Сюзън Джонсън
Блейз (46)

Глава 46

Една седмица по-късно кръглата луна бе огряла едновременно мината и поселището на абсароките при Пепеливата река.

Хейзард спеше, за да може да поеме третата смяна след полунощ.

Блейз бе оставила Трей с Червено перо и учеше някои абсарокски думи във вигвама на майката на Изправен вълк. Тя възнамеряваше да изненада Хейзард със своя напредък, когато той се върнеше.

През тази вечер кучетата излаяха веднъж, нададоха пронизителен вой, който се понесе по реката, но секна също толкова рязко, както се появи, и остана незабелязан.

Когато два часа по-късно Блейз се прибираше към дома, огряна от сребристата лунна светлина, по планинския склон се спусна студен пролетен вятър и донесе миризмата на дъжд.

Лек пристъп на безпокойство, неясен и странен, премина през съзнанието й, когато кучето на Хейзард не излезе, за да я посрещне на входа. Той го бе отгледал още от пале и сега то се бе превърнало в един от най-верните пазачи. Тя отхвърли тревожното предчувствие, прехвърляйки безмълвно поне дузина причини, поради които то не я бе посрещнало. После повдигна покривалото на входа и влезе вътре.

И изкрещя.

Червено перо лежеше в локва кръв само на сантиметри от краката й. Кучето, чиято груба козина бе пропита с кръв, лежеше мъртво, със заплашително оголени зъби. Люлката бе изтръгната от рамката си. Нейното бебе го нямаше.

Вторият й писък прониза чистата, осветена от луната нощ като вик от ада.

 

 

Хейзард бе известен тринайсет часа по-късно. Смяна коне бяха препускали в убийствен галоп през цялата нощ и ранното утро.

Янси. Никой друг не би избрал именно неговия син за отмъщение. Той знаеше на какво е способен Янси, знаеше, че насилието не значи нищо за него, но този път то щеше да му струва животът. Присвивайки очи, Хейзард се съсредоточи върху последните думи на вестоносеца. Когато и последното ужасяващо изречение бе произнесено, той отиде при Пета и опря лицето си на топлия й гладък врат, докато гаденето премина и мракът освободи съзнанието му. После възседна любимата си кобила и прекоси неравната територия, изпреварвайки значително отряда, изпратен да го доведе.

 

 

Блейз трепереше, когато той я притисна в прегръдката си. Тя сякаш щеше да припадне всеки миг. Били открили бележка, ридаеше тя, забучена на копие, побито край брода на реката.

Хейзард вече се бе запознал със съдържанието й.

— Той ще го убие! Ще убие нашето дете! — плачеше тя, притискайки се към него с бясната сила на истерията.

— Не, няма да го направи. Няма — успокои я той, макар че не вярваше съвсем в това. — Той иска мината. Откупът ще е документът за нея. Просто ще му дадем мината и толкоз. И ще си върнем Трей. — Големите му ръце галеха нежно и спокойно косата на Блейз, въпреки че умът му бе завладян от ужас.

— Можеш ли да го откриеш? Къде са отвели моето бебе? — прошепна Блейз, вперила поглед в него. — Къде е той? Трябва да го накърмя. Джон, какво ще стане, ако няма кой да го накърми?

— Ще намерят начин, биа. Янси се нуждае от него жив, за да получи мината. Не плачи, ангелче. Ще го открия. — Той започна да разтваря вкопчените й ръце. — Сега трябва да вървя. Чакат ме. Перлена светлина ще се грижи за теб. Моля те, любима. — Ръцете й отново се бяха затегнали около него. — Всяка минута е от значение.

— И аз ще дойда!

Той я погледна и каза меко:

— Не.

Дори да бе достатъчно силна, което бе малко вероятно толкова скоро след раждането, Блейз пак би представлявала допълнителна опасност. Янси щеше да иска да се добере и до нея, жива или мъртва. Хейзард никога не бе подценявал грубата му алчност.

