиво. — След като посещението на нексовете приключи, бихме могли да отскочим да кажем едно здрасти на Фойхтер и другите разработчици на QIII. Сигурен съм, че могат да ни предложат доста интересни неща за нашето разследване. Но като се има предвид каква игра играят, онова място сигурно се пази по-ревниво и от оная работа на девственица…

— Стига, тате — нацупи се Наташа. — Не забравяй, че тук има и дами.

— Да бе. Дами, въоръжени с пушки и напълно способни да свалят опасни мъже и жени без оглед къде ще се разпилеят мозъците и костите им…

Наташа изсумтя и пак се обърна към екрана.

— Мамка му — внезапно изсъска Гол и се надигна. — Нещо не е наред.

Погледът му се стрелна към плазмения монитор, но на него не се виждаше нищо. Нямаше промъкващи се нексове, нито пък танкови дивизии на хоризонта.

— Още сме в безопасност — несигурно се обади Наташа.

— Не, не сме. Точно това е. ПП — пристъп на паника. — Гол измъкна малко черно устройство, на което светеше червена светлина. Облиза устни и вдигна очи към Картър и Наташа.

— Използваме го само за пробив… Тия гадове сигурно са заобиколили електрониката… но как? Мамка му! Вижте, ако се случи нещо, имаме място на среща при извънредни ситуации. Координатите са 551.222.222.340; ЕКубът може да ги разчете, но не забравяйте, че защитата на устройствата е разбита — ще предавате на врага.

Картър извади браунинга си и вдигна автомата…

Устата му внезапно стана суха като земята в пустинния каньон.

Усети дълбоко в себе си нещо да се размърдва, подобно на гущер след вековен сън под скала.

Засвистяха куршуми, един откос мина на сантиметри от главата на Картър и остави вдлъбнатини в бронирания борд на бойната машина. Чу се звук от попадане на метал в плът и един войник, който седеше върху свинята, пушеше и чистеше оръжието си, бе прерязан на две и от него избликна буен фонтан кръв. Горната половина на тялото му изчезна някъде зад огромната машина, а краката му паднаха на земята, ритаха и оставяха алени следи.

— Залегни! — изкрещя Картър. От всички страни се разнесе стрелба. Изведнъж разбра, спомни си преодоляването на защитната му система в Шотландия и как един-единствен некс успя да избегне самоделните му електронни капани… Бяха направили същото и тук — бяха преодолели сензорите и се намираха…

В каньона.

Защо да се използват танкове, щом хитростта може да свърши по-добра работа?

Разбра — танковете са блъф. Средство да се отклони вниманието им. В края на краищата кой не би чул шибаното им приближаване?

Стовари се тежко на земята. Наташа залегна до него.

Гол се залепи за свинята. Отвсякъде ревяха двигатели, трещяха автоматични откоси, куршуми пищяха сред облаците газ. Картър хвърли поглед наляво и очите му едва не изскочиха от орбитите. Рояк от стотина некса се появи от дърветата и се понесе с невероятна пъргавина през откритото пространство между гората и машините…

Картечниците затрещяха с пълна сила.

— Целете се в главите! — изрева Гол и като се приведе ниско, се втурна зад бронираната машина към стената на къщата. Картър се претърколи по корем, прицели се с автомата и пусна един откос. Един некс излетя във въздуха и рухна на земята с дупка на мястото на лицето. Картър намръщено задъвка устна. Една от свинете обърна и се понесе срещу нексовете, картечниците й трещяха. Предната броня блъсна двама нападатели и тежките колела минаха отгоре им, трошаха крайници и гръдни кошове. Чу се изщракване, последвано от мощна експлозия. Бронираната машина подскочи във въздуха, преобърна се настрана и се блъсна в едно дърво. От вътрешността блъвнаха пламъци. Към небето се понесе черен дим.

Картър чу писъците на хората.

Настъпи истинско безумие. Нексовете прииждаха отвсякъде, втурваха се към бронираните машини с ревящи оръжия. Последваха още експлозии. Картър и Наташа отстъпиха към бялата къща, която първоначално бяха взели за дома на Гол. И двамата стреляха, автоматите подскачаха в ръцете им. Картър пусна откос по линия наближаващите нексове, но не улучи нито един. Откосът привлече вниманието им и от стената зад него се разлетяха парчета камък и мазилка.

— Мамка му! — изкрещя той, падна на колене и трескаво смени пълнителя. Нексовете нападнаха, но бяха спрени от една от бронираните машини — тя се нахвърли върху тях и ги разпръсна, изстрелите ги пратиха високо във въздуха като безжизнени парцалени кукли.

А после нексовете тежко се стовариха на земята.

Повечето на крака.

„Тук съм“ — внезапно се разнесе триумфиращото грачене на Кейд.

„Не си необходим!“ — озъби се Картър на лудницата в ума си. Изтри потта от очите си, избърса длани в панталоните си и изстреля откос от четири куршума към нексовете, които стреляха иззад дърветата — много от тях бяха отблъснати от мощния огън на бронираните машини.

„Необходим съм ти, Картър. Пусни ме, остави ме да свърша онова, което мога най-добре…“

„Разкарай се от мозъка ми, Кейд!“

Картър примигна.

Нещо тъмно и застрашително запълзя в душата му, подобно на ядрена зима — върху красотата пред него падна тъмна завеса, каквато не бе виждал никога. Сетивата му се изостриха, времето се забави, всичко стана…

Черно-бяло…

— Трябва да отстъпим, да отстъпим в къщата… — изсъска той.

Наташа кимна, стискаше здраво оръжието си.

