Артър Кларк
Земна светлина (6)

ГЛАВА 6

Садлър лежеше в стаичката си и се опитваше да обобщи изминалата седмица. Как да повярва, че пристигна само преди осем земни денонощия? Електронният часовник обаче го уверяваше, че е попълвал правилно дневника си. А ако се съмняваше и в себе си, и в часовника, достатъчно би било да се качи в някой от наблюдателните куполи и да погледне Земята, чийто диск вече намаляваше. А когато той стъпи на Луната, тъкмо беше между първа и втора четвърт.

Над Маре Имбриум беше лунната полунощ, но повърхността светеше, отразявайки небесното сияние. Нова Драконис, по-ярка от всяка друга звезда в писаната история на човечеството, съперничеше на Земята по блясък. Дори Садлър, според когото астрономията се занимаваше с твърде далечни от човешкото всекидневие неща, понякога се отбиваше „горе“, за да погледа натрапницата в северния небосклон. Дали не се взираше в бедствие, унищожило светове, по-стари и по-мъдри от неговия? Щом се замислеше за това, изтръпваше от чудатото съвпадение светлинните вълни да достигнат Слънчевата система в разгара на кризата. Случайност, разбира се. Само твърде суеверен и геоцентрично настроен човек би могъл да допусне, че катастрофата е била предназначена единствено да предупреди неразумните жители на тукашните планети. Ами всички останали светила и обикалящите ги небесни тела, над които свръхновата блестеше може би още по-ярко?

Той се смъмри за реенето на мислите си и се зае с работата. Какво ли беше пропуснал? Мина през всяко кътче на Обсерваторията, срещна се с всички важни личности тук, оставаше само да се запознае с директора, щом той се върне от Земята. Професор Маклорин трябваше да пристигне скоро, а досегашното му отсъствие несъмнено улесни работата на Садлър. Всички го уверяваха, че когато шефът се прибере, животът няма да е толкова нехаен и разпуснат. Всичко щяло да върви „по установения ред“. Садлър беше свикнал отдавна с такива началници, но от това не му ставаха по-симпатични.

Скритият до леглото му високоговорител избръмча меко. Той протегна крак и натисна с палеца си бутона. Вече се справяше от първия път, обаче по стената имаше драскотини от нокти, издаващи многобройните опити.

— Слушам. Кой се обажда?

— От транспортния отдел съм. Приключвам списъка за утре. Има още две-три свободни места — ще дойдеш ли с нас?

— Ами щом няма да разваля удоволствието на някой друг…

— Добре, записах те — веднага отсече гласът и връзката прекъсна.

Всъщност Садлър изобщо не изпитваше угризения, че ще лиши от заслужена почивка някой учен. Самият той се нуждаеше от няколко свободни часа в Средищния град след тази усилна седмица. Още не беше настъпил моментът за първата среща с неговата свръзка и досега изпращаше докладите си по обикновената сателитна поща — маскирани като бюрократични отчети, те не биха подсказали нищо нередно на непосветения. Само че му беше време да поразгледа града, а и никой не би приел като нещо нормално да се лишава от отдих.

Имаше още една причина да тръгне с монорелсовия вагон, най-важната за него. Искаше да изпрати писмо, а знаеше, че целият информационен трафик от Обсерваторията се следи зорко от отскорошните му колеги в Централното разузнаване. Те може и да бяха закоравели в циничното си равнодушие, но Садлър предпочиташе да не надничат в личния му живот.

Средищният град беше разположен на двайсет километра от космодрума, затова изобщо не можа да се отбие там при пристигането си. Вагонът, почти препълнен този път, отново навлезе в Синус Медии, но Садлър вече не се чувстваше чужд сред тези хора. Поне по лице познаваше всекиго от спътниците си. Почти половината Обсерватория се бе натъпкала в металния цилиндър. На останалите щеше да им дойде редът следващата седмица. Дори появата на Нова Драконис не можеше да наруши този график, наложен от здравомислието и препоръките на психолозите.

