Анди Ремик
Спирала (11)

Подвижен
8

Палубата се полюшваше плавно под дебелите му сиви обувки. Той се обърна към брега; вятърът развяваше дългата му къдрава коса и брадата му. В далечината се виждаше притъмнялата гора, сгушена в прегръдката на дълбоката зима. Там, където реката се вливаше в морето, водата на места бе замръзнала и огромни ледени късове се носеха като плоски сребърни остриета по мързеливото течение. Чайки пляскаха с криле, крещяха като изоставени деца и се биеха по бреговата линия и над горите на Аляска; мракът вече се спускаше над това притихнало кътче на планетата.

Някъде далеч вълк зави скръбно към пълната луна и очите му се насочиха през дърветата към огромния черен боен кораб, който леко се поклащаше в спокойния леден залив/ След миг животното се обърна и изчезна в гората. Мъжът стигна до тежката черна врата и бавно я отвори на смазаните панти. Хвърли последен тъжен поглед към свежата свобода на природата и света отвъд морето, което сега го държеше в капана си, и се приведе, за да влезе в тесния коридор. Заслиза внимателно по широките железни стъпала. Бастунът му почукваше с точността и развитата с възрастта предпазливост; бе с дебел кожух, който не само го пазеше по време на краткото пресичане на палубата, но и го изолираше от обичайния климат на тази пустинна част от света.

Бе едър като мечка. Дебела кожена шапка покриваше главата му, а лицето му бе скрито от огромната рошава брада, прошарена със сиви кичури.

Спря пред една огромна врата, която сякаш не бе на мястото си. Искаше да влезе, изпитваше нужда да влезе, но въпреки това се колебаеше. Помисли дали да не почука, но осъзна, че ще е само загуба на време. Дюрел вече знаеше, че е тук.

Натисна дръжката и огромната врата се отвори навътре.

Пристъпи в мрака, разкъсван единствено от светлината на свещите. Помещението бе застлано с килим и облицовано с дърво. Огромни лавици с книги с различни размери се издигаха покрай стените. През малкия люк се процеждаше слаба светлина. Всичко бе изпълнено със сенки и сумрак. До стената, в ярък контраст с дървото и старите томове, сребрееше най-съвременно оборудване. Няколко бели светлинки примигваха върху равните повърхности, а черният екран му заприлича на мъртъв портал към някакъв друг свят.

— Дюрел?

— Тук съм, приятелю.

До куп стари, подвързани в кожа книги стоеше висок слаб мъж, облечен в черна роба, широката качулка скриваше чертите му в обсидианов мрак. Гласът бе плътен, мелодичен и силен.

— Можеш да говориш. В момента сме сами.

— Провалили са се — каза едрият като мечка мъж на руски. Цяла година е бил извън Спиралата. Помислихме, че ще е лесна цел — оттеглил се, изгубил професионалните си умения от миналото.

— Дори след събитията в Германия е… Фойхтер?

— Онова беше късмет.

— Наивността ти направо ме изумява. Поставил си го най-ниско в списъка на приоритетните жертви, а е трябвало да бъде в началото — разнесе се плавният глас от гънките на качулката и брадатият мъж потрепери.

— Какво ще заповядаш? — прегракнало попита руснакът. Гласът му се пречупи от напрежение. Бастунът се вдигна — доста пъргаво движение за човек, който изглеждаше толкова стар — докосна рамото му и остана там, сякаш да го предпази доколкото може от облечения в черно мъж. Страхът му бе напълно осезаем, физически, аурата му го обвиваше като облак.

— Прати 5-нексовете — каза мелодичният глас.

— Нима 5-нексовете са готови?

— Много по-отдавна, отколкото си предполагал. Цели батальони, готвещи се за война! Скоро този кораб ще се превърне в център на нашата дейност… да, приятелю мой, живееш във време на промени. И трябва да си щастлив, че си част от тях — като зъбно колело, ако мога да кажа така.

Руснакът се взря в черната фигура и усети усмивката и оголените зъби в тъмното. Устните му оформяха тънка суха линия, очите му бяха пълни със сълзи. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискането на бастуна.

