Артър Кларк
Земна светлина (9)

ГЛАВА 9

След директорът се върна в Обсерваторията, положението на Садлър се промени, макар и едва забележимо. Той предполагаше, че това може да се случи, и бе направил каквото успя, за да се предпази от нежеланите спънки. Когато се появи сред тези хора, посрещнаха го с умерена подозрителност, но след няколкодневни усилия да се представи за най-безобидния и сърдечен човек успя да срути стените на недоверието. Всички постепенно се настроиха дружелюбно към него, станаха по-приказливи. И му се стори, че напредва полека към успех в задачата си. Сега обаче май съжаляваха за доскорошната си откровеност и животът му отново стана тежък.

Знаеше добре причината. Не се съмняваше, че все още никой не подозира защо всъщност е дошъл, затова пък хората тук веднага научиха странната новина: с пристигането на директора свободата му да шета и да разпитва из Обсерваторията не само не бе ограничена строго, а напротив — Маклорин като че стоеше зад гърба му. В затворената общност мълвата съперничеше по скорост със светлината. Сигурно се бе разнесъл неприязненият слух, че Садлър е много по-важна клечка, отколкото са си представяли. Той само се надяваше, че ще мине много време, докато хората наистина се усетят колко по-важна клечка е…

Досега се ограничаваше да рови из разходите на администрацията. Точно това биха и очаквали от всеки ревизор. Но Обсерваторията все пак съществуваше заради учените, не заради готвачите, счетоводителите и секретарките, макар и без тях да не можеше.

Ако тук имаше шпионин, той непременно трябваше да е решил два проблема. Информацията е безполезна, ако не успее да я изпрати на онези, за които работи. Значи господин X не само имаше свръзки, които му носеха сведенията, но и поддържаше някак канал за предаването им навън.

Физически имаше само три пътя за напускане на територията — с монорелсов вагон, с трактор или пеша. Изборът на последния вариант звучеше толкова невероятно, че Садлър просто реши да не си губи времето за проверка. Е, да, на теория човек можеше да си навлече скафандъра, да се отдалечи на няколко километра и да остави някъде съобщение, което да бъде прибрано от негов съратник. Само че такова странно поведение би се набило веднага на очи. А единствено хората от поддръжката постоянно използваха скафандри. Освен това всяко излизане и влизане през въздушните шлюзове се записваше автоматично заедно със самоличността.

Тракторите сякаш бяха по-обещаваща нишка, за която да се захване, поради несравнимо по-големия им обсег. Но пък в случай че шпионинът си бе послужил с това средство, значи имаше и съучастник — във возилата винаги пътуваха най-малко двама души. Никой никога не си позволяваше да наруши желязното правило, ако му беше мил животът. Разбира се, трябваше да се вгледа по-внимателно в инцидента с Джеймисън и Уилър. И в момента колегите му на Земята ровеха усърдно в тяхното минало, щеше да получи изводите им след броени дни. Но въпреки някои чудатости в поведението им и двамата бяха искрени и открити в общуването си. Трудно му беше да ги подозира.

Оставаше монорелсовата линия до Средищния град. Всеки пътуваше дотам средно веднъж на две седмици. Разбира се, в най-голямото струпване на хора на Луната възможностите за предаване на сведения бяха практически неограничени. Този канал също се разнищваше в момента. Множество „туристи“ от Земята ненатрапчиво съставяха списък на познатите и приятелите, с които общуваха хората от Обсерваторията при всяко отбиване в града. Натъкваха се на немалко любопитни истории. В това обаче Садлър нямаше с какво да помогне.

Изобщо не биваше да се занимава с това направление. Знаеше, че има и други, много по-изтънчени средства за връзка, а и те биха допаднали повече на ума на един учен. Едва ли не всеки в Обсерваторията имаше подръка не само модулите, но и знанията, за да си сглоби радиопредавател. А пък местата, където можеше да го скрие, бяха неизброими. Вярно, денонощно дебнещите подслушвателни станции не засичаха нито един съмнителен сигнал на никоя честота, но ако господин X използваше радиовълните, рано или късно щеше да направи грешка.

А дотогава Садлър щеше да се занимава с учените. Сгъстеният и ускорено натъпкан в главата му курс по астрономия и физика изобщо не беше достатъчен, за да вникне в работата на Обсерваторията, но поне общите принципи и изводи щеше да схване. И с малко късмет би задраскал няколко имена от потискащо дългия списък на заподозрените.