Огромните куполи сякаш започнаха да се надигат иззад хоризонта. На върха на всеки грееше сигнална светлина, иначе бяха тъмни и нищо не издаваше кипящия под тях живот. Садлър знаеше, че някои от куполите могат да станат прозрачни по желание. Сега обаче съхраняваха с всички средства енергията си, за да не бъде изсмукана от смъртоносната лунна нощ.

Монорелсовият вагон се гмурна в тунел под най-близкия купол. Той се озърна и проследи затварянето на голяма и извънредно здрава врата зад тях, после още една, накрая и трета. Тук никой не разчита на късмета си, разбра той и одобри предпазливостта. После се чу звукът, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго — съскането на въздух, запълващ пространството наоколо. Последната врата се плъзна встрани и вагонът спря до перон, какъвто имаше на всяка гара по Земята. Надзърна през илюминатора и в първия миг трепна, щом видя хора, разхождащи се без скафандри.

— Искаш ли да разгледаш нещо конкретно? — попита го Уогнъл, докато чакаха блъсканицата на изхода да понамалее.

— А, не — поклати глава Садлър. — Имам намерение да се разходя из целия град, за да проверя къде и как си харчите заплатите.

Секретарят на Обсерваторията явно не успя да прецени дали това беше шега и не му предложи услугите си на туристически гид — за голямо негово облекчение. Точно сега нямаше нужда от компания.

Излезе от помещенията на гарата и се озова в горния край на широка наклонена рампа, спускаща се към основното равнище на цели двайсет метра под него. Едва сега разбра колко дълбоко се е заровил Средищният град, за да намали съотношението между обема си и повърхността на куполите. До рампата конвейерна лента пренасяше лениво багаж и товари. Най-близките сгради очевидно бяха някакви промишлени инсталации — колкото и добре да ги поддържаха, имаха леко мърлявия изглед на всичко, което е в съседство с гари и пристанища.

Чак когато се спусна наполовина по рампата, осъзна, че над главата му има синева, а Слънцето го огрява откъм гърба и в небето се носят купести облаци.

Илюзията беше толкова близо до съвършенството, че сетивата му я приеха като нещо подразбиращо се, в първия миг забрави напълно, че е на Луната. Задълго зяпна главозамайващите дълбини на изкуствения небосвод. Колкото и да се стараеше, не откри никакъв недостатък в панорамата. Вече разбираше защо проектантите на лунните градове държаха толкова упорито на куполния градеж, макар че можеха да вкопаят всичко като Обсерваторията.

Дори да искаше, не можеше да се загуби в Средищния град. Седемте свързани помежду си купола бяха устроени еднакво, с изключение на един — концентрични кръгове от улици и радиални булеварди. Пети купол на практика беше огромен завод и Садлър благоразумно реши да не си губи времето с разходки там.

Отначало вървеше накъдето го тласкаха случайните прищевки. Искаше да „усети“ мястото, за пълно опознаване кратките часове просто нямаше да му стигнат. Веднага долови една изненадваща особеност — градът имаше своя индивидуалност. Никой не е успял да обясни досега защо някои центрове на цивилизацията сякаш имат характер, а други — не. Садлър обаче се учуди, че тази отличителна черта е присъща на такава напълно изкуствена среда. След малко се укори за грешката си. Та нали всички градове и на Земята, и на Луната бяха сътворени от човешки ум и ръце, а не от природата…

„Булевардите“ се оказаха тесни по принуда, по тях минаваха само дребни открити триколки, чиято скорост не надвишаваше трийсетина километра в час и май не бяха за пътници, а за товари. Мина още време, преди Садлър да открие автоматичното метро, свързващо в обиколен маршрут шестте купола по периферията. Всъщност не беше нищо повече от поразкрасен конвейер и се движеше само срещу посоката на часовниковата стрелка. Ако човек се заблееше и не слезеше където иска, трябваше да направи още един пълен кръг. Не че беше голяма беда — цялата обиколка отнемаше пет минути.

