Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spiral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey(2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

История

  1. —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

Спирала_Q
9

Черквата бе студена. Подът бе от полиранио дърво — потъмнелият му блясък говореше за безбройните богомолци през изминалите десетилетия. Облицованите с дъб стени ограждаха подобните на плочки за домино скамейки — тъй древни, че плоскостите им бяха леко огънати от хилядите тела на богомолците.

Слаба слънчева светлина се изливаше през безбройните витражи. Цветните стъкла блестяха като скъпоценни камъни — сапфири и рубини, изумруди и диаманти. Изображенията показваха Тайната вечеря, Мойсей и горящата къпина, Адам и Ева и стотици други религиозни сцени, взети направо от Писанието.

Студен ветрец се понесе по пътеките между членовете на малкото паство, събрало се на мълчалива молитва. Тази сутрин нямаше литургия — просто събиране на местните вярващи, които идваха, когато изпитваха нужда от компанията на Бог.

Свещеника коленичи пред олтара и събра длани в молитва. Бе огромен мъж, с широки рамене, дългото му вълнено расо стигаше до глезените му. Големите му кръгли очи бяха затворени, докато се молеше, лицето му бе спокойно, почти ведро, окъпано в светлината на Иисус и витражите. До него, на ниска тапицирана скамейка, лежеше Библията — малко, богато украсено и подвързано с кожа издание. Страниците бяха по-тънки от тоалетна хартия и поръбени със злато. Книгата лъхаше на старост; тя бе най-скъпото нещо за Свещеника и той бе готов да умре за нея.

Свещеника усещаше присъствието на хората наоколо и сърцето му се изпълваше с гордост. Те бяха братя християни като него, погълнати от тайнството на молитвата, дошли тук, за да беседват с Бог и да получат благословията Му, Въздъхна. За по-голямо задоволство от това едва ли би могъл да мечтае.

Стъпки.

Нещо промени кармата в самата й същност. Нещо захапа спокойствието на Свещеника, като милиони мравки, поглъщащи разлагащ се труп.

Стъпките приближаваха бавно, премерено, отговорно.

Звукът им отекна в душата на Свещеника като фалшива нота.

Той остана със сведена глава. Продължи да се моли. Чу как останалите вярващи бързат да се изнесат от малката селска черква и знаеше, че натрапникът е Врагът, още преди да каже или да направи каквото и да било.

— Бог ще ме закриля — внезапно каза високо Свещеника и думите му прогърмяха в почти празния храм. — Аз съм един от стадото Му, а Той никога не забравя стадото Свое. Той е господарят, а аз съм Негов смирен слуга. Амин.

Изправи се бавно. Ръката му се протегна надолу, затвори малката Библия и я прибра в джоба на расото. Чак след това той вдигна очи към стоящия пред него натрапник.

Фигурата бе слаба, атлетична, облечена в сиво; изгарящите бакърени очи го гледаха предпазливо и сякаш пробиваха момъка му с чистата сила на омразата.

Свещеника измери натрапника с поглед, после каза тихо и спокойно:

— Не си добре дошъл. Това е Божи дом. Дом на молитвата. На любовта.

— Дойдох да те убия.

Фигурата отстъпи крачка назад и леко разпери ръце в очакване. Бакъреният поглед не се откъсваше от Свещеника и кафявите му очи със златни пръски отбелязаха стойката и скритите оръжия, плавните и гъвкави движения.

— Що за създание си ти, та се осмеляваш да нахълтваш в божия храм? Виждам, че си напаст. Виждам, че си неверник в дома на Бог. Виждам, че трябва да се махаш оттук, преди гневът Божи да се стовари отгоре ти.

Свещеника чакаше, скръстил ръце на огромните си гърди.

Нексът атакува.

 

 

Зави полицейска сирена. Малкият Форд J2 се носеше по междуселските пътища, профучаваше през малките селски центрове, които някога бяха цветята на провинцията, но сега бяха осеяни с белезите на неотдавнашната война. Прелиташе покрай стреснати селяни, покрай подпухналите трупове ни убити с биологични оръжия говеда, обгърнати от облаци мухи, покрай въоръжени с колове фермери, събиращи мъртвите тела на огромни клади, бълващи черен дим към небесата.

Фордът взе завоя със свирене на гуми, спирачките изпищяха и обвитата с миризмата на изгоряло масло кола спря пред селската черква.

