Вирджиния Хенли
Арабският принц (30)

Двадесет и осма глава

Хоуксблъд вдигна Бриана, за да я сложи на седлото пред себе си, въпреки че тя бясно размахваше ръце и крака и не спираше да крещи. Очите му, безмилостни като парчета лед, не се откъсваха от красивото й лице. Девойката примирено затвори очи. Не издържаше на хипнотизиращия му поглед, от който волята й се стопяваше с всеки изминал миг. Опита се да забие нокти в мургавото му лице, което вселяваше ужас в душата й.

Кристиан Хоуксблъд никак не бе изненадан от бясната й съпротива. Познаваше я добре, познаваше и свръхчувствителните й инстинкти, които навярно в този миг й подсказваха, че е изправена пред смъртна опасност. „Да — мрачно си помисли той, — инстинктите й не я лъжат…“ Разтвори ръцете й, за да се предпази от острите й нокти. Тогава тя започна да крещи в лицето му, изрече срещу него всички обидни думи, които можаха да й хрумнат в заслепението на яростта думата — „копеле“ бе сред най-нежните.

Успя да я покори само благодарение на необикновената си сила. Това не можеше да бъде сторено с нежност — съпротивата на обезумялата девойка изключваше такава възможност. В мига, когато Бриана успя да се изтръгне от желязната му хватка, тя веднага се нахвърли отново с нокти срещу него. Искаше да го нарани, да го издере, но гордият рицар предпочете да изтърпи всичко, само и само да не я изпусне от прегръдката си. Знаеше, че съпротивата й ще угасне, ако успее да покори душата й.

Бриана втренчено го изгледа. По лицето й се изписа смесица от страх, ужас и ненавист. В замъгленото й съзнание за миг се прокрадна поразяващата мисъл, че Кристиан отново ще я омагьоса, независимо от неистовите й опити да се освободи. Мускулестите му ръце не й позволяваха да помръдне от седлото, а коленете му пришпорваха коня да препуска напред. Нейната кобила следваше жребеца на Кристиан като послушно добиче и това още повече раздразни притежателката й. Трябва да крещи с все сила, трябва да я чуе някой, за да й се притече на помощ и да я спаси от наглия похитител!

Мъжът усети намерението й и преди още да бе напрегнала дробовете си, устните, жестоки като ръцете му, затулиха устата й в мига, в който щеше да изкрещи. Когато той отдръпна устните си, тя се отпусна, покорена от натиска му, и изнемощяла въздъхна:

— Защо правиш всичко това с мен?

Гласът му звучеше твърдо и самоуверено, а в погледа му се долавяше желязна неумолимост.

— За твое добро, Бриана, заради твоето щастие.

Излязоха от гъстата гора и Кристиан протегна ръка към юздата на нейната кобила.

— Върни се, Папийон, върни се! — извика Бриана.

Но кобилата доверчиво се приближи към жребеца на Хоуксблъд и той успя да хване поводите. Привърза ги към седлото на коня си, а после премести ръката на Бриана върху ръба на седлото и промърмори:

— Дръж се здраво.

Кристиан Хоуксблъд пришпори жребеца си и силният кон препусна като вихър напред. Девойката реши, че никога повече няма да го заговори. Мислеше си, че той иска да я отведе в някакво скрито място, за да я съблазни и прелъсти. Ала тя никога нямаше да се покори отново на Кристиан Хоуксблъд де Бошан! Жестоко се лъже, ако си въобразява, че ще я накара да откликне на любовта му, като обсеби съзнанието й и обезоръжи волята й! Може би в Арабия мъжете са свикнали да постъпват така с жените, но сега са в Англия, където свободата е по-ценна от всичко.

Бриана помисли, че препускат на север, и когато разбра, че той няма намерение да спира, се зачуди къде ли е решил да я отведе. Тъкмо щеше да го попита, но прехапа устни, защото си спомни, че бе решила да не му говори. След един час усилена езда девойката крадешком го погледна. Лицето му бе непроницаемо, изпълнено с решителност. Той също не проронваше нито дума.

Мислите й също бясно препускаха, но тя не можеше да намери отговор на тревожните въпроси. Сърцето й се свиваше от страх, ужасяваше се от този мургав мълчалив воин, който притежаваше покоряваща сила. По гърба й полазиха тръпки, усети предизвикателния мирис на мускулестото му тяло.