Запълзяха покрай стената. Куршумите летяха от всички посоки, няколко от бронираните машини се бяха преместили пред къщата, картечниците им не преставаха да стрелят. Земята бе осеяна с телата на мъже и жени. От една улучена машина се носеха кълба черен дим.

— Какво има?

— Танковете идват — горчиво отвърна Картър. Внезапно стрелбата се прекрати. Трясъкът на картечниците замлъкна. Разнесе се далечен рев на двигатели. Силна експлозия изтътна в каньона и разтърси стените му.

Последва ответна стрелба.

Слънцето печеше безмилостно. Картър избърса потта от веждите си. Устата му бе суха — твърде суха, ребрата и няколкото други по-незначителни порязвания напомняха за себе си. Най-зле беше носът — бе чупен прекалено много пъти и затрудняваше дишането му, а и болеше.

Разнесе се гръм на оръдие.

Една от бронираните машини сред дърветата внезапно изчезна, превърна се в хиляди парчета изкривена стомана, които се пръснаха във всички посоки като някаква гигантска ръчна граната… вместо нея на мястото й остана черна, обвита в пламъци метална черупка. Три от колелетата бяха останали закрепени към огънатото и разкъсано шаси. Картър поклати глава, хвърли автомата и сграбчи Наташа за ръка.

— Трябва да се разкараме от тая лудница.

— Къде е баща ми?

— Вече е прекалено късно за това! Хайде!

— Не искам да умра така — възкликна Наташа.

— Аз пък изобщо не искам да умра — отвърна Картър.

Хукнаха към вратата. Картър се сниши. Три куршума се забиха в тухлите над него, изрисуваха диагонал по стената. Отляво се разнесе писък и една жена рухна, хванала се за гърлото. Кръвта излизаше на тласъци между неуспешно мъчещите се да запушат раната пръсти. Оръжието и войната изведнъж бяха забравени в този миг на ужасна агония. Картър изпразни цял пълнител в атакуващото множество и то заподскача, сякаш посрещаше куршумите с радост…

Наташа изпищя.

Картър се извъртя, но прекалено късно — една фигура се метна към него… автоматът на Наташа заподскача в ръцете й и стрелбата отекна в главата на Картър и във всичко наоколо… той се стовари тежко на земята, за около секунда си мислеше, че е мъртъв. Отблъсна трупа от себе си и се претърколи, огледа бушуващата около него лудница. Нексовете нападаха отново и покосяваха мъжете и жените на Спирала_F.

Картър измъкна затиснатия си от трупа автомат и застреля в тила некса, който притискаше Наташа. Видя как мозъкът му изригна на струя. Нексът рухна, претърколи се и Картър видя ужасеното лице на Наташа, която се взираше безмълвно в него. Сграбчи я и изкрещя:

— Къде е Гол, по дяволите?

Наташа не отговори…

— Ранена ли си? Питам, ранена ли си, мамка му?

Една фигура се понесе към тях — Наташа изскимтя — автоматът в ръцете на нападателя се надигна и Картър видя пръста на спусъка, усети натиска, блъсна Наташа и натисна спусъка на собствения си автомат, като същевременно се хвърляше земята…

Куршумите прелетяха покрай лицето му — толкова близко, че усети полъха им. Неговият откос запрати фигурата във въздуха, тя се завъртя и рухна безжизнена на земята.

— Хайде. — Картър сграбчи Наташа за ръката и я помъкна след себе си. Вляво няколко души ритаха паднал на земята некс. Два други му се притекоха на помощ и последва кратка и много кървава схватка. Картър спринтира към къщата и рязко спря пред вратата. Обърна се…

Не беше сигурен колко са останали живи — и от Спирала_F, и от врага. Погледна към Наташа, която бе влачил в безумното си бягство към временното прикритие по-далеч от стрелбата. По лицето й имаше кървави петна. Цялата трепереше. Той я погледна в очите и бавно каза:

— Без паника, Натс. Хайде. Стегни се. Няма да умрем. Обещавам ти. Ще те пазя…

— Как…

— Шшш. — Той постави пръст на устните й, наведе се и я целуна нежно. — Обещавам ти, ще те пазя…

„Лъжец…“

Нанесе му такава плесница от гняв и омраза, че усети как Кейд отлетя в мрачния безкрай и в ума му се възцари спокойствие — безумно спокойствие, което бе изпитвал само няколко пъти в моменти на изключително опасни бойни условия…

Мозъкът му обработваше кодове, числа…

Всичко бе ясно…

Черно-бяло…

Логично.

Без емоции, без паника и страх…

Точно това го бе отличило на първо място като идеален кандидат за ударните групи.

— След мен.

Картър бързо закрачи напред, Наташа го следваше по петите. Влязоха в къщата през тясната, изядена от куршуми врата. Зад тях продължаваше да ехти стрелба и да покосява дърветата. Но вече отслабваше. Спирала_F бе прегазена.

Картър стисна здраво браунинга със свободната си ръка и се промъкна по коридора към ярката светлина в другия край на помещението. Дори не бе сигурен къде се е дянал автоматът му, кой точно момент на безумство го бе лишил от него.

Ръцете му бяха хлъзгави от кръв. Негова собствена? Или на някой некс?

Некс, изплю умът му.

Какво се е случило със света, по дяволите?

Спря. Нещо дълбоко в него зави, изпищя предупреждение към съзнанието му и в същия миг…

Три некса внезапно и стремително влетяха през огромния прозорец, като разбиха тишината. Маскираните им глави бяха наведени. Дъждът от стъкло се изсипа право пред Картър и се пръсна по пода като хвърлени в краката му диаманти. Автоматите им се вдигнаха в мига, в който краката им докоснаха земята. Браунингът на Картър също се вдигна и той натисна спусъка… куршуми изпълниха тясното пространство…

Два некса моментално рухнаха на пода с куршуми в лицата, Третият скочи към него…

Ударникът на браунинга изцъка.