Малка група жени се свиваше зад някакъв въоръжен с пушка мъж. Всички се взираха към вратата. Едрият полицай с огромен корем с мъка излезе от форда и закрачи към тях. Провесеният през рамото му автомат изглеждаше някак чужд, не на мястото си.

— Хайде, народе, отстъпи назад, пуснете ме да мина — излая сержант Ралф.

— Имаше стрелба! — възкликна една уплашена жена и закри уста с длан. Слънчевите лъчи заиграха по лъскавата й дамска чанта. В очите й се четеше ужас — живееше в ужасни времена.

— Тъкмо се канех да оправя тази бъркотия — каза възрастният мъж с пушката. Изглежда, изпитваше облекчение, че сержантът най-сетне е тук. — Голям късмет, че дойдохте полицай!

Сержантът изруга мислено. Стрелба! Свали автомата — „Армалайт X“ — и се намръщи, докато оглеждаше високо технологичното оръжие. Имаше чувството, че му се подиграва, както лежеше в дебелите му ръце с тлъсти пръсти. В тренировъчния център се бе чувствал храбрец — герой, готов да влезе в боя, докато страната му потъваше в анархия и хаос. Сега изпитваше единствено страх, който притъпяваше съзнанието му и караше устата му да пресъхне.

— Сигурни ли сте, че е било стрелба?

— И то автоматична — каза една възрастна жена.

Сержантът отиде до тежката дървена врата, очукана и потъмняла от вековете. Протегна ръка и натисна ръждясалата дръжка, която поддаде със скърцане.

Потрепери, когато студеният въздух го лъхна в лицето.

Знаеше. Усещаше, че Смъртта го дебне някъде в сумрака.

С огромно усилие на волята събра кураж и пристъпи в черквата, стиснал автомата в изпотените си от страх длани.

 

 

Свещеника стоеше със скръстени ръце и гледаше надолу към мъртвия некс. Беше хвърлен през черквата, със счупен гръбнак и създаваше интересни сенки сред пейките, където лежеше смазаното му изкривено тяло. На пода лежеше малкият му автомат — черен и зъл, сплавта и външният му вид рязко контрастираха с полираното дърво. Във въздуха се носеше миризмата на барут, от цевта все още се извиваше струйка дим. Свещеника побутна оръжието с върха на обувката си, пристъпи предпазливо напред, цъкна раздразнено с език, протегна се и сграбчи неподвижното тяло. Главата се отпусна безжизнено назад, но колкото и да бе невероятно, очите се отвориха. Устата се размърда беззвучно, докато Свещеника вдигаше обездвижения, но останал като по чудо жив некс към лицето си.

— Намери ли пътя към Бог, чедо?

— Аз… те… разбирам. — Мътните бакърени очи горяха от омраза, гняв и чувство за безсилие. — Повече няма да правя така.

— Прав си, разбира се, чедо — каза Свещеника с най-благия си тон. Разтърси некса и от смазаните му дробове изригна болезнен крясък. — Кой те изпрати? И откъде знаеш, че съм от Спиралата?

Устните на некса се събраха в тънка линия.

Нямаше да проговори.

— Хайде, момко, кажи ми. И в замяна на това ще те освободя от болката.

— Нищо няма да ти кажа.

Мекият безполов глас бе изпълнен с агония. Свещеника въздъхна отново и, както държеше тялото изправено в юмрука си, посегна надолу и извади нож с блестящо широко острие. Единият му ръб бе назъбен — ужасно оръжие с едни единствена очевидна функция — да убива.

— Още ли си сигурен, чедо? Още ли твърдиш, че няма да споделиш информацията за злосторниците, които са те изпратили? Ако е тъй, ти изменяш на Бог и като Негов слуга съм длъжен да те накажа с ярките езици на сребърния огън!

— Начукай си го.

Свещеника вдигна ножа. Острието му засия от лъчите, хвърлени от многоцветния Иисус. Трептящата цветна светлина блесна върху ножа и се отрази в очите на некса.

— Бог вече показа ли ти светлината, чедо?

Нексът го гледаше с омраза.

— Тогава аз трябва да ти покажа мрака.

Острието се стовари надолу в един-единствен мощен удар, Гърлото на некса заклокочи. Свещеника избърса ножа в дрехите му, преди да пусне омекналото тяло да тупне в краката му.