Търговският комплекс и средоточието на лунния шик беше в Първи купол. Освен това тук живееха най-старшите сред чиновниците и техническия персонал. Голямото началство дори се радваше на лукса да се шири в отделни къщи. Повечето жилищни сгради имаха градини по покривите, където донесените от Земята растения избуяваха до изумителна височина в слабото притегляне.

Новодошлите от Земята също се навъртаха тук. Като „селенит“ с осемдневен опит, Садлър наблюдаваше развеселен непохватните им движения. Мнозина от тях бяха взели под наем оловни пояси още с пристигането си, защото се оставяха да им внушат, че така е най-безопасно. Инструкторите му не бяха забравили да го предупредят за заблудата още преди да потегли към Луната. Затова избегна да допринесе за процъфтяването на това дребно мошеничество. Вярно, ако човек се натовареше с олово, почти нямаше опасност да подскочи няколко метра нагоре при невнимателна крачка, за да падне накрая на главата си. Странното беше, че твърде малко хора проумяваха разликата между тегло и маса, която правеше достойнствата на поясите съмнителни. Но когато се опитваха да тръгнат внезапно или да спрат изведнъж, веднага откриваха, че макар стоте килограма олово да тежат само шестнадесет тук, инерцията им си е все същата като на Земята.

Вървеше сред рехавите тълпи и надничаше във витрините. Понякога срещаше новите си познати. Някои се товареха упорито с пакети и торби, за да наваксат принудителната си пестеливост. Мнозина от по-младите бяха с приятели и приятелки — макар Обсерваторията да се самозадоволяваше почти във всичко, някои потребности налагаха задължително разнообразие.

Чистият трикратен звън на камбана го изненада. Озърна се, но не успя да определи откъде прозвуча. Отначало му се стори, че никой не обръща внимание на сигнала, каквото и да означаваше. После забеляза, че улиците се опразват полека… а небето притъмнява.

Облаци закриха слънцето. Бяха черни и разкъсани, краищата им пламтяха, когато илюзорното светило надничаше иззад тях. Садлър още веднъж се изуми на майсторството, с което бе създадено холографското представление. Нито една буря на Земята не изглеждаше толкова истинска, а когато тътенът на първата гръмотевица отекна в далечината, той не се поколеба да потърси подслон. Дори улиците да не бяха опустели, можеше да се досети, че творците на този шедьовър не биха пропуснали нито една подробност…

Малкото кафене край тротоара беше препълнено и Садлър едва успя да се шмугне, когато първите тежки капки тупнаха на улицата, а огненият език на мълния облиза небето. По навик започна да отброява секундите преди грохота. Изтрещя на „шест“, значи светкавицата трябваше да се е забила на два километра оттук. Разбира се, това означаваше, че е ударила повърхността далеч извън купола, във вакуума, който не пренасяше звуци… Садлър вдигна рамене. Това също беше изкуство, а то не може без условности. Би било дребнаво да се заяжда.

Дъждът валеше все по-силно, мълниите зачестиха. По улиците се стичаха истински рекички и чак сега той обърна внимание на решетките на канализационните шахти. Преди погледът му се бе плъзгал разсеяно по тях. Отново си напомни, че тук не биваше да се отнася небрежно към нищо. Трябваше да се спира и да се пита: „За какво служи това? Защо го виждам и на Луната? Наистина ли е същото, за което го смятам?“ Канализация, значи — на пръв поглед безполезна като снегорин…

Обърна се към съседа си по маса, който се взираше възхитен в бурята.

— Извинете, ако ви безпокоя, но колко често се случва това?

— Ами два пъти на ден… говоря за лунните дни. Обявяват го няколко часа предварително, за да не смущават работата.

— Дано не ставам нахален — меко настоя Садлър, — само че се чудя за какво са ви тези допълнителни безпокойства. Необходимо ли е чак такова правдоподобие?