Блейз се откъсна от него и след това се обърна със същото рязко движение. Очите й горяха трескаво.

— Той е мое дете! — извика тя.

Хейзард постави ръце на очите си и пое дълбоко въздух. Секунда по-късно ги свали и след това заговори сурово и рязко:

— Ако изостанеш, няма да мога да те изчакам — каза той. — Искам просто да ме разбереш. — Хейзард беше непреклонен. Янси бе отвлякъл сина му и всяка изгубена минута поставяше живота му в опасност.

— Няма да ти се наложи — отвърна Блейз с почти овладян глас. — Ще издържа.

Тя бе застанала пред него, прекрасна в своята решителност — стройна, бледа, овладяла треперенето си.

Погледите им се срещнаха и той протегна ръка към нея. Те се притиснаха един към друг за един кратък миг, след това Хейзард я вдигна на ръце и излезе от вигвама.

— Още шест коня — заповяда той на очакващите го, възседнали конете мъже. — И доведете кафявия жребец.

Те яздеха в бесен галоп, без да спират, прехвърляйки се на свеж мустанг, щом животното започнеше да отпада. Блейз се движеше неотменно до Хейзард, а той й махаше от време на време окуражаващо. Ако тя препънеше коня си, щеше да му се наложи да я изпрати обратно с група придружители. И двамата бяха наясно — животът на сина им бе заложен на карта.

Отрядът на Янси, който те преследваха, беше голям. Състоеше се от индианци Дакота и сега се носеше с пълна скорост към тяхната територия. Когато успяха да пресекат границата, към средата на следващия следобед, те спряха за малко, за да проверят оръжията, водата и конете си, да отделят групи по двата фланга за защита и да изпратят следотърсачи напред с няколко мили аванс.

Хейзард тихичко даде наставления на воините, които яздеха до Блейз, в случай че ги нападнеха.

Той не очакваше неприятности, но готовността за това не би навредила на никого. Бележката на Янси беше достатъчно ясна, поне дотолкова, че да не очакват, че мината може да бъде нападната. Освен това беше очевидно, че Янси контролираше индианците, които бе наел.

Племената на Дакота превъзхождаха многократно абсароките по численост, а Хейзард бе взел със себе си само деветдесет воини от своя малък клан. Но сега тези подробности нямаха значение, животът на сина му беше в опасност. Те яздеха, без да спират, право към поселището на Дакота.

Когато лагерът се появи в далечината, Хейзард даде на Изправен вълк кратки и ясни разпореждания относно Блейз и тръгна натам сам, яхнал бойния си мустанг.

Виждаше се отдалече как Хейзард се спуска по обраслите с трева хълмисти възвишения източно от поселището. И той самият бе обект на наблюдение. Лицето и тялото му бяха боядисани в цветовете на войната. Той бе облечен като за битка — единствено с препаска и мокасини, а ярките цветове по стройното му тяло изразяваха неговия гняв и решимост.

От призраците, които бяха следвали пътуването му на изток, не бе останал и помен. Той беше воин, тръгнал по пътеката на войната, атакуващ и твърдо решен да действа, със съзнание, обладано от непоколебима решителност. Той щеше да воюва за сина си.

Те наблюдаваха бавното му приближаване. Хейзард вече навлизаше в първия кръг от вигвами, когато нарастващият ропот на тълпата го накара да се обърне.

Златистият жребец, облян от горещите лъчи на залязващото слънце, се спускаше пришпорен по тревистия хълм. Огнена коса, ярка като течна мед, се носеше развявана от вятъра зад неудържимата ездачка.

Това беше прибързана, дръзка игра с огъня. Но сега тя много повече приличаше на истинската Блейз, а не на онова хленчещо нейно подобие. Тя беше неговата съпруга и той я изчака спокойно, обграден от своите врагове.

