Вирджиния Хенли
Арабският принц (18)

Шестнадесета глава

— Бриана! — извика Джоан.

Бриана закри устата си с ръка, рязко се обърна и побягна навън.

Едуард се приближи до Джоан и страстно и я прегърна.

— Остави я да се прибере в стаята си. Сигурен съм, че никому няма да разкрие тайната ни.

— Всъщност съм доволна, че тя разбра. Не знаех как ще успея да опазя от нея истината за нас, Едуард. Но може би трябва сега да отида в стаята й и да поговоря с нея. Изглеждаше толкова изненадана. Струва ми се, че се нуждае от мен.

Принцът се засмя.

— Сега аз имам много по-голяма нужда от теб, моя малка Жанет. Ще й обясним заедно какво става. Утре ще има достатъчно време за това.

Едуард тръгна към леглото, а Джоан скри почервенялото си лице в обятията му.

 

 

Бриана тичаше със сетни сили към стаята си по тъмните коридори. В мислите й цареше хаос. Не забеляза тъмната висока фигура, скрита в сенките на колоните. Едва не връхлетя върху него, когато той изскочи пред нея.

Хоуксблъд я хвана за раменете, за да я накара да се съвземе.

— Какво не е наред, лейди?

— Аз… аз нахлух в стаята на Джоан… Негово Височество е там, с нея… тя… те двамата…

— Нима не знаехте за тайната им връзка? — недоверчиво попита Кристиан.

Бриана поклати глава. Лицето й пребледня и рицарят се уплаши за нея.

— Ела — властно рече той и я поведе към стаята си.

Девойката безпомощно му позволи да я заведе в стаята и се отпусна на първото кресло, което й попадна пред очите.

— Когато чух звуците зад вратата, си помислих, че…

Той довърши изречението вместо нея:

— Помислила си, че аз съм с нея — иронично подметна Кристиан. — Нима с нищо не съм ти показал досега, че ти си моята обожавана любима?

Тя го погледна, обзета от паника. На слабата светлина на свещта сянката му върху стената изглеждаше огромна. Гигантското легло с четири дървени колони изпълваше по-голямата част от стаята. Хоуксблъд видя страха, изписан в очите й, и падна на колене. Взе студените й ръце в своите и заговори тихо и успокояващо:

— Не се страхувай от мен, Бриана. Няма да те насилвам, докато не си готова.

Светлината на свещта хвърляше меки отблясъци по лицето и косите й. Робата очертаваше прелъстителните извивки на гърдите й, златистата й коса се стелеше на вълни по раменете й. В този миг той разбра, че не е докрай откровен с нея. За бога, бе готов дори да я насили, ако тя упорства.

Страхът й се уталожи и мислите й отново се върнаха към приятелката й.

— Толкова се страхувам за нея. Джоан има дарбата винаги да се забърква в какви ли не истории. Те никога няма да позволят на принц Едуард да се ожени за нея.

— Никога е много дълго време — загадъчно прошепна той. — Те знаят, че няма да могат да се оженят, знаят, че дори не трябва да се срещат, затова връзката им трябва да остане тайна.

— Но това е грях! Тя не бива да се отдава на принца, защото е сгодена за друг!

— Очевидно, че това не я спира, Бриана. Любовта притежава чудодейна сила. Тя не може да бъде забранена.

— Кралят и кралицата имат власт, която никой не може да пренебрегне! — избухна девойката.

Кристиан разтвори ръката й и се вгледа в дланта й.

— Разбирам, че искаш да я предпазиш от страданието, но принц Едуард е влюбен в нея още от детството си, така както и тя в него.

— Тя ще бъде наранена! — извика Бриана.

— Да, ще бъде наранена — тихо рече той. — Когато сърцето ти се отвори за любовта, това те прави уязвим. Нужна е много смелост, но радостта от любовта е толкова сладка, че хората са готови да понесат болката.

Младото момиче разбра, че думите му се отнасят за нея.

— Нужна е много повече смелост да избереш между правилното и грешното, трябва да бъдем почтени — настоя тя.