— Свободен си — меко каза Дюрел.

Едрият мъж се обърна и излезе от скътаното дълбоко и кораба помещение. Дюрел слушаше как потропването на бастуна се отдалечава по коридора и заглъхва в недрата на външно пустия призрачен съд.

Корабът леко се олюля от въртопите на течението. Ледът стържеше огромния нос и черните бордове и блестеше като разпилени диаманти по замръзналите палуби и огромните притихнали неподвижни оръдия.

Чайките крещяха край люка. Дюрел отметна качулката си и студените му очи проблеснаха в смесената сребриста светлина на луната и свещите. Ръката му се протегна и угаси пламъчетата. След това Дюрел отиде до люка и го отвори, та морският вятър да нахлуе в убежището му.

Болката го сграбчи, но ужасната й хватка продължи само секунди. Когато разкривеното му лице отново възвърна спокойното си изражение, Дюрел облиза устни — малък червен език се стрелна по тях, оставяйки влажна следа.

— Скоро. — Беше почти шепот. — Скоро, господин Картър.

 

 

В съня си Картър стоеше на някаква равна площадка, изсечена в отвесната стена на огромна планина, издигаща се над покрит с тъмни пясъци свят. Прах и остри черни камъни лежаха в краката му, а небето се простираше в безкрая, обагрено с пурпурни и жълти ивици — натъртено нощно небе. Кейд стоеше пред него — с физиономията на Картър, със собственото му тяло, макар и деформирано, но с по-тъмни, мрачни очи, по-груби черти и по-яки плещи. Изобщо, по-…

Заплашителен…

„Защо трябваше да идваме тук?“ — озъби се Кейд. Стоеше до огъня, горящ в малкия каменен кръг. Вятърът виеше около тях през тесните процепи на скалните зъбери, развяваше дрехата на Картър и милваше лицето му с целувката на мъртвец.

— Не съм искал да идваме тук. Просто така стана — бавно каза Картър. Думите му прозвучаха меко, почти приятелски.

„Я си го начукай — изсумтя Кейд. — Това си е моето място. Моят свят. Моята планина“.

Картър се ухили без капка хумор и седна с кръстосани крака до диво извиващите се пламъци — пращяха като малки демони, затворени в бутилка.

— Мисля да остана — каза той. — В края на краищата през повечето време ти ми правиш неканени посещения.

Имаше нещо, което ненадейно го развесели. Иронията от смяната на ролите — Кейд стоеше пред него, изведнъж изгубил наперената си поза; от черния му хумор и хапливост не бе останала и следа. Беше бесен от нахълтването на Картър.

— Никога не съм те канил в сънищата си.

„Различно е. Аз ти помагам“ — отвърна Кейд.

— На мен? Или на себе си?

„Не разбирам какво искаш да кажеш“.

Кейд не помръдваше. Остана прав, свъсил гъстите си вежди срещу неочаквания натрапник. Гледаше надолу към Картър с едва прикрито отвращение, сякаш току-що бе открил под леглото си гниещ кокал.

„Какво искаш?“

— Нищо. — Картър сви рамене. — Нито исках, нито имах намерение да идвам тук. Това е само сън.

„За теб — да. Но за мен е реалност“.

— Както ти си сън в моята реалност?

„Да. Докато не ми дадеш живот“.

— Какво си ти, Кейд?

„Аз съм ти, Картър“.

— Но какво си в действителност?

Улови леката усмивка, но тя изчезна. Като пробягваща сянка; като облак, минал през слънцето.

„Аз съм ти — повтори Кейд. — Аз съм пръстът върху спусъка. Аз съм силата зад юмрука. Аз съм ръцете, стягащи гаротата. Аз съм отровата в ампулата. Аз съм ти, Картър. Аз съм твоята тъмна половина, твоята лоша половина, твоята шибана половина, твоето отчаяние, гняв и омраза. Наречи го както ти скимне. Аз съм ти — само че ти реши да поставиш под въпрос съществуването ми и се боя, че никога не ще ме приемеш“.

