Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey(2009)

Издание:

„Камея“, 1998

Редактор: Весела Петрова

История

  1. —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

ГЛАВА 7

— Ама като си помисля — промърмори Джеймисън, въпреки че тракторът вече се насочваше към южната стена на Платон — как може да се напуши Стареца…

— Че защо? — вдигна рамене Уилър. — Когато се върне, ще бъде прекалено зает да се заяжда с нас. А ние си плащаме горивото. Стига си се ял отвътре, радвай се на приключението. Ако още не си забравил, това ни е почивният ден.

Джеймисън си замълча. Съсредоточи се в пътя… ако това пред него заслужаваше толкова гордо название. Единствените следи от други возила бяха редките отпечатъци в праха. Щяха да се съхранят вечно на лишената от ветрове Луна и нямаше нужда от пътни знаци, макар човек понякога да се натъкваше на табели със смущаващи спокойствието надписи: „Опасност! Право напред има пукнатини!“ или „Аварийни запаси кислород — на 10 километра“.

Имаше само два вида превози на дълги разстояния. Скоростните монорелсови вагони свързваха основните центрове, пътуванията с тях бяха удобни и бързи. Само че мрежата от релси беше все още твърде рехава заради немалката цена. За да кръстосва където пожелае, човек нямаше богат избор — трябваше да разчита на тракторите с мощни турбини. Всъщност представляваха малки космически кораби, качени на дебели здрави гуми, които им позволяваха да минат почти навсякъде дори по стъписващо неравната повърхност на Луната. Върху по-гладките равнини лесно достигаха стотина километра в час, но пътниците в тях рядко имаха късмета да се движат дори с половината от тази скорост. А слабото притегляне и спускащите се изпод корпуса вериги им позволяваха да преодоляват фантастични наклони. В извънредни случаи бе доказано на практика, че могат да се издърпат и по отвесни скали с помощта на вградените макари. Автономните системи за поддържане на живота работеха по няколко седмици без никакво допълнително зареждане. Затова всички проучвания на място се извършваха с тези яки и почти нечупливи дребосъци.

Джеймисън караше майсторски, пък и познаваше чудесно маршрута. Въпреки това през първия половин час Уилър усещаше как косата му настръхва. Новаците трудно свикваха с представата, че наклони от по четиридесет-петдесет градуса са съвсем безопасни, стига човек да не се самозабравя. Всъщност беше добре, че Уилър е съвсем неопитен в пътешествията по лунната повърхност, защото Джеймисън си падаше по изпълнения, от които и на ветеран би му прилошало.

Колегите му често обсъждаха с недоумение защо е толкова дързък, а никога не изпада в беда, когато потегли нанякъде с трактор. В работата си се отличаваше с прилежно старание и не правеше нищо, ако не бе предвидил предварително какво ще стане. Не го бяха виждали разярен или потресен. Някои твърдяха, че главната му отличителна черта е мързелът, но това беше клевета. Беше способен да се занимава с данните от някое наблюдение седмици наред, докато се увери окончателно, че никой няма да оспори резултатите… после ги оставяше настрана за месец-два и пак се захващаше с тях.

Но щом седнеше пред контролния пулт на трактора, невъзмутимият и кротък астроном се превръщаше в същински демон, който държеше почти всеки неофициален рекорд в северното полукълбо. Причината, заровена толкова надълбоко в психиката му, че и той не си я признаваше, беше в несбъднатата му мечта да стане космически пилот. Провали го някакъв допълнителен слабичък тон в сърцето.

От окололунна орбита или през телескоп на Земята скалните стени на Платон изглеждаха непреодолима преграда, особено ако Слънцето ги осветяваше под подходящ ъгъл. Само че са високи не повече от километър и ако пътешественикът подбере най-лесния маршрут през няколкото прохода, излизането от кратера и спускането към Маре Имбриум няма да го затрудни.

Джеймисън мина през планините за по-малко от час, макар че на Уилър му се искаше да беше карал по-спокойно.