Не се задържа дълго в изчислителната група. Тук също като в комуникациите държаха на чистотата — бяха отделили лъскавите си машини зад стъклена стена. Принтерите и другата периферия бяха в съседни помещения. Доктор Мейз, началникът на групата, най-прилежно се опита да му обясни какво правят тук, но Садлър се обърка безнадеждно. Мощните компютри бяха програмирани да се занимават с количествените измерения на математически понятия, които той не бе чувал досега, и решаваха проблеми, лишени за него от смисъл.

Това не го притесни особено, защото видя каквото искаше. Скъпоценната техника беше недостъпна за всички освен за инженерите от поддръжката, а те влизаха в залата само при повикване или при ежемесечните проверки. Ясно, нямаше какво да търси тук. Садлър вдигна рамене, помаха за сбогом на светинята и продължи нататък.

В оптическата работилница, където търпеливи майстори оформяха изделията си с точност една милионна от сантиметъра, при това с техника, останала все същата от векове, той постоя запленен от уменията им, но никак не напредна в задачата си. Позяпа лудешкото мятане на цветни петна по блокове безупречно чисто стъкло, предизвикано от микроскопичните разширения заради излъчваната от тялото му топлина. Тук се срещаха науката и изкуството, за да гонят заедно съвършенството, недостигнато в никой друг дял на човешките технологии. Дали пък нямаше някаква нишка в това царство от лещи, призми и огледала? И това му се стори твърде невероятно…

Веднъж си спомни стара шега, която печално точно описваше заниманията му. Все едно се намираше в тъмно мазе, пълно с въглища, и търсеше черна котка, която може би никога не беше влизала. Имаше и по-лошо — дори не знаеше как изглежда една котка и лесно би я подминал, дори и да я види.

Разбира се, разговорите насаме с Маклорин му помагаха донякъде. Директорът тъй и не повярва докрай, че в Обсерваторията има шпионин. Вероятно точно това го подтикваше да улеснява по всевъзможни начини работата на нежелания детектив — любител — просто за да се отърве по-бързо от него. Садлър го разпитваше за всички неясноти в дейността на учените, трябваше да внимава обаче, за да не намекне накъде се е насочил в момента.

Бе съставил малко досие за всеки човек тук — само по себе си сериозно постижение, — макар основните данни за тях да бе получил още преди пристигането си в Обсерваторията. За повечето му стигаше и една страница, за други бе изпълнил по няколко страници с шифровани знаци. Ако беше сигурен във фактите, пишеше с химикалка, ако не — с молив, за да трие или поправя. Някои от предположенията му бяха почти налудничави, понякога и клеветнически. Садлър често се срамуваше от тъмните дълбини, в които го завличаха догадките му. Например не беше лесно да приеме почерпка от човек, когото си бе набелязал като потенциален рушветчия, защото в Средищния град имаше любовница с твърде скъпи вкусове…

Този човек беше инженер от поддръжката. Скоро го отписа като вероятна жертва на изнудване, защото мъжът честичко се вбесяваше и вместо да крие незавидната си участ, гръмогласно се оплакваше от прищевките на своята любима. Дори веднъж посъветва Садлър да не си докарва такава беля на главата, а да се поучи от печалния му пример.

Степенуваше имената в списъка си. В раздел А попаднаха десетина души, които бяха най-вероятните заподозрени, макар срещу нито един от тях да не натрупа необорими доказателства. Включи някои от тях в раздела, защото имаха най-големи възможности да предават информация… при условие, че поискат. Уогнъл беше сред тях. Садлър почти не се съмняваше в невинността му, но засега не го вадеше от списъка, за да не рискува.

Други имаха близки във Федерацията или открито и враждебно критикуваха политиката на Земята. Садлър не вярваше, че добре подготвен шпионин би пожелал да изпъква така сред останалите, но нали трябваше да внимава и за въодушевени аматьори, които можеха да се окажат още по-опасни? Архивите за атомния шпионаж по време на Втората световна война и в годините след нея бяха много поучителни, а той ги прегледа старателно през обучението си.

