Вирджиния Хенли
Арабският принц (26)

Двадесет и четвърта глава

Женската половина от обитателите на Уиндзор с трепет очакваше вестите за смелите английски воини, които преди повече от месец бяха отплавали към бреговете на Франция. Ежедневието се влачеше скучно и вяло, дворецът бе притихнал след заминаването на стотиците мъже, часовете се нижеха мудно, а привечер, заедно със спускането на мрака, в душите се прокрадваше смътна тревога за бащите, синовете, братята, съпрузите и любовниците, които може би в този час се сражаваха в равнините на Франция.

Засега вестите, които кралица Филипа и принц Лайънъл през ден получаваха отвъд Ламанша, бяха добри. Заграбената плячка от Франция без забавяне се прехвърляше в Англия — десетки малки кораби кръстосваха канала в двете посоки. Сред свитата на Нейно Величество цареше оптимизъм и дори открито се говореше за преместване на двора в Бордо — разбира се, след като крал Едуард III се справи с онзи надут френски крал Филип Валоа.

Бриана се наслаждаваше на свободата си — не помнеше да е била тъй безгрижна от деня, в който против волята си бе сгодена за сина на Уорик. Придворните дами в Уиндзор почти всеки следобед посвещаваха по два-три часа на лова със соколи. Когато успееше незабелязано да се измъкне от зорките погледи на дамите от свитата на принцеса Изабел, Бриана пришпорваше коня си и препускаше през облятата от слънцето красива долина на Темза.

Струваше й се безсърдечно да се чувства толкова щастлива и безгрижна, когато нейните мъже воюваха във Франция. Сепна се при думата „мъже“ и веднага си каза, че трябва да мисли само за един. Но защо изпитваше угризения? Войната е естествено занимание за мъжете. Те прекарват целия си живот в подготовка, разговори и мечти за битки, кръвопролития, рицарски подвизи. За мъжа рицарската чест е по-важна от съпружеския живот. Много от тях се държат по-добре с конете си, отколкото с жените си! Белезите по лицата и телата им са символ на доблест, гордеят се с мъжката си сила и воинските си умения, а когато няма войни, се бият на турнири.

Докато яздеше, вятърът разроши косата й и тя се разпиля по раменете й. Дългите и разкошни къдрици покриха гърба на кобилата. Когато се омъжи, косата й ще бъде скрита под полупрозрачен воал и ще може да я разпуска само в спалнята си.

Внезапно в съзнанието й нахлу незабравимият спомен за мига, когато Кристиан разресваше косите й. Затвори очи и се опита да прогони видението. Когато отново ги отвори, небето пред очите й бе изпъстрено с тъмни облаци. Тази нощ щеше да има лятна буря.

Нощта…

Опита се да не мисли за нощта.

Дните й бяха запълнени с дворцовите задължения, вечерите й бяха посветени на манускриптите, но нощите й бяха обсебени от еротични сънища. Ала в нито един от тях не се появи образът на годеника й. Чувството за непростим грях я накара да се изчерви, а от мисълта за Кристиан гърлото й пресъхна. Неохотно обърна коня и се насочи към конюшните.

Пред конюшните девойката видя коня на принцеса Изабел и разбра, че дамите са се върнали преди нея от лова със соколи. Затвори сокола си в клетката и я подаде на соколаря. За миг се поколеба, но сетне се реши и тръгна да потърси клетката на Саломе. След малко се озова пред великолепната птица. Заговори й с нежен глас и с възхищение се загледа в нежните цветове на силните й криле. Хищната птица настръхна, когато се разнесе гальовният глас на Бриана:

— И на теб ли ти липсва както на мен? — Думите бяха леки като въздишка.

Протегна ръка през решетката и погали птицата. За миг ноктите на Саломе сграбчиха пръстите й. Бриана уплашено извика, за нейна изненада по ръката й нямаше кръв, но птицата не пускаше пръстите й. Помисли си, че соколът може да разкъса ръката й, но сама си бе виновна. И Саломе бе опасна като господаря си.

Отправи се към внушителната кръгла кула, изградена от бедфордски камък. Погали грубата повърхност и душата й се изпълни с тиха радост.