— Може и да не е, затова пък ни харесва. И не забравяйте, че изкуственият дъжд е жизнено необходим в куполите, за да прочиства въздуха от праха. Защо да не го направим както трябва?

Садлър вече не се съмняваше във вложеното усърдие, а великолепната двойна дъга над облаците го накара да забрави всякакъв скептицизъм. Последните капки падаха по тротоара, гръмотевиците затихнаха до далечно сърдито ръмжене. Представлението завърши и още влажните улици на Средищния град се оживиха.

Садлър остана в кафенето да хапне нещо и след кратък оживен пазарлък успя да се отърве от малко земна валута със съвсем лека загуба спрямо официалния курс. А превъзходната храна го изненада приятно. Всяко парченце сигурно беше синтезирано или отгледано в големите контейнери с дрожди или хлорела, но пък обработката накрая бе превърнала всичко във вкусни гозби. Той се сети, че на Земята храната е нещо естествено и хората рядко се замислят какви усилия са необходими, за да стигне до стомасите им. Тук обаче не беше плод на природното изобилие, което се нуждае от съвсем малко помощ. Произвеждаха я чрез сложни и много точно изпипани процеси. И щом някой трябваше непременно да свърши тази работа, бе предпочел като повечето хора на Луната да постигне най-висше качество. Както беше с дъжда…

Време беше да се размърда. Искаше да изпрати старомодно писмо на хартия, а пощата щеше да натовари всичко в първия отлитащ кораб само след два часа. Ако го пропуснеше, думите му нямаше да стигнат до Жанет още две седмици. А предполагаше, че жена му достатъчно се е изтормозила от мъглявите догадки.

Извади незалепения плик от джоба си и прочете отново писмото, да не би в последния момент някой израз да го подразни.

Най-скъпоценна моя,

Как бих искал да обясня къде съм, но ми е забранено. Не стана така по мое желание. Избраха ме за по-особена работа и трябва да направя всичко по силите си. Добре съм, макар че не мога да се свържа пряко с теб, ако ми изпращаш писма до пощенската кутия, чийто номер ти казах, ще стигнат до мен рано или късно.

Много ми беше мъчно да не съм с теб на нашата годишнина. Моля те, повярвай ми — нищичко не можех да направя. Дано поне си получила подаръка ми и дано ти е харесал. Дълго се колебах, докато избера точно тази огърлица, а пък да не споменавам колко струваше!

Липсвам ли ти много? Господи, как ми се иска да се прибера вкъщи! Знам колко се обиди, че тръгнах съвсем неочаквано, но искам да ми повярваш, че не биваше да споменавам точно какво върша. Не мисли, че съм постъпил така от егоизъм или защото не държа на теб. Причините са много сериозни и се надявам, че някой ден ще мога да ги споделя с теб.

И те моля да не се тревожиш за нищо. Бъди търпелива. Знаеш, че ще се върна колкото се може по-скоро.

Обичам те, мила, не се съмнявай в мен. Работата ми е трудна и само твоето доверие ме крепи.

Четеше внимателно, като се мъчеше поне замалко да забрави какво означава това писмо за него и да го види с очите на съвсем чужд човек. Твърде много ли издаваше? Не му се вярваше. Разбира се, придирчивият цензор би открил излишни намеци и все пак нито разкриваше задачата си, нито къде се намира в момента.

Залепи плика, но не написа име и адрес. Вместо това направи нещо, което, строго погледнато, беше нарушение на дадената клетва. Пъхна писмото в друг плик заедно с бележка до адвоката си във Вашингтон.

Драги Джордж, сигурно ще се учудиш, когато научиш къде попаднах. Жанет не знае и не искам да й давам поводи за безпокойство. Затова те моля да препратиш писмото до нея. И не забравяй, че пътуването му е извънредно поверително. Някой ден ще ти обясня всичко.