Когато тя наближи и дръпна юздите на коня си, за да спре на трийсетина сантиметра от Пета, тълпата се раздели. Те отидоха до вътрешния кръг, яздейки рамо до рамо, Хейзард — мрачно войнствен, а Блейз — бляскаво красива в златистите си оттенъци. И двамата не бяха изненадани да видят Янси седнал сред вождовете на Дакота. Слязоха от конете.

Хейзард поздрави вождовете, без да обръща внимание на Янси. Силните му ръце, украсени с черни превръзки на китките и бицепсите му, които символизираха неговата мъка, се задвижиха в пестелив поздрав. След това ръцете му заговориха на универсалния език, познат на всички прерийни племена. Той им каза, че Янси Страхан е крадец и убиец. Каза им също, че няма да напусне техния лагер без сина си.

И с драматичен жест, който накара тълпата да възкликне, Хейзард прогони Пета.

Бойният мустанг отначало не помръдна, само се обърна, за да погледне Хейзард. Той бе прекарал много време с нея. Пета бе трупала опит, бе препускала заедно с него и познаваше сърцето му. Белите не вярваха, че един кон може да има душа, но абсароките бяха убедени, че това е така. Хейзард бе надзъртал много пъти в душата на Пета през очите й. И сега, заобиколен от Дакота, той знаеше, че тя ще го разбере.

— Върви — каза й той. — Така трябва.

Пета се поколеба още миг, после изцвили и се отдалечи в галоп.

Всички разбраха, че Хейзард възнамерява да остане и да умре, ако се наложи. Това бе изключително рядко използван жест, който изискваше невероятна смелост. И той му заслужи неизмеримо уважение и възхищение. Макар да бяха негови врагове, те също ценяха истинската смелост.

Янси възмутено предложи своя вариант на историята. Той не желаеше Хейзард да предизвиква адмирации, искаше подписа му върху документа и неговата смърт след това.

Хейзард, естествено, разбра английския и долови голяма част от коментарите на езика на Дакота. Въпреки че Янси яростно настояваше, вождовете се съвещаваха помежду си, премервайки тежестта на обещаните от него карабини срещу доблестта на Хейзард. Те приемаха отвличането и вземането на заложници, отхвърляха алчността на Янси като една от глупостите на бледоликите, но все пак се чувстваха задължени да спазят уговорката за карабините.

С проточването на спора между тях, надеждата на Хейзард нарастваше. Той знаеше, че само невероятна дързост би наклонила везните на негова страна и бе изиграл козовете си още в самото начало. Колкото повече се проточваше спорът, толкова по-големи ставаха шансовете неговата мисия да завърши с успех. Хейзард бе обмислял дори да предложи на Янси по-голяма цена за живота на сина си, но първо, на него не можеше да се има доверие, че ще спази уговорката, и второ, това щеше да го представи в лоша светлина пред неговите врагове.

— Ако нещата тръгнат на зле — прошепна той на застаналата до него Блейз, — скачай на коня си и се опитай да се измъкнеш оттук. Изправен вълк те следи от хълма с далекогледа. Той и другите ще се бият, за да те измъкнат.

— Ако. Не го казвай.

— Трябва. Потърси Изправен вълк. Запомни това!

Тя не отговори, тъй като не искаше да си представя, че ще си тръгне без него. Вместо това го попита:

— Какво ще правят? Янси изглежда побеснял.

— Нещата може и да не тръгнат според плановете му. В момента спорят за това. Ще предложа предизвикателство — каза той, следейки с поглед разговора на вождовете. — Ако приемат, ще се опитам да ги накарам да ти върнат Трей. Дакота не се интересуват от мината, само Янси. Така че Трей става излишен като заложник сега, когато аз съм тук. Ако — той я погледна с безкрайна любов и тъга, — ако ти извикам да вървиш, направи го. Вземи Трей и пришпори коня си, без да го жалиш.

