Вирджиния Хенли
Арабският принц (33)

Тридесет и първа глава

На сутринта в деня, предшестващ празника на свети Георги, маршалът на двора обяви списъка с най-смелите рицари на кралството, които на следващия ден ще бъдат удостоени като първите благородници, отличени с Ордена на жартиерата. Списъкът се оглавяваше, естествено, от Негово Величество крал Едуард III и Едуард, Уелския принц. Трети бе сър Уолтър Мани, довереният рицар на Нейно Величество, пристигнал преди години от Фландрия в свитата на кралица Филипа. Следваха чичото на краля — Хенри, херцог Ланкастър, граф Уорик и Уилям де Монтегю, граф Солсбъри. След тях се изброяваха още деветнадесет благородници — херцози, графове и барони — герои от битката при Креси, включително и двамата рицари, сражавали се рамо до рамо с Черния принц: сър Джон Шандо и сър Кристиан де Бошан.

За всеобща изненада бяха пренебрегнати такива знатни особи като граф Хеърфорд, лорд Пембрук, херцог Нортхемптън… Липсваха имената и на по-младите принцове, както и името на техния братовчед Едмънд, граф Кент.

Дългоочакваният празник започна доста смущаващо. Дворецът Уиндзор напомняше за гнездо на усойници. Според някои списъкът с кавалерите на Ордена на жартиерата съвсем точно изброявал най-прославените герои от войната, но според други с него се отдавала почит само на победителите от Креси. Повечето от знатните рицари бяха твърдо убедени, че около разкошната кръгла маса в най-горния етаж на новопостроената Кръгла кула могат да се съберат поне двеста мъже, следователно нищо не пречеше още десетки достойни воини да бъдат удостоени с новото рицарско звание.

В голямата зала за пиршества бяха изложени рицарски брони и костюми. Всичко бе съвсем ново, изработено специално за височайшата изложба. Всеки новопосветен рицар бе задължен да носи безукорно чисти бели копринени панталони, плътно прилепнали на бедрата, както и снежнобяла риза, символ на чистота и благородство, а върху нея — пурпурна туника с хермелинова кожа по краищата, символизираща готовността да се пролива кръвта на противника. Най-важната част от одеянието на всеки кавалер на Ордена бяха златните рицарски шпори. За случая кралят бе поръчал да изсекат двадесет и пет златни медальона с лика на свети Георги, пронизващ змея с копието си, и двадесет и пет жартиера от тъмносиньо кадифе с избродирания върху тях девиз на Ордена на жартиерата: Honi soit qui mat у pense.

Малко преди полунощ в навечерието на празника на свети Георги от замъка Уиндзор към параклиса потегли тържествено шествие начело с краля и останалите кавалери на Ордена на жартиерата. Всеки рицар положи ризницата си до стената, а мечовете бяха събрани в олтара. Кавалерите прекараха нощта в бдение на колене. На разсъмване оръженосците им дойдоха с кърпи и кани с вода, за да се погрижат за освежаването на господарите си — омаломощени, но пречистени, да им помогнат да се преоблекат в новите ризници и да им сложат бронираните доспехи.

Крал Едуард III ги обяви за кавалери на новия Орден, като докосна рамото на всеки от тях с Меча на Кралството, започвайки със сина си:

— Изправи се, Едуард Плантагенет, принц на Уелс. Обявявам те за кавалер на Ордена на жартиерата.

Сложи медальона на врата му, окачи жартиерата на коляното му, а накрая го целуна за опрощаване на греховете. Принц Едуард взе меча си от олтара и се изправи до иконата на свети Георги, а кралят се насочи към следващия благородник.

Когато церемонията за посвещаване в новопровъзгласеното рицарско звание свърши, двадесет и петимата избраници възседнаха конете си и поеха към новопостроената Кръгла кула на Едуард III. Изкачиха стоте стъпала и заеха почетните места около грамадната кръгла маса, а слугите им сервираха закуска с незапомнена тържественост и пищност.

— Проклети копелета, кучи синове! — злобно просъска Робер де Бошан, хвана стола и го запрати в стената. Столът се нацепи на трески, но от това на вбесения мъж не му олекна. — Как е възможно да изберат онзи смрадлив арабин? — изкрещя той.

