Анди Ремик
Спирала (1)

Редукция
Ударна група 14: Боливия

Старата къща бе кацнала върху назъбените рамене на скалата. Част от мазилката бе паднала сред гъстия храсталак далеч долу и се виждаше якият каменен градеж под нея — пусти отвори като беззъба усмивка на стар брадат контрабандист на оръжие, като пиянската целувка на наквасена с уиски бразилска курва. Четириетажната постройка бе почти изцяло погълната от джунглата — натруфената испанска барокова крепост бе смазвана и съсипвана от векове от тропическите стихии, заели се постепенно да съблекат хоросановата украса.

Нещо — някаква сянка — се плъзна от джунглата. Обвита в тъма фигура, защитена от нощта и задушаващите лунната светлина облаци. Покатери се като мъгла нагоре по скалата и дялания камък и леко скочи на застланата с плочки пътека, която бледо блестеше на мизерната светлина, успяваща да проникне през сумрака.

Фигурата излезе от сенките и продължи безшумно по настилката. Спря и се заслуша — неподвижен като статуя силует на фона на нощното небе, — после отново се плъзна в мрака и изчезна — дух, мъгла, сив кошмар.

Дълбока потискаща тишина изпълваше коридора. В единия му край се мъдреше покрита с нитове стоманена врата — единственият вход към защитената светая светих.

Двамата едри брадати стражи със силен тен и мазни провиснали коси седяха до нея, въоръжени с 9-милиметрови глокове и преметнати през раменете АК–47, и играеха карти на грубо скована маса на светлината на фенер. Бруталните им черти донякъде се смекчаваха от кехлибареното сияние. Бутилката водка бе единственото им средство за спасяване от отегчението на службата.

От другия край на затъмнения коридор се дочу слаб шум и кръвясалите погледи на двамата се срещнаха над мръсната бутилка. По-едрият махна олигавената свита на ръка цигара от устните си и я пусна в препълнената срязана кутия от бира, играеща ролята на пепелник.

— Твой ред е, hombre.

Другият поклати глава.

— Сигурно пак е някоя шибана маймуна. Непрекъснато се катерят и търсят храна.

— Не и тук. Не им понася климатът. Или пък куршумите. Хайде, мръсен впиянчен mestizo, иди да видиш какво става. — Едрият се ухили и се видяха криви, потъмнели от кафе зъби. — Спокойно, в безопасност сме. Ако някой е успял да стигне дотук, отдавна да е задействал алармите. Освен това вътре са специалните пичове със самия hombre — с подигравателна усмивка добави той. — Няма от какво да се страхуваме.

Другият изруга, стана, провери пистолета и автомата си и свали предпазителите.

— Обичам да стрелям по шибаните маймуни — измърмори той и се разтвори в тъмнината отвъд благодатния периметър на фенера, взрял се в мрака с кръвясалите си очи.

Другият боливиец размеси картите с вещината на стар напечен пазач. Погледът му се плъзна вляво към дигиталния дисплей на стената — пластмасовата рамка и светлинните индикатори изглеждаха необичайно върху опушената мазилка. Показателите не отчитаха нищо. Никакви натрапници. Никакви причини за тревога. Въпреки това всичките тези електроники го караха да изпитва безпокойство. Беше обучен да борави с традиционните средства — пушки, пистолети и куршуми. Нямаше вяра на така наречените високотехнологични джаджи…

Разнесе се далечен звук. Едва различим. Като…

Съскане.

Мъжът се намръщи, сбърчи вежди и погледът му се премести от дисплея към сумрака на коридора.

— Калцон, какво става, мой човек?

Думите му отекнаха самотно, в рязък контраст с далечното приглушено жужене на насекомите навън.

Мъжът стана и възможно най-тихо остави глока си на масата. Превключи АК-то на автоматична стрелба и тръгна с военна прецизност, издаваща сериозен опит в областта на насилието. Трезвостта и професионализмът ясно изпъкнаха зад мърлявия му вид — пристъпваше бавно, прилепен към стената, с изострени до последно от притока на адреналин сетива. Стигна края на коридора и предпазливо надзърна надясно; дулото на автомата описа въображаемата дъга на стрелба. През полуотворената врата към вътрешния двор се процеждаха слаби лунни лъчи, успели да пробият облаците и да осветят верандата. От Калцон нямаше и следа.