— Джон, не…

— Не се колебай. За нищо на света. — Ужасът изцеди и последната капчица кръв от лицето й. — Няма да ти го кажа, ако не се налага. — Хейзард знаеше, че ако му се наложи да го каже, с него ще е свършено. — Обещай ми — настоя той. — Трябва да знам, че ти и Трей ще имате шанса да се измъкнете, че ще използвате този шанс. Не прибягвай към излишен героизъм — това няма да ме спаси. Кажа ли ти да вървиш, тръгваш. Сега кажи „да“, защото са на път да приключат с препирнята. — Той докосна ръката й, притискайки леко върховете на пръстите й за миг.

— Молиш ме да…

— Господи, биа, мислиш ли, че бих те помолил, ако имаше друг изход? Моля те, помисли за Трей. Той е бъдещето. Можеш да го направиш за мен. — Спокоен, той я гледаше с мрачна твърдост.

Блейз кимна и обви пръстите си около неговите, като яростно ги притисна.

— Дявол да го вземе, не е честно. Просто застреляй Янси. Той е причината за всичките ни нещастия.

— Тук нещата не стават така.

— Искам и теб, и Трей, и двама ви.

— Знам, принцесо — каза меко той, — но ако съдбата ни обърне гръб, не искам ти и Трей да пропуснете своя шанс. Просто опитай, само за това те моля.

Тя не можеше да говори. Непоносимата мъка, която я обземаше, направо я задушаваше.

— Сега се моли за моя такт — каза Хейзард, стиснал до болка ръката й. — Почва се. — И той освободи нежно пръстите й.

Хейзард каза, че ще се бие с който и да е воин от племето за живота на сина си, без значение с какво оръжие, при едно условие: ако спечели, Янси да му принадлежи, за да се бие с него по честен начин.

Той чу как Янси отхвърли предложението, когато преводачът предаде думите му. Видя как той извади документите, които Хейзард трябваше да подпише. Но документите вече нямаха никаква стойност, възраженията му също, единствено предизвикателството витаеше сега във въздуха като хвърлена ръкавица, която чака някой да я вдигне. Това беше въпрос на чест. И ако Янси отхвърлеше това предизвикателство, доверието към него щеше да се стопи.

И така, то бе прието.

Тогава Хейзард подхвана деликатния въпрос относно освобождаването на сина му. Трийсет минути по-късно — време, през което нервите бяха изопнати до скъсване — Трей бе предаден на майка си. Хейзард използва един кратък миг, за да поздрави сина си и да му каже сбогом, в случай че духовете решат двамата да се разделят в този ден. Той постави голямата си длан върху покритата с мъх главица на детето и започна да му шепне. Сребристите очи се насочиха към него и познаха своя баща под ярките цветове, с които бе боядисано изваяното му лице. Меките ресници трепнаха и малките му устнички се усмихнаха бавно. Баща му отвърна на неговата усмивка, след това мускулестата му ръка, изрисувана в яркочервени и черни ивици, се спусна надолу. Той прошепна нещо на огненокосата жена, когато в очите й се появиха сълзи, и след това отиде до центъра на мястото, разчистено за двубоя.

Хейзард знаеше, че способностите му на воин ще бъдат подложени на безмилостно изпитание — неговите умения и смелост, както и способите му да убива, които бе усъвършенствал. Пред него щеше да застане най-добрият воин на Дакота. Без да таят лична злоба, като Янси, вождовете бяха решили да срещнат в двубой Хейзард и своя избраник. Това щеше да е достатъчно изпитание за абсарокския вожд. За тях не беше толкова важно кой ще спечели, а по-скоро от това да излезе добро забавление. Те нямаха никаква полза от задържането на детето, нито пък щяха да вземат страна в спора между бледоликия и бащата на малкия. Интересуваше ги единствено вагонът с карабините. Макар да им беше все едно какъв ще е изходът, те почтено щяха да спазят уговорката си с Янси Страхан.

