Вирджиния Хенли
Арабският принц (24)

Двадесет и втора глава

Джоан рядко изпитваше страх. Когато се сблъскваше с някаква неприятност, тя просто се стараеше да забрави досадните тревоги и започваше да мисли за нещо по-приятно. Но след разговора с Бриана, в който приятелката й сподели, че снощи се е сгодила за Робер де Бошан, Джоан се попита как би постъпила тя, ако кралят й бе заповядал да се яви в кабинета му, за да подпишат тя и Уилям де Монтегю годежния договор. Седна до писалището и набързо написа писмо с адрес „Лондон, Фиш стрийт“, в което описа всичките си тревоги, без нищо да спестява от истината.

Извади ковчежето, в което криеше любовните писма на Едуард, и седна на любимото си кресло до прозореца, за да ги прочете за стотен път. Обичаше да мечтае до високия прозорец, от който се разкриваше приказна гледка към най-голямата английска река. След като ги прочете, от първото до последното, тя позвъни на прислужницата си.

— Глинис, липсва едно от писмата на Едуард!

— Сигурна ли сте, милейди?

— Да. При това е изчезнало тъкмо това писмо, което най-много обичам! Помня го наизуст, до последната дума… Написа ми го след онази кошмарна вечер, когато кралят обяви, че ще се сгодявам за… Е, много добре знаеш за кого говоря. Беше ми написал: „… Никога не съм бил толкова разгневен. Ти си моята единствена любов и ще бъде така до последния ми дъх!“.

— Да не би… преди да заспите… да сте го скрили под възглавницата?

— Да! О, скъпа, но на следващата утрин ние с теб заминахме за Бедфорд! Нима тези калпави прислужници са го изхвърлили на боклука?

Глинис се намръщи.

— Ох, света Дево, моля се да са го изхвърлили. Би било ужасно, ако попадне у някой от вашите врагове, милейди. — Прислужницата много добре знаеше, че не може да има доверие на никого в двореца, особено на камериерките. — Все пак ми се струва, че ще е разумно да предупредите принца, че липсва едно от писмата му.

— О, Глинис, ти прекаляваш с тревожните си предчувствия — засмя се Джоан.

„А вие не допускате, че облаците над главата ви може да се сгъстят“ — мрачно си помисли умната прислужница.

След свечеряване Джоан бе приятно изненадана от посещението на брат си, граф Кент.

— Облечи си мантията, Джоан. Ще те водя на Фиш стрийт.

— Прекрасно! Глинис, изтичай до стаята на Бриана и я попитай дали желае да ме придружи.

— Не! Трябва да дойдеш сама, Джоан. Имаме поверителна работа и затова съм дошъл да те придружа.

Сестра му бързо събра скъпоценните любовни писма на принца и отново ги заключи в сребърното ковчеже.

— Не забравяйте да споменете за изчезналото писмо — напомни й Глинис.

— Изчезнало е някакво писмо? — разтревожено възкликна Едмънд.

— Това са писмата на Едуард — обясни Джоан.

— И едно от тях липсва? За бога, Джоан, понякога се държиш като седемгодишно дете! Вземи проклетите писма със себе си!

Принцът ги чакаше в къщата на Едмънд на Фиш стрийт. Той нежно прегърна любимата си, но лицето му беше сериозно.

— Няма време за губене. Лейди Бедфорд е сгодена официално и ти ще бъдеш следващата. Баща ми вече е уведомил Едмънд за предстоящия ти годеж с Уилям де Монтегю, но брат ти му е съобщил, че ти вече си сгодена за сър Джон Холънд.

Джоан изплашено погледна към Едмънд.

— Кралят се ядоса и ми нареди да му покажа подписания брачен договор.

Принц Едуард разгъна навития пергамент.

— Холънд вече сложи подписа си. Остава и ти да подпишеш, Джоан.

Девойката взе перото. Почеркът на Холънд бе едър и самоуверен. Тя потръпна. Почеркът на брат й бе изящен и красив. Той се беше подписал като свидетел, а датата беше преди три месеца. Ръката й се поколеба. Тя погледна умоляващо към Едуард.

— Не искам да се омъжвам за Холънд — прошепна нещастното момиче.

— Скъпа моя, няма да се омъжиш за него. Това е тактически ход, за да се избегне годежът ти с де Монтегю. Когато Едмънд представи този документ на баща ми, графиня Солсбъри ще бъде принудена да се откаже от намеренията си. Кралят ще бъде принуден да отнесе въпроса до папата в Авиньон, а това може да отнеме години.

Девойката нежно му се усмихна.

— Ти си изключителен, Едуард — рече тя и със замах подписа документа.

Принцът посипа пергамента с пясък, за да изсъхне мастилото, сетне го нави на руло и го подаде на граф Кент. Силната му ръка хвана нежната ръка на Джоан и той я поведе към къщата си.

