Сюзън Джонсън
Блейз (41)

Глава 41

Много рано сутринта, докато Блейз все още спеше, Хейзард се изкъпа в потока и закуси с Лидия.

— Изглеждаш така, сякаш ще успеете да се спогодите — отбеляза тя. Усмивката на Хейзард се набиваше в очи.

— Благодарение на теб.

— Няма нужда от благодарности. И сами щяхте да се сдобрите рано или късно. Тя спи ли?

Дори под бронзовата кожа на Хейзард си пролича, че той се изчерви. Забелязала притеснението му, Лидия бързо допълни:

— Нямах предвид това… мислех за