— Ти вършиш неща, за които дори не съм и помислял — озъби му се Картър. — Не се опитвай да ме изкараш някакъв преебан шизофреник. Ти си в мозъка ми и живееш някакъв собствен живот. Казваш, че ти си аз, само за да не позволиш да обезумея… но аз ще те открия, Кейд. Някой ден ще те намеря, ще излезем един срещу друг и ще те убия.

Кейд се изсмя смразяващо.

„Би било… интересно“.

— Адски интересно ще е, когато станеш храна за червеите.

Кейд отново се изсмя.

„Ще очаквам с нетърпение този ден, приятелю мой. Спасителю мой. Душа моя. Радвам се отново да те видя така разгневен — именно гневът ти спечели прякора ти. Прякорът, който дере сърцето ти, Касапино“.

— Това не съм аз! — Гласът на Картър внезапно стана нисък, безизразен, зловещ.

„Именно твоите ръце избиха толкова хора“.

— Но го направи ти! — изсъска Картър.

„Как бих могъл да ги избия всичките?“ — Кейд се ухили подигравателно.

— Ти беше, ти, шибано лайно, и много добре го знаеш! Не ми приписвай собственото си шибано проблемно минало.

„Нямам проблемно минало“ — спокойно каза Кейд.

Обърна се и се загледа над мрачната пустиня към нещо, което Картър не успя да различи.

„Има една птица, която се храни с месото между зъбите на крокодилите — каза Кейд и на устните му заигра усмивка — Крокодилът може да я убие като нищо, достатъчно е само да затвори челюсти. Но решава да не го прави, защото птичката му е от полза. Тя му помага да запази най-голямото си богатство — зъбите, благодарение на които живее. Затова оставя птичката жива и по този начин удължава собствения си кивот. Това се нарича симбиоза. Птичката и крокодилът се хранят един от друг. Свързани са, също като любовници“.

— И си мислиш, че и с нас е същото? — Картър се изсмя студено, гледаше го изпод тъмните си вежди. Цялото му чувство за хумор бе изчезнало, сменено от студено и твърдо парче лед, забито в сърцето му.

„О, да — отвърна Кейд, все така се усмихваше. — Само искам да мислиш внимателно. Да решиш кое точно си. Крокодилът или птичката?“

— Картър…

Нещо го разтърси. Светът избледня и изчезна. Картър отвори очи. Наташа бе сложила ръка на рамото му и се взираше тревожно в него.

— Трябва да поговорим — изграчи тя и лицето й се сгърчи от болка.

— Добре, да поговорим — изхриптя Картър.

 

 

Къркаше бавно кафето си. Главоболието се разбиваше в бреговете на съзнанието му и разпъваше душата му на кръст, направен от костите на Кейд.

— Добре ли си? — Гласът на Наташа бе слаб, едва се чуваше.

— Да. Донесе сладките горещи питиета в дневната, коленичи пред Наташа и я погледна в очите. Тя седеше на канапето смръщена, с подпухнали очи. При най-малкото движение чертите й се изкривяваха от болка. Картър отпи от кафето си. Барабани биеха в главата му и тътенът им отекваше в слепоочията му, раздираше мозъка му със стоманените си нокти.

Отвори уста да заговори.

— Шшш — прошепна Наташа с пръст на устните.

Погледите им се срещнаха. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя му се усмихна топло.

— Съжалявам, че докарах такава беда в дома ти.

— Бяха дошли за мен — бавно каза Картър.

— Мисля, че и за двама ни — каза Наташа. Сълзите се търкулнаха по бузите й и тя яростно ги избърса с длан. — Благодаря ти, че ми спаси живота. Не… не зная какво щях да правя без теб.

„Да пукнеш“ — изкикоти се Кейд в главата му. Картър усещаше демона, приклекнал някъде в дъното на туптящия му мозък.

Наташа се разкашля и лицето й отново се разкриви. Докосна с пръст стерилната марля върху дупката на гърлото си и се усмихна криво.

— Ти си храбър и силен мъж, Картър. Дойдох да те предупредя — започна тя, после хрипкаво се разсмя. — Животът ти е в опасност… да, зная, малко късно го казвам, нали?