Едмънд грабна ковчежето на сестра си.

— Не забравяй да кажеш на Негово Височество за изчезналото писмо.

Тя взе ковчежето със скъпоценните писма на Едуард и го пъхна под мантията си.

Следващите четири часа бяха най-прекрасните в живота на двамата влюбени. Едуард и Джоан се забавляваха, смееха, любеха, напълно забравили за останалия свят и неясното бъдеще. Пиха вино от една чаша и ядоха от една купа. Бяха опиянени от щастие и любов.

Ала към полунощ мрачните сенки на настоящето отново надвиснаха над тях.

— Кога ще заминеш? — прошепна Джоан и се притисна към него.

Устните му нежно целунаха челото й.

— Може би след седмица.

— Едуард, няма да мога да го понеса — изхлипа тя.

Принцът я целуна и я прегърна.

— Не плачи, скъпа. Ще се върна с чест от тази война и ще заслужа рицарското си звание.

Девойката боязливо се усмихна. Знаеше, че мъжете не обичат сълзите.

— Студено ми е.

Едуард стана от леглото, наметна я с халата си и отиде да запали огъня в камината. Черният халат с извезания на него огнедишащ дракон на Уелс бе прекалено голям за нея и тя сякаш се загуби в нето.

— Всяка нощ ще препрочитам писмата ти — обеща му тя.

Младият мъж я взе в обятията си.

— Страхувам се, че няма да можеш, любов моя. Заради твоята и моята безопасност трябва да ги унищожиш.

— Не! — извика тя. — За мен те са частица от теб и не мога да се разделя с тях!

— Ще ги прочетем заедно за последен път и после ще ги изгорим — той попи с устни сълзите й и целувките му заглушиха риданията й.

Със задавен от сълзите глас Джоан започна да чете писмата. Целуваше всяко писмо и го подаваше на Едуард, за да го хвърли в пламъците. Двамата втренчено гледаха как листата се превръщат в пепел, и се чувстваха сякаш принасяха в жертва душите си.

Джоан зачете едно от последните му писма:

„Целувам устните ти, целувам гърдите ти, но си запазвам всички останали целувки за мига…“

Ала преди да го дочете, той го грабна от ръцете й и го хвърли в огъня. После я повали на кожата, просната пред камината, смъкна черния халат и устните му се плъзнаха по изящното й тяло, целувайки всички любими места, за които бе писал в писмото.

 

 

Всеки следобед крал Едуард III и неговият маршал Уорик събираха членовете на Военния съвет, съставен от най-благородните и смели рицари на Англия. Присъстваха принцът на Уелс и синовете на Уорик. Граф Уорик предложи да удостоят с чин маршал френския рицар Годфри д’Аркур, защото никой в Англия не познаваше по-добре от него терена на бъдещите бойни действия.

От две години английски войски се сражаваха в различните части на Франция. Откакто Филипа Фландърска се омъжи за Едуард III, фламандците бяха съюзници на Англия. Английски войски постоянно пребиваваха в Брюге, Гент и Ипър и оттам извършваха чести набези до френската граница.

Брабант също беше съюзник на Англия, но между Фландрия и Брабант се намираше Турен — владение на Филип Валоа. Съюзниците на Англия настояваха пред Едуард III първо да нападне Турен, но той имаше резиденция в Бордо и кралското семейство прекарваше там голяма част от годината. Английската корона владееше богатите южни провинции Гаскон, Гайен и Пуату, които образуваха огромната област Аквитания. Като резултат англо-норманите притежаваха обширни земи главно в Южна Франция, където винаги бе имало силни английски гарнизони, за да защитават замъците им от нахлуването на французите. Ала понастоящем голяма част от английските войски в гарнизоните бе избита и те отчаяно се нуждаеха от попълнения.

Крал Филип Валоа постави сина си Жан Нормандски^[1] начело на огромна армия, която заплашваше да нахлуе в южните провинции, които от два века се владееха от Англия.

На военния съвет на Едуард III не всички благородници бяха на едно и също мнение. Повечето от тях — особено тези, които владееха земи около Бордо — настояваха войските да дебаркират в Южна Франция. Друга част, които имаха интереси във Фландрия, начело със сър Уолтър Мани, убеждаваха краля, че не трябва да изоставя фламандските си съюзници. Всички се струпаха около картата, разстлана върху грамадната маса. На нея бяха разположени миниатюрни макети на войници и военни кораби.

Кралят се умори от дългия спор и ядно махна към граф Уорик.

— Къде ще дебаркираме — в Бордо или във Фландрия?

Когато прославеният воин заговори, всички млъкнаха.