— Един ден сама ще разбереш, че в любовта няма почтеност. — Пръстът му бавно се плъзна по дланта й. — Ти си убедена, че разумът управлява чувствата ти, но се лъжеш. Не е така.

Бриана сви ръката си.

— Смяташ, че си много умен, нали? Мислиш, че ще посееш семето на съмнението в душата ми и ще ме накараш да се подчиня на волята ти!

— Ще посея моето семе в теб, Бриана, не се съмнявай в това! — закле се той.

Тя остана смаяна от дръзките му думи. Не биваше да остава сама с този изкусителен дявол! Скочи като ужилена от креслото.

— Пусни ме да си вървя! — извика девойката.

Кристиан се усмихна леко и посочи вратата.

— Ти не си моя пленница. Всеки миг можеш да си тръгнеш.

Отчаяното момиче хукна навън, трябваше да избяга по-далеч от този опасен и съблазнителен мъж. Свободна. Дълбоко в себе си нито за миг не вярваше, че е свободна. Поне не напълно.

 

 

Кристиан копнееше Бриана да остане тази нощ при него, но знаеше, че още е рано. Затова се задоволи с виденията си. В представите му тя изгаряше от любов и желание, смееше се и лицето й бе обърнато към неговото, така както цветята търсят слънчевите лъчи. Той сведе глава към нейната и потърси устните й. Тялото му тръпнеше от копнеж и желание, очакващо нейния отклик. Тя беше възхитително игрива и закачлива, безкрайно любопитна и очарователно дръзка.

Бриана отметна завивките, коленичи до него и ръцете й се плъзнаха по тялото му. Пръстите й нежно галеха мускулестите му гърди, а върхът на езика й облиза зърната им. Когато те щръкнаха от възбуда, тя ги захапа с острите си бели зъби.

Той простена от страст, сграбчи я и силно я притисна към тялото си. Прегръдката й хареса. Хвана го с едната ръка за косата, а другата се плъзна по плоския му корем и се насочи към внушителната му мъжественост. Кристиан изохка, когато езикът й достигна пъпа му, облизвайки го нежно като котенце, после тя повдигна златистите си къдрици и започна да гали с тях набъбналата му мъжественост, докато той взе да моли за милост.

— Не ме измъчвай — прошепна Кристиан.

Тя се отпусна до него, а великолепната й коса покри голото й тяло. Приличаше на весталка. Младият мъж се повдигна, сякаш искаше да изпие с очи красотата й.

Протегна ръка, за да отмести златистите кичури, ала тя извика:

— Не, недей с ръка!

— Сега ще си сменим ролите! — изръмжа той и бавно започна да си играе с косите, покриващи гърдите й. Розовите им връхчета щръкнаха от възбуда. Кристиан нежно ги докосна с език, но не можа да издържи и лакомо ги засмука. Отмести с устни няколко кичура, женственият й аромат едва не го подлуди.

Сетне устните му бавно се плъзнаха между бедрата й. Горещият му дъх я накара да извика от наслада и тялото й се изви от възбуда. В този миг езикът му разтвори нежните косми между бедрата и откри розовата пъпка на нейната женственост.

— Толкова е прекрасно — прошепна девойката.

Тялото й жадуваше за повече, тя искаше да го почувства в себе си докрай. Изви се към него, приканвайки го да влезе в нея. Уви бедрата си около врата му и изкрещя несвързано:

— Още, Кристиан, моля те, моля те!

Силните му ръце обгърнаха бедрата й, а езикът му проникваше все по-дълбоко в нея, докато изведнъж усети соления вкус на кръвта.

— Господи! — изстена Кристиан. — Аз току-що отнех девствеността ти!

Видението беше толкова силно, че сякаш се сливаше с реалността. Когато чувственият образ на Бриана се стопи в мрака. Кристиан се закле, че щом настъпи мигът, той ще се слее с нея по древния начин на любовта.