Срещу Хейзард бе застанал воинът, избран да защитава честта на племето си. Беше леко прегърбен, по-едър и по-здрав от Хейзард, с коса сплетена отзад и намазано с мас мускулесто тяло.

Двамата започнаха да обикалят бавно, с присвити очи, приближавайки се един към друг по завършваща в центъра спирала. Изведнъж боецът на Дакота се спусна като нападаща змия и сграбчи Хейзард в смъртоносна хватка. Стоманената му прегръдка ги прилепи един към друг и Хейзард бе повдигнат във въздуха като пленено животно. Блейз отмести погледа си с пребледняло лице.

Но Хейзард беше все още свеж и преди хватката да е успяла да изцеди въздуха от дробовете му, той изстреля коляното си напред с все сила. Звукът от сблъсъка се разнесе наоколо. По-дребен мъж би се свлякъл, но неговият противник само изръмжа и се сви, отслабвайки прегръдката си дотолкова, че Хейзард успя да се измъкне. Или почти да се измъкне, защото когато се изви встрани, ръката на противника му се стрелна и се впи в рамото му, като така го забави достатъчно, за да успее да го сграбчи отново. При сблъсъка и двамата се озоваха на земята, като воина Дакота бе отгоре.

Тълпата промърмори одобрително, глъч от коментари обиколи кръга.

Краката на Хейзард бяха свободни. Поемайки си дъх, той успя да премести тежестта на тялото си нагоре, за да се възползва от помощта им. Неподвижното тяло върху него помръдна едва-едва, но ръката му се промъкна в малката пролука и се вкопчи здраво в плитките на противника му. Воинът на Дакота нададе скован рев, а Хейзард се измъкна.

В настъпилата тишина те се изправиха отново един срещу друг и този път противникът му го атакува с невероятна бързина, с протегнат напред палец, който се целеше право в окото му. Главата на Хейзард отскочи встрани, за да се предпази, но врагът му го сграбчи за косата и го повали на земята. Хейзард се приземи на колене и само протегнатите му напред ръце успяха да го спасят да не зарови глава в калта. В това време воинът бе вече върху него и се опитваше да го притисне към земята. Хейзард коленичи върху слегналата се мръсотия, пое си бързо и накъсано въздух и напрегна мускулите си, за да удържи убийствения натиск, който непрекъснато се усилваше. Ръката му вече бе започнала да се промъква сантиметър по сантиметър към обутия в мокасина крак, който се бе забил като опорен лост в калта близо до коляното му.

Той го докосна, извъртя тялото си към него с последните си остатъци от сила, после изръмжа, вкопчи се в него, изви го и се повдигна така, че противникът политна назад във въздуха и се сгромоляса на земята. Главата му се метна още веднъж силно, след това по-леко и той замря.

Тълпата поемаше шока с достойно мълчание.

Блейз премести погледа си към скованата тишина и видя Хейзард, който се полюшваше леко, докато се изправяше на крака… но все пак бе жив… Макар и замаяна, тя успя да си поеме дъх с облекчение. Очите му огледаха тълпата, търсейки я, и когато я мерна, той я поздрави с искряща усмивка.

А сега беше ред на Янси. Решен твърдо да го убие, Янси бе избрал ножовете като оръжие на двубоя. Хейзард се поздрави безмълвно с неговия избор.

Ножът се плъзгаше в изпотената длан на Хейзард, но все пак му даваше успокояващото усещане за сигурност в деня на разплатата. Той погледна към Блейз. Това бе бърз, бегъл поглед, колкото да се увери, че тя и Трей са добре. Прегъна леко колене, пое дълбоко въздух, отпусна се за миг и си помисли, че трябва да провери здравината на гръбнака на Янси, ако той въобще имаше такъв. После направи едно загряващо движение, избърса потта от очите със свободната си ръка и зае отбранителна позиция.