Вдигна глава и присви очи. Някой предпазливо пристъп ваше в черквата. Свещеника се усмихна, когато позна дебелака сержант Ралф. Автоматът се тресеше в ръцете му.

— А, сержанте. Тъкмо навреме, за да ме спасите.

Едрият полицай се заклати напред с широко отворени очи. Зяпна мъртвото тяло, после вдигна поглед към Свещеника и нервно облиза устни. В очите му се четеше страхопочитание.

— Убихте ли го?

— Бог действаше чрез мен, чедо — с любезна усмивка отвърна Свещеника и потупа сержант Ралф по рамото. — Той реши да накаже неверника, задето оскверни възлюбеното му място на светата молитва.

Посочи следите от куршуми по дървената ламперия и камъка и трите малки дупки в изписания прозорец, през които влизаха лъчи чиста слънчева светлина.

— Да… да… да повикам ли още полицаи? Или военни?

Сержантът бе объркан. Замаян. Вонята на смърт и барутен дим пареше ноздрите му. Черквата, този храм на молитвата и любовта, се бе превърнала в костница.

— По-добре оставете моите хора да се погрижат за това — спокойно отговори Свещеника и закрачи навън към слънчевата светлина.

 

 

Спирала_Q: издраскан от пясъка масивен комплекс от камък, стомана и матово стъкло, издигащ се само на един етаж над пустинните дюни — и слизащ шестнадесет етажа под тях. Драскотина по лицето на земята. Обърната наопаки пирамида. Изкуствен айсберг в пустинята.

Джесика Рейд се отпусна в кожения си стол и погледът й се зарея в пустинята, показвана на монитора дълбоко в недрата на подземния комплекс. Гледаше как вятърът понася писъка на спирали — местеха се и танцуваха през дюните, сякаш обладани от някакъв кехлибарен демон. Саудитска Арабия, Близкият изток, Арабският полуостров. Руб ал’Хали. Великата пясъчна пустиня. Как само обичаше и мразеше този огромен пуст район на страната; как водеше двоен живот в любимите си сънища и най-лошите си кошмари, място на противоположностите. На живот и смърт. На неземна красота и небивала грозота, изпитания и страх.

Руб ал’Хали — седемстотин и осемдесет хиляди квадратни километра почти неизследвана пустиня. Огромен район на враждебната Природа. Гигантско плато от пясък и скала, оставено на милостта на Природата и на горещия и сух климат.

Ако се опиташе, ако затвореше очи и наистина се опиташе, можеше да подуши Червено море, лежащо далеч зад планините, отвъд Ал Хиджас. Бе минало много време, откакто не се бе наслаждавала на морето. Много, прекалено много време.

Смятаха я за „блестяща“. Всъщност определението си беше чиста проба подценяване — на осем години бе взела изпитите за средно образование; на десет притежаваше отлична диплома от колеж; тогава влязоха в сила правилата за възрастовите ограничения и влезе в Кеймбридж на шестнадесет, като междувременно бе получила докторски степени в най-различни частни университети. Занимаваше се с компютърни науки и специализираше в областта на изкуствения интелект и новопоявилата се дисциплина РИ — реален интелект. Изкуственият интелект си бе точно такъв — изкуствен. Набор от предварително заложени параметри. Предварително заложени области. Процедури, инструкции и бинарни линейни функции, следващи писани правила… WHAT IF… THEN DO… AND, OR и XOR… Джесика Рейд бе сред пионерите на новото течение на мисълта — концепцията за самообучаващи се, самопрограмиращи се системи. Способността на машината да се учи и наистина да се приспособява, изменяйки собствения си основен код. Ergo, да притежава реален интелект вместо стек от предварително програмирани инструкции.

Спирала_Q захапа Джесика след излизането на третата й статия. И сега, на двадесет и три години, тя бе богата млада жена, живееща в свят на мечтите на едно секретно място дълбоко под Великата пясъчна пустиня. Бе невероятно богата. Нелепо богата. И въпреки това не такива вулгарни неща като парите и материалните придобивки я задържаха тук, въпреки пустинята наоколо — оставането й бе свързано с мечтите й, с надеждите й за бъдещето. Можеше да избере да работи където си пожелае — в Мексико, на Сейшелите, във Флорида — всички тези места имаха своето собствено обаяние за безценния млад компютърен гений. Но Спирала_Q се намираше в Руб ал’Хали. И именно Спирала_Q бе мястото, където попадаха най-важните компютърни лайна.