Трябваше да се успокои и да мисли трезво. Той няма да може да направи нищо против волята й, ако тя запази самообладание и достойнство. Отново му хвърли бърз поглед. Трябваше да признае в себе си, че ястребовото му лице излъчваше благородство. Всяка черта на лицето му и всяка извивка на тялото му подсказваха за необикновена сила. Бяха съвсем близко един до друг и девойката усети как мъжествената му хубост възпламенява сетивата и душата й. Споменът за любовната им нощ се събуди и в гърдите й боязливо се надигна желание отново да бъде в обятията му.

Бриана напрегна волята си, за да се пребори с това чувство, ала усети как съпротивата й бавно се стопява. В далечината изникнаха очертанията на кулите на замъка Бъркхемстед и младото момиче се запита защо я бе довел в имението на принц Едуард. Да не би да е свързано с Джоан? Обаче Кристиан Хоуксблъд не спря коня и те отминаха замъка. Гледката й се стори позната, знаеше, че бе минавала през тази местност. Яздеха вече от няколко часа и тя почувства умора. Тогава внезапно разбра — той я водеше в Бедфорд. Водеше я у дома!

Бриана смаяно го изгледа.

— Утре заминаваме за Франция. Не можеш да ме водиш в Бедфорд!

Младият рицар погледна красивото й лице и се взря в лешниковите й очи.

— Дворът заминава за Франция — поправи я той.

Тогава разбра. Той я бе отвлякъл, за да не я пусне във Франция, да не я пусне при Робер!

— Не можеш да направиш това! — отчаяно извика тя.

— Вече го направих — спокойно отвърна Кристиан.

Девойката яростно започна да го удря по гърдите. Все едно, че удряше по каменните скали на Бедфорд.

Когато силите я напуснаха и тя безпомощно се отпусна на седлото, Хоуксблъд спря край потока, за да напои коня. Извади от торбата, привързана на седлото, хляб, сирене и парче месо, увити в бяла кърпа, и я свали от коня.

В мига, в който краката й докоснаха земята, Бриана се спусна да бяга. Кристиан я настигна с няколко скока и я сграбчи за ръката.

— Къде бягаш?

— По-добре да попиташ от кого бягам — озъби се тя.

— Не можеш да избягаш от съдбата си!

— Тази съдба е по-лоша от смъртта! — извика девойката.

Гневът й го забавляваше.

— Мислех, че изнасилването е по-лошо от смъртта. Аз няма да те изнасиля, Бриана.

— Значи очакваш да ти бъда благодарна, така ли? — подигравателно запита тя.

— Благодарността е последното нещо, което искам от теб — тихо рече Кристиан.

— Какво искаш от мен?

„Всичко! Сърцето ти, душата ти, любовта ти!“

— Искам да хапнеш нещо.

Бриана твърдо стисна устни. Ако си въобразява, че тя ще яде с него, много се лъже.

— Аз съм пленница и ще се опитам да избягам! — решително заяви тя и очите й блеснаха. — Проклета да бъда, ако се оставя да ме съблазниш!

Сърцето му се изпълни с възхищение от нея — тя бе горда и властна като кралица.

Жаждата я измъчваше по-силно от глада. Ако той й предложи, тя, разбира се, ще откаже, но ако сама поиска да пие, това не би накърнило достойнството й.

— Искам да ме пуснеш до потока. Жадна съм. Искам да пия чиста вода, за да съм сигурна, че не си сложил някоя от дяволските си отрови в нея.

Хоуксблъд не можа да се сдържи и се усмихна на необузданото й въображение.

— Заради дяволската отрова ли се влюби в мен? Тя ли е причината да извършиш смъртен грях и да ми се отдадеш?

— Престани да ми се подиграваш, арабино! Ти разби живота ми!

Кристиан стисна устни. Не биваше повече да я дразни. Беше прекалено жестоко. Наведе се, напълни чаша вода и й я подаде.

Продължиха да яздят. Хоуксблъд се питаше дали някога тя ще му прости това, което бе извършил днес. Не се отчайваше лесно, но знаеше, че ще трябва да чака доста дълго.

Свечери се и девойката се отпусна на седлото. Кристиан разбра, че е задрямала. Вероятно е съвсем изтощена, щом си е позволила да се отпусне и да заспи на гърдите му. Лицето му се отпусна. Тя бе най-ценното нещо в живота му.