Поспряха на ръба над стръмен склон, за да огледат равнината. Право пред тях над хоризонта се подаваше връх Пико, приличащ на пирамида. Вдясно се виждаха по-назъбените върхове на планините Тенерифе. Само няколко от тях бяха изкатерени от хора, но по-скоро защото засега никой не виждаше смисъл да се занимава с това. Ярката земна светлина им придаваше някак неестествен синьозелен оттенък за разлика от лунния ден, когато яростното сияние на Слънцето ги наподобяваше на черно-бяла снимка.

Джеймисън се наслаждаваше на гледката, а Уилър започна да претърсва упорито равнината с мощен бинокъл. След десет минути беше принуден да се откаже, защото не откри нищо необичайно. Не се учуди — засега районът на извънредното кацане оставаше зад твърде близкия хоризонт.

— Да продължаваме нататък — подкани той. — За два часа ще стигнем до Пико и ще спрем да хапнем.

— А после? — примирено попита неговият приятел.

— Ако не видим нищо странно, ще се приберем като примерни момченца.

— Добре, но оттук става доста неравно. Не ми се вярва по тези места да са минавали трактори повече от десетина пъти. За да те ободря, ще ти кажа, че и нашият Фердинанд е сред тях.

Той подкара внимателно возилото, като заобиколи полека и отдалеч огромен склон, където натрошената от температурните промени скала се трупаше от незнайно колко хилядолетия. Такива места бяха крайно опасни, защото и най-нищожното сътресение можеше да предизвика бавни неумолими свличания, поглъщащи всичко пред себе си. Въпреки привидното си безразсъдство Джеймисън всъщност не се впускаше в излишни рискове и за нищо на света не би попаднал в такъв капан. По-неопитен водач би пришпорил весело трактора по подножието, без дори да се замисли… и в деветдесет и девет случая от сто би му се разминало. Джеймисън обаче бе виждал какво се случва на стотния път. Щом вълната от прашен чакъл погълнеше трактора, спасение нямаше — всеки опит да го измъкнат водеше до нови свличания.

Уилър започна да се върти неспокойно на седалката по пътя надолу от външните стени на Платон. Не разбираше причината, защото тук наклонът съвсем не беше толкова плашещ. Само не очакваше Джеймисън да се възползва от лесния терен, за да надуе докрай скоростта, и Фердинанд започна да се клатушка чудновато. Скоро Уилър се гмурна в задната част на оборудвания с всичко необходимо трактор и не се появи дълго. Накрая се върна в кабината и промърмори сърдито:

— Никой не ми е казвал, че на Луната може да те налегне и морска болест…

Гледката вече беше доста разочароваща, както обикновено е при спускане в лунните равнини. Хоризонтът е толкова наблизо — само на два-три километра, — че човек се чувства затворен натясно. Струва му се, че единствено заобикалящият го малък кръг от скали е всичко, което съществува на този свят. Илюзията понякога е толкова силна, че някои започват да карат по-бавно, все едно ги е страх да не паднат от ръба на пропаст.

Още два часа Джеймисън продължаваше право напред, тройната кула на Пико вече властваше над околността, забила се в небето. Някога тази величествена планина трябва да е била част от стената на огромен кратер, почти същия като Платон. Но напиращата в Маре Имбриум лава е погълнала всичко останало, за да остане единствено Пико в самотното си великолепие.

Спряха тук и отвориха няколко пакета с готова храна, свариха си и кафе в чайник под налягане. Едно от дребните неудобства в живота на Луната е невъзможността да пийнеш нещо наистина горещо — водата кипва при седемдесет градуса в богатата на кислород атмосфера с ниско налягане, каквато се поддържа навсякъде. След време човек свиква да се задоволява с едва затоплен чай или кафе.

Щом прибраха остатъците, Джеймисън стрелна с поглед приятеля си.

— Още ли настояваш?

— Стига ти да смяташ, че е безопасно. Оттук стените ми изглеждат страшно стръмни.

— Няма никаква опасност, ако правиш каквото ти кажа. Само се чудех как се чувстваш в момента. Да се издрайфаш в скафандъра е може би най-голямата гадост на света.

— Много съм си добре — отвърна веднага Уилър с чувство на наранено достойнство и изведнъж се сепна. — Ей, колко време ще бъдем навън?

— Ами два-три часа. Най-много четири. Добре ще е отсега да се начешеш до насита, защото после няма да можеш.