Джесика Рейд трябваше да е в центъра на всичко това.

В противен случай издигането й до върха в избраната област нямаше да представлява нищо.

Седна на терминала, свърза се с пет сървъра и впрегна в работа силата на още четиридесет и шест второстепенни процесора. Пръстите й полетяха над клавиатурата. Спря за миг, докато оправяше настройките на различните работещи във фонов режим програми и процедури. Компилира сегашния си проект и откри грешката още преди компютърът да съобщи за нея. Нагласи кода, компилира отново, пусна програмите и се облегна назад, докато числата бързо се сменяха на екрана. Оптично-дигиталните квад-модеми примигнаха със зелени светлинки към нея.

Джесика Рейд разтърка уморените си очи и облиза пресъхналите си устни. Изведнъж усети, че е страшно гладна и страшно уморена, макар и да оценяваше, че това са малки неудобства в сравнение със случилото се в Лондон.

Спирала_Н — взривена.

Потрепери и изключи външния образ.

Загледа се през дебелото тъмно стъкло към офисите под нея. Повечето от терминалите бяха празни. Изненада се, когато погледна часовник си. 19:00.

— Господи — уморено възкликна Джесика. Бе работила без прекъсване от осем сутринта, без да отвлече вниманието си нито за миг. Сега организмът й бе започнал бурно да заявява претенциите си. Въздъхна тихичко, стана и протегна съвършено оформеното си атлетично тяло. Мускулите й изстенаха.

Имам нужда от една проклета бира, осъзна тя. Студена.

Взе асансьора до личната си квартира. Всички програмисти и дизайнери от Елитното ниво разполагаха с най-луксозните квартири в горната част на подземния комплекс. Наричаха го „Приземния етаж“, но всъщност той се намираше непосредствено под пясъците. Това бе една от облагите, от привилегиите, от изключенията на работата за Спирала_Q. Получаваха най-добрите заплати, най-добрите ваканционни пакети, възможност да работят където пожелаят и да се трудят върху най-интересните проекти с най-мощното компютърно оборудване, създавано някога.

А Джесика Рейд бе в буквалния смисъл на върха на всичко това.

Влезе в апартамента си, свали дрехите и се наслади на прохладния полъх от климатика върху голата кожа. Мина боса по мраморните плочки, пусна душа, пристъпи под топлите струи и сапуниса загорялото си тяло. Втри шампоан в дългите си тъмни къдрици, изми си косата, излезе от стъклената кабина и се избърса.

Все така гола, отиде до хладилника и извади бутилка леденостуден „Будвайзер“. Махна капачката и отпи голяма, отдавна заслужена глътка. Зае се да си приготви лека салата… при царящото безпокойство и носещите се слухове около Спиралата и щабквартирата в Лондон, задоволяването на глада й не бе от първостепенна важност.

Радваше се на простата задача по приготвянето на вечерята си; на това колко естествено е да нарежеш марулята и краставицата и да наредиш парчетата в чинията след подпалващите главата изчисления през обикновения работен ден с QIII.

Докато пиеше четвъртата бира, комуникаторът избръмча.

Тя натисна копчето.

— Да?

— Имаме проблем.

— Пак ли?

— Вторичният сорс на QIII току-що се декомпилира.

— Мамка му. Идвам след пет минути.

— Трябва ли да ти напомням, че имаме само една седмица, за да достигнем 98%?

— Да, да. Разбирам, мамка му. Ей сега слизам.

Прекъсна връзката.

— Пак трябва да навличам шибаните дрехи… — измърмори тя и метна празната бутилка в кошчето, където тя е дрънчене се присъедини към другарките си. Изчезна в спалнята. Мислите й се въртяха около възможните грешки, които биха могли да причинят подобно компютърно бедствие… и през цялото това време някъде дълбоко в нея се спотайваха съмнения относно Спиралата и въпроси какво става с организацията…

Не забеляза примигващия бял курсор на екрана.

 

 

Джесика Рейд обичаше малките часове.

Ранните часове на утрото, когато всичко бе тихо и неподвижно. Когато всички спяха. Когато светът замираше.