Сякаш бе чакал цял живот за този миг, сякаш бе дошло времето да вземе своя малък дял удовлетворение от тези, които искаха да му отнемат земята, любимата и детето. Сякаш Янси олицетворяваше цялата алчност и глупост, която променяше завинаги неговия свят, света на неговия народ.

Но Янси не би оцелял в заобикалящото го насилие, ако не бе успял да се научи да се защитава. Той беше ловък, безразсъден и малко по-безмилостен от хората около себе си. Грамадната му русокоса глава се бе наместила здраво между широките му рамене, а тялото му се опираше на крака, солидни като дънери на дървета.

— Ще я отведа със себе си, след като те убия — озъби се той, — за да сподели леглото ми заедно с майка си. — Очите му бяха изпълнени със злоба, но те срещнаха само един хладен, мрачен поглед.

— Нещо ми говори — каза Хейзард, добил напълно излъчването на своя тотем Черната пума, — че няма да доживееш това. Тя вече знае как да убива — каза меко той, — след случая при Барутната река.

Разярен от елегантното презрение, от това, че един дивак смее да му се подиграва, Янси се хвърли напред като обезумял бик, разсичайки въздуха с ножа си. Хейзард се хвърли встрани навреме, почти навреме. Острието на южняка пусна първо от кръвта му, оставяйки алена следа пред Хейзард.

Тълпата възкликна от удоволствие, а Блейз сподави надигналия се тревожен вик. Нахвърляйки се към Янси още преди той да е успял да се обърне напълно, ножът на Хейзард разкъса ръкава на ризата на Янси и проряза дълбоко мускула му. Той изрева дрезгаво и залитайки наляво, успя да стрелне ръката си ниско към минаващия край него Хейзард. Хейзард се препъна, но възстанови равновесието си и застана изправен на един човешки бой от него.

— Някой ще трябва да те понаучи на туй-онуй, момче — изгрухтя Янси. Болката в ранената ръка засилваше яда му.

— Няма да си ти — отвърна му спокойно Хейзард. Говореше задъхано, но ясно. Първата схватка си казваше думата, а от прясната му рана течеше кръв. Застанал нащрек, с приготвен в ръката си нож, той пое новата атака на Янси с помитащо движение, извъртайки се с изпънати ръка и острие. Върху едрото потно тяло на Страхан се появи още едно алено срязване.

Хейзард чу предупредителния вик на Блейз само със секунда закъснение. И тогава украсеният кожен ботуш с големи мексикански шпори се заби в слабините му. Но поне викът го бе стреснал, за да се отмести навреме. Пробождащ спазъм сви корема му, след това го разтърси непоносима болка, която го преви на две и го свали на колене. С ослепително движение ботушът се заби в ребрата му. Той се претърколи встрани, но болката отекваше в главата му като нажежено, жигосващо го желязо. Останал без дъх, Хейзард изпусна ножа си и се строполи върху прясната си рана.

Янси изрита оръжието му встрани и се изправи триумфално над него.

Хейзард едва се удържаше да не загуби съзнание. От болката му се струваше, че вижда всичко през тунел от светлина, заобиколена от мрак, а над него се е изправило чудовище с кървясали очи.

— Хвърли им един последен поглед — злорадстваше Янси. — Смятам да оставя копелето на сиукса.

Главата на Хейзард се прочисти и образът на Янси доби очертания.

— А онова страстно малко парче ще отведа със себе си.

Хейзард имаше само един шанс — да се изправи, когато той се наведе следващия път.

— Чудя се как ли е да го направиш с осиновената си дъщеря — кискаше се Янси.