Когато гневът му утихна и разумът му започна да се възвръща, омразата му се прехвърли към Уелския принц.

— За всичко е виновен онзи кучи син! Явно е решил да вкара всичките си приятелчета в Ордена! Винаги е било едно и също — силните на деня уреждат само любимците си.

Затръшна вратата и тръгна с бързи крачки към апартамента на принц Лайънъл. Но тежката врата се оказа залостена отвътре. Изруга, но се досети, че принцът му бе дал ключ, извади го и отключи. Завари Лайънъл до масата, отрупана с гарафи, пълни с вино.

— Така нищо няма да постигнете, Ваше Височество — промърмори де Бошан.

— Нищо не може да се постигне в това проклето кралство, Робер. — Лайънъл обезнадеждено махна с ръка. — За всички в Уиндзор брат ми е бог, а аз — простосмъртен.

— Не е вярно! — кресна Робер. — Вие сте принц по рождение! И имате много способности, само не сте ги използвали.

— Баща ми е заслепен от любов към първородния си син. Не виждаш ли как само се старае да го издигне? Никога не мога да стигна до тези висоти. — Лайънъл се задави и се разхълца. Чашата с вино се изплъзна от ръката му, принцът залитна, но Робер пристъпи към него и го хвана за раменете. Лайънъл се разрида като дете. Но колкото повече отпадаше принцът, толкова повече гняв се натрупваше в душата на Робер.

— Стига си пил, Лайънъл, стига! — изръмжа Робер.

— Какво? — изфъфли Лайънъл.

В този миг му хрумна, че никога този принц няма да бъде толкова уязвим и безпомощен в ръцете му. Сега бе моментът да се рискува. Трябваше да си разменят ролите: ако досега Робер де Бошан бе слуга на принц Лайънъл, то от днес принц Лайънъл ще бъде слуга на Робер де Бошан!

— Брат ти не е бог, Лайънъл, а само плът и кръв, също като теб и мен. И ако го ранят, от раните му ще зашурти кръв като при всички останали простосмъртни люде. Ако раната е смъртоносна, веднага ще издъхне!

Лайънъл вдигна глава и избърса устни с ръкава си.

— Властта, Лайънъл, само властта е единственото важно нещо в този живот. Без нея си нищожество. Бъркотията, която придружава големите рицарски турнири — когато всеки ламти само за нови почести и победи — ни предоставя златна възможност да изпълниш мисията си!

Лайънъл изгледа Робер с помътнели очи.

— Аз… аз не мога да го сторя.

— А аз пък мога! Само ми дай твоята дума.

Гърлото на принца пресъхна.

— Дай ми някакъв знак!

Лайънъл безмълвно кимна.

Най-после Робер го държеше в ръцете си. Принц Лайънъл ще остане наследник на трона, а след години и крал на Англия, и тъй като даде съгласието за убийството на по-големия си брат, няма да може нищо да откаже на Робер де Бошан до края на живота си. Робер не бързаше да му разкрие следващата част от коварния си план — да го накара да унищожи незаконородения му брат, проклетия арабин с черното смразяващо лице. Най-после съдбата, като че ли бе започнала да проявява благосклонност към Робер де Бошан.

 

 

Всички участници в турнира прекараха нощта в палатките си, за да могат още призори да се заемат с подготовката на оръжията, броните и конете. Принц Едуард и Кристиан Хоуксблъд и този път заповядаха да опънат палатките им една до друга. Но сега на Хоуксблъд се бе паднал злочестият жребий да поеме повече предизвикателства за двубои, отколкото бе в състояние да изпълни. Поради небивалия наплив от кандидати за рицарски шпори великият маршал на турнира обяви, че на всеки рицар ще бъде разрешено да се сражава най-много в три двубоя.

Вечерта преди откриването на турнира рицарите се струпаха пред палатката на маршала и с вълнение изслушаха съобщението, че се разрешава да се язди на другия ден с шпори. Идеята принадлежеше на краля. Негово Величество желаеше поданиците му да се сражават в условия, напомнящи за истинските битки, а правилата за рицарските турнири съдържаха доста ограничения, за да се намали опасността за живота на бойците, от което обаче страдаше зрелищността на спектакъла.