Обърна се… и нещо изби земята изпод него и го захвърли към стената. От челото му щръкна стрела от черна стомана. Автоматът оглушително изтрака на плочките на пода. По брадичката му потече кръв и съсипа евтината хавайка. Отворените му безжизнени очи бяха вперени в тавана, левият му крак потрепери, от отпуснатата му уста се проточи дълга струйка слюнка и кръв и започна да образува бавно растяща лепкава локвичка на пода.

Ударна група 14 — елитна бойна част, изключително опитна и смъртно ефективна в изпълнените с насилие светове — близнаци на защитата и унищожението. Това трябваше да е лесна работа. Охрана — тесни помещения, киснене в очакване на някой от многото първокласни аналитици да дойде и да провери документите, донесени — откраднати — от Саша Бора.

Бора — кубинец по рождение, по-късно жител на Лос Анжелис, САЩ, преди това замесен в някои мътни дела в Южна Руб ал’Хали. Професията му бе уникална. В единия ъгъл на укрепената спалня имаше пилотски куфар, в който се намираха средствата, с които си изкарваше хляба. Бе от най-фина кожа и ръчно изработен според точните му индивидуални изисквания; и имаше едно-единствено предназначение — контрабандата. Товарът сега бяха кодирани метални документи. Той знаеше, че Спиралата ще плати добра сума, за да се докопа до тях.

Скритото помещение в тази затънтена крепост беше доста добре замислено преди всичко и най-вече за безопасността на намиращите се в него хора. Двата прозореца бяха закрити с първокласна стомана — доста необичаен и изключително скъп материал за тази част на света. Стените бяха каменни, дебели над половин метър, подът и таванът бяха от масивен бетон, а вратата бе изработена от тежка стомана в стоманена рамка и снабдена с цифрови ключалки.

Обитателят на всичко това очевидно бе параноик.

Саша Бора лежеше по гръб и хъркаше, копринената възглавница под дългата му мазна черна коса бе подгизнала от пот. Чаршафите бяха изритани настрана заради ужасната жега в джунглата. В ъгъла на помещението тихо бръмчеше климатик, но бронираната му кутия го правеше болезнено неефективен.

Чу се изщракване. Очите на Саша моментално се отвориха; капките пот по миглите му блеснаха като мъниста.

Остана известно време втренчен в тавана; дишаше равномерно. След това огледа стаята, доволен, че доскоро преследващото го сърцебиене е изчезнало. Отвън седяха двамата най-доверени телохранители, а в стаята имаше трима членове на Ударна група 14 — чакаха експерта — аналитик на Спиралата и парите, които щеше да донесе. Той се отпусна още повече, докато ги наблюдаваше — те бяха сред най-опитните професионалисти и бе имал вземане-даване с тях през последните четири години. Бяха добри. Не, поправи се той. Най-добрите.

Джакс чистеше своята S687, а Дазна седеше, подпряла глава на стената, и търкаше очите си. Евос, огромният Евос стоеше изправен до плътно затворения прозорец. Наклони глава настрани и когато я изправи, се чу как вратът му изпука.

Някъде отвън се чу приглушен рев на двигател. Нещо с мъка се тътреше нагоре по стръмния планински път. Джакс и Дазна се спогледаха многозначително.

— Какво има? — попита Саша Бора, внезапно — до подлуда — обхванат от безпокойство. Седна на леглото и погледна към мястото, където се намираше собствената му карабина, прибрана в украсената с резба дървена кутия — последното средство за отбрана, ако се случеше Ударна група 14 и телохранителите да паднат.

Евос тръгна към него — свъсен, заплашителен и въпреки това успокоителен за Бора. Зареди помпата си и се ухили, видяха се две редици строшени зъби.

— Спокойно, Бора. Тук сме. Всичко ще е наред — избоботи той и посегна да го потупа по изпотеното рамо.

Разнесе се вой, последван от изщракването на метал.

Цифровите ключалки се бяха предали.

Бронираната врата рязко се отвори.

— Това не е чак толкова сигурно — чу се нечий тих глас.

Влезлият бе среден на ръст и с нормално телосложение, облечен в прилепнал по тялото тъмносив костюм. Лицето му бе покрито от тясна сива маска, разкриваща единствено очите — бакърени, ярки и спокойни.

Гласът бе жизнен, едва ли не прекрасен, почти женски — но не точно.

При това сивият непознат като че ли нямаше никакво оръжие.

Всички замръзнаха…

— Ударна група 14, тук съм, за да ви убия.