Естествено острият ум на Джордж щеше да му подскаже обяснение, съвсем близо до истината, но той умееше да пази тайна не по-зле от всеки в Централното разузнаване. А Садлър не успя да измисли друг по-сигурен начин писмото му да стигне до Жанет. Накрая се престраши да рискува малко, за да се успокои… и за да не подлудява жена си още повече.

Попита къде е най-близката пощенска кутия (в Средищния град не се намираха на всеки ъгъл) и пусна писмото. След два часа щеше да поеме по пътя към Земята. Очакваше до утре по същото време да е в ръцете на Жанет. Надяваше се тя да го разбере… или поне да сдържи гнева си, докато се съберат отново.

До кутията имаше щанд за вестници и списания, Садлър си избра „Сентръл Нюз“. Оставаха няколко часа до тръгването на монорелсовия вагон обратно към Обсерваторията. Ако в града имаше нещо особено интересно, в местния вестник би трябвало да го споменат.

За политическите новини бе отделено толкова нищожно място, че Садлър се замисли дали невидимата ръка на цензурата не се е протегнала вече, макар и в кадифена ръкавица. Ако човек съдеше по заглавията, не би заподозрял разгарянето на никаква криза. Само след старателно прочитане на вестника би могъл да забележи нещо. Долу на втора страница съобщаваха накратко, че един пътнически кораб от Земята има проблеми с карантината в орбита около Марс — не го допускаха да кацне. А на друг бяха забранили да напусне повърхността на Венера. Садлър и за миг не се усъмни, че медицински проблеми просто няма — Федерацията си показваше мускулите.

На четвърта страница откри още по-смущаваща новина. На някакъв незначителен астероид, сравнително близо до Юпитер, била арестувана група търсачи на метални находища. Обвинението му се стори нелепо. Били нарушили правилата за безопасност. Явно това беше само повод, но пък и търсачите едва ли бяха такива, за каквито се представяха. Предположи, че Централното разузнаване се е лишило засега от услугите на неколцина оперативни агенти.

На фолиото на вестничето се мъдреше една наивна редакционна статия, в която положението се представяше едва ли не оптимистично и се натрапваше надеждата, че здравият разум ще надделее. Садлър обаче не се залъгваше за здравината на здравия разум, затова само поклати глава недоверчиво и се зарови в местните новини.

Май всички човешки общности, където и да се намираха в пространството, следваха един и същ шаблон. Хората се раждаха, кремираха ги (грижливо съхранявайки фосфора и нитратите от телата им), ту се женеха, ту се разделяха, местеха се, съдеха съседите си, организираха купони, свикваха протестни събрания, сполетяваха ги произшествия (понякога изумителни), споделяха дълбокомисленото си мнение с главния редактор, намираха си нова работа… Точно като на Земята. Щом откри приликата, Садлър не се вдъхнови особено. Защо човечеството толкова се напъваше да напусне света, на който се бе развило, кому бяха нужни всички тези пътешествия и открития, ако в основата си същността на хората оставаше почти неизменна? По-добре да си бяха стояли у дома, вместо с цената на неимоверни разходи и жертви да пренасят глупостите си в Космоса.

„Ей, внимавай, покрай тази работа ще станеш и неизлечим циник“ — скастри се той. И за да се разсее, реши да провери какви развлечения предлага Средищният град.

Току-що бе пропуснал турнир по тенис в Четвърти купол, а гледката сигурно си бе заслужавала вниманието. Някой му бе обяснил вече, че топката е с нормална големина и маса. Само че е изпъстрена с дупки като пчелна пита и съпротивлението на въздуха не й позволява да стига много по-далеч, отколкото на Земята. Иначе един добър сервис би я запратил по дължината на целия град. Имаше и една уловка за новаците — допълнителната обработка правеше траекторията на топката непредсказуема. Всеки майстор от планетата — майка можеше лесно да изпадне в истерия още през първия сет.