Погледите им отново се срещнаха.

— Знаеш ли, че Спирала_Н е унищожена?

Очите й се разшириха.

— Спирала_Н… Сигурен ли си?

— Даваха го по телевизията. Освен това мина Джем и покрай останалото спомена, че Спирала_Н събира някаква ударна група, за да сложи край на Спирала_Q. Как ти се струва това съвпадение? А сега центъра го няма!

— Напълно ли е унищожена? — прошепна тя. — Но как?

— Направо са я разпердушинили. Нищо не е останало. Прилича на ядрена бомбардировка.

— Това е по-ужасно, отколкото изобщо съм си представяла прошепна тя. Ужасът обезобрази лицето й като белези от рани.

Огънят изпращя. Картър допи кафето си. Наташа седеше със сведена глава, потънала в мисли. После го погледна. Лицето й бе пребледняло, гласът й трепереше.

— Трябва да тръгваме, Картър… трябва да се махнем от тук. Ще дойдат!

— Ако тръгнем сега, ще умреш.

— Ако тръгнем, ще умра аз. Ако останем, ще умрем и двамата.

Картър се ухили. Гадно.

— Ще трябва да пратят доста хора. — Ръката му стискаше браунинга, през съзнанието му прелитаха противни образи.

— Не ме слушаш — тъжно каза Наташа и го погали по буната. — Ще изпратят нексовете.

— Какви нексове?

— Те са най-старата и най-добре пазена тайна на Спиралата. Невероятни убийци. Мислехме, че всички са мъртви, но се оказа, че не са. Успели са… по някакъв начин… да преживеят… унищожението.

Думата прозвуча гадно в устата й.

— Но защо точно сега? Защо точно мен? — Гласът на Картър бе леден от обхваналия ума му ужас. Спомни си предположението на Джем, че ударните групи са били избити. Тази вероятност премина през душата му като мразовит полъх, увереността заброди из нея като черни демони върху гроба му.

— Нали помниш граф Фойхтер? От Шваленберг?

— Как мога да го забравя тоя кучи син?

— Виж сега как стоят нещата — тихо каза Наташа. — В Спиралата съществува отцепническа група. Група лица, които са решили да предадат всичко, за което се бори организацията. Мислиш, че съм тактически офицер. На практика обаче съм нещо повече, Картър. Нещо много повече.

Погледите им се срещнаха.

Наташа облиза устни.

— Аз съм част от група — още нямаме име, — която работи за изкореняването и елиминирането на всеки, който се опита да използва мощта на Спиралата срещу самата нея. Търсим врага сред собствените си редици. — И въздъхна.

— Значи си някаква шибана тайна полиция?

— Нещо такова. — Наташа се усмихна уморено. — Врагът обаче удари лошо и изпреварващо. Тъкмо бяхме открили, че Фойхтер е един от тях… изобщо не предполагахме, че са готови да предприемат каквото и да било… Изпратих те слепешком към смъртта ти, но благодаря на бога, че оцеля, Други не бяха такива късметлии.

— А Фойхтер? — Гласът на Картър бе студен и твърд като диамант.

— Фойхтер е член на отцепническата група. Заедно с един друг човек, Дюрел. Удариха ни сега, защото QIII е на практика завършен и с огромната му изчислителна мощ са в състояние да закрепят позициите си. Могат да използват процесора, за да извадят от строя военни установки, сателити, дявол знае какво още. Той е ужасно, наистина ужасно мощен, Картър… не мога да ти опиша колко опасен може да се окаже процесорът в неподходящи ръце.

— Не разбирам защо — спокойно каза Картър. — Да унищожават ударните групи? Спирала_Н? Това е лудост! Спиралата се бори да запази остатъците от цивилизацията… Фойхтер не беше ли от добрите?