Щракането на мъртвеца.

Целувката на смъртта.

Юмрукът прелетя на сантиметър от носа на Картър, той се извъртя, лакътят му полетя с невероятна скорост и се стовари в главата на некса, запрати я надолу към вдигащото се коляно. Костите му се разтърсиха от силата на удара.

Но нексът все пак успя да му нанесе удар в гърдите.

Полетя вертикално, болка премина през цялото му тяло и от устата му бликна повръщано. Сякаш увисна във въздуха, след което рухна изведнъж, стовари се с глух тътен на пода и изстена в агония. Нексът го прескочи и се хвърли към Наташа…

Картър се претърколи, свит на кълбо…

Удар в сърцето… предизвикан инфаркт…

Наташа се сви пред маскираната фигура, която зае поза, готова да нанесе удар, с фиксиран като на кобра поглед. Нексът спря, бързо се наведе, взе автомата и насочи тъмното му безчувствено око към лицето на Наташа…

В замръзналия миг, неспособен да си поеме дъх, почти Парализиран, Картър опипом смени пълнителя, после браунингът се озова в полезрението му. Ръката му трепереше, картината пред него се разкриви за част от секундата, той усети порив на гадене, насочи пистолета и времето се забави, спокойствието му изчезна и видя Наташа, своята любов, Наташа, която щеше да умре с парче горещ метал в мозъка, и това щеше да е по негова вина, а той й бе обещал…

Бе обещал да я пази…

Бе обещал да я опази жива…

Седем куршума изсъскаха покрай ухото на некса.

Нексът рязко се извъртя, а Картър продължи да стреля и нападателят внезапно се загърчи и отлетя нагоре и назад, надупчен, смазан, окървавен, после падна върху Наташа. Тя изкрещя — дълъг нисък животински крясък. Картър усети как браунингът изцъка и се надигна на колене…

„Отзад…“ — обади се Кейд.

Претърколи се — бързо, по-бързо, отколкото би могло да се движи човешко същество. Автоматичен откос се заби в тухлите и вдигна облак прах. Очите на Картър останаха фиксирани върху олюляващата се фигура на некса. Гръдният му кош бе разкъсан, някакъв хлъзгав лъщящ орган се виждаше под превърнатото в парцали облекло, кръвта се просмукваше в сивата тъкан и падаше на тежки бавни капки върху плочките на пода. Бузата на некса увисна като откъснато парче кожа.

Картър скочи.

Автоматът излая веднъж и млъкна.

Куршумът го прониза в едната страна непосредствено под ребрата и остави червена диря, от която плисна кръв и се просмука в дрехите му. Силата на удара го отхвърли назад, завъртя го и го просна по очи на пода.

Болка нямаше.

Адски гадно, помисли си той.

Липсата на болка е гадно нещо.

Враг…

Трябва да го убия…

Къде си, Кейд? Къде си, когато ми трябваш, мамичката ти?

Не искам да умирам…

Болка…’

Не искам да умирам…

Опита се да се изправи, но успя само да завърти главата си. Вдигна ръка пред лицето си и видя, че е боядисана в тъмночервено, съвсем неподходящ цвят. Изглеждаше кофти. Изглеждаше плашещо. Цвят на нещо, което не би трябвало да вижда дневна светлина.

Мамка му, изненада се умът му, внезапно обхванат от спокойствие.

Ръката му се отпусна. Разкъсаният, кървящ и надупчен некс със забавено движение пъхна нов пълнител в автомата си. Гледаше го и се гърчеше в собствения си свят на болка, но в бакърените му очи не се четеше нищо. Картър не можеше да направи нищо. Нексът пристъпи напред, напрегнатият му поглед се заби в него и той го разпозна — беше същият поглед като онзи в Шотландия, когато бе нападнат така изненадващо…

— Радвам се да те видя отново — изграчи Картър.

— Удоволствието е мое, господин Картър.

В мекия безполов глас нямаше болка. Никаква шибана болка? — изскърца обърканият ум на Картър.

Пръстът дръпна спусъка…

И маскираното лице на некса експлодира.

Картър гледаше вцепенен как на негово място се отвори огромна дупка сред писък на метал. Мозък, парченца череп и кръв се посипаха върху него с лек трополящ звук. Фигурата се сгъна бавно и спретнато на пода и замръзна.

Вниманието му се премести от трупа на преден план към мястото зад него, там стоеше Наташа с автомат в ръцете. Слаба, ужасена усмивка играеше на устните й.

— Длъжник си ми — слабо прошепна тя.

Картър се закашля и се претърколи по гръб.

— Трябва ми превръзка, поне някакъв парцал — изхриптя той и с мъка седна. Нещо топло се бе разтекло по тялото му и се спускаше надолу към чатала.

Наташа коленичи до него и потопи длани в кръвта му. Погледите им се срещнаха. Тя бързо скъса ивица от ризата си, наложи я върху раната и внезапно море от болка избухна в мозъка на Картър и отекна в огромната оперна зала на мозъка му…

Заедно с болката в мозъка му — тя също се върна, за да го изгори.

Здравата да го изгори.

— Днес определено не ми е ден — изграчи той. С мъка се изправи, притиснал парчето плат към хълбока си. Наташа коленичи, взе пистолета му и му помогна да го презареди. Патроните бяха хлъзгави от кръвта. Взеха автоматите на мъртвите нексове и поеха дълбоко дъх.