— Аз ще се върна в Бедфорд — прошепна младото момиче. — Там ще отгледам децата си. Ще имам щастливо семейство и ще прекарам дните си спокойно и безметежно.

Струваше й се съвсем естествено да говори на камъка, да споделя мечтите, надеждите и желанията си.

В небето проблесна светкавица и гърмът проехтя над кулата. Бриана се сепна, но не се уплаши. Това беше знак. Ала добър или лош? Не знаеше. Откъде идваше този знак? От Бога, от дявола, от покойната й майка или от Дракар? Едри капки дъжд затрополиха по каменните стени и прекъснаха мислите й. Затича се към стаята си, за да се скрие от бурята, ала нямаше къде да се скрие от тревожните мисли.

Адел бе слязла в голямата зала. Бриана знаеше, че леля й се страхува от бурите и се е присъединила към свитата на кралицата. Разговорите и музиката щяха да я успокоят и да я разсеят, а Бриана реши да остане в стаята си. Самотата в тихата полутъмна стая съответстваше на настроението й. Щеше да направи няколко скици на Саломе и на Кръглата кула.

С ябълка в едната ръка и парче въглен в другата седна пред голямата маса и започна да рисува. Работата постепенно я погълна. Пред очите й изплуваха очертанията на кулата, а над нея се рееше силната хищна птица. Мислите й започнаха да блуждаят, чу далечен глас, който я зовеше. Стаята бе потънала в полумрак, а свещите хвърляха странни сенки по стените. Там, зад светлината, нещо я очакваше. Или някой.

Внезапно светкавица озари стаята и стана светло като ден. Нямаше никой, бе сама с мислите и виденията. Рисунката върху пергамента бе като жива — можеше да докосне студения камък, да чуе плясъка на крилете на сокола. Нима картината й бе оживяла?

Стана, отвори скрина и извади сивата кадифена наметка на майка си. Не бе я докосвала от деня на турнира. Застана пред огледалото. Половината от косата й бе осветена от мекия блясък на свещите, другата половина бе в сянка.

Вдигна глава и решително обви раменете си с наметката. Всичко пред нея се залюля и сякаш се обви в сива пелена. Озова се в една стая в някаква кула, навън бушуваше буря, светкавици прорязваха небето, а Бриана бе в обятията на някакъв рицар. Силните му ръце галеха тялото й, което бе голо под сивата кадифена наметка.

Девойката потръпна под изкусителните милувки и се изви в ръцете му. В този миг блесна светкавица и Бриана видя аквамариновите очи, пълни с желание. Протегна ръка, за да притисне русата му глава към тръпнещите си устни.

— Робер… съпруже мой… — изохка тя, а устните му се впиха в нейните.

Той трескаво започна да сваля дрехите си. Когато остана гол, ръцете му я притеглиха към силното тяло. Ръката й леко и изкусително погали мощната му гръд и се плъзна по твърдия корем към мъжествеността между краката му.

Дрезгав вик на удоволствие се изтръгна от гърлото му, той падна на колене, устните му се плъзнаха по сладостните извивки на тялото, докато накрая се спряха върху слабините й. Тя се наведе, за да погледне лицето му. Чувствените му устни бяха обагрени в кръв. Аквамариновите му очи бяха затворени завинаги. Тя вдигна поглед от красивото му лице.

— Знаех, че ще го съблазниш в тази кула. — Гласът му бе опияняващ и Бриана гледаше като хипнотизирана как Дракар изтегли кривия си ятаган от тялото на Робер. Бе убил брат си и сега нямаше прегради между нея и Кристиан. Зловещият му смях изпълни стаята. Той я взе на ръце и я понесе към леглото.

Силата му замъгляваше сетивата й. Тя отметна глава назад и се засмя, когато видя капките кръв по бедрата си. Обви дългите си стройни крака около стоманеното му тяло, знаейки, че след миг ще крещи от наслада. Всичко изчезна, освен тяхната опияняваща, всепоглъщаща страст.

Адел я намери в безсъзнание на пода. Лежеше върху сивата кадифена наметка на покойната си майка. Леля й разтърси раменете й, Бриана се надигна и отмести кичурите от лицето си. Беше толкова бледа, че устните й изглеждаха като обезкървени.