— Групата начело с Фойхтер и Дюрел смята, че Спиралата е слаба, покварена, също като Рим в края на империята, Смятат, че Спиралата знае прекалено много и не предприема нищо; че е в ръцете на големите клечки, която я финансират, контролират и управляват. И двамата знаем, че Спиралата никога не би трябвало да е такава — тя е единствена, недосегаема, световна и неподкупна! Фойхтер и Дюрел смятат, че могат да се справят по-добре от нея. Според тях хартата и законите против ядреното, биологичното и химическото оръжие не са достатъчни. И тогава, след лондонските бунтове и обсадата на Циндао… мисля, че тогава са изгубили окончателно вярата си в Спиралата. Смятат, че с помощта на QIII и нексовете ще успеят да установят окончателен мир на планетата… нов световен ред… но…

— Да, има едно „но“ — рязко я прекъсна Картър. — По време на война има и жертви, нали?

Наташа кимна.

— Значи веднага трябва да се разкараме оттук. Сигурно вече идват.

— Да.

Картър леко я целуна по устните.

— Сещам се само за един човек. Единственият, който разполага със средствата и знанието да ни помогне.

— Не! — възрази тя.

— Да — каза Картър. — Мамка му, светът се срива, Натс. Спиралата я тъпчат насила със собствените й черва, на ударните групи им го начукват отвсякъде… Гол навремето работеше с Фойхтер и Дюрел. Ако някой знае какво са замислили и къде се намират, това е той. Ако успеем да открием QIII и да го унищожим, тогава отново ще изравним силите. А ако междувременно успеем да премахнем Фойхтер и Дюрел, още по-добре. Гол е шибанякът, който ще ни насочи към QIII и шибаняците, които искат да докопат властта.

— Не можем да отидем при Гол — каза Наташа.

— Но той е твой баща! — изсъска Картър.

— Да, но освен това е и заподозрян. Като нищо може да е от тях. Да работи с Дюрел… с Фойхтер… с нексовете! Срещата с него може да означава смърт.

Картър се изправи, извади браунинга, провери пълнителя и прибра пистолета обратно. Вдигна очи и въздъхна дълбоко. После се навъси й отсече:

— Ако Гол е предател, то смъртта ще е негова.

 

 

Беше махнал системата и Наташа разтриваше ръката си. Лицето й отново бе пребледняло ужасно и Картър й помогна да се облече — трепваше заедно с нея от болката й, докато тя се мъчеше да навлече новите дрехи.

— Разкажи ми за нексовете.

Тя немощно сви рамене.

— Зная само, че са някакъв проект от миналото, май е започнат през 90-те години на XX век, макар че се базира на много по-ранни разработки. Има един вид убийци, които се смятат за особено силни, май се казват 5-нексове. Именно такъв е видял сметката на Ударна група 14.

— Самичък?

— Да, самичък.

— Без ничия помощ?

Наташа кимна.

— Това показаха криптираните файлове, точно преди да побягна насам да те предупредя и да те помоля за помощта ти. Това нещо е излязло извън контрол.

— Ама че ирония — изхъмка Картър. — Виж, отивам да взема това-онова и да проверя мониторите, след което можем да си омитаме задниците оттук. Трябва ли ти нещо?

— Още малко кръв може би?

Картър се усмихна.

— Да, моментът е великолепен.

Обърна се и тръгна към вратата, водеща до стълбите и наблюдателните уреди. Долови погледа й с тила си.

— Картър?

Спря. Обърна се.

— Обичам те.

— Сериозно?

Наташа кимна.

— Сериозно.

Картър й намигна.

— Събирай си партакешите. Тръгваме след пет минути.

 

 

Погледна намръщено компютърните екрани.

Нещо не бе наред.

Изобщо не беше наред.

„Тя идва“ — каза Кейд.

— Откъде знаеш, по дяволите?

„Усещам ги тия неща“ — измърка Кейд.

— Разкарай се, не мога да работя от теб, братко.

Сарказмът бе почти осезаем, но имаше слаб ефект върху Кейд.

„Искаш ли да знаеш какво мисля за Наташа? Мисля, че ще те предаде — ще предаде и двама ни!… Слушаш ли ме, Картър?“

— Млъквай. Нещо става.

„Чуй ме…“

— Млъквай! — отсече Картър.