— И сега какво? — изсъска Наташа.

— Трябва да намерим Гол.

— Може да е навсякъде… беше такава лудница…

Бавно се качиха по стълбите в кабинета на Гол. Тук се бе водила битка — имаше кървави следи, но трупове липсваха Кръвта бе оплискала стените, сякаш някакъв побъркан художник бе пуснат да беснее на свобода с бояджийска четка и му бе казано да твори съвременно изкуство. Гол го нямаше.

— Какви бяха онези координати? — попита Наташа. Покриваше вратата на кабинета с автомата. Ръцете й трепереха.

— 551.222.222.340 — изпъшка Картър. Лицето му бе станало сиво, около очите му бяха избили виолетови кръгове, носът му бе покрит с кора съсирена кръв. Стискаше браунинга, но така, сякаш не знаеше какво е това… беше изгубил много кръв, бе слаб и бързо отпадаше… губеше всякакво желание да участва в играта.

Наташа стисна зъби, извади ЕКуба си и вкара координатите…

— Хайде… — Усети нов прилив на сила, нов приток на адреналин в изтерзаното си окървавено тяло. Изтича до прозореца — навън светът още бушуваше… черен дим се носеше към хоризонта от безброй унищожени и повредени бронирани машини. Видя един танк, руски „Черен орел“: клечеше сред дърветата, обърнал огромната си кула към тях, дулото на грамадното оръдие бе наистина будеща трепет и ужас гледка. Трещяха картечници и автомати.

— Трябва да се махаме оттук.

Помогна на Картър да стане, подхвана го и двамата тръгнаха бавно, болезнено бавно през къщата.

— Ама че лудост — каза Наташа.

— Лудост — съгласи се Картър и се закашля.

— Надявам се поне да си заслужава — горчиво промърмори тя.

— Никога не си заслужава — каза Картър. От устата му се точеха кървави лиги.

Спряха. Картър се облегна тежко на обляната от слънчева светлина врата. Уханието на портокаловите дървета отново достигаше до тях, макар и примесено с миризмата на барутни газове. Наташа направо не можеше да повярва, че тук… в този рай… се води битка и че животът й виси несигурно върху деликатната нишка на Съдбата.

Очите й блуждаеха и търсеха нексове…

Търсеха бързите смъртоносни убийци сред дърветата и зад танковете. Пред очите й няколко некса спринтираха към една от свинете — тя ги покоси в струи кръв с димящите си дула.

Колко още бяха останали?

С много от бронираните машини бе свършено. Натс видя още два танка — бяха се появили от гърлото на каньона след началото на битката. В далечината се чуваше автоматична стрелба, последвана от експлозии, отекващи откъм сенчестите дълбини на дърветата.

Погледът й рязко се отклони наляво и се спря върху някакъв джип. Чероки. 4-литров. Голям и як. Огънат и пробит от куршуми, но все пак бе възхитително…

Близо.

На стотина крачки.

Само на стотина крачки.

Под едрокалибрените очи на Черните орли и дулата на автоматите на нексовете.

Можем ли да тичаме по-бързо от куршумите? — помисли си тя.

Животът ни зависи от това…

— Хайде, Картър — каза Наташа. — Джипът. Виждаш ли го?

Картър вдигна глава и изграчи:

— Да.

— Искам да тичаш. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Погледна за последен път към танковете. Огромни, грубо боядисани дундести метални машини с очукани туловища, показващи признаци на прекалено грубо отношение. Неподвижни, със замлъкнали двигатели.

А нексовете…

Видя пет групи, насочили цялото си внимание към групи от Спирала_F или към бронираните свине. Друга група се въртеше около някакво оборудване в края на гората. Наташа и Картър излязоха от убежището си.

Затичаха се.

Отне им цяла вечност…

Десет крачки. Всяка стъпка предизвикваше изригване на кръв от хълбока на Картър — червените капки маркираха прехода им през пясъка.

Двадесет крачки.

Наташа зърна петте некса на края на гората, видя стойките им и проблясващите оръжия.

— Мам… — И докато го каже, противниците откриха огън. Наташа изкрещя и се приведе. Картър внезапно бе станал ужасно тежък и тромав, товар, увиснал на гърба й, влачеше я надолу към ужасните черни дълбини на смъртта и забравата. Куршумите се забиваха в пясъка до краката й, други изпищяха покрай нея и рикошираха от камъка на стената с малки фонтани прах.

Наташа с мъка продължи напред.

Нексовете спряха да стрелят.

Хвърлиха се напред, движеха се пъргаво и мълчаливо към залитащата двойка. Наташа стисна зъби и напрегна сили, влачеше почти изпадналия в безсъзнание Картър.

Седемдесет крачки. Осемдесет…

Деветдесет…

Можеше да различи бакърените очи на нексовете…

И осъзна.

Изглеждат еднакво, помисли си.

Всичките си приличаха като две шибани капки вода…

Стигна до черокито, отвори вратата и натика Картър в кабината. Първият некс скочи, пльосна се с трясък върху капака на автомобила и се плъзна към нея. Наташа с вик се метна вътре и затръшна вратата — тя не се затвори добре, остана широка 7–8 сантиметра пролука…

Тя видя пръстите, след тях се появи маскираното лице. Дръжката се изплъзна от хлъзгавите й от кръв пръсти…

Кубинката на Наташа се заби в лицето на некса — три, четири пъти, нексът падна назад. Наташа дръпна вратата с цялата си сила и тя се затръшна с едно последно мощно изщракване. Натс погледна с ужас трите откъснати пръста на пода.

Не бе изкрещял, осъзна тя.