Кръвта на Хейзард закипя. Изведнъж усети как гореща вълна се разлива по тялото му. За миг чуваше само мъчителното си дишане. После, полуослепял от болката, той се изправи с такава бързина, че Янси нямаше как да успее да се отмести, и заби юмрука си в слабините му, превивайки го на две. Последва разсичаща атака на краката и ръцете му срещу врата на Янси, която сложи край на двубоя само секунди по-късно, като прекърши вратния му прешлен точно над гръбначния стълб. На устните на южняка се появи разпенена кръв, която опръска изпомачканата трева, тялото му бавно се разгъна, а главата му се отпусна в неестествено положение. Хейзард погледна посиняващото му лице и после бавно се свлече на колене — задъхан, изпотен, със стичаща се от раните му кръв.

— Ти… не… можеш… да ги… имаш — каза накрая той, със студена решителност в гласа си.

Янси бе мъртъв, а с него и ненаситната му алчност, която бе и най-сериозната опасност за собствеността на Хейзард. Той бе събрал в себе си най-низките човешки страсти, най-отвратителното от чертите на свободните предприемачи и пионерите на Запада. Жалко, че не беше възможно да се справи толкова решително с всички врагове, застрашаващи неговия народ и живота му.

Обзе го неочаквана слабост, която размъти погледа му, и наобиколилите го воини на Дакота се сляха в една размазана, неясна маса от втренчени очи. Той тръсна глава, за да я прогони, и потръпвайки, пое дълбоко въздух. Неочаквано слабостта премина и съзнанието му се проясни. Хейзард се изправи съвсем бавно, изпитвайки реакциите на тялото си. Когато краката му поеха цялата тежест на тялото, той се олюля, но успя да се закрепи здраво на тях. Трябваше да стигне до Блейз, да качи нея и бебето на мустанга. Да успее някак сам да се покачи на коня си. Тази перспектива му се струваше обезкуражаваща. Болеше го. Той сподави стона, надигащ се дълбоко в гърлото му.

Воините на Дакота наблюдаваха как вождът на абсароките бавно се изправя на крака и прави несигурна крачка. Втората накуцваща стъпка бе съпроводена от остър, болезнен стон. Хейзард силно се надяваше, че не надценява силите си. Той дишаше тежко, а ръцете му висяха отпуснати. Вдигна поглед и видя Блейз, след това очите му се затвориха, прииска му се да може да се облегне на нещо. Блейз, повтаряше умореният му мозък и гласът отекваше по разкъсаните коридори на съзнанието му. И Трей. Все още всичко не бе свършило.

Трябваше да се движи. Не можеше да седи. Трябваше да върви. Той отвори очи.

Събирайки сили от резервите, към които никога досега не бе посягал, Хейзард направи крачка към Блейз, която бе застанала в края на тълпата, прегърнала Трей. Тя не бе помръднала. Никой не бе помръднал. Освен Хейзард. Сякаш това беше някакво последно изпитание за смелост. Те чакаха безмълвно да видят дали ще се провали.

Той кървеше на десетина места. Пот и кръв се стичаха в блестящи вадички и се смесваха с ярките бойни краски по гърдите, лицето и краката му. Всяко мускулче по съвършеното му тяло се бе напрегнало от усилието да се задържи изправен. Когато направи още една крачка, се дочу обща въздишка. Дали щеше да успее и със следващата.

Накрая той я направи, както и още няколко, болезнени, изнервящи крачки, скъсяващи бавно двайсетметровото разстояние между него и Блейз. Тя искаше да изтича до него и да му помогне, но се страхуваше да помръдне.

— Джон — въздъхна тя, когато той беше достатъчно близо до нея, и тази единствена думичка бе изпълнена с надежда, страх и смелост.

Погледите им се срещнаха и устните му оформиха нейното име, но звук не се дочу. Той използваше дъха, за да върви.

Когато се приближи още, ръката му се протегна, за да сграбчи гривата на златистокафявия жребец, и той остана така, задъхан, с кървави пръсти, впити в космите.