В момента циклорамата в Трети купол предлагаше разходка из притоците на Амазонка (ухапванията от комари бяха по желание). Шоуто започваше на всеки нечетен час. Садлър още не изпитваше носталгия по Земята, за да се подлага на това холографско изпитание. А и великолепно измислената буря му стигаше засега.

Най-сетне се спря на плувния басейн във Втори купол. Беше перлата в атлетическия комплекс на Средищния град, навестяван редовно от хората, които работеха в Обсерваторията. Един от рисковете в продължителната работа на Луната беше липсата на достатъчно тежки упражнения и постепенното отслабване на всички мускули. Всеки, отдалечил се от Земята за поне няколко седмици, трудно и дълго се приспособяваше отново към силното й притегляне. Садлър обаче беше подмамен по-скоро от възможността да направи няколко фантастични скока от трамплина, каквито никога не би дръзнал да опита при нормална гравитация — там още първата секунда човек пропадаше пет метра и се забиваше във водата, натрупал прекалено много енергия.

Втори купол беше в отсрещната част на града и той реши да поспести малко време и усилия. Качи се на метрото. Само че не стъпи навреме на бавната външна лента и по неволя стигна до Трети купол. Вместо да прави нова пълна обиколка, върна се през един от късите тунели, свързващи всички куполи в допирните им точки. Автоматичните двойни врати се отваряха с едно докосване на сензора… и се запечатваха неумолимо при най-нищожния признак за изтичане на въздух от куполите.

Завари половината си спътници от Обсерваторията в комплекса. Доктор Молтън напъваше греблата в тренажор, като следеше зорко дали влага достатъчно усилия. Главният инженер се бе поддал на суетата — стоеше под излъчвател, чийто спектър съвпадаше точно със слънчевата радиация край морски бряг, за да възстанови тена си. Един от лекарите (овързан с ремъци, за да не отскача от пода) налагаше с такава свирепост боксова круша, че Садлър искрено се зарече да не допуска сериозно спречкване с него за нищо на света. Як техник от поддръжката се канеше да вдигне цял тон железа. Дори при разликата в гравитацията опитите му вдъхваха страхопочитание.

Всички останали бяха в басейна и Садлър побърза да се присъедини към тях. Не знаеше какво точно да очаква, макар да си бе представял, че плуването при шест пъти по-слабо притегляне трябва да се различава напълно от същите забавления на Земята. Само че единствената разлика беше в необичайната височина на вълните и бавната тържественост, с която се носеха по водата.

Наслаждаваше се на скоковете, защото реши да не опитва самонадеяни щуротии. Радваше се като дете на възможността да изпълни съвсем точно всяко движение и дори да позяпа отгоре, докато пада мудно. Накрая се престраши да направи салто от пет метра. В края на краищата това се равняваше на скок от еднометров трамплин на Земята, нали?

За жалост изобщо не пресметна правилно движението и направи половин обръщане в повече. Падна на рамене и твърде късно си спомни как може да се ожули човек дори от ниското. Изпълзя от басейна, като накуцваше леко и имаше чувството, че са го одрали жив. Накрая се утеши, че ще бъде най-мъдро да остави подобни експерименти на безразсъдните довчерашни пуберчета.

Тръгна си от комплекса с Молтън и още неколцина. Въпреки умората беше доволен и смяташе, че научи много повече за живота на Луната. Отпусна се удобно в креслото, докато монорелсовият вагон излизаше от гарата и големите врати се затваряха херметично зад него. Сините небеса с пухкави облачета отстъпиха отново пред суровата действителност на двуседмичната нощ. Сърпът на Земята си беше същият както преди няколко часа. Садлър потърси ослепителната точка на Нова Драконис, но се сети навреме, че на тази географска ширина звездата е скрита зад северния хоризонт.

Тъмните куполи, които криеха в себе си толкова живот и светлина, скоро изчезнаха от погледа му. Изведнъж го осени мрачна, отрезвяваща мисъл. Убежищата бяха градени, за да устояват на природните сили, но колко жалки и крехки биха се оказали, ако върху тях се стовари човешката ярост!