— Не това ме притесняваше — промърмори другият и пак се шмугна отзад.

За половин година, откакто дойде в Обсерваторията, Уилър бе обличал скафандър едва десетина пъти, и то почти само при учебни тревоги. На астрономите твърде рядко им се налагаше да излизат във вакуума, защото уредите им се насочваха от разстояние. Все пак той не се чувстваше съвсем неопитен, просто още бе настроен крайно предпазливо… което впрочем дава много по-големи шансове за оцеляване.

Обадиха се в Обсерваторията през Земята, за да съобщят къде се намират и какви са намеренията им, после си помогнаха един на друг да нагласят всичко правилно. Първо Джеймисън, после и Уилър изброиха на глас системите, които трябваше да проверят:

— Въздухопроводи, батерии, контакти…

Който чуе изброяването за пръв път, се подсмива на тази детинщина, но бързо разбира защо е неотменна част от лунния живот и никой не я смята за смешна. Чак когато се увериха, че скафандрите им работят безупречно, те отвориха люковете на въздушния шлюз и стъпиха на прашната равнина.

Подобно на останалите лунни планини, отблизо Пико не е толкова страховит. Разбира се, не липсваха отвесни стени, но имаше и лесни заобиколил пътища. Не се налагаше да изкачват наклони над четиридесет градуса. При шест пъти по-слаба гравитация от земната това не е невъзможно или дори изтощително дори и в скафандър.

Все пак непривичното натоварване изпоти и задъха Уилър само след половин час, лицевата плоча на шлема му се замъгляваше неприятно, налагаше се да върти глава и да наднича през чистите ивички по краищата, за да вижда. Инатът не му позволи да моли за почивка, но си отдъхна, когато Джеймисън спря.

Вече се бяха изкачили на почти километър над равнината, имаха видимост петдесетина километра на север. Застанаха на сянка, за да не им пречи блясъкът на Земята, и започнаха да търсят.

Не се наложи да се взират дълго. На половината разстояние до хоризонта две стъписващо огромни товарни ракети се извисяваха като грозни паяци на опорите си. Но колкото и внушителни да бяха размерите им, приличаха на джуджета до странното подобие на купол, стърчащо над равнината. Веднага личеше, че не е обикновен купол под налягане — имаше нещо сбъркано в пропорциите му. Двамата останаха с впечатлението, че цяло кълбо е било заровено и три четвърти от него са останали над повърхността. През бинокъла, приспособен да се използва и от човек с шлем на главата, Уилър виждаше хора и машини, щъкащи в основата на купола. От време на време прашни гейзери се изстрелваха нагоре и се спускаха бавно, като че долу постоянно взривяваха нещо. Това беше една от чудатостите на Луната, с която още свикваше — повечето тела падаха мудно за възприятията на всеки новак от Земята, но пък прахолякът се слягаше твърде бързо. Скоростта му беше същата като на всичко останало, защото нямаше гъст въздух, който да го възпира.

— Брей… — проточи Джеймисън, след като също се загледа задълго през бинокъла. — Някой пръска пари, без да го е грижа за нищо.

— Какво е според теб? Сондаж, мина?

— Може и това да е — отвърна приятелят му сдържано както винаги. — Нищо чудно да обработват и пречистват рудата на място и целият завод да е вътре в купола. Остава си догадка, разбира се. Подобно нещо виждам за пръв път.

— Можем да стигнем там за не повече от час. Да продължим ли нататък, за да огледаме отблизо?

— Опасявах се, че точно това ще предложиш. Никак не съм сигурен, че е благоразумно. Ами ако онези долу ни поканят да им гостуваме по-дълго?

— Личи, че се увличаш по разпалените коментари напоследък. Още не сме във война, а и ние двамата не сме шпиони. Освен това не могат да ни арестуват — в Обсерваторията знаят къде сме, а директорът ще се разфучи страшно, ако не се приберем навреме.

— Подозирам, че и да се приберем навреме, пак ще ни натрие доста сол на главите. Щом сме дошли дотук, поне да огледаме. Хайде, да тръгваме. И не се бой, спускането по този склон е по-лесно.

— Не съм казвал, че изкачването беше трудно! — възмути се Уилър не особено убедително.