В раздел А попадна и Дженкинс, началникът на складовете. Садлър тъй и не успя да докаже с нищо смътните си хипотези за него. Човекът беше особено неприветлив, мразеше намесата в работата му и почти всички останали в Обсерваторията го понасяха само от учтивост. Честичко пускаха хапливия лаф, че да изтръгнеш от него някакво оборудване е най-непосилното начинание в цялата история на заселването на Луната. Разбира се, това само означаваше, че е типичен представител на своята прочута със скъперничество професия.

И накрая сред най-съмнителните бяха Джеймисън и Уилър, които стигаха, за да оживят всекидневието. Набегът им в Маре Имбриум, както го увериха по-старите обитатели на Обсерваторията, бил само поредното приключение, в каквито се впускали неведнъж.

Уилър винаги беше подстрекателят. Проблемът му — ако можеше да се нарече така — беше в излишъка на енергия и прекалено разнообразните му наклонности. Още не беше навършил тридесет години. Някой ден натрупаната възраст и чувството за отговорност сигурно щяха да поогладят острите ръбове на характера му, но засега нямаше и най-дребните признаци за това. Някои махваха с ръка и го оплюваха като закъснял пубертет — колежанче, което е забравило да порасне. Само че ги оборваше първокласният му интелект. Всъщност ексцентричният младеж никога не вършеше стъписващи глупости. Мнозина не го харесваха, особено след като станеха жертви на шегичките му. Но нямаше нито един настървен зложелател. Минаваше между капките в малката джунгла от отношения в Обсерваторията, винаги спасяван от непоклатимата си откровеност и честност. Нямаше съмнение какво мисли Уилър, не се налагаше и да го питаш за мнението му — бързаше да го изтърси и пред онези, които не изгаряха от желание да слушат.

Джеймисън изглеждаше коренно различен човек, а това подсказваше повърхностния извод, че противоположностите скрепяват дружбата им. Беше по-възрастен само с две години, но тук се смяташе, че има укротяващо влияние върху безгрижния Уилър. На Садлър не му се вярваше — доколкото разбираше, Джеймисън просто не успяваше да повлияе на приятеля си. Дори спомена съмненията си пред Уогнъл. Секретарят се замисли и възрази:

— И така да е, представи си колко по-зле щеше да се държи Кон, ако Сид не го държеше под око.

Освен с устойчивия си характер, Джеймисън се отличаваше и със сдържаност, която затрудняваше всеки желаещ да го опознае. Не беше потенциален гений като Уилър и вероятно нямаше да направи открития, преобръщащи науката с главата надолу. Затова пък беше от онези надеждни и здравомислещи хора, които разчистват терена около гениите след поредния пробив към нови, непознати територии на духа.

Надежден в науката — да, а в останалото? Садлър се опита да го преслуша, без да се натрапва, но засега нямаше изгледи за успех. Джеймисън поне наглед се интересуваше много повече от работата и хобито си (рисуваше лунни пейзажи), отколкото от политиката. Откакто бе дошъл в Обсерваторията, трупаше истинска малка галерия и при всяка възможност излизаше навън в скафандър, понесъл статива си и комплекта специални маслени бои в тубички под налягане. Сам бе експериментирал с какви ли не съставки, за да открие цветовете, подходящи за рисуване при почти чист вакуум. Садлър обаче беше убеден, че резултатите не си струват загубеното време. Стараеше се да бъде обективен, но знаеше достатъчно за живописта, за да прозре колко по-силен е ентусиазмът у Джеймисън от дарбата му. Уилър напълно споделяше неласкавата му оценка.

— Доста хора тук разправят, че лека-полека свикнали с картините на Сид — сподели веднъж затворнически. — Право да ти кажа, по-страшно оплюване не мога и да си представя…

Раздел Б на списъка се раздуваше от имената на всеки друг в Обсерваторията, който беше достатъчно умен, за да се занимава с шпионаж. Броят на имената потискаше и от време на време той сядаше да прехвърли някое в раздел А или — още по-добре! — в третия и последен раздел, където бяха напълно освободените от подозрения. Както си седеше в стаичката, прехвърляше досиетата и се мъчеше да се постави на мястото на хората, за които размишляваше, Садлър понякога се поддаваше на илюзията, че участва в сложна игра — правилата се менят неспирно, а не се знае дори колко противници има. Лошото на играта беше, че е твърде смъртоносна, а ходовете се редуваха все по-бързо… и от резултата сигурно зависеше бъдещето на човечеството.