Артър Кларк
Земна светлина (16)

ГЛАВА 16

Щяха да се разминат със злополуката, ако Джеймисън мислеше повече през какви места минава, а не си блъскаше главата над безумията на политиката. Но никой не би могъл да го вини за това. Повърхността пред тях изглеждаше равна и стабилна, също като по изминатите вече километри.

Да, беше си равна, но предлагаше не по-устойчива опора от водата в една езеро. Джеймисън разбра на какво се натъкнаха, още щом Фердинанд нададе страховит вой, а носът на трактора изчезна в облак прах. Цялото возило се наклони напред, заклатушка се лудо и започна да губи скорост въпреки пренатоварения докрай двигател. И потъна тежко като кораб в бурно море. На ужасения Уилър му се стори, че се потапят в сиви вихрушки. След секунда-две не виждаха слънчевата светлина. Джеймисън веднага изключи двигателя. Вече бяха под повърхността на Луната, само жуженето на климатизатора нарушаваше мъртвешката тишина.

Светнаха аварийните лампи. Отначало двамата бяха твърде стъписани, за да правят друго, освен да се споглеждат глуповато. После Уилър се обърна към най-близкия илюминатор. От другата му страна цареше най-тъмната нощ, сякаш завеса от плътно кадифе бе прилепнала към дебелата плоча от изкуствен кварц.

Изведнъж тупнаха меко — Фердинанд потъна до дъното на ямата.

— Слава Богу! — въздъхна Джеймисън. — Не е чак толкова дълбоко.

— Че нас това какво ни грее? — промърмори нещастно Уилър.

В момента не смееше да се надява на нищо. Бе се наслушал на ужасни разкази за прашните ями, за погълнатите от тях хора и трактори.

За щастие тези капани се срещат по-рядко, отколкото човек може да се заблуди от приказките на склонните към преувеличения стари жители на Луната. За възникването им са необходими множество особени условия. Отначало трябва да се появи плитка кратерна яма в подходящ тип скала, а след няколко милиона години може и да се запълни от бавното разпрашаване на повърхностния слой заради температурните промени. Накрая все по-финият прах се превръща в подобие на течност и се натрупва върху дъното. Колкото и да е чудно, по повечето си свойства той наистина е течност — частичките му са толкова дребни, че налят в кофа, започва да се плиска като гъсто олио. Нощем в ямите се наблюдават конвекционни течения, студените горни слоеве се спускат към дъното, а по-топлият прах се издига. Затова ямите се откриват лесно с инфрачервени детектори дори от няколко километра. Уви, през лунния ден устройствата са безполезни — излъчването на Слънцето не им позволява да открият толкова незначителни разлики.

— Ей, стига си се паникьосвал! — рязко се сопна Джеймисън, макар и самият той да не беше много доволен от живота. — Мисля, че ще успеем да се измъкнем. Ямата е малка и плитка, иначе отдавна да са я отбелязали на картите. А тук всичко е огледано подробно, и то неведнъж.

— Да, ама беше достатъчно голяма, за да ни глътне на една хапка…

— Стегни се и си спомни какви свойства има този прах. Ако двигателят не се повреди, имаме шанс да пълзим напред, все едно сме в машина за изследване на морското дъно и се движим към плитчините и брега. Само за едно се двоумя — дали да продължим напред или да се върнем.

— Напред може и да потънем повече.

— Не е задължително. Вече ти казах — ямата е малка. А инерцията сигурно ни е отнесла поне до средата й. Според теб накъде е наклонът сега?

— Ами… Предницата е по-нагоре.

— Правилно. Тръгваме напред, пък и така предавките осигуряват по-голяма мощност.

Джеймисън съвсем кротичко превключи на първа скорост. Тракторът се разтресе, измина няколко сантиметра и спря.

— Ей от това се боях най-много! — изсъска Джеймисън. — Равномерното движение е невъзможно, ще трябва да стане на тласъци. Моли се двигателят да не се скапе… да не говорим пък за колелата и веригите.

Возилото се местеше мъчително бавно, а по едно време Джеймисън пак изключи двигателя.

— Защо го направи? — разтревожи се Уилър. — Стори ми се, че вървим добре…

— Да, но много се сгорещихме. Освен всичко друго този прах е и почти идеален топлоизолатор. Ще почакаме малко да се охладим.