Не бе издал нито един шибан звук…

Дойдоха и останалите нексове… скочиха към автомобила…

Наташа стовари длан върху централното заключване. Един от нексовете заблъска вратата, после заби юмрук в прозореца и пръсна стъклото. Парчетата се разхвърчаха из кабината. Наташа вдигна отмъкнатия автомат и натисна спусъка. Куршумите полетяха през счупения прозорец, забиваха се в тялото на некса, а тя вече завърташе ключа. Огромният двигател се събуди с рев, Наташа натисна газта до дупка и блъсна един от противниците с бронята… Автоматът изведнъж изцъка и замлъкна. Наташа го метна на съседната седалка до свития хриптящ Картър и сграбчи волана. Черокито се понесе с рев към портокаловите дървета, гонено по петите от тримата останали нексове…

Колата набра скорост под натежалите от плодове клони и полетя по черния път. Наташа се разсмя гръмко, свежият вятър нахлу през счупения прозорец и изсуши потта по лицето й.

— Картър? — изкрещя тя. — Добре ли си, Картър? Жив ли си?

Разнесе се някакъв далечен звук. Тътен.

Сякаш подчинявайки се на някакъв несъзнателен рефлекс, Картър се пресегна и рязко завъртя волана. Черокито излетя от пътя; последва болезнен писък на метал и пътят точно зад тях експлодира във фонтан от пръст. Камъни и шрапнели се понесоха с писък около джипа, той се разтресе и подскочи от мощната ударна вълна.

Картър вдигна глава, усмихна се слабо на Наташа и затвори очи. Слънчевата светлина заигра върху лицето му. Той не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за…

Болката.

Поглъщащата всичко болка.

— Закарай ме на лекар и току-виж съм оживял — изхриптя.

— Още не сме излезли от гората — рязко отвърна Наташа.

Картър се ухили. Окървавеното му лице приличаше на размазана маска на ужас и унищожение.

Наташа увеличи скоростта и полетяха с рев извън портокаловите горички, излязоха от прохладната им сянка и се озоваха в реалността на обляната от слънчева светлина Африка. Краят на каньона се носеше срещу тях… и там, точно насреща им, стояха няколко некса. Черокито фучеше със 160 км/ч, куршумите затракаха по ламарината му, колелата се откъснаха от земята и излетяха…

Наташа се сниши.

Пред себе си виждаше само небе.

Изсъска и хвърли бърз поглед към огледалото за задно виждане, но не различи нищо…

Колата се спусна, подобно на приземяващ се самолет. Ресорите се свиха и черокито се стовари на земята с ужасяващ трясък. Наташа изхвърча нагоре, ръцете й изпуснаха а кормилото и главата й се удари в тавана с такава сила, че челюстта й изтрака, устата й се напълни с кръв и парченца от строшен зъб… Черокито заподскача, поднесе и се завъртя сред храстите, гумите му изтръгваха пясък, пръст и изсъхнала растителност. Наташа най-сетне отново хвана волана и овладя машината, натисна газта и автомобилът направи широка дъга и се насочи към червените скалисти хълмове вдясно от съсипания център на Спирала_F…

— Какво ме удари, мамка му? — изстена Картър.

Наташа изплю кървава храчка през прозореца и замига бързо, мъчеше се да овладее световъртежа.

— Просто лежи, любов моя — успя да каже. — Не ти е нужно да знаеш.

Набра скорост и се понесоха през прахоляка и храстите.

Не следваше никакъв път — правеше свой собствен.

Отдолу нещо дрънчеше и блъскаше, но на Наташа не й пукаше. Измъкна ЕКуба и той я поведе; вече нямаше значение, че местоположението им не е безопасно — всеки, който си направеше труда, можеше да ги види.

Натисна газта до дупка и ръцете й се разтресоха безумно от силно вибриращия подскачащ волан. Заизкачваха се и най-сетне излязоха на черния път, водещ към мястото на срещата и, както се надяваше Наташа, спасението…

— Дано сборният пункт наистина съществува — промърмори тя.

Погледна си зъбите в огледалото и изруга — инстинктивната суета си казваше думата въпреки почти фаталната ситуация, в която се бяха оказали. Намести огледалото и ги ВИДЯ…

Три пикапа.

Носеха се с пълна скорост зад нея…

— Мамка му — изсъска тя. — Няма ли край?!

Продължи напред. Преследващите ги пикапи — каквато и марка да бяха — се оказаха невероятно мощни. Не ги настигаха, но и не изоставаха. Носеха се с рев след тях и оставяха огромни прашни следи. От двете им страни профучаваха скали, дървета и храсти…

Обвитото в облак прах чероки се заизкачва към мястото, посочено от ЕКуба… към извънредния сборен пункт, установен от Гол… от мистериозно изчезналия й баща.

„Дано си добре, татко — помисли Наташа. — Дано си добре“.

 

 

Шаназ замръзна. Някаква фигура бе клекнала в тунела с насочен към нея автомат.

След трескавата кървава битка навън Шаназ се оказа отделена от групата си. Успя да избяга от куршумите надолу по металната рампа, в недрата на Спирала_F дълбоко под земята…

Такъв беше планът. Да се срещнат. Да се прегрупират, ако лайното улучи вентилатора.

А лайното определено бе улучило и вентилаторът бе станал на парчета.

Взираше се в стаената в сенките фигура. Беше некс; нямаше начин да е някой друг. Изруга слабото осветление в тунелите…

Бавно вдигна ръце.

Дулото на АК47 се заби в ребрата й.

— Какво искате да направя? — тихо попита тя, мъчеше да не дразни въоръжения нападател. Не погледна към него.

Маскираното лице се наклони настрани. Очите обходиха помещението.