Рендъл Грей се втурна в палатката на принц Едуард. От бързото тичане момчето бе останало без дъх. Червен кичур от косата му бе паднал върху лицето.

— Ваше Височество, вие сте в смъртна опасност!

Сър Джон Шандо го сграбчи за раменете и понечи веднага да го изхвърли от палатката.

— Принц Едуард няма време да слуша твоите глупости, момко!

Рендъл яростно изруга.

— Оставете да говоря с него!

— Той вече започна да слага ризницата си. Ще закъснее за арената.

Рендъл нямаше време за препирни. Втурна се към палатката на Хоуксблъд, но там връхлетя на Пади, който не се оказа по-милостив от сър Джон Шандо. Обаче Рендъл успя да се промуши под ръката на Пади и започна да вика към Хоуксблъд, който оглеждаше стремената на жребеца. Кристиан свали шлема си, за да чуе думите на пажа.

— Става дума за принц Едуард! Те се готвят да го убият!

— Кой замисля смъртта му? — намръщено попита Хоуксблъд.

— Не знам. Успях да чуя разговора на някакви мъже в дъното на поляната, до високите дървета.

— Ела с мен. — Хоуксблъд поведе момчето със себе си към палатката на принц Едуард. — Ваше Височество, това момче е чуло как някакви мъже са заговорничели да убият някого. Според него непознатите са кроели план за вашето убийство, сир.

— Така беше! — извика Рендъл. — Никога не бих се осмелил да ви излъжа, Ваше Височество!

— Да се надяваме, че така ще бъде и занапред, Рендъл — насмешливо отговори принцът. — А сега ни разкажи по-спокойно какво си чул.

— Ами… бях отишъл до поляната… онази, от източната страна, зад арената… още не се бе развиделило. Оглеждах пътеките между палатките, нали ми бяха заповядали да пазя конете, когато чух разговор между някакви мъже.

— Да не би да си се опитвал да откраднеш нещо? — намръщи се Кристиан.

— Не… да — призна Рендъл, убеден, че ако иска да му повярват, трябва да каже цялата истина.

— Колко бяха? — попита Едуард.

— Не зная… но помня, че различих три гласа.

— А позна ли лицето на някой от тях?

— Не съм сигурен, сир. Не, струва ми се, че не мога да съм сигурен. Не можах добре да ги огледам… Не знам също дали и те са ме видели.

— Тогава кажи ми какво чу.

— Говореха, че лесно щели да се справят. Никой нямало да заподозре замисъла им. Казаха още, че на всеки турнир са ставали нещастни случаи. Накрая казаха, че рицарят с черната броня трябва да загине.

Едуард и Хоуксблъд тревожно се спогледаха.

— Благодаря ти за предупреждението, Рендъл. Ще се погрижим за всичко. Но не споменавай на никой друг нито за това, което си чул, нито за този разговор.

— Вярвате ли на това хлапе? — попита Пади скептично, след като Рендъл напусна палатката.

— Не можем да пренебрегнем предупреждението — замислено промълви Хоуксблъд.

— Е, най-опасните двубои са насрочени за късно следобед, затова можем да се позабавляваме дотогава — усмихна се принц Едуард.

Ложите, запазени за благородните дами, бяха застлани със скъп червен килим. Сред простолюдието настана небивала суматоха — явно местата не достигаха, поради прекалено многото желаещи да присъстват на зрелището. Придворните дами не спираха да оглеждат дрехите на съседките си — всяка се бе постарала да се покаже в най-новия си и най-скъп тоалет. Повечето от дамите носеха букети, предназначени за победителите в двубоите.

Пролетното слънце блестеше по фанфарите на херолдите, по шлемовете и бронираните нагръдници на съперниците. Покрай оградата на арената се развяваха десетки флагове. Небивалото разнообразие от брони и ризници, щитове и мечове, коне и конници предлагаше въодушевяваща, пъстроцветна, незабравима гледка.