До Бедфорд оставаше само час езда, когато заваля. Първите едри капки по лицето й я събудиха. Дъждът бе студен и Хоуксблъд я уви в наметалото си, но въпреки това се измокриха до кости.

Най-после пристигнаха в замъка Бедфорд. Кристиан я вдигна от седлото и я понесе на ръце към замъка.

— Тя е изтощена. Ще я оставя в стаята й — заяви той на смаяния сър Бърк.

— Елате с мен, сър Бърк.

Молбата в очите й и трепетът в гласа й подсказаха на управителя, че нещо не е наред.

Възрастният мъж ги последва по стълбите, без да обръща внимание на водата, която се стичаше от тях. Когато влязоха в някогашната стая на майка й, която сега бе нейна, Хоуксблъд я остави в едно кресло и се зае с камината.

— Сър Бърк, този мъж ме похити! Не ми позволи да взема нищо със себе си. Никой не знае къде съм, дори и Адел!

— Адел е на път към Бедфорд с целия багаж на лейди Бриана. Дворът заминава за Франция. Доведох лейди Бедфорд в нейния дом, защото само тук ще бъде в безопасност.

Обяснението напълно задоволи сър Бърк.

— Той е много опасен човек! — гневно извика Бриана.

Хоуксблъд се приближи и погледна възрастния мъж в очите.

— Сега е по-опасно лейди Бриана да не изстине с тези мокри дрехи.

Бърк кимна и двамата мъже напуснаха стаята, за да я оставят да се преоблече. Бриана веднага сложи резето и затегли един тежък сандък, за да барикадира вратата. Приседна, за да поеме дъх, и видя, че още е с наметалото на Хоуксблъд. Бързо го свали от раменете си. Обувките й бяха съсипани от дъжда, кадифената й туника бе в същото състояние — мокра и кална. Бельото и чорапите й бяха подгизнали. Бързо свали всичко от себе си и грабна една кърпа, за да избърше тялото и косата си.

Седеше гола пред огъня, притиснала кърпата към гърдите си. Беше толкова изтощена — и емоционално и физически — че топлината на огъня я унесе. Тревогите й бяха твърде много и сега не й се искаше да мисли за тях. Клепачите й се затвориха, раменете й се отпуснаха и девойката потъна в тъмната бездна на съня.

Събуди се и видя, че огънят отдавна бе угаснал. Осъзна, че още е гола, отвори вратата на гардероба и извади червената роба. По ръкавите и по краищата на робата със златна нишка бяха избродирани гръцки мотиви. Всички дрехи на Риана бяха много добре запазени. Бриана облече робата и завърза златистия колан. Взе една от четките на майка си. Косата й бе разрошена и сплъстена. Огледа се в голямото сребърно огледало и видя, че отсреща я гледа златисто видение — приличаше на магьосница.

Помисли си за Кристиан Хоуксблъд и на устните й заигра лека усмивка. Този принц Дракар отново нахлу в живота й. Мисълта не й бе неприятна. Бавно пристъпи към завесите на леглото. Спомените отново нахлуха в главата й. Погали нежно покривката на леглото.

Защо още не е разбил вратата, защо не е нахлул в стаята й? Знаеше, че и тя притежава хипнотична сила също като него, и сега щеше да изпита могъществото й. Започна да изгражда образа му във въображението си. Сетне се фокусира върху всеки детайл от красивото му мургаво лице. И накрая го повика, шепнейки името му.

Желанието и копнежът се надигаха в гърдите й, изпълваха сърцето й, разливаха се по вените й като разтопено злато. Пулсът й се ускори, гърдите й учестено се повдигаха, а слабините й изгаряха от огън. Хоуксблъд бе изключителен мъж. Нямаше друг като него и той беше неин. Колко прекрасно би било да се люби отново с него!

Отмести сандъка и вдигна резето. Между тях не биваше да има никакви прегради. Отпусна се на креслото и зачака. Копнежът по него стана мъчително нетърпим. Искаше да бъде в обятията му, да се люби с него, искаше да се омъжи за него, да има деца от него. Заедно ще превърнат Бедфорд в уютно гнездо и ще бъдат щастливи.

Не можеше да издържа повече. Скочи от креслото и неспокойно закрачи из стаята, проклинайки го, че все още се бави. Накрая реши, че тя трябва да отиде при него. Посегна към дръжката на вратата, като си каза, че когато между двама души съществува толкова силна любов, няма място за гордост.