Фигурата се изправи. Плавно и ужасно бързо.

Чу се съскането на издишан въздух.

Автоматът изрева и Шаназ отлетя към близкия компютър, кръвта й плисна върху грапавата скална стена, куршумите начертаха линия през гърдите й и се забиха в черепа. Парченца кост се разлетяха във въздуха и тя се стовари върху един стол, отпусната и мъртва, мозъкът и експлодиралите й органи проблясваха на слабата светлина на електрическите крушки.

Тишината се възцари отново.

Главата на убиеца рязко се извъртя наляво. Автоматът също се извъртя, за да покрие отвора към тунела.

Появи се Джамал. Тичаше. Усмивката на кръглото му лиже изчезна и то се изкриви от гняв, когато погледът му падна върху мъртвата Шаназ. Младежът спря в центъра на залата и огледа пустите мрачни тунели. После изкрещя:

— Шаназ? — И се запрепъва към нея. Ръката му се протегна, пръстите му докоснаха разбитата й челюст и се хлъзнаха в кръвта, пропила гладката й кожа. — Шаназ!

По абаносовите му бузи потекоха сълзи.

Куршумите се забиха в гърба му и Джамал дори не разбра какво става.

 

 

Маркъс облиза устни, затвори очи и се заслуша. Стоеше в коридора, стиснал хлъзгавия автомат в потните си длани. Знаеше. Знаеше, че смъртта е наблизо и че нападателите — които и да бяха — са убили Шаназ и Джамал. Бяха добри. Бързи и ужасно ефективни.

Стегни се, изкрещя съзнанието му.

Вдиша дълбоко няколко пъти, усещаше как солената щипеща пот се стича под плитките му.

Тръгна — не в посока на стрелбата, а по-далеч от нея. Беше чул гърмежите — бяха изстреляни най-малко петдесет куршума. Това не бе убийство. По-скоро касапница. Бе чул писъците на Джамал; долови ужаса в тях; знаеше, че момчето — неговият приятел, един от другарите му — е мъртво.

Рязко спря и плитките му се разлюляха.

Тунелът пред него се разклоняваше.

— Маркъс! — чу се далечен вик.

Намръщи се. Гол?

Викът се разнесе отново, този път изпълнен с болка.

Гол? Ранен?

Продължи напред все така нащрек, трепваше и при най-малкото раздвижване на въздуха. Стигна до малко, слабо осветено кръгло помещение, от което излизаха четири тунела.

Спря.

Обърна се, обърна се отново…

И видя фигурата. Очите му се разшириха. Цевта на АК–47 се завъртя, но прекалено късно — автоматът на противника вече бе насочен към него и Маркъс видя лекото свиване на мускул и сухожилие, и усети фигурата. Усети липсата на какъвто и да било морал.

Очите му се затвориха…

Огромна въздишка се изтръгна от устните му.

И играта свърши.

 

 

Лангън седеше на ръба на скалата, вперил поглед към далечния каньон и бушуващата в него битка. Гледаше издигащите се към небето стълбове дим. Поклати невярващо глава. Противовъздушната отбрана на Спирала_F все още работеше.

Команчито беше безполезно.

Невероятно мощно, но напълно безполезно.

— Защо не си ги изключил, Гол?

Зад него бе приклекнал вертолетът — все още в зелено-кафяв камуфлаж, с работещи на празни обороти двигатели Всички системи бяха включени и готови за действие. Можеше да излети за тридесет секунди, ако се наложеше — и Лангън знаеше, че когато моментът настъпи, ще трябва да действа възможно най-бързо.

Чу рев на двигател… на двигатели. Множествено число.

Няколко.

Изтича до команчито и се покатери в кабината. Внезапно го обзе лошо предчувствие. Наду двигателите и се заслуша как двете турбини завъртат перките. Стрелките на уредите оживяха и плавно запълзяха нагоре. Активира оръжейната система и подпря брадичка в дланите си, загледан от кабината към пътя, водещ от най-високата част на хълма към малкия закътан участък, който си бе избрал за убежище.

Черокито изскочи, понесе се към него и поднесе. Спирачните изпищяха и джипът остави две дълги успоредни бразди в пясъка. Отзад се появиха три пикапа — следваха черокито по петите. Наташа скочи от джипа; влачеше Картър. Той се препъваше, на практика изгубил съзнание и сякаш изпаднал в делириум, очевидно не осъзнаваше какво става около него, нито къде е, нито как е шибаното му име…

— Те ли са врагът? — спокойно извика Лангън през воя на перките.

— Начукай им го! — изкрещя Наташа.

Лангън натисна едно копче и шлемът му оживя. Съвсем спокойно си избра цел и многоцевната картечница „Дженеръл Мотърс“ се завъртя с пет хиляди оборота. С плавни и спокойни движения Лангън натисна спусъка.

Хиляди едрокалибрени куршуми изсвистяха над пътя, забиха се в пикапите и ги заблъскаха един в друг. Нексовете вътре се превърнаха в кървава пихтия, в пурпурни окървавени торби от плът и раздробени кости. Единият пикап експлодира, пламъците с рев се издигнаха към небето, малки парченца горящ метал описаха високи дъги и паднаха в пясъка. Вторият пикап се преобърна и се затъркаля към команчито.

Чу се тих вой — многоцевната картечница намаляваше оборотите и с метални изщраквания спря въртенето си.

Лангън скочи от кабината.

— Къде е Гол?

— Нямам представа — отвърна Наташа. — Да действаме, бързо!

Той й помогна да качат стенещия Картър в кабината.

— Съжалявам, но ще ви е малко тесничко. Проектиран е само за двама души.