За кралица на турнира бе избрана принцеса Изабел, защото Филипа не се бе възстановила от раждането. На Изабел се падаше честта да връчва наградите и да се разполага на почетното кресло в кралската ложа, а това означаваше, че всички погледи щяха да се насочват към нея при изкачването на всеки победител по стъпалата към ложата на Плантагенетите. Затова принцесата се бе постарала за всяка подробност в тоалета си в червено и сребристо. Бриана си каза, че принцесата никога не е изглеждала по-блестящо от днес.

Бриана отметна кичур от челото си и с тъга си помисли, че може би това е последния ден, когато може да носи разкошните си коси свободно разпуснати. Утре, след сватбата, ще трябва да слага на главата си шарф или шапка. В гърдите й се надигна неясно чувство — смес от възбуда, копнеж и неувереност. За нея моминските години свършваха и започваше семейният живот. Какво ли й е писано? Ако отнякъде се бе появила вълшебница с кристална топка в ръка, за да й предложи да надникне в бъдещето си, навярно в този миг би й отказала…

Струваше й се, че времето тече прекалено бързо. Нима утре ще трябва да се изправи пред олтара в параклиса, за да произнесе свещената клетва? Успокояваше я само мисълта, че преди нея и Робер ще се венчават още две двойки, а след нейната церемония ще кръщават новородената принцеса.

Публиката се изправи на крака, за да приветства воините, които се появиха на арената, пеейки старинен боен химн. Дамите отрупаха с цветя пътеката пред смелите мъже, а въздухът ехтеше от възгласи в чест на смелите победители, сразили цвета на френското рицарство. На първия двубой на арената се появи секундантът на един от двамата рицари, които щяха да се сражават в първия двубой, за да насърчи благородното съперничество, както се изискваше според древния обичай.

— Пред вас е барон де Бърс, смел рицар от прочут род. Нека го погледнат всички, които държат на доблестните мъже. Може би няма да е зле неговият съперник отсега да започне да събира златни монети за откупа си. Защото днес неговите приятели ще потънат в земята от срам!

От другия край на арената се разнесе гръмовитият глас на секунданта на съперника:

— Стига с това самохвалство! Баронът ще трябва да се прости с шпорите си и да забрави мечтата си за рицарски почести, ако въобще оцелее след кръстосването на копията.

Тези двубои на остроумните, язвителни и дръзки секунданти продължаваха до края на турнира.

Докато Черния принц се сражаваше с последния от претендентите да се сдобие с победа не срещу кой да е, а срещу самия престолонаследник, Бриана въздъхна и се обърна към Адел:

— Така ми се искаше Джоан да е тук, за да се любува на своя герой.

— Пади ми рече, че скоро ще се върнат във Франция. Но този път и ние ще заминем с тях.

Бриана се замисли. Кристиан Хоуксблъд веднъж вече бе предприел отчаяно рискован ход, за да предотврати сватбата й с Робер, а ето че сега нищо не се случваше, въпреки смутните й очаквания. Оставаше й да се надява, че най-после се е примирил с неизбежната й сватба с Робер де Бошан.

В този миг на арената се появи Кристиан Хоуксблъд и девойката стисна ръце. Знаеше, че ще успее да срази всичките си съперници — в Уиндзор нямаше по-опитен воин от него. От другия край на арената се показа другият рицар и Бриана силно сграбчи ръката на Адел. Срещу Кристиан яздеше Робер де Бошан. Годеникът на Бриана се постара да направи бляскаво впечатление с доспехите си, наперената стойка и отличната езда. И успя. От всички ложи и трибуни към него се посипаха цветя. Дамите се развикаха, а някои дори си позволиха такива пиперливи забележки относно стройната му фигура и привлекателното му лице, че Бриана се изчерви.

След първоначалните схватки за елиминиране на по-слабо надарените бойци започнаха индивидуалните двубои. Кралят се дуелира със своя приятел Уилям де Монтегю, граф Солсбъри, и трябваше да претърпи огорчението от поражението си, а после тълпата побесня от радост, когато графът на свой ред бе сразен от всеобщия любимец — Черния принц.

Когато дойде време за боя с копия. Бриана ужасена се отдръпна. Не искаше да гледа възпроизвеждането на кървавата битка от Креси.