И се раздвижи с невъзможна скорост, щом тримата членове на частта откриха огън. Куршумите запищяха през стаята, сивата фигура скочи във въздуха, направи салто, извъртя се и изрита с обутите си в ботуши крака огромното туловище на Евос. Великанът политна назад и още преди да се стовари на пода, от гърдите му щръкна лъскава дръжка на нож.

Сивата фигура вдигна глава с бързо движение, подобно на нападаща богомолка.

После плавно вдигна пистолета на Евос от пода.

— Ах ти!… — изсъска Дазна. Красивите й устни бяха разкривени от ярост. Хвърли се напред, натисна спусъка, от затвора заизлитаха гилзи, но сивата фигура бе…

Изчезнала.

Дулото нежно погали Дазна по слепоочието. Три заблудени куршума се забиха в мазилката, преди Джакс да насочи оръжието си към сивата фигура в другия край на помещението. Прекалено късно…

„Не“ — безмълвно се размърдаха устните му.

Сивият нападател натисна спусъка на пистолета и докато мозъкът на Дазна изхвърчаше от едната страна на главата й, се оттласна от падащото й тяло, сви се на кълбо, незнайно как избягвайки пищящите 7,62-милиметрови куршуми на Джакс, и се претърколи към ниския дървен сандък. Сякаш от нищото се появи пушка — помпа и се разнесе тежко басово бум. Джакс прелетя през стаята, остави огромна кървава диря върху мазилката на стената и се строполи по очи на земята, без да помръдне повече.

Внезапно всичко замръзна и се възцари ужасна тишина. В слабата трептяща светлина помръдна само коленичилата, свила се фигура на Саша Бора — той бавно вдигна глава, огледа се и треперливо пое дъх. Разбра — разбра, че е извадил късмета да остане жив, че му се е разминала участта да е труп, въргалящ се до трите окървавени тела на пода.

Облечената в сиво фигура — мъж? жена? — стоеше до него с пистолета в ръце.

— Аз… дойде тъкмо навреме — изхриптя Саша Бора с напукани от напрежението устни.

Фигурата не каза нищо. Не помръдна. Не произнесе нито звук.

Саша се загърчи нервно, внезапно плувна в пот.

— Не мога да повярвам, че уби трима души от ударната група — изграчи той. Фигурата остана все така неподвижна; нямаше никакъв отговор. — Как е възможно да се движиш толкова бързо? И дали си тук за това, за което предполагам? У мен е. Не се безпокой, на сигурно място е, носех го на… него.

Дулото помръдна и двата изстрела размазаха Саша Бора на безформена каша в ъгъла. Оръжието изтрака в локвата кръв на пода. Меките черни ботуши оставяха алени следи по плочките. Облечената в сиво фигура натисна едно копче и капаците на прозорците започнаха да се вдигат.

Фигурата отиде до изящно украсения кожен куфар, метнат настрана по време на бъркотията. Ръцете й се раздвижиха сръчно и отвориха скритото отделение под фалшивото дъно. Металните листа проблеснаха и след миг изчезнаха под тясното сиво облекло.

Убиецът скочи на балкона и погледна към джунглата далеч долу. Ярките утринни лъчи осветиха сцената и за миг бакърените очи сякаш заблестяха като разтопен метал.

После фигурата изчезна — останаха единствено кървави отпечатъци по парапета.

 

 

Някъде отдалеч се чуха автоматни откоси.

Стражите, които оглеждаха стаята и четирите трупа, се спогледаха разтревожено.

— Как е успял да отвори цифровите ключалки? Мислех си, че са абсолютно сигурни. Милиард шибани комбинации, поне така чух.

— Хей, виж тук.

Спуснаха се към зеещия прозорец, видяха следите от съсирена кръв и погледнаха надолу към безкрайната джунгла…

 

 

Нещо едва видимо се спусна и приклекна във влажното, капещо мазе дълбоко под и в постройката на високата скала. Чу се дращене на метал по камък. След това се появи слаба червена светлинка, предвещаваща смърт и разрушение.

 

 

Бомбата се взриви.

Пламъци и адски стихии с писък се втурнаха в постройката и я разкъсаха на парчета със силата на отприщена химическа диващина.

В джунглата долу се посипаха дребни камъчета, последвани от по-тежки парчета мазилка и камъни — описваха дъги през зеленината и тропическата утринна мъгла.

Черен дим се издигна към небето и закри току-що изгрялото слънце.