— Ще се оправим — каза Наташа. — Имаш ли медикаменти?

— Всичко необходимо. Да се размърдаме.

Перките се завъртяха по-бързо и команчито с рев се издигна във въздуха и се понесе в ясното синьо небе. Предупредителните системи запищяха — отчитаха близостта на противовъздушни ракети. Вертолетът се понесе към долината и портокаловите горички, където продължаваше да бушува сражението.

Наташа затърси из лекарствата, отвори един стерилен пакет и направи на Картър инжекция морфин — тя успокои болката и го приспа. Надяваше се, че няма да се наложи преливане на кръв… Притисна Картър към единия край на тясната кабина и на фона на музиката на перките му смъкна якето и разкъса ризата над раната на хълбока.

— Не виждам какво мога да направя тук — каза Лангън. — Противовъздушната отбрана все още е активна. Дори аз не съм достатъчно тъп, за да се натреса на ракетите. Няма начин.

Свали хеликоптера още по-ниско. Направиха широк кръг около портокаловите гори, вятърът от перките разлюля клоните и храстите. Няколко куршума полетяха към хеликоптера, но той се движеше прекалено пъргаво. Издигна се над ръба на долината, после рязко се спусна надолу. Лангън погледна Наташа за инструкции.

— Какво ще правим?

— Мини още веднъж. Гол трябва да е някъде там. Ако изобщо някой може да се измъкне жив от този ад, това е той.

Върнаха се — летяха толкова ниско, колкото можеше да се осмели Лангън заради танковете. Команчито описа още няколко широки кръга. Нямаше и следа от Гол, нито от други оцелели. Все още се чуваше стрелба, но престрелките ставаха все по-спорадични.

— Скенерът ти работи ли? — извика Лангън.

— Да — късо отвърна Наташа.

— Виждаш ли жълтите точки? Идентифицирани са като „Апачи“. Вероятно с още нексове. Подкреплението наближава и наистина не ми се ще да се мотая тук, когато пристигнат. Виж. — Лангън посочи екрана. — Противовъздушната отбрана току-що се изключи. Мамка му, точно навреме за апачитата. Явно нексовете я контролират и се мъчат да ме държат настрана. Май са подценили Гол, не мислиш ли?

— Не бих нарекла неколкостотин некса и танкове подценяване. Е, какво ще правим сега?

— Ти си шефът — отвърна Лангън. — Аз само изпълнявам нарежданията на Гол. А като се има предвид, че си му дъщеря… ами…

— Това пък откъде го знаеш?

— Разполагаме с едно прекрасно нещо, наречено комуникации.

— О!

— Как е Картър?

— Засега извън играта. Добре, че куршумът е излязъл. Не съм сигурна, че щях да мога да го извадя, ако беше заседнал.

— Не ми цапай седалките с кръв.

— Не мисля, че му е останала много. Наташа махна напоеното с кръв парче плат и разкъса ризата още повече. Направи ужасена гримаса при разкрилата се гледка. Измъкна пинцети и премести Картър, за да погледне раната — в нея имаше парчета от дрехата му.

— Имам нещо на скенера.

— Какво?

— Пет фигури. Тичат… по един от хребетите…

— Насочи се към тях. Да поразгледаме.

Команчито рязко зави и се издигна право срещу слънцето, понесе се като куршум в небето и рязко се спусна към…

Висок хребет от червена скала, надвиснал над бърза тясна река, течаща на дъното на клисурата — цепнатина, която сякаш продължаваше безкрайно надолу.

Наташа видя фигурите, тичащи сред скалите…

И разпозна Гол.

— Ще трябва да се оправя сам — каза Лангън.

— Можеш ли да застреляш преследвачите?

— При тази скорост? Ще надупча всички! Прекалено е близко до тях… не мога да различа целите една от друга, не и с шибаната картечница…

Команчито с рев прелетя над хребета и направи завой, Перките проблясваха под слънчевите лъчи. Върнаха се. Гол тичаше с всички сили пред четирите преследващи го некса, Беше невъоръжен… и държеше нещо в стиснатия си юмрук. Нещо, което блестеше с всички цветове на дъгата… тъкмо тогава…

Всички изчезнаха.

Команчито направи втори завой — като някакво бръмчащо насекомо за онези на земята…

— Ако кацна, с нас е свършено — изсъска Лангън. — Въоръжени са с автомати, а ние имаме ранен.

— Трябва да му помогнем! — изкрещя Наташа. — Трябва да му помогнем, мамка му!

 

 

Облян в пот, Гол вдигна глава, когато команчито прелетя с рев отгоре. Знаеше, че с него е свършено, но малкият оптичен диск не биваше да попадне в неподходящи ръце…

Не биваше.

Плановете забавяха врага. Осигуряваха на Спиралата повече време. А както бе казал самият той, плановете бяха ахилесовата пета на врага. Слабото му място.

Как биха могли враговете да управляват света с помощта на QIII, ако съществува и втори, който да контрира всичките му команди? Да пъха прът в колелото на военния прогрес. Да им го начуква здравата всеки път? Не, плановете им трябваха.

Не се озърна назад. Чуваше ги, чуваше тропота на обувките им по камънака. Смяташе се за човек в доста добра форма, но тези мръсници го преследваха вече цели километри; предимно по нанагорнища; предимно през скалите. Нексовете знаеха кой е той още от самото начало на битката; бяха го притиснали, бяха го принудили да побегне пред пищящите зад него куршуми, като плъх в подземния лабиринт, бяха го откъснали от останалите членове на Спирала_F…

Знаеха.

Знаеха какво носи.