— Нека да се поразходим, Адел — предложи тя.

— Добре, можем да пийнем нещо разхладително. Гърлото ми пресъхна.

В палатката на Черния принц Едуард и Кристиан разговаряха с оръженосците си, докато обличаха чисти ленени туники.

— Ще си разменим доспехите, сир. Имам лошо предчувствие. — Хоуксблъд очакваше, че принц Едуард ще му възрази, и затова се бе договорил със сър Джон Шандо да го спрат насила, ако се наложи.

— Да, съгласен съм, и аз имам нещо наум — кимна Едуард. — Ако облека твоите месингови доспехи, ще мога да видя кой ще опита да убие рицаря с черната броня. Не се страхувай, Кристиан, ще унищожа всеки, който замисля смъртта ми.

Кристиан облекчено въздъхна. Той бе напълно уверен, че ще се справи и с най-силния противник.

Ревът на тълпата бе оглушителен. Бриана се върна в ложата, стискайки в ръка чаша студена медовина. Ударите на копията, тропотът на конете и виковете на рицарите хипнотизираха зрителите. Ръцете й, които стискаха металната чаша, се вледениха, а дъхът й секна, когато ожесточението на арената нарасна. Съперниците отначало си разменяха леки удари, но постепенно се настървиха и ставаха все по-жестоки, въздухът се изпълни с мирис на кръв и пот. Сред праха от копитата на конете проблясваха мечове и копия.

— Света Дево, те ще се избият помежду си!

— Не, не, агънцето ми. Това е само имитация на истински бой. Нали знаеш какви са мъжете. Не им е интересно, ако не си счупят някоя ръка или крак.

Вниманието на Бриана бе привлечено от рицаря в месингови доспехи, който се открояваше сред останалите. Сега не бе със сивата наметка на майка си и не разбра, че мъжът под доспехите не е Кристиан.

Принц Едуард не повярва на очите си. В мига, в който Хоуксблъд, облечен в черните доспехи, излезе на арената, към него се насочиха трима рицари. Намеренията им бяха очевидни. Едуард си проправи път към Кристиан и със силен удар по главата повали единия от тримата. Шлемът падна и принцът видя лицето на един от благородниците в свитата на брат му, херцог Кларънс.

Гневът едва не го задави! Извика, за да предупреди Хоуксблъд, но видя, че приятелят му без усилие се бе справил с третия нападател. В този миг пред ужасения поглед на Едуард един едър рицар връхлетя в гръб върху Хоуксблъд, размахвайки копие и меч. Принцът обезумя от ярост и се спусна към мъжа. Ще убие този подлец!

Едуард вдигна копието си, замахна и го хвърли към нападателя. Острият връх прониза гърдите на непознатия рицар и излезе откъм гърба му. Той се строполи в праха, всички около него ужасени се отдръпнаха и боят затихна.

Четирима оръженосци вдигнаха тялото, облечено в тежка ризница, и го понесоха към палатката на лекаря. Двамата рицари, единият в черните доспехи и другият в месинговите, тръгнаха след тях. Кралят и сър Уорик влязоха в палатката на лекаря и слугите спуснаха платнището зад тях.

Уорик се наведе над тялото на сина си, но веднага разбра, че вече е твърде късно.

— Защо, за бога, сте си разменили доспехите? — властно попита кралят.

— Знаехме, че ще се опитат да ме убият — обясни Едуард.

Едуард III пребледня.

Хоуксблъд помогна на баща си да извадят копието от тялото на Робер. Лицето на Уорик бе непроницаемо като гранит.

— Бяха трима, и всички са от свитата на Лайънъл! — гневно възкликна Черния принц.

Кралят излезе от палатката и махна към един оръженосец.

— Веднага ми доведи принц Лайънъл. — Към палатката дотича придворният лекар Джон Брей, но кралят го спря с ръка. — По-добре използвай друга палатка за ранените.

Брей се поклони и тръгна към съседната палатка.

Миризмата на пот и кръв се примеси със зловещото ухание на смъртта. Въздухът кънтеше от викове на ярост, болка и ужас.