Настъпи тишина. Картър се взираше в екраните. Един от сензорите оживя и замига предупредително. Гората на юг. Той превключи на видео; посрещна го тъмнина и сняг…

И го усети…

Енергийна вълна се понесе сред дърветата, вълна от гадене, която разкъса уредите и корема му и от която му се доповръща. Компютърът моментално се изключи… последван две секунди по-късно от осветлението. Стаята потъна в мрак. Охлаждащите вентилатори спряха бръмченето си.

— Мамка му.

Спринтира през площадката и надолу по стълбите.

— Какво стана? — попита Наташа.

— Токът спря. Това е невъзможно — обезопасен съм с автоматичен авариен генератор.

— Дай ми оръжие — каза Наташа.

Картър й подхвърли малък черен 9-милиметров глок, бе го взел от оръжейната. Наведе се, извади тънък нож от скритата кания в обувката си, после внимателно го прибра обратно, Металът винаги е окуражаващо подкрепление.

Самсън изскимтя в тъмното.

— Сам. Ела тук!

Лабрадорът веднага се появи. Очите му блестяха в сумрака.

Картър коленичи и прошепна нещо в ухото му. Сам отново изскимтя. Картър го поведе надолу по стълбите към вратата, зад която виеше студеният вятър. Отвори предпазливо и Сам изчезна в снега.

— Върви. Хайде, бягай…

Изтича обратно по стълбите и се наведе над раницата си.

— Къде го прати?

— По-далеч оттук. Прекалено е опасно — отвърна Картър. — Дръж.

Наташа улови ключовете, трепна от болка и облиза нервно устни. Очите й внезапно блеснаха трескаво в тъмното.

— Обърнах колата. Май ще се наложи да се омитаме веднага.

— Сега вярваш ли ми?

— Вярвам, че някой има адски много шибана техническа подкрепа и че всеки, който е в състояние да извади от строя сензорите и аварийния ми генератор от раз, е най-малкото е едни гърди пред нас.

— Детекторите ти регистрираха ли нещо?

— Приближаване. В гората на юг…

— Не им се доверявай. Убиецът може и да е по-близо… Картър потръпна и свали предпазителя на браунинга. Тръгна през стаята, стъпваше уверено благодарение на точната си памет… Познаваше всеки контур в тъмното… и сега да се махне? Да тръгне нощем по открития път?

Опасно и глупаво.

Трябваше да се махнем моментално, помисли си.

Тези няколко часа можеха да се окажат фатални…

Насили сърцето си да престане да бие така бясно. Бавно облиза солените си устни и надникна през прозореца към снега…

Нищо.

Входна точка? — замисли се.

Само предната врата — освен ако убиецът не е катерач…

„Имаш ли вече нужда от мен?“

Само когато съм мъртъв, помисли си Картър.

„Стига си се заяждал де. Убиецът вече е в къщата“.

Картър тъкмо се канеше да отговори, когато в душата му повя хлад, сякаш призрак се просмукваше в костите му. Главата му рязко се завъртя. Сянката бе петно мрак…

Ръката му се стрелна напред. И в нея се появи…

Браунингът.

Петте куршума изтрещяха в отсрещната стена и вдигнаха искри от металната рамка на една картина; Картър се отпусна на коляно и се огледа. Наташа лежеше по корем на пода — автоматична реакция на стрелбата.

— Доста прибързано действие — чу се мек напевен глас. Звучеше странно безполово. Картър примигна и се опита да определи откъде идва. Бавно се запремества настрани — държеше браунинга готов за стрелба, — докато не се озова до Наташа.

Стискаше пистолета с дясната ръка. Посегна надолу е лявата и напипа нейната. Тя все още държеше ключовете на БМВ-то. Притисна ги дълбоко в дланта й и тя го потупа в знак, че е разбрала…

Тръгнаха заедно към стълбището, което щеше да ги изведе навън, на снега.

Долови се движение…

Картър стреля.

Куршумите с писък рикошираха от стената, забиха се в дървото на вратата и пръснаха стъклото на някакво шкафче. Наташа изчезна. Ударникът на браунинга глухо изщрака.

Пълнителят бе празен.