Често фантазираше като малка — и всъщност бе запазила фантазиите си и като възрастна. Умът й вечно замисляше сложни сценарии и тя си представяше какво би било да е единствената останала жива жена на планетата — единственият човек, оцелял след някакъв ужасен химически инцидент, след невероятно смъртоносен вирус, засегнал всички освен нея.

А сега бе точно 4:00 сутринта.

Тя лежеше върху завивките будна, облечена в памучна пижама, и се взираше в тавана. Превъртя се в леглото и стана. Климатикът тихичко съскаше зад нея. Въздъхна. Мозъкът й кипеше от цифри, изчисления и проекции за Световния код. Поклати глава, усмихна се, излезе от апартамента и тръгна към асансьора.

Кабината се изкачи с тиха хидравлична въздишка. Вратата се отвори.

Тя се заслуша и стъпи върху килимчето, обхваната от чувство за опасност. Стъпалата й докосваха меката тъкан, цялото й същество бе изтръпнало от дързостта, от авантюрата, от безразсъдството на действията й… да се прокрадва посред нощ из собствената й Спирала_Q… ама че нахалство…

Вървеше по коридорите на спящия комплекс и след като мина покрай неколцина пазачи, които само спокойно й кимнаха, се промъкна незабелязано до неохраняваното перално помещение, водещо към намиращите се наистина на повърхността кухни и сервизни помещения. Тук се чуваха шумове и трябваше да е нащрек. Прокара ръка през къдриците си и леко стъпи върху чувалите с оставени за пране дрехи. Както обикновено, беше сама в помещението, сама в този избран от самия нея свят…

Стигна до задния изход на приземния етаж. Извади ключ и с лекота преодоля електронната защита — в края на краищата, щом си компютърен експерт, би трябвало да използваш уменията си и за собствена полза.

Излезе навън

Студът на пустинната нощ премина през нея. Направи няколко крачки, наслаждаваше се на свежия въздух, на реалния свят, на опасността да ходиш само по пижама из пустинята Руб ал’Хали, заобиколена отвсякъде от тежковъоръжени стражи… стражи, които стояха на постовете си с картечници и други железарии, способни да унищожат самолети и танкове. Част от нея се запита дали пък не я виждат и просто приемат чудачествата и ексцентричността й, Друга част пък ликуваше от чувството за бунт.

Разбира се, не можеше да се отдалечи много, тъй като охраната неминуемо щеше да я открие, което означаваше конско от Фойхтер, Йохансен или Скелтър — те бяха единствените, които имаха право да излизат от комплекса, без да бъдат следени най-зорко. Но все пак се нуждаеше поне от образец, поне от привкуса на свободата да живее напълно сама на света…

Дълго гледа звездите. Бледата им светлина озаряваше слабото й тяло. Ръката й докосна плоския й корем. Джесика не тренираше често, но когато го правеше, даваше 200% от себе си. И това я даряваше с добре сложена атлетична фигура, която бе сред основните теми на разговор в отдела за програмиране.

Отново се потупа по корема и въздъхна доволно:

— Все така твърд и стегнат.

Влезе вътре, затвори масивната метална врата и пусна охранителната система. Цифрите замигаха на миниатюрния монитор и Джесика спря, намери малката скрита четчица и внимателно измете песъчинките в ъгъла, където нямаше да ги забележи никой.

Ами ако разберат, помисли си.

Ами ако я пипнат!

Потръпна. Наполовина от удоволствие, наполовина от страх.

Да. Тя бе най-добрият програмист и системен аналитик. Може би най-добрият в Обединеното кралство. Но имаше и нещо друго; едно шило дълбоко в душата й, което я караше да хаква

Уменията й бяха развити, изострени и усъвършенствани от проникването в най-големите компютърни конгломерати и компании. Разбиваше базите им данни със смях. Възбуждаше се от съсипването на персоналните им файлове. Получаваше наркотичната си доза от преебаването на финансите им.

Не знаеше какво я подтиква към това. Нещо в душата й не беше наред, но тя мразеше — ненавиждаше — онази част от света, която й казваше: „Ти ще знаеш това, ще имаш достъп до онова, а останалите… какво пък, можете просто да си го начукате“.

Защита на данни? Ха!

Джесика искаше да даде всичко на света.

Свобода на информацията.

Свобода на избор като противовес на електронните затвори, математическите килии, дигиталните ключалки и ключове.