Повървя няколко минути след Джеймисън надолу и изведнъж се стресна от нещо, за което не се бе сетил.

— Ей, дали ни подслушват? Ами ако някой от тях следи и тази честота? Значи са чули всяка наша дума. В края на краищата имаме пряка видимост.

— Ха сега де! Кой започва да измисля мелодрами? Никой освен Обсерваторията не следи тази честота, а нашите хора не могат да ни чуят, защото има доста планини помежду ни. Ще взема да си помисля, че те мъчи гузна съвест, но този път поне не си ръсил неприлични думички.

Намекваше за случка скоро след пристигането на Уилър на Луната, от която той още се срамуваше. Оттогава запомни веднъж завинаги, че уединението е нещо недостъпно за хората в скафандри, защото всички чуват и най-слабия им шепот в обсега на радиостанцията.

Щом слязоха долу, видимостта отново намаля, но бяха запомнили старателно всички ориентири и знаеха откъде да минат с Фердинанд. Джеймисън избираше още по-предпазливо пътя, защото не бе идвал тук досега. Чак след два часа загадъчният купол започна пак да се издува на хоризонта пред тях, скоро виждаха и приплеснатите цилиндри на двата товарни кораба.

Уилър още веднъж насочи антената на покрива към Земята и се обади в Обсерваторията, за да съобщи какво са открили и какво смятат да правят тепърва. Прекъсна връзката, преди стреснатият дежурен в комуникационния център да възрази. Замисли се колко налудничаво звучи, че съобщението ти трябва да измине 800 000 километра, за да стигне до човек, който е на няма и стотина километра от теб. Само че далечните връзки бяха невъзможни на равнището на повърхността. Всичко отвъд хоризонта беше недостижимо за радиостанциите им. Е, на теория можеха да използват дълги вълни, които да се отразяват от слабичката йоносфера на Луната, но методът беше твърде ненадежден, за да разчитат на него. На практика правилото беше: „Имаш видимост — приказваш.“

Много се развеселиха от суматохата, която предизвика тяхната поява. Уилър нямаше как да не се сети за мравуняк, разровен с пръчка. Скоро ги наобиколиха трактори, булдозери, влекачи и множество хора в скафандри. Стълпотворението ги принуди да спрат Фердинанд.

— Ей сегичка — ухили се Уилър — ще повикат и охраната.

Джеймисън обаче не се засмя.

— По-добре се въздържай от такива шегички — сгълча го. — Струва ми се, че си твърде близо до истината.

— Ето го и отговорника по тържественото ни посрещане. Виждаш ли буквите на шлема? „С. 2“, нали? Предполагам, че означава „Втори сектор“.

— Вероятно. Но защо да не е „Втората по ранг горила от Сигурността“? Както е да е… Да видим ще се радваш ли накрая на идеята си за това пътуване. Аз ще се оправдая, че съм само тъпият шофьор, който те е докарал.

В този миг някой затропа настойчиво по външния люк на въздушния шлюз. Джеймисън вдигна рамене и натисна бутона. След малко „отговорникът по посрещането“ вече сваляше шлема на скафандъра си в кабината на трактора. Беше мъжага с прошарена коса и черти на лицето, сякаш сечени с длето. Изглеждаше, че гримасата на недоволство и тревога е врязана в бръчките му. Явно изобщо не се зарадва на неочакваните гости.

Вторачи се преценяващо в Джеймисън и Уилър, а двамата астрономи му отвърнаха с най-дружелюбните си усмивки.

— Тук обикновено нямаме посетители — изсумтя непознатият. — Вие как попаднахте при нас?

Уилър се заяде мислено — първото изречение дори не се доближаваше до цялата истина.

— Обикаляме в почивния си ден… От Обсерваторията сме. Това е доктор Джеймисън, а аз съм Уилър. И двамата се занимаваме с астрофизика. Знаехме, че сте тук, затова решихме да надзърнем.

— Откъде знаете? — изръмжа мъжът.

Още не се бе представил, а това дори на Земята се смяташе за крайно нелюбезно. Тук пък беше проява на откровена и груба простащина.