Лайънъл се поколеба, преди да влезе в палатката. Видя тялото и тромаво пристъпи вътре.

— Роб? Роби? — Сълзи потекоха по прашното му лице. — Кой го уби?

Принц Едуард пристъпи към него и гневно размаха юмрук.

— Ти го уби, кучи сине! Ти си му наредил да ме нападне в гръб!

Кралят застана между тях.

— Стига! Имало е заговор срещу Едуард. Ти замесен ли си? — прогърмя гласът му.

— Не! Не, татко, кълна се, че не съм!

— Ти си долен лъжец! И тримата нападатели са от свитата ти! — изкрещя принц Едуард. — Единият беше Фицрой… не мога да си спомня името на другия, но ще позная този мерзавец навсякъде!

Кралят се разяри.

— Това е позор за Плантагенетите! Всички ще говорят за нас като за глутница вълци, които са се вкопчили гърло за гърло, заслепени от жажда за власт!

— Татко, кълна се, че съм невинен! — извика Лайънъл.

— Клетвите нямат значение. В очите на света ти ще си виновен!

Хоуксблъд пристъпи напред.

— Сир, зрителите видяха, че рицарят в месинговите доспехи запрати копието към Робер де Бошан. Те ще помислят, че аз съм убил брат си.

Кралят втренчено го изгледа, сякаш не можа веднага да проумее думите му.

— Нима искаш да поемеш вината върху себе си?

— Това е най-добрият изход за всички нас — отвърна Хоуксблъд. — Черния принц е всеобщ любимец. В живота има твърде малко герои и не трябва да помрачаваме образа им, Ваше Величество.

— Искам всичко, което се случи да остане в пълна тайна. Филипа няма да понесе мисълта, че Лайънъл е замислял смъртта на брат си. — Кралят се обърна към Уорик. Старият воин мълчаливо кимна. — Забравих за теб, приятелю. Съжалявам за загубата на сина ти, Ги. Можеш ли да живееш с тази тайна?

Графът знаеше, че нищо няма да върне мъртвия му син, а разследването щеше да погуби живота на принц Лайънъл.

— Мога да живея с тази тайна, но не мога да понеса срама, сир.

— Не, никой от нас не може да промени лошото в човешката природа — обърна се към Лайънъл. — Искам Фицрой и другият нападател веднага да бъдат арестувани. Ти трябва да се погрижиш за това!

Хоуксблъд се наведе към Уорик и прошепна:

— Как се чувстваш? — За миг аквамариновите очи на графа се изпълниха с болка и страдание. Кристиан и баща му излязоха от палатката и се упътиха към палатката на Хоуксблъд, където го очакваха оръженосците му. Кристиан настани баща си в едно широко кресло, а Али му поднесе чаша с медовина. — Оставете ни сами — обърна се Хоуксблъд към Пади и Али.

— Трябва да го погребем — тихо рече Уорик.

— Искаш ли аз да се заема с това? — попита Хоуксблъд.

— Не, аз ще се погрижа. — Графът остави празната чаша. — Знам, че помежду ви нямаше обич, но се радвам, че ти не си виновен за смъртта му.

— И аз чувствам същото, но принц Едуард спаси живота ми. Робер щеше да ме убие, вярвайки, че под бронята се крие Едуард.

Уорик тъжно поклати глава.

— Аз съм виновен. Имах много поводи да се съмнявам в него, но упорито отказвах да приема истината. Утре щеше да бъде сватбения му ден. Бедната лейди Бедфорд.

— Договорът за бракосъчетанието на лейди Бриана Бедфорд и сина на граф Уорик е съставен и е подписан от краля. Трябва да го изпълня.

Баща му продължително го изгледа. На устните му напираха неизказани въпроси.

— Искам да се оженя за нея. Никой друг няма да я притежава — закле се Кристиан.

— Хората вече са убедени, че си убил брат си. Сега ще решат, че си го сторил, за да вземеш годеницата му.

— Не ме интересува какво ще кажат хората — рязко отвърна Хоуксблъд.

— Ако дамата пожелае да се омъжи за теб, аз нямам възражения. Отдавна я смятам за моя дъщеря — въздъхна Уорик.