— Какво се е случило, агънцето ми? Да не си болна? — разтревожено попита леля й.

— Не, не… само имах кошмар — прошепна Бриана и изнемощяло се отпусна в креслото.

Адел видя ужаса, изписан в очите на племенницата, и си помисли, че тя крие нещо от нея.

— Света Богородице, да не си бременна?

— Не — рязко отвърна Бриана. Подобна мисъл я накара да потръпне.

Адел се прекръсти и зашепна молитва:

— Ще отида да повикам Глинис. Не е нормално една млада и здрава жена да припада. Може би тя ще ти приготви някаква билка, която да възвърне силите ти.

Въпреки късния час Глинис и Джоан дойдоха след минути. Глинис носеше ковчежето с билките. И двете жени бяха много разтревожени.

Бриана се опита да се усмихне.

— Просто имах кошмар, но беше толкова реален, че се изплаших.

Глинис извади шишенце с отвара от момини сълзи.

— Нека го изпие с малко вино — обърна се тя към Адел. — Тази вечер във въздуха витае нещо странно. Сякаш усещам разрушителни сили. Бурите често са знамения за предстоящи неща.

— Да, ужасно ме е страх от бури и гръмотевици — призна Адел. — И макар бурята да свърши, все още треперя от ужас.

— За какви неща говореше? — обърна се Джоан към прислужницата си.

— И за добри, и за лоши, а понякога и за двете. Силна буря преди решителна битка може да предреши изхода й. Понякога бурите са променяли историята.

Джоан не искаше да слуша за войни, когато нейният любим принц се биеше някъде във Франция.

— Във войната единият печели, а другият губи, но това няма нищо общо с бурите.

Джоан не обичаше прекалено да се замисля и може би Бриана се нуждаеше тъкмо от това, ала думите на Глинис ги разтревожиха.

— Сънищата могат да предсказват бъдещето, особено по време на буря — продължи Глинис.

Бриана потръпна.

— За бога, дано моят кошмар не се сбъдне!

— Сънищата не трябва да се приемат буквално, милейди. Те са символични и трябва да се тълкуват. Разкажете ми вашия сън и ще ви докажа, че значението му е напълно различно от това, за което си мислите.

— Аз… не мога да ти кажа. Беше нещо греховно, нещо дяволско — призна девойката, посегна към чашата и отпи от виното, примесено с билката на Глинис.

— О, моля те, разкажи ни! — извика Джоан.

— Като ни разкажете ще ви олекне — добави Глинис. — Ще се почувствате пречистена.

Бриана жадуваше да свали този товар от раменете си, но знаеше, че първо трябва да се изповяда пред свещеника в параклиса, за да получи опрощение на греховете си. Внезапно осъзна, че не може да намери сили за изповедта, в която ще се принуди да признае прекалено интимните си преживявания. Огледа се смутено. Около нея бяха насядали единствените й приятелки, единствените хора, които проявяваха загриженост за съдбата й. Знаеше какво ще се случи, ако им разкаже за кошмарните си видения. Чудно ли бе, че обърканата девойка не намери сили в себе си да сподели с тях, че съзнателно бе прибягнала до чудодейната сила на майчината наметка от сиво кадифе, за да повика духа на своя любим? Обаче тъкмо в този миг езикът й се развърза. Бриана не можа да осъзнае, че билката на Глинис е започнала да й въздейства.

— Аз… аз се озовах в някаква стая, в кула, иззидана от бедфордски камък. До мен се появи Робер. — Тя се изчерви. — Той ме целуна… аз отвърнах на целувките му.

И тук спря. Докато намери името и подбере думите, гърлото й пресъхна и омаломощеното момиче отново посегна към чашата с виното.

— И тогава природеният му брат, Кристиан Хоуксблъд, изскочи от мрака и го прониза с ятагана си.

До притъпения слух на Бриана едва достигна ужасният писък на Адел.

— Но лошото не се свърши с това. Аз бях тъй щастлива, когато той го прободе в гърдите. Видях кръв по бедрата си и се зарадвах както никога!