— Може би сте чували — с измамна кротост подхвана Уилър, — че в Обсерваторията си имаме два доста едрички телескопа. А вие сериозно ни пречите да работим с тях. Лично на мен ми съсипахте две спектрограми при необявено кацане на ваш кораб. Не можете да ни вините, че любопитството ни се разпали, нали?

Намек за усмивка изпъна устните на непознатия, но изчезна мигновено. Все пак враждебността му понамаля.

— Ясно… По-добре е да дойдете с мен в канцеларията, докато нашите хора проверят това-онова. Няма да ви отнема много време.

— Моля?! Откога на Луната има недостъпна за външни лица частна собственост?

— Съжалявам, но се налага. Да вървим. Двамата приятели се вмъкнаха в скафандрите си и го последваха през въздушния шлюз. Въпреки че подчерта толкова натъртено невинността на намеренията им, Уилър започваше да се безпокои. Вече си представяше всякакви неприятности, в главата му се мяркаха смътни нелепи спомени от романчета — шпиони, единични килии, наказателни взводове на разсъмване…

Стигнаха до почти неразличима врата в купола, след малко се озоваха в пространството между външната обвивка и второ, по-малко кълбо. Докъдето стигаше погледът, двете сфери бяха свързани от сложно преплетени нишки прозрачна пластмаса. Дори подът под краката им беше направен от същото вещество. Уилър се учуди, но нямаше време да позяпа.

Мълчаливият им спътник ги поведе почти на бегом, сякаш за да им попречи да разглеждат на спокойствие. Влязоха във вътрешния купол през втори въздушен шлюз, където свалиха скафандрите. Уилър се запита мрачно кога ли ще им разрешат да ги облекат отново.

Дължината на въздушния шлюз подсказваше, че втората сфера е с изумително дебели стени, а когато следващият люк се отвори, двамата астрономи мигом надушиха позната миризма — озон. Някъде наблизо трябваше да има инсталация под високо напрежение. Не че беше нещо невиждано, но запомниха факта, за да го обмислят по-късно.

По стената на късия коридор бяха наредени нагъсто прати с номера и надписи от рода на „Ограничен достъп“, „Само за техническия персонал“, „Информационна служба“, „Аварийни въздушни системи“, „Аварийно захранване“, „Централна контролна зала“. Нито Джеймисън, нито Уилър успяха да разгадаят нещо по тях, но се спогледаха замислено, когато спряха пред вратата с табела „Охрана“. Джеймисън се намръщи, все едно укори приятеля си на глас: „Казах ли ти!“

След секунда светна надпис „Влезте“ и яката плоча се прибра в стената. Зад нея се откри обикновен кабинет, зает от много решителен наглед мъж зад голямо бюро. Дори размерите на тази канцеларска мебел показваха, че тук никой не държи сметка за парите, и астрономите се сетиха нерадостно за икономиите, които в Обсерваторията се правеха почти от всичко. Навсякъде бяха наредени компютри, принтери и други устройства от непознати за двамата модели.

— Кои са тези хора? — попита шефът на охраната.

— Астрономи от Обсерваторията в Платон. Току-що наминаха с трактор да ни кажат „здрасти“ и реших, че не е зле да се запознаеш с тях.

— Непременно. Може ли да чуя имената ви, моля?

Последва досаден четвърт час, през който се уточняваха подробности, имаше и обаждане до Обсерваторията. Уилър си помисли унило, че положението стана доста напечено за тях. Приятелите им от комуникациите, които само записваха съобщенията им за всеки случай, пече бяха принудени да съобщят официално за отсъствието им от Обсерваторията.

Най-сетне офицерът се увери, че те са точно хората, за които се представят, и ги загледа леко озадачен. Накрая престана да се мръщи и заговори.

— Естествено разбирате, че идването ви тук е нежелателен инцидент. Най-малко се нуждаем от светски визити и не очаквахме никой да се натъкне на нас, иначе щяхме да пръснем предупредителни табели в широк периметър наоколо. Едва ли е нужно и да добавям, че имаме чудесни следящи устройства. Виждаме отдалеч всекиго, дори ако е толкова неразумен да се крие, за разлика от вас. Все едно… Вече сте тук и не мисля, че е станало нещо непоправимо. Досещате се, разбира се, че това е правителствен проект, за който не искаме да се разчува нищо. Налага се да ви отпратя, но първо ще ви кажа, че искам от вас две неща.