— Нито на едното, нито на другото място! Пълна глупост е да преплуваме Бискайския залив с двадесетхилядна армия. Ако дебаркираме на нормандския бряг, Филип ще бъде принуден да раздели армията си на две половини, едната, от които трябва да потегли на север, за да се бие с нас. Но преди да се приближи, ние ще окупираме голяма част от Северна Франция и ще съберем достатъчно голяма плячка, която да покрие разходите за кампанията. След това може да се съединим с фламандските войски и да увеличим числеността на нашата армия. Ако слуховете за многобройната армия на Филип са верни, ние лесно ще можем да се върнем в Англия през Дувърския проток.

Хоуксблъд внимателно слушаше баща си и се изпълваше с възхищение от стратегическите му умения. Уелският принц, който от малък изучаваше военна стратегия, бе изцяло съгласен с плана на граф Уорик.

Крал Едуард III огледа присъстващите. Повечето го защитават, но крайното решение принадлежеше на краля, затова той побърза да одобри плана на Уорик.

Последната вечер в Уиндзор кралят прекара със семейството си. Посети шумната детска стая, където бяха по-малките му деца. Отдели специално внимание на принцеса Изабел и й обеща, че ще й потърси подходящ съпруг, след това поговори с принц Лайънъл. Нареди му да се грижи за майка си и да й помага в управлението на кралството.

Накрая отдели време за Джон Гонт. Искаше да поговори сериозно с по-малкия си син.

— Ако нещо се случи с мен, Джон, искам от теб да бъдеш предан на Черния принц. Ти си най-умният от цялото семейство. Едуард ще се нуждае от съветите и подкрепата ти. А когато пораснеш, той ще се нуждае от обединените войски на Гонт и Ланкастър.

— Разбирам, татко — сериозно отвърна Джон. — Лайънъл само ще ни създава затруднения. Заобиколен е с хора, които го използват с користни цели. Едуард знае, че аз винаги ще бъда на негова страна.

— Ти наистина си разумно момче. — Кралят одобрително го потупа по рамото.

Този жест означаваше за Джон много повече от скъпоценните камъни на кралската корона.

По време на вечерята в голямата зала Катерин де Монтегю не бе удостоила краля дори с поглед. Графиня Солсбъри бе вбесена, че наследницата на графство Кент е подписала брачен договор със сър Джон Холънд, когато нейните земи и замъци бяха обещани на сина й.

Веднага след вечеря тя напусна залата, без да му кимне за лека нощ. Едуард бе решил да изясни недоразумението помежду им, преди да тръгне на най-важната война в живота си.

Един поглед върху лицето й, когато отвори вратата на стаята й, му бе достатъчен да разбере, че тя е изпълнена със злоба към него.

— Катерин, на мен също не ми харесва фактът, че лейди Кент се е държала доста лекомислено и е окуражавала двама мъже едновременно.

— Но ти си кралят, за бога! Ти можеш да й заповядаш да се омъжи за Уилям!

— Катерин, сър Джон Холънд притежава напълно законен договор, подписан от Джоан и брат й, графа на Кент. В този случай нямам власт да заповядвам. Църквата е тази, която трябва да реши. Ще уведомя папата в Авиньон.

Гневът на графиня Солсбъри поутихна, ала студенината в сърцето й към Едуард не изчезна.

— Имам други новини за теб, които сигурно ще те зарадват. — Той внимателно се вгледа в лицето й. Очите й заблестяха и тя затаи дъх, изпълнена с надежда. — Макар че това е против интересите на Англия, предложих размяната на граф Мъри срещу граф Солсбъри.

Катерин сграбчи ръката му, разтреперана от щастие.

— Филип Валоа прие с радост предложението за размяната — тихо добави той.

Катерин падна на колене пред него. Лицето й сияеше, красивите й очи бяха пълни със сълзи на радост и облекчение.

— Едуард, любов моя, благодаря ти с цялото си сърце. — В този миг студенината й се стопи. Сега бе готова на всичко заради него. Тялото й му принадлежеше.

Той я изправи и целомъдрено я целуна по челото.

— Уилям де Монтегю е мой скъп приятел. Той е истински щастливец, щом има толкова любяща и предана съпруга.

Кралят въздъхна и излезе от стаята. Запъти се към покоите на кралица Филипа. Тази вечер повече не трябваше да мисли за Катерин де Монтегю. Кралица Филипа го обожаваше с цялата си душа и сърце. Той също бе щастлив мъж.

Тази нощ още две двойки в Уиндзор се сбогуваха. Адел и Пади вечеряха заедно, а след това отидоха да се поразходят край реката. Пади не можеше да прогони мрачните си мисли. Винаги се чувстваше по този начин, преди да тръгне на война. Чувстваше, че ако направи предложение за брак на Адел и тя му отговори с „да“, съдбата ще го запази жив, за да се върне в Англия и удържи на думата си.

Адел не можеше да понесе мисълта, че ще загуби този мъж, когато й трябваха толкова много години, за да го намери. Чудеше се защо такъв силен, забавен и приятен мъж харесва жена с обикновено лице, която при това наближава тридесетте. А освен това той беше ирландец, като я правеше двойно по-щастлива. Бе съвсем естествено тази вечер да са заедно, да споделят мислите, надеждите и страховете си. Когато телата им се сляха, те знаеха, че във всеки един от тях ще остане малка част от другия. Може би най-добрата част.

 

 

Али и Глинис се разбираха и без думи. Свързваха ги много общи неща — фатализмът, суеверието, мистицизмът. Избраха за сбогуване най-тихото и спокойно място в Уиндзор. Във вътрешната градина ароматът на цветята изпълваше въздуха, водата във фонтана ромолеше с тихи звуци, а слънчевият часовник бе заспал нощния си сън. Пръстите им се сплетоха, а устните им мълвяха странни любовни слова, тайнствени като душите им.

На разсъмване си размениха талисмани. Али й даде полупрозрачно парче кехлибар, изпъстрено с безброй тъмни нишки и слънчеви лъчи, оковани в златистите дълбини на минерала. За арабите кехлибарът от векове беше скъпоценност с вълшебни свойства, чиято чувствена мекота стопля при допир, и Глинис знаеше, че обожателят й ще се зарадва да разбере, че тя винаги ще го носи до гърдите си.

Глинис подари на Али амулет от кована мед, покрит с брилянти. За прислужницата и за арабина това бе символ за вечното сливане на съдбите им.

Робер де Бошан знаеше, че непременно трябва да разговаря с принц Лайънъл преди началото на пиршеството, преди принцът да се е напил.

— Тази кампания може да се проточи с години. Докато кралят и принц Едуард воюват във Франция, за вас се открива златна възможност да поемете управлението на кралството, да свалите тежестите на властта от раменете на майка ви и да спечелите поддръжката на Съвета. Не забравяйте нито за миг, че ако нещо се случи с баща ви и брат ви, вие ще наследите трона.

Лайънъл се ухили до уши, сграбчи го за ръката и силно я раздруса.

— Какви са шансовете? — настойчиво попита той.

Робер потисна желанието си да го повали на пода.

Този принц беше такова безмозъчно животно! Но в същия миг си каза, че ако Лайънъл бе по-умен, нямаше да се остави да го манипулира.

— Шансовете са много добри. — Робер бе твърде предпазлив, за да му каже открито, че ще направи всичко необходимо, за да качи Лайънъл на английския престол. — Бих казал, че шансовете определено са във ваша полза.

Принц Лайънъл изведнъж стана сериозен.

— На наша страна са някои от най-влиятелните благородници, в това число преданите на кралицата и разбира се, хората на Уорик. Уигс и неговите рицари от Холънд и младият Уилям де Монтегю вероятно също ще ни подкрепят. Ала не трябва да забравяме, че Хенри Ланкастър ще подкрепи брат ви Джон Гонт.

— Ланкастър вече не е млад и може да загине във войната.

— Тази война ще промени много неща в двора. Трябва да сте готов за това, Ваше Височество.

Когато излезе от апартамента на принца, Робер разтърка врата си. По дяволите, цялото тяло го болеше. Трябва да се наспи добре, за да не падне утре от коня. Хората му вече бяха на път към крайбрежието и той трябваше да ги последва рано сутринта.

Сбогуването с Бриана остави за накрая. Тя му бе казала, че няма да му принадлежи, преди да се оженят. Бе приготвил специален подарък за раздялата. Когато влезе в стаята й, Джоан бе с нея.

Очите на Бриана се разшириха от изненада, като видя, че той не куца.

— Робер, нима си оздравял?

— Да, изглежда придворният лекар е сгрешил. Сега кракът ми се нуждае от повече раздвижване. Съдбата е благосклонна към мен. Ще предвождам рицарите от графство Кларънс в кампанията във Франция.

Бриана изпитателно се вгледа в лицето му. Нима я бе излъгал за крака си? Не, не биваше да го обвинява несправедливо. Той бе толкова храбър и безстрашен рицар.

Джоан тръгна към вратата.

— Ще ви оставя да се сбогувате насаме.

— Не е необходимо да си тръгвате, лейди Кент. Исках само да подаря на раздяла тези бои и четки за рисуване на моята дама. Когато рисуваш с тях, спомняй си за мен, Бриана — рече той и галантно поднесе ръката й към устните си.

Сърцето й се изпълни с безкрайна нежност към него. Той наистина бе най-благородният рицар в кралството. Трябваше да е благодарна на съдбата, че ще има такъв съпруг. Щастието й щеше да бъде пълно, ако никога не бе срещала Кристиан Хоуксблъд.

Повдигна се на пръсти, за да го целуне.

— Бог да те пази, Робер — с цялото си сърце прошепна тя.