Стаята, в която бе спал преди, сега бе празна. В коридора срещна сър Бърк.

— Къде е Кристиан? — дръзко запита тя.

— Нали казахте, че ви е отвлякъл, милейди? — колебливо попита сър Бърк.

— Той ме искаше толкова отчаяно, че бе принуден да ме отвлече — засмя се Бриана. — Нали е много романтично? О, Джеймс, струва ми се, че той е моята съдба.

Сър Бърк изумен я погледна. Риана винаги го наричаше Джеймс и в червената роба на майка си Бриана бе като призрак от миналото.

— Той си замина, милейди.

— Замина ли? Къде замина?

— Предполагам, че е отишъл да се присъедини към английската армия край Кале.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Втурна се обратно към стаята си и затръшна тежката врата. В заслепението си накъса робата и се хвърли на леглото, избухвайки в отчаяни ридания.

Скъсаната роба бе първото, което попадна пред погледа й на сутринта, когато се събуди. Всичко й изглеждаше от мрачно по-мрачно. Толкова бе разгневена на Кристиан Хоуксблъд, че отново залости вратата и отново довлече тежкия сандък. Ала щом облече една от роклите на майка си, отношението й към Кристиан отново се промени — както при предишното му гостуване в Бедфорд. Девойката се замисли, припомняйки си драматичните събития от изминалия ден. Знаеше, че след като облече някоя от дрехите на покойната си майка, в нея се вливаха мистични сили и всичко се променяше до неузнаваемост. Сега можеше много по-добре да преценява събитията. Признаваше, че Кристиан има право да се сражава за своята любов. Сърцето й внезапно се сви от страх — разбра, че е безнадеждно влюбена в странния мургав рицар, но нали бе сгодена за неговия природен брат Робер де Бошан? Нали бе длъжна да се ожени за Робер и да му бъде вярна до края на живота си? За бога, истинско щастие бе, че в този миг Хоуксблъд бе далеч от нея, защото знаеше, че няма да устои и ще сподели леглото му.

Напрегна се, за да прогони тези изкушаващи видения, и се замисли за пътуването до Франция. Искаше да види тази страна, за която толкова често се говореше в Уиндзор, но в същото време не желаеше да избързва, защото знаеше, че там ще я чака Робер, за да я отведе пред олтара. Въздъхна сломена. Ето че сега се открива възможност да отложи фаталното пътуване през Ламанша. Натисна звънеца, за да повика прислужницата си.

— Донеси ми някакви дрехи, за да се преоблека. Достатъчно е само една скромна туника. Може би някоя от слугините ще бъде така добра да ми даде една от нейните.

Следобед пристигна Адел с целия багаж и проблемът с дрехите бе решен. В първия миг се помисли дали да не каже на Пади да ги заведе обратно в Уиндзор, ала сетне реши да се покори на съдбата си. Може би съдбата бе решила Бриана да остане в Бедфорд.

Пади веднага си тръгна, а Бриана радостно прегърна леля си.

— Така се радвам, че отново сме заедно. Този демон Хоуксблъд ме доведе тук, за да не мога да отида във Франция. Какво ще каже кралицата, когато разбере, че ме няма?

— Аз предадох извиненията ти на Нейно Величество. Кралица Филипа е мъдра жена. Тя разбра, че навярно се нуждаеш от време за размисъл, преди да се омъжиш, макар и да е сигурна, че не си се разколебала. А освен това има достатъчно грижи с предстоящия годеж на принцеса Изабел.

Бриана отвори един от сандъците и избра костюм за езда.

— Може би е добре, че сме тук. Интересно ми е дали ще се справя с ролята на управител на замъка.

Когато разбра, че Бриана няма да замине с нея във Франция, Джоан изпадна в паника. За нея тя не бе само приятелка, а и изповедник, сестра и майка едновременно. В първия миг реши, че и тя няма да замине, но при дадените обстоятелства това бе невъзможно. Сега тя бе лейди Холънд и трябваше да придружава съпруга си, а и нали основната причина, за да стане лейди Холънд, бе желанието й да бъде във Франция с принц Едуард.

Пътуването премина спокойно. Черния принц се качи на отделен кораб и тъй като сър Джон Холънд бе в неговата свита, напълно естествено бе той и съпругата му да пътуват с принца. Джоан почти не виждаше съпруга си и прекарваше по-голяма част от времето с любимия си. Двамата се наслаждаваха на всеки миг от морското пътешествие.