— Какви по-точно? — недоверчиво попита Джеймисън.

— Искам от вас да ми обещаете, че няма да споделяте за случката повече от минимално необходимото. Колегите ви знаят къде сте, няма как да запазим тайната напълно. Просто не обсъждайте с тях подробностите. Това е.

— Звучи разумно — съгласи се Джеймисън. — А второто условие какво е?

— Ако някой ви разпитва прекалено упорито и прояви необичаен интерес към малкото ви приключение, докладвайте на вашия директор. Друго няма. Желая ви лек обратен път.

Пет минути по-късно бяха в трактора. Уилър беснееше, само дето от ушите му не излизаше дим.

— Ама че надути пуяци! Поне по една цигара да ни беше почерпил!

— Аз пък мисля — меко възрази Джеймисън, — че имахме късмет да се отървем толкова леко. Тези хора пипат здраво, ако не си забелязал…

— Да, ама ми се ще да знам какво толкова охраняват! Прилича ли ти на сондаж? И защо някой би си губил времето в паница с лава като Маре Имбриум?

— Според мен е сондаж или вече разработена мина. За друго обяснение просто не се сещам. Когато доближавахме купола, мярнах много типични машини от другата му страна. Не мога да ги сбъркам с нищо друго. Само че това не обяснява секретните им глупости.

— Освен ако са открили нещо, което според тях Федерацията не бива да научи.

— Ако е така, ние също няма да го научим. Не виждам смисъл да си блъскаме главите. Я да те питам нещо по-важно в момента. Накъде ще се отправим оттук?

— Нека не се отказваме от плана. Нищо чудно да не ни пуснат да припарим дълго до Фердинанд, защо да не се възползваме сега от шанса? А и винаги съм си мечтал да видя Синус Иридум от повърхността, какъвто си е.

— Ами че това е на цели триста километра източно оттук!

— Нали ти ми каза, че теренът е доста равен, стига да не доближаваме планините? За пет часа все ще стигнем. Вече имам достатъчно опит с трактора и ще мога да те сменям, когато искаш да си починеш.

— А, не и по места, където минаваме за пръв път. Добре, предлагам ти компромис. Ще те откарам до нос Лаплас, откъдето ще можеш да огледаш Залива. После ги ще караш обратно по следите ни. Без изобщо да се отклоняваш!

Уилър прие охотно. Малко се боеше, че Джеймисън ще се откаже от пътешествието и ще поиска да отпрашат направо към Обсерваторията, но разбра, че е бил несправедливо подозрителен към приятеля си.

През следващите три часа пълзяха край подножието на планините Тенерифе, после прекосиха равнината към Правото било — самотна, напълно изолирана планинска верига, приличаща донякъде на могъщите Алпи. Джеймисън не си позволяваше да се разсее и за миг. Навлизаше в напълно непозната за него територия и не смяташе да допуска дори нищожен риск. От време на време сочеше по-забележителните особености на релефа и Уилър ги търсеше на подробната карта в компютъра.

Щом огладняха, спряха на десетина километра източно от Правото било и пак провериха какво има в контейнерите, дадени им от кухнята на Обсерваторията. Едно ъгълче в трактора беше оборудвано като миникухничка, но нямаха никакво намерение да се възползват от нея освен в извънредни обстоятелства. Никой от двамата не беше достатъчно умел готвач и не предвкусваше с наслада тези занимания. В края на краищата това беше почивният им ден…

— Сид — изфъфли внезапно Уилър с пълна уста, — какво мислиш за Федерацията? Срещал си повече хора оттам.

— Така е. Сториха ми се големи симпатяги. Жалко, че ти не дойде по-рано в Обсерваторията. Щеше да завариш последната дузина. Бяха при нас да проучат подробно устройството на големия телескоп. Сериозно са се замислили да направят един с огледало хиляда и петстотин сантиметра някъде по спътниците на Сатурн.

— Страхотен проект!… Винаги съм казвал, че и на Луната сме прекалено близо до Слънцето. А там няма да им пречат боклуците около вътрешните планети. Отклонихме се от моя въпрос. Щом си ги опознал донякъде, допускаш ли, че искат непременно да се сдърпат със Земята?