Не им се говореше в кабината, която Уилър вече си представяше като гробница. Проклинаше зловещата ирония на съдбата, подготвила им тази клопка, когато се спасяваха с бягство от уж най-голямата опасност.

— Чуваш ли шума? — изведнъж попита Джеймисън. Изключи климатизатора и вътре стана съвсем тихо. През стените се усещаше лекичко трептене, нещо като стържещ шепот. Уилър не успя да си представи какво поражда звука.

— Прахът започва да се издига. Знаеш, че е в нестабилно равновесие и му стига дори нищожно количество топлина, за да започне конвекцията. А при прегряването от нашата машина горе сигурно се вижда цяло гейзерче… Това ще улесни групата по издирването, ако опрем до тяхната помощ.

Поне това ги успокои донякъде. Имаха кислород и храна за няколко седмици — нито един трактор не потегляше без внушителни аварийни запаси. А и в Обсерваторията знаеха приблизителното място, където да ги търсят. Само че тук скоро можеше да стане напечено и колегите им да мислят за собственото си оцеляване…

Джеймисън пак включи двигателя. Невъзможно беше да познаят колко още им остава да се мъчат. А Уилър упорито гонеше от ума си представата, че двигателят може да се повреди. Веригите стържеха по скалното дъно, целият трактор се друсаше и трепереше от претоварване.

Мина почти час, докато посмяха да повярват, че има надежда. Предницата се издигаше все повече, но как да преценят колко са затънали? Или щяха да видят Слънцето в следващия миг… или да се влачат като охлюв още стотина метра.

Спираха все по-често — това сигурно помагаше на двигателя, но не и на нервите им. По едно време Уилър попита направо какво биха могли да измислят, ако закъсат в ямата.

— Изборът не е богат — изсумтя Джеймисън. — Седим си кротко и чакаме да ни отърват… Няма да сме обречени, както вече си мислиш, защото следите ни свършват при ямата и показват ясно къде сме хлътнали. Другата възможност е да излезем от трактора.

— Какво?! Да не си превъртял?

— Напротив. Знам, че други вече са успявали в подобна ситуация. Все едно се спасяваме от потънала подводница.

— Вцепенявам се от ужас, като си помисля да плувам в тази гадост!

— Напълно те разбирам. Като хлапе попаднах под малка лавина и помня какво ми беше, докато се измъкна. Единствената опасност е да загубим чувството си за ориентация и да се въртим в кръг, докато се изтощим. Дано не се налага да опрем до този изход.

След още час кабината се подаде над повърхността на праха. Двамата посрещнаха Слънцето с лудешки крясъци. Не се бяха отървали окончателно — съпротивата на противното вещество намаляваше и Фердинанд стана по-бърз, но нищо не пречеше да попаднат в нова яма.

Уилър наблюдаваше с отвращение завихрянията по сивата плоскост наоколо. В някои мигове му се струваше, че се мъчат да излязат от локва гъста кал. Хрумна му нелепа идея — защо да не предложи следващите модели трактори да са обтекаеми, за да имат по-големи шансове при такива злополуки? Кой конструктор би се сетил на Земята, че и това е необходимо?

Най-сетне Фердинанд се измъкна на сушата… макар че смъртно опасното езеро вероятно беше още по-сухо от обкръжаващите го скали. Останал без сили, Джеймисън опря глава на пулта. Уилър също се чувстваше изнемощял, но беше прекалено щастлив, за да го потиска състоянието му.

Зарадвани неописуемо от спасението, бяха забравили замалко, че са само на двайсетина километра от купола на „Проект Тор“.

Все пак имаха време да се отдалечат достатъчно. Но още щом потеглиха нагоре по съвсем лек наклон, се чу скрибуцащият писък на разкъсан метал и тракторът изведнъж се завъртя в кръг. Джеймисън веднага изключи двигателя.

— Толкова от нашия ферди — каза тихо. — Нямаме никакво право да мрънкаме. Ако дясната трансмисия бе предала Богу дух в ямата…

Не довърши, а се обърна към левия илюминатор, откъдето сега се виждаше изминатият път. Уилър също се вторачи натам.

Куполът още се виждаше на хоризонта. Вярно, провървя им, обаче им се искаше и извивката на Луната да беше между тях и назряващата буря.