Фигурата се хвърли към него от мрака и той се метна встрани. Картър нямаше време да сменя пълнители, така че напъха браунинга в джоба си и измъкна другия пистолет — глока — от колана…

Ритникът се стовари високо в гърдите му с такава сила, че той отлетя назад, прекатури се през канапето и се строполи на пода, останал без въздух, болка прониза сърцето му…

Фигурата отново скочи с невероятна скорост и пъргавина…

Картър се завъртя, скочи и се хвърли напред да посрещне убиеца. Двамата се сблъскаха, ръцете му се вкопчиха в дрехи и плът, главата му се стрелна напред и удари някаква кост. Рухнаха на земята и Картър стовари втори удар, после трети… чу се тежко изпъшкване, двамата се претърколиха и фигурата…

Изчезна.

Докато Картър се мъчеше да стане, обувките на противника го блъснаха в гърдите, но той успя да блокира удара с ръце и се вкопчи в краката на нападателя. Двамата отлетяха назад, към каменните стълби, и…

Тъмнината отвън.

Паднаха и се затъркаляха надолу по стъпалата, блъскаха се в стените и отскачаха от тях, прекалено объркани, за да се бият. Сплетени на кълбо, прелетяха последните пет стъпала и се стовариха върху отключената врата. Тя се отвори с трясък.

Картър падна по гръб в снега; усещаше в устата си вкус на кръв.

Нексът се претърколи, надигна се и приклекна като дебнещ звяр…

Картър се изкашля, скочи на крака и се извъртя, когато фигурата скочи — Картър блокира, отстъпи и разтърси глава. Кръв течеше по лицето му. Намръщи се — беше си счупил един пръст и две ребра. Усети ги как изпукват в гърди те му, но внимаваше да не показва никаква реакция, да не издава с нищо, че е ранен и къде точно…

Фигурата тръгна да го заобикаля.

Картър зърна смаяното лице на Наташа вдясно от себе си! Скачай в шибаното БМВ, изкрещя умът му, защо не си в скапаната кола, тъпа шибана кучко? Видя я как се прицелва и изстрелва три куршума, но видя треперенето на ръцете й…

Куршумите изпищяха и снегът зад него изригна. Картър пое дъх. Браунингът бе все още в джоба му, глокът се бе запилял някъде, а трябваше да се съсредоточи.

Нексът приближи. Той — или тя — бе доста по-дребен от Картър, облечен изцяло в сиво и със сива качулка. И обут в стегнати черни кубинки…

Картър не видя никакво оръжие.

Нексът нападна — Картър блокира серия от три удара, наведе се ниско и нанесе десен къс в лицето на убиеца; пристъпи напред и получи ритник в гърлото, от който полетя назад, давеше се и кашляше; вдигна ръце, за да се предпази…

„Определено е по-бърз от теб“ — спокойно отбеляза Кейд.

Нападателят скочи; Картър се метна настрани, извъртя се и нанесе три удара на фигурата, която прелиташе над главата му. Нексът леко стъпи в снега, завъртя се на пета и атакува…

Нанесе удари отляво и отдясно. Картър блокира, получи още един ритник в гърдите и серия бързи крошета, които го запратиха в снега. Замръзналата земя изведнъж стана примамливо прохладна и успокояваща за натъртеното му и насинено тяло. Беше тъй лесно да легне и никога, никога повече да не стане…

Опита се да се изправи, но тялото му бурно протестира. Цветове прелетяха в метална дъга през ума му.

Напъваше се, мъчеше се да се надигне, но най-сетне се отпусна на снега, останал без капчица енергия.

Чу меките стъпки на нападателя да приближават зад него, но не можеше да помръдне, не можеше да се насили да се обърне, да се претърколи, да посрещне бакърения поглед на този…

На своя убиец.

Не можеше да направи нищо… бе парализиран… също като в Египет… и в Белфаст, когато жената пищеше и умираше…

„Бий се!“ — виеше Кейд в съзнанието му.

„Мамка ти, Картър, не ме оставяй да умра по такъв нари! Бий се!“

Но Картър не помръдна.