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Продължи да тича. Издръжливостта му бе поставена на върховно изпитание и той усещаше как тялото му се самоизгаря, как използва ресурси, за чието съществуване никога не бе подозирал — той всъщност не знаеше още колко ще може да тича… През последните километър и половина нексовете постепенно го доближаваха, както рибарят бавно придърпва уловената голяма риба. Сега се намираха само на крачка зад иго и паниката се възцари като някакъв ужасен демон в душата му. Какво да направи? Какво да направи, мамка му?

Защо още не го бяха застреляли?

Знаеха. Знаеха, че той е ключът към кодираните планове — ключът, разкриващ всичко записано върху оптичния диск. Ако умреше, щеше да им е нужно много време, докато разбият кода, може би дни… но ако го хванеха жив, ако го подложеха на мъчения?

Щяха да им потрябват само няколко минути. Беше виждал на какво са способни.

Потръпна, Не искаше да бъде заловен от нексове.

По-добре шибаната смърт.

Краката му се движеха сами.

Посоката му се промени.

Зад него се разнесе вик — нексовете осъзнаха какво става…

Гол дотича до ръба и мълчаливо, без да поглежда надолу, скочи с всички сили напред. Ръце в ръкавици докоснаха гърба му. Един от нексовете го последва — не по свое желание, а заради бързината и инерцията.

Гол се понесе в бездната — краката му все още тичаха.

Продължаваше да стиска здраво диска в юмрука си.

Нямаше последни думи. Нямаше героични викове. Просто стисна зъби от спазмите на разкъсващия червата му страх, когато светът се разкри пред него… тъй огромен… така ярък…

Осъзна. Това бе първият път, когато наистина разбираше.

Първият път, когато наистина усещаше.

А животът бе толкова хубав.

Вятърът ревеше в ушите му и развяваше брадата му. Червената скала се носеше пред замъгленото му от сълзите зрение.

Гол падаше.

 

 

— Не! — изкрещя Наташа.

Команчито отново зави. Многоцевната картечница изтрещя и преряза нексовете на хребета на две. Всичко стана толкова бързо, че така и не разбраха откъде им е дошло.

— Спусни се надолу, до реката — викна тя.

— Прекалено е тясно — отвърна Лангън. — Не мога да сваля този звяр до дъното. Перките ще се блъснат в скалата.

— Спускай се!

— Ще се разбием, по дяволите — озъби се Лангън.

Наташа потъна в мълчание. В гробно мълчание. Лангън рискува да погледне назад. Видя сълзите в очите й и каза тихо:

— Стегни се, Наташа. Заший Картър.

— Да — прошепна тя. — Ще го зашия. Ще съм силна. Да.

— Това би искал и Гол.

— Да.

Лангън полетя по дължината на хребета и се спусна надолу, когато стените на клисурата се раздалечиха. Широката бързо течаща река не показваше никакви признаци на живот. Известно време команчито обикаляше и търсеше, но от Гол нямаше и следа.

— Не можем да го търсим цяла вечност — въздъхна Лангън. Беше изтощен, останал без сили.

— Зная. Само още минутка…

Двигателите ревяха, команчито кръжеше, обикаляше, търсеше. Накрая обърна, издигна се стръмно нагоре и се насочи на юг, далеч от долината, далеч от реката и далеч от Кения.

Заснеженият връх на Килиманджаро заблестя в далечината — великолепен и могъщ, извисен над всичко, вечен.

— Махни ме оттук — прошепна Наташа.

 

 

Нексът бавно влезе в залата; други двама стояха до черния чувал — той не бе закопчан и в него се виждаше надупченото и обезобразено тяло на женски некс.

Първият убиец свали маската на трупа. Бакърените очи гледаха без никаква емоция проснатата фигура; протегна се ръка, докосна дупките от куршуми, плъзна се по видимите разкъсани органи и жълтата мазнина.

— Какво ще правим с тялото? — разнесе се мек глас.

— Изгорете го.

— Няма ли да го върнем за анализ?

Нексът се усмихна — студена и мрачна усмивка. Поклати обръснатата си глава, обърна се и тръгна към изсечения в скалата тунел и приятната прохладна тъмнина в него.

Мразеше жегата. Мразеше цялото това място.

Думите му прокънтяха кухо, лишени от емоция.

— Мъртва е. Едномислите й са изчезнали. Изгорете я. Повече не ни е потребна.

 

 

Беше нощ.

В тъмнината бръмчаха насекоми.

Команчито бавно изстиваше недалеч от малка палмова горичка.

Огънят бе съвсем малък, сухото дърво гореше без дим. Лангън правеше чай в малък тенекиен чайник. Наташа седеше, опряла брадичка на коленете си и обвила ръце около краката си, и гледаше извиващите се пламъци, потънала изцяло в някакъв свой свят. Картър най-сетне се бе свестил. Лицето му бе сиво от изтощение. Взе чашата сладък чай, без да каже нито дума. Нямаше сили дори да попита какво търси тук Лангън, въпреки шеговитите му закачки.

— Имаш ли изобщо някаква идея какво става, мамка му? — най-сетне попита Лангън.

Картър кимна.

— Мисля, че да. Нещата се изясняват.

— Още ли съм ти нужен?

— Искаме да ни направиш една последна услуга — отвърна Картър.

Наташа вдигна очи.

— Нима?

— Да. — Картър отпи от сладката течност и внимателно опипа хълбока си. — Искаме да ни хвърлиш на едно място.

Лангън кимна с усмивка.

— Където кажеш. Само кажи къде.

— Искам да ни метнеш до Саудитска Арабия, до Великата пясъчна пустиня — каза Картър. — Мисля, че е време да навестим граф Фойхтер.