Когато пристигнаха в Кале, принц Едуард нае голяма къща в града, където се настаниха лорд и лейди Холънд. Сър Джон Холънд живееше в едно отдалечено крило, а останалата част от къщата бе изцяло на разположение на Джоан и принц Едуард.

При завръщането си в английския лагер пред стените на Кале крал Едуард III преживя дълбоко разочарование — френският град продължаваше да устоява на всички опити на англичаните да го превземат. Веднага събра Военния съвет. След краля пръв заговори Уорик.

— Пристанището на Кале е блокирано от осемдесет наши кораба. Миналата седмица Филип Валоа изпрати френската флота с четиридесет и четири кораба, за да пробият блокадата на пристанището. Успяхме да потопим повечето от тях, а десет кораба пленихме. Едно е сигурно: в Кале са изчерпани запасите от храни, дори, струва ми се, са изяли всички коне, кучета и котки зад стените на обсадения град. Предполагам, сир, че най-много до три дни усилията ни ще се увенчаят с успех.

— Защо да не взема двама от верните ми корнуолски стрелци, за да се опитам да проникна в обсадения град и да проверя какво е настроението на защитниците му — предложи Хоуксблъд.

— Ще дойда с теб — намеси се принц Едуард.

Но Хоуксблъд не желаеше да нарушава медения месец на Джоан и принц Едуард.

— Не, Ваше Височество, вас веднага ще ви познаят. Освен това вие сте много по-полезен пред стените на града. Убеден съм, че французите няма да издържат дълго.

Робер де Бошан яростно стисна зъби, щом му съобщиха, че Бриана не е пристигнала със свитата на кралицата. Не искаше да попита омразния си незаконороден брат, нито принц Едуард. Явно бе, че двамата са се съюзили срещу него. Затова издебна удобен повод да поговори насаме с Джоан.

Джоан не знаеше какво да му отговори.

— Аз съм изненадана не по-малко от теб, Робер. Мислех си, че е на някой от другите кораби. Аз… аз съвсем наскоро се омъжих и преди да потеглим от Англия, бях много заета с грижите около съпруга си и багажа си.

Робер мислено изруга лекомислената развратница. Трябваше да очаква, че няма да научи нищо от приятелката на годеницата си. Накрая реши да се обърне към кралицата, но забрави, че Филипа от дълги години бе усвоила тънкото изкуство на дипломацията.

— Така съжалявам, сър Робер, но не можахме да осигурим място на корабите за всички дами — някои дори пътуваха в каютите на бавачките. Мога да разбера причините за безпокойството ви, но след превземането на Кале и след сватбата на принцеса Изабел с граф Луи Фландърски ние веднага ще се върнем в Уиндзор.

Робер трябваше да се задоволи с това обяснение и реши, че не му остава нищо друго, освен да посвети цялата си енергия за каузата на принц Лайънъл, с което да си осигури издигането в английския двор.

Англичаните мислеха, че жителите на Кале изнемогват и едва ли ще издържат по-дълго от седмица. Но французите устояха, защото бяха готови да умрат, но да не се предадат на врага. Възникна опасност обсадата да се проточи, а наближаваше зимата. Крал Едуард III се разгневи и обсипа французите с ругатни, каквито придворните отдавна не бяха чували от устата му.

Междувременно граф Луи Фландърски не бързаше да подписва брачния договор с принцеса Изабел. Макар че кралят и кралицата дипломатично се опитваха да скрият истината от нея, принцеса Изабел бе много раздразнителна и правеше непоносим живота на придворните дами. За щастие кралят и рицарите разполагаха с доста свободно време в очакване на свалянето на обсадата, затова устройваха през вечер балове и пиршества, за да разсеят скуката.

Хоуксблъд се върна от обиколката във френските градове в околността и веднага докладва на краля:

— Филип полага отчаяни усилия да събере нови войски, да привлече френските благородници на своя страна, но става все по-непопулярен заради тежките данъци, наложени на населението. Крие се в Париж. Изглежда, че вече само столицата е на негова страна.

След няколко дни, в една студена сутрин, губернаторът на Кале изпрати вестоносец при крал Едуард III с признанието, че силите на обсадения град са окончателно изчерпани.