— Тръгвай веднага — промърмори накрая той и пускайки гривата, се наведе, за да помогне на Блейз да яхне коня. Хейзард залитна леко, но после се изправи, събрал сетни сили. — Хайде — каза той. Обгърнала бебето с една ръка, Блейз постави крака си върху събраните длани на Хейзард, хвана се за коня и го остави да я повдигне. Той едва не изгуби съзнание от това усилие.

Изправи се и се опря на мустанга, докато звънът в ушите му утихна. Безсилна и объркана, Блейз се пресегна към него.

— Ще сляза — каза тя — и ще ти помогна.

Той бавно поклати глава, опрял чело на врата на жребеца. Измина цяла минута, преди да вдигне главата си.

— Не слизай — каза Хейзард тихо и бавно. — Аз ще се кача. — И треперейки, той се покачи зад нея.

Те бавно започнаха да се отдалечават. Жребецът нервничеше от миризмата на кръв. Хейзард държеше поводите здраво в едната си ръка, а с другата, твърда като стомана, бе прихванал Блейз през кръста и я притискаше към себе си. По обратния път именно тя му служеше като опора, която да го държи изправен. Облегнала се на него, тя можеше да усети учестеното биене на сърцето му, неговата топлина. Малкото телце на Трей се полюшваше в ръцете й, а лекият нощен вятър рошеше меката му тъмна косица.

— Не се оглеждай. Дръж главата си високо изправена. Ще яздим бавно. — Наставленията на Хейзард бяха тихи и гърлени, а напрежението от последния час затрудняваше дишането му.

Тя по-скоро усети, отколкото видя кръвта, стичаща се по ръката й, ритъма на капките, които се плъзгаха по кожата й. Хейзард бе покрит с жестоки рани от нож, замърсени с прах и пот. Той тръсна глава още веднъж, за да проясни погледа си от раната над дясното око. Като по чудо, сякаш бъдещето му наистина бе вече осигурено след кървавата и безгранична смелост на неговия баща, Трей спеше спокойно в ръцете на майка си.

Вече бяха излезли наполовина от лагера и Хейзард инстинктивно стягаше краката си и подръпваше повода всеки път щом жребецът свиеше встрани или подскочеше неспокойно. Така изплашеното животно продължаваше да върви напред и да си проправя път през зяпналата ги тълпа.

Блейз седеше обезумяла от ужас, защото усилията на Хейзард да удържи коня караха кръвта от раните му да тече още по-силно.

— Добре ли си? — попита тя, уплашена от сериозността на раните му, без да е сигурна дали той има достатъчно сили, за да ги изведе от лагера.

— Проклетият мустанг не е обучаван за война, кръвта го плаши.

— Добре ли си? — Тя се пресегна назад и докосна ръката му.

— Ще се справя. — И той изруга леко, подръпвайки отново бясно въртящата се глава на коня.

— Наистина ли ще ни пуснат да си вървим?

— Стъпка по стъпка, биа кара, само това мога да ти кажа засега.

Това беше като неприятното минаване между две редици от хора, които те налагат с пръчки, докато минаваш покрай тях. Но в края на коридора се бе разпростряла прерията, зелена и обширна, а здрачното небе се канеше да докосне хълмовете с лилавата целувка на вечерта. Свободата ги зовеше. При последния вигвам, на около пет метра от последната групичка на Дакота, Хейзард пришпори жребеца с петите си и го поведе в лек галоп.

Той поддържаше хода на животното в равен ритъм, демонстрирайки така докрай своята изумителна смелост.

 

 

За Хейзард се говореше още много зими край лагерните огньове на Дакота. Както и за червенокосата жена, която бе дошла заедно с него, за да спаси детето си. Разказваше се за неговата дързост, как се бе измъкнал сам, пришпорвайки мустанга си. Неговите двубои бяха разкрасени така, че да се превърнат в лесно запомняща се хроника! Хейзард Черната пума винаги бе описван по-едър, почти като бог-дух, и разбира се, с течение на времето тази история се превърна в легенда.