— Трудно ми е да ти отговоря. С нас се държаха много дружески и откровено, но все пак бяхме само учени. С политиците и държавните служители сигурно е друго.

— По дяволите, и ние сме държавни служители! Онзи Садлър не пропусна да ми го напомни вчера.

— Прав е, разбира се. Въпреки това преди всичко сме учени. Има голяма разлика. Досещах се, че колегите ни от Федерацията имат много лошо мнение за Земята, макар да не го споделяха от учтивост. Не се съмнявам, че разпределението на металите ги дразни до полуда, поне от това ги чувах да се оплакват. А доводите им са трудни за оборване — сблъскват се с огромни трудности при завладяването на външните планети, Земята пък просто похабява половината метали, които оставя за себе си.

— Според теб кой е прав?

— Не знам. Едва ли са ни известни всички факти, а и сигурно някои неща са скрити нарочно. На Земята мнозина се страхуват от Федерацията и не искат да й дават още мощ в ръцете. А хората от Федерацията знаят това. Някой ден може първо да посегнат за своя дял, а после да обосновават правото си.

Джеймисън смачка на топка опаковките и ги напъха в кутията за отпадъци. Погледна часовника и се намести отново в креслото на водача.

— Време е да се размърдаме, изоставаме от графика си.

От Правото било свърнаха на югоизток и скоро огромната издатина на нос Лаплас се издигна над хоризонта. Тръгнаха да я заобикалят и се натъкнаха на находка, която ги смути — смачкани остатъци от трактор, до тях голяма купчина камъни с метален кръст отгоре. Доколкото личеше, машината бе унищожена от взрив на горивните резервоари. Уилър за пръв път виждаше толкова стар модел. Не се изненада, когато научи от Джеймисън, че останките са тук почти от век. Щяха да изглеждат съвсем същите и след милион години.

Най-сетне страховитата северна стена на Синус Иридум — Залива на небесната дъга — се изпречи насреща им. Много отдавна тук е имало цял кръг от планински била, може би най-обширното затворено поле на Луната. Но природните катаклизми, създали Морето на дъждовете, бяха унищожили изцяло южната стена, оставяйки само полукръг, напомнящ за залив. От двете му страни нос Лаплас и нос Хераклидес сякаш се опитват да се съберат отново и бленуват за времето, когато са били свързани от поредица върхове, стърчащи четири километра над равнината. Сега там има само няколко ниски хълмчета.

Уилър се смълча, загледан в оставащите назад величествени зъбери. Приличаха му на титани, възправили се с лица срещу Земята. Зеленикавата светлина откриваше всеки пласт в отвесните стени. Никой досега не ги бе изкачил, но Уилър вярваше, че някой ден човек ще стъпи на върховете и ще огледа ликуващо просналия се в краката му залив. Струваше му се чудно, че два века след първите експедиции все още на Луната има толкова необходени места, където хората можеха да разчитат само на собствените си умения и упоритост, а не на могъщите си машини.

Спомни си как видя за пръв път Синус Иридум — през малкия телескоп, който си сглоби сам у дома. Нищо повече от две лещи на внимателно премерено разстояние в картонена тръба… Но не забравяше, че им се радваше повече, отколкото на гигантските уреди, с които работеше сега.

Джеймисън зави в широка дъга и спря, обърнал трактора на запад. Следите им се виждаха ясно в праха. Щяха да се запазят същите завинаги, ако не ги заличат други возила след време.

— Последна спирка — обяви Джеймисън. — Дойде ти редът да покараш, Ферди е само твой чак докато се върнем в Платон. Тогава ме събуждаш, за да минем през планините. От мен лека нощ.

Уилър не проумяваше как неговият приятел успява да заспи в такива условия, но след десет минути Джеймисън се беше унесъл дълбоко. Може би мекото поклащане на трактора му помагаше. Уилър се замисли дали ще успее да избегне по-сериозното друсане в дупките по цялото разстояние до Обсерваторията. Е, имаше само един начин да провери докъде е напреднал в карането… Старателно насочи трактора право по следата и пое по обратния път.