 

 

Преди да се разсее нощният мрак, Едуард се измъкна от широкото легло, като внимаваше да не събуди любимата си. Джоан спеше и той не желаеше да я смущава дори ако това би му коствало двойната корона на Англия и Франция.

Тръгна към стаята на Хоуксблъд и влезе, без да почука на вратата. Дори и в съня си Кристиан усещаше, когато някой се приближаваше към него.

— Аз съм, Едуард — предупреди го принцът. — Днес няма да потеглим от замъка.

Кристиан разбираше каква мъка е за Едуард да се раздели с любимата си.

— Но аз трябва да вървя, не мога да оставам в Бъркхемстед — възрази той.

— Напълно те разбирам — съгласи се Едуард, — но днес Жанет не може да се качи на кон.

Хоуксблъд стана от леглото и започна да се облича.

— Понякога мъжете трябва да се съобразяват с желанията на дамите. Ще кажа на коларите да не запрягат воловете.

— Лейди Бедфорд снощи неочаквано влезе в стаята на Джоан.

— Бриана иска само да предпази приятелката си — увери го Хоуксблъд.

Едуард кимна.

— Ще се видим преди тръгване.

— Добре. Има още доста време, докато потеглим, сир. Залостете вратата — тихо добави Хоуксблъд.

 

 

Едуард залости вратата, не биваше да допуска повече изненади. Приближи към леглото и се загледа очарован в спящата девойка. Изглеждаше толкова мъничка и млада в огромното легло. Приличаше на принцеса от приказките, с разпилени по възглавницата сребристоруси коси. Дългите извити мигли хвърляха сянка върху свежите й бузи. Принцът тихо и предпазливо легна до нея, като внимаваше да не я събуди.

— Едуард — прошепна тя и се усмихна в просъница.

— Аз съм, любима, спи — нежно изрече той и се притисна до нея.

 

 

Джоан не се видя с Бриана до следобеда. Мъжете в замъка Бъркхемстед се упражняваха да мятат копия във вътрешния двор, а Бриана се усамоти в зимната градина със скицника в ръка.

— Сърдиш ли ми се? — смутено попита Джоан.

Бриана поклати глава.

— Миналата нощ дойдох, за да ти се извиня за лошото си държане.

— Много ли беше шокирана?

— Ако бе споделила с мен, щях да те посъветвам да не позволяваш на принц Едуард да обсеби сърцето и тялото ти.

Джоан безгрижно се засмя.

— Аз бях тази, която го обсеби.

Бриана протегна ръка към приятелката си.

— Ела и седни до мен. — Помълча за миг и сетне тихо рече: — Кралят урежда брака на принц Едуард с Маргарита Брабантска. Той никога няма да му позволи да се ожени за теб, Джоан.

— О, Бриана, това не ме интересува! Едуард и аз се обичаме. Не искам неговата корона, искам сърцето му.

Беше толкова мила и наивна. Какво ще стане, ако забременее?

— Какво ще стане, ако…

— Бриана, моля те, радвай се за мен.

Очите на младото момиче искряха от любов и надежда, ала много скоро може би щяха да бъдат пълни със сълзи. Бриана се усмихна. Не биваше да разваля щастието на най-добрата си приятелка.

Късно следобед Черния принц и Кристиан Хоуксблъд захвърлиха мечовете и щитовете.

— Да не би да се опитваш да ме осакатиш? — попита шеговито Едуард.

— Не, опитвам се да ви изтощя. — Кристиан се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва. — Искам тази нощ да спите дълбоко, Ваше Височество.

Принц Едуард се ухили.

— Е, този път ме победи, Хоуксблъд.

Четирите дами вечеряха в залата. Домакинът, принц Едуард, водеше любезен разговор с всички и само Хоуксблъд и оръженосците му забелязаха напрегнатите погледи, които отправяше към лейди Кент. А Бриана и Глинис усетиха щастливата възбуда, обхванала Джоан.

Всички дами напуснаха заедно залата, Хоуксблъд и принцът останаха да разговарят насаме.