А QIII Proto?

Усмихна се дяволито.

Е, QIII Proto щеше да стане най-голямото й постижение. Спиралата можеше да го използва, за да преодолява военните системи; да прониква във всяка база данни в света; да идентифицира терористите чрез сателити; да предислоцира войски на бойното поле благодарение на изчисленията на РИ, базирани на вероятностите на Световния код…

Пак Световният код, един от любимите й моменти.

Свършеният изкуствен интелект.

Реален интелект, способността на компютъра до миели, да притежава емоции и да води борбата за цивилизованост. Той щеше да е върховното оръжие срещу злото и Спиралата щеше да застане начело на тази могъща нова технология, да овладее растящия ужас от търговци на оръжие и производители на бомби, убийци, похитители, контрабандисти на наркотици…

Потрепери. Разбираше, че залозите са високи; не го бе осъзнавала, всъщност никога не се бе замисляла за това преди унищожаването на лондонската щабквартира. Но смъртта на толкова много колеги бе смразила душата й до най-тъмните й ъгълчета.

Сега разбираше. Това вече не беше игра.

И може би никога не е било.

Върна се до асансьора и изведнъж й хрумна да отскочи до централната лаборатория и да види какво правят призрачните машини в този среднощен час. Обикновено всички операции през нощта бяха автоматизирани и затова не се боеше, че ще се натъкне на някого по това никое време.

Спусна се в недрата на лабораторията и закрачи по коридора към собствения си специализиран отдел. Спря. Отвори първата от трите бронирани стъклени врати. И когато тя се затвори зад гърба й и Джесика остана в тясната стъклена кабина между двете врати… я видя.

Някаква фигура…

Джесика Рейд замръзна.

Фигурата стоеше неподвижно до платформата на QIII.

Взира се в нея няколко дълги, дълги мига. Фигурата не помръдваше. Джесика хем бе почти сигурна, че са я видели, хем осъзнаваше, че фигурата не показва никакви признаци, че я е забелязала.

Охранител? Истински охранител, а не някакъв затъпял пазач в коридора, който няма какво да прави, освен да пристъпва от крак на крак, за да не се схване, и да дели фаса с отегчените си колеги?

Или пазител?

Защитник?

Отпусна се бавно на килима и седна, чудеше се какво да направи. Изпълзя до вратата, през която бе влязла, и въведе паролата си. Вратата безшумно се плъзна настрани и тя запълзя по килимите и плочките на коридора, после стана, усмихната на невероятния си късмет, затича…

След няколко минути седеше на леглото с чаша бренди в треперещата си ръка, отпиваше бавно и се питаше каква ли е тъмната фигура. И защо беше там?

Сърцето й още започваше да бие бясно, когато се сетеше за гледката. Сиви дрехи, нещо като маска на лицето и мътни бакърени очи. Коса нямаше — черепът бе обръснат. Фигурата изглеждаше спокойна и същевременно…

Застрашителна.

Много, много застрашителна.

Потрепери и отново отпи от брендито си.

Кой беше този пазач?

Сигурно някакъв нов вид охрана, назначена да охранява QIII в този напреднал стадий на разработка. Но нима останалите предохранителни мерки не бяха достатъчно добри? Нима оградите с ток, въоръжената стража, огромните бетонни стени, стоманените врати и електронните ключалки не бяха остатъчни, за да защитят този революционно нов процесор?

Разбира се, че не бяха.

Изсмя се горчиво на самата себе си и се загледа към пустинята на монитора. Спирала_Н беше ударена. Унищожена. Изтрита от лицето на земята.

Замислена за странната среща, Джесика отпи още една глътка от брендито и се наслади на горещия огън в гърлото си. Една думичка се промъкна в ъгъла на съзнанието й. Дума, която бе дочула навремето, когато влетя яростно в кабинета на граф Фойхтер по време на работната му среща с Дюрел и Адамс…

Нексът

Всички се бяха обърнали към нея. Тя се извини и излезе.

А сега… сега думата сякаш изникна неканена от забравените кътчета на паметта й. Некс. Един некс. Нексът? Дали не бе име на човек? На охранител? На убиец?

Потрепери, усети, че е пила повече от нужното, и довърши брендито на един дъх.

Реши сутринта да попита Адамс.

Да. Добра идея. Той щеше да й обясни за некса.

Може би.