Очите на Джоан щяха да изскочат от орбитите й, а зъбите й прехапаха долната й устна, докато слушаше в захлас страховития разказ на приятелката си.

— Имаше ли съвкупление във вашия сън? — запита Глинис. От четирите жени явно най-добре се владееше уелската прислужница — нали уелсците от векове са най-вещи в магии и тълкувания на сънища.

Страните на Бриана пламнаха от свян, когато пред погледа й изплува страстната сцена в леглото.

— Да… така беше, май че наистина… но… но ми се струва, че преди това изгубих съзнание… преди…

— Милейди, всичко е ясно. Сънят е изпълнен със символи. Трудно е за една дама да бъде разкъсвана между двама братя, а в съня се появяват и двамата. Угризенията са неминуеми. Пък и е невъзможно след такова кърваво злодеяние човек да не изпитва вина. Онази кула от бедфордски камък несъмнено символизира вашия роден замък в Бедфорд, който ще стане владение на съпруга ви след сватбата. Сънували сте, че единият от тях загива, защото и двамата са заминали на война и непрекъснато се страхувате за живота им. И макар да се опитвате да прикривате този страх, той е излязъл на повърхността в съня ви.

— А какво означава кръвта по бедрата й, какво ще кажеш и за съвкуплението й?

— Тъкмо тук е най-важното в този странен сън. Тук се крие нещо, което много ви измъчва. Страхувате се дали ще има кръв по бедрата ви през първата ви брачна нощ с Робер.

Бриана се вцепени. Досега въобще не се бе замисляла за това, но, за бога, какво я очаква, ако през първата й брачна нощ с Робер той разбере, че не е девствена? Тя уплашено закри с ръце пламналите си бузи.

— Ох… аз съм толкова грешна — изплака озлочестената девойка.

Адел хвана ръката й.

— Стига! Тук нито една от нас не е девствена! Жените са били прелъстявани от мъжете откакто свят светува.

Глинис кимна.

— Предполагам, че все още сте доста тясна. Може пък и нищо да не разбере, особено ако се напие здравата вечерта преди първата брачна нощ.

— Най-добре е да убодеш пръста си с шип от роза или с острието от брошката си, за да пуснеш няколко капки кръв на чаршафа — предложи й Джоан. — Нито един мъж не може да се мери по хитрост с една жена — гордо добави тя.

Адел се наведе над племенницата си.

— Не искам да се измъчваш заради тези видения. Това е някаква дреболия! Слава на Бога, че вече не си дете и редовно имаш месечни кръвотечения. Сега трябва за това да се тревожиш, а не за някакви неясни сънища. Моли се да не си забременяла, агънцето ми.

Джоан се намръщи. Внезапно си спомни, че вече доста време бе изминало от последното й месечно кръвотечение… Но побърза да отпъди тази досадна тревога и пъргаво се изправи.

— Ще видиш, Бриана, че на сутринта, когато слънцето изгрее, всичките кошмари ще ти се сторят много смешни. Бурята ще утихне, утре ни чака чудесен слънчев ден и ние с теб отново ще бъдем щастливи.

Четирите жени избухнаха в смях и си пожелаха лека нощ, но когато останаха сами в леглата си, Джоан и Бриана дълго не можаха да заспят, разтревожени както никога досега.

 

 

На другия бряг на Ламанша, в долината край Креси, кралят на Англия, неговите маршали и повечето от капитаните и благородниците не можаха да мигнат през тази бурна нощ. Някои воини бяха споходени от мрачни предчувствия, че няма да доживеят залеза на следващия ден, и побързаха да се помолят на Всемогъщия Бог.

Обаче Уелският принц и Хоуксблъд вярваха, че ги очаква блестяща победа. Станаха много рано, още в пет. Хоуксблъд и оръженосецът на принца, сър Джон Шандо, помогнаха на Уелския принц да облече бронята си. Едуард настояваше да облече великолепната черна броня, която го отличаваше от всички останали английски рицари, а освен това да вземе наметалото, блестящо в пурпур и злато.

Оръженосецът му се опита да възрази:

— Ваше Височество, така ще изпъквате прекалено много сред останалите воини. Всеки французин ще ви разпознае отдалеч и ще се опита да плени или да убие сина на английския крал!

— Но нима не разбираш, че аз искам да се отличавам от всички останали? — ядосано извика принц Едуард. — Проклет да бъда, ако трябва да се крия пред враговете!

Хоуксблъд знаеше докъде се простираше неукротимата гордост на принца — нали той самият щеше да се проклина, ако не защити самоуважението си с меч в ръка. Черния принц тръгна към палатката на краля и Кристиан се зае със своята черна ризница.

Кралят се появи пред палатката си, облечен в бляскави лазурно златисти доспехи, посрещна с радостен възглас сина си и двамата възседнаха белите си коне, за да направят последен преглед на войските. Едуард III се зарадва, когато пред погледа му се изпънаха стройните редици на стрелците с лъкове, облечени в зелени мундири. Мъжете се опасяваха, че дъждът ще намокри стрелите и те ще натежат, но за щастие слънцето се показа иззад облаците и се усмихна на английската армия. Тогава изгряха усмивки по суровите лица на стрелците, уверени в смъртоносната си сила.

На десния фланг кралят постави д’Аркур, Черния принц, Уорик и синовете му, а зад тях се подреди цветът на английското рицарство. Левият фланг оформи батальона от две хиляди стрелци и две хиляди копиеносци, предвождани от херцог Нортхемтън. Зад тях се издигаше стръмното било на хълма, в чието подножие бе английския лагер. Кралят запази за себе си командването на третия батальон, неотстъпващ по сила на първия и втория, за да го прехвърля на помощ на левия или десния фланг според обстановката на бойното поле.

Крал Едуард III вдигна меча си, воините притихнаха и мощният му глас проехтя над смълчаната долина:

— Французите трябва да преминат двадесет и пет километра през гъстата гора, за да се изпречат срещу редиците на нашите смели воини. Те ще пристигнат без ред и без строй, в накъсани групи, а ние ще ги нападнем, преди да са се съвзели и престроили. Няма да имат време и възможност да се разгърнат в боен ред.

Отвред проехтяха радостни възгласи.

Крал Едуард III вдигна меча си и продължи:

— Колкото е по-многочислена френската войска, толкова по-трудно ще й бъде да се разгърне!

Последва още една вълна от бурни приветствия към мъдрия крал.

— Никога не забравяйте, че всеки англичанин струва колкото трима французи!

Бойците викаха до пресипване. Виковете „За славата на Едуард и на свети Георги!“ се редуваха със „За славата на Уелския принц!“. Отново заръмя, но никой не обърна внимание на дъжда. Крал Едуард III се обърна към сина си и с гордост огледа напетата му снага. Внезапно го прониза тревожна мисъл — великолепната броня превръщаше Черния принц в отлична мишена за противника.

— Не се страхувам от врага, татко! — извика принц Едуард. — Ще им покажа кой съм аз. Ще ме запомнят за цял живот. Само не забравяй какво ми обеща!

— Може би на теб ще се падне славата на този ден — усмихна се кралят.

Английската армия изслуша литургията и остана в очакване.

Към обед се показаха предните отреди на неприятеля. Небето беше забулено от гъсти облаци и дъждът се лееше като из ведро. Тежковъоръжените генуезки стрелци, които бяха извървели около тридесет километра през бурята, нямаха никакво желание да се бият. Френските предводители ги ругаеха с обидни думи, а кавалерията ги притискаше да вървят напред през мочурищата, докато се озоваха пред редиците на стрелците от Англия и Уелс, въоръжени с дълги лъкове.

Внезапно дъждът спря, облаците се разсеяха и слънцето изгря, ослепявайки французите. Като подгонено от ръката на невидим вълшебник, над главите на французите прелетя ято черни гарвани. Зла прокоба!

В този миг стрелите на англичаните с гъши пера по краищата като снежна буря се посипаха върху предните редици на врага. Нагръдниците на генуезките стрелци не можаха да ги предпазят от силните удари. След броени минути полето се покри с трупове. Оцелелите побягнаха към френските рицари, построени зад тях.

— Ще избия тези страхливи предатели! — изкрещя френският крал.

Англичаните станаха свидетели на страховита гледка — французите безмилостно избиваха собствените си стрелци!

Филип изпадна в неописуема ярост при вида на английското знаме, украсено с френските лилии. Здравият разум го напусна и във войската настъпи пълен хаос. Французите се втурнаха в атака, но земята бе хлъзгава от кръвта, покрита с трупове на хора и коне.

Войниците прииждаха на тълпи, хвърляха се в атака и загиваха!

Битката продължи до късно следобед. Накрая след ожесточени атаки французите пробиха редиците на стрелците и се вклиниха в десния фланг на англичаните. Черния принц и хората му бяха обкръжени.

За Хоуксблъд всичко изглеждаше забавено, за да се концентрира върху всяка опасност, която го заплашваше. Знаеше къде точно да забие меча си, в трите жизненоважни места на тялото, незащитени от бронята — гърлото, корема и под мишниците. Не се тревожеше за тила си, защото знаеше, че Пади и Али го защитават. Ясно видя как дузина французи се спуснаха към Черния принц.

Знаеше, че Джон Шандо защитава тила на Едуард. Видя брат си, Робер де Бошан, до принца. Принц Едуард и Робер щяха да загинат, ако не успееха да отблъснат атаката на неприятеля. Пришпори коня си срещу французите. Съсече двама от тях, а зад него оръженосците му съсякоха още двама. Останалите двама побягнаха.

Зад него се чу силен вик и Хоуксблъд видя как Едуард падна от коня. Как бе възможно? Не можеше да си го обясни. Хоуксблъд светкавично скочи от седлото и се приближи до поваления си приятел. Едуард държеше, меч в едната си ръка, а в другата — бойна секира. В този миг съжали за решението си да облече черни доспехи, подобни на тези на Уелския принц, защото сега щеше да стане мишена на французите. Ала съжалението отстъпи място на радостта, че ще заблуди вражеските бойци и ще поеме върху себе си атаките им. И действително те се нахвърлиха върху него и земята наоколо почервеня от кръв.

Робер де Бошан и сър Джон Холънд се измъкнаха от мястото на битката и препуснаха към краля.

— Принцът на Уелс е обкръжен, Ваше Величество. — Робер де Бошан се надяваше, че той е мъртъв, но ако се престореше, че търси помощ за принц Едуард, никой нямаше да го заподозре, че е виновен за смъртта му.

Кралят погледна към сина на Уорик, който заедно с неговия син бе удостоен с рицарско звание. Гърлото му се сви от страх. Нима съдбата бе отредила в този ден да загине неговият син, а да бъде пощаден синът на Уорик?

— Ранен ли е? — попита кралят.

— Не зная, Ваше Величество — отвърна Робер де Бошан.

Джон Холънд бе успял да забележи как Робер бе ударил с меча си коня на принц Едуард, но благоразумно предпочете да си замълчи.

Крал Едуард бе готов да забие шпори в коня си и да се спусне към мястото, където бе паднал синът му, ала в този миг си спомни за обещанието, което му бе дал. Не искаше войниците да говорят, че без помощта на баща си принцът би загинал.

— Искам той сам да заслужи рицарските си шпори. Ти също имаш възможност да заслужиш своите. Върни се при него и му помогни!

Едуард III се гордееше с младите и смели рицари.

Хоуксблъд с ужас видя, че от тялото на Едуард бликна кръв. Едва не политна от облекчение, когато разбра, че това е кръвта на смъртно ранения кон. Принцът бе все още замаян от удара при падане, но бавно се изправи на крака. Лявото му рамо бе изкълчено, но той не обърна внимание на болката. Джон Шандо препусна към него, водейки нов кон. Същото стори и Пади за господаря си. Двамата рицари в черни доспехи възседнаха конете си и се понесоха срещу врага. В съзнанието на Кристиан Хоуксблъд изплува споменът от турнира, когато принц Лайънъл уби коня на съперника си. Нямаше доказателство, че Робер е постъпил по същия начин и е промушил коня на принц Едуард. Обаче шестото чувство му подсказваше, че подозрението му не е лишено от основание. Но реши, че ще мисли за това, когато свърши битката.