— За бога, по-добре вървете при нея, преди окончателно да си загубите ума от желание.

 

 

Бедфорд бе на около тридесет и пет километра северно от Бъркхемстед. Групата потегли на разсъмване и пристигна в замъка Бедфорд чак по здрач.

Този ден Бриана се държеше много по-благосклонно към Хоуксблъд. Той бе пътувал по целия свят, бе посетил много интересни градове и дамите очаровани слушаха разказите му за далечните страни. Кристиан не можа да се сдържи да не се пошегува с предстоящия годеж на Бриана.

— Тъй като вие, дами, скоро ще се омъжите, искате ли да ви разкажа какъв е сватбеният ритуал в арабските страни?

— О, да, ще бъде много интересно — нетърпеливо възкликна Адел, която не подозираше скритите му намерения.

Той прикри задоволството си и веднага започна:

— Един мъж от благороден произход може да има безброй слугини и наложници, но само четири жени.

Адел ахна, а Бриана възмутено настръхна. Аквамариновите очи не се отделяха от лицето й, когато Кристиан продължи:

— Когато арабинът се влюби, той си загубва ума!

Джоан го гледаше с нарастващо внимание.

— Ако аз реша да се оженя, моята съпруга ще седи върху златен килим, украсен с рубини и сапфири. Ще я обсипя с хиляди перли от Персийския залив. Всеки от гостите на сватбената трапеза ще получи по един арабски жребец, малък имот и млада робиня.

— Нима сте толкова богат? — смаяна попита Адел.

— О, ти забравяш, че принц Дракар е от кралско потекло — невинно подхвърли Бриана и го стрелна с поглед. — А кога ще й покажете Килбрайд, вашето оръжие? Може би ще изчакате мига, когато ще останете насаме?

Хоуксблъд гневно погледна към Пади.

„Кълна се в Аллаха и в неговата внучка Фатима — помисли си Пади, — господарят ще ме скопи за тези думи!“

Свечеряваше се, когато на хоризонта се показаха кулите на замъка Бедфорд. Сърцето на Бриана се изпълни с носталгия и сякаш в гърлото й заседна буца. Замъкът бе обграден с гористи склонове, които мамеха погледа с красотата на девствената природа.

В сравнение с Уиндзор и Бъркхемстед замъкът Бедфорд беше по-малък и Бриана внезапно се разтревожи дали ще може да настани толкова голяма група от рицари, колари и оръженосци. Ала тревогата й се оказа излишна, защото Хоуксблъд предвидливо бе взел палатки, които хората му разпънаха на голямата поляна пред замъка. Той и оръженосците му придружиха дамите до подвижния мост над крепостния ров, където ги посрещна управителят на замъка сър Джеймс Бърк. След това Кристиан се върна при хората си.

Сър Бърк радостно приветства Бриана. Той бе дошъл от Ирландия в замъка заедно с майка й и Адел още като малко момче. Настоя девойката да се настани в стаята на майка си, а на Адел, разбира се, предостави старата й стая. Щом влезе, сърцето й потръпна от спомените. На ръба на леглото се беше свил старият котарак Кланси. Като видя господарката си, той отвори широко очи и тя можеше да се закълне, че прочете в тях изненадания въпрос: „Нима това си ти, Адел?“. Адел го целуна, а той отново затвори очи и замърка.

Джоан и Глинис получиха съседни стаи с изглед към красивите гори. Две прислужници се заеха с разопаковането на багажа им, а сър Бърк отиде в кухнята, за да провери дали готвачът не е пропуснал нещо за посрещането на новата господарка на замъка Бедфорд.

На следващата сутрин Бриана се събуди рано и излезе в градината. Великолепните рододендрони бяха разцъфтели и бяха покрили цялата градина и оградата от прочутия бедфордски камък. Дори малката каменоломна бе превзета от тях.

Тя се запъти към гостната стая, в която майка й бе прекарвала толкова много часове. По пътя се натъкна на сър Бърк и го покани в слънчевата стая. Той се настани на един стол срещу Бриана, загледан с възхищение в красивата девойка, някогашното малко момиченце, с което се бе разделил преди пет години. Тя бе по-красива дори от майка си. Косата й блестеше като новоизсечена златна монета.

— Сър Бърк, защо в стаите няма цветя, градината е пълна? Помня, че мама обичаше да слага във вазите.

— Съжалявам, милейди, но от година на година се налага да правя все по-големи икономии. Започнахме да продаваме цветя, за да изхранваме прислугата на замъка.

— Винаги съм мислила, че имаме много пари, сър Бърк. Вие знаете, че аз не управлявам пряко замъка. Парите се прибират в кралската хазна и предполагах, че всяка година ви изпращат достатъчно средства за поддържане на имението.

— Да, милейди, наистина получаваме част от парите, но те не достигат. Съжалявам, че замъкът изглежда по-запуснат от времето, когато баща ви беше жив.

— Нима от продажбата на камъка не се получават достатъчно приходи?

— Не знам, милейди. Вашият баща назначи за главен управител на замъка сър Невил Уигс, а аз бях назначен от майка ви. Сега са ме оставили да се занимавам само с дребните грижи за домакинството.

— О, разбирам — отвърна Бриана. — Как живеят селяните в областта?

— Ако трябва да сме честни, селяните трудно преживяват. Работят от сутрин до мрак, но едвам се изхранват.

— Аз скоро ще се омъжа, сър Бърк, за сина на граф Уорик и всичко ще се промени към по-добро. Замъкът ще се управлява от семейство де Бошан.

— О, милейди, щастлив съм, че кралят ви е избрал годеник от толкова благороден и богат род.

— Благодаря ви, сър Бърк. Тази стая ми напомня за майка ми. Обичам да разговарям с вас за нея.

— Тя прекарваше доста време тук — рисуваше, а понякога пишеше легенди до късно посред нощ. — Той внимателно я погледна. Не знаеше какво си спомня девойката за майка си. — Майка ви притежаваше свръхестествени способности. Понякога имаше мистични видения.

— За какво бяха тези видения, сър Бърк?

— За всичко и за всекиго. Знаеше, че вие ще бъдете момиче още в началото на бременността си.

— Бяха ли разочаровани родителите ми, че не съм се родила момче?

— Не. Тя по някакъв начин знаеше, че ако бе родила момче, това щеше да коства живота й. Разбира се, никога не го каза на баща ви. Те наистина много се обичаха. Тя се влюби в Бедфорд, а хората тук й отвърнаха със същото.

Сърцето на младото момиче се изпълни с тъга. Ако родителите й бяха живи, щяха да бъдат много щастливо семейство, а тъкмо за това жадуваше повече от всичко на света. Искаше Бедфорд да бъде богат замък, пълен с нейните деца. Може би мястото никога нямаше да процъфти отново, докато тук не заживееше щастливо семейство.

— Майка ви бе предсказала упадъка на този стар и горд замък. Ала когато се родихте, тя ми каза, че е имала видение за някакъв мъж, който ще бъде вашата съдба и ще го спаси от разорение.

Бриана изгаряше от любопитство за този мъж, ала се поколеба дали да попита сър Бърк за подробностите.

— Повече от всичко на света желая Бедфорд да процъфтява. Надявам се, че един ден нейното пророчество ще се сбъдне.

— Тя каза, че някакъв мъж ще съсипва Бедфорд, така като червеят гризе ябълката отвътре, но благородникът, който ще бъде вашата съдба, ще го открие и унищожи още преди да са заченати децата ви.

Девойката затаи дъх.

— Спомена ли нещо за външния му вид? Той рус ли беше?

— Не, милейди, тя винаги го наричаше Черния рицар.

Бриана бавно изпусна дъх. Усещаше, че съдбата й е предопределена. Гласът на сърцето й подсказваше, че Кристиан де Бошан е нейната съдба. Ала разумът й казваше, че тя е обвързана завинаги с Робер де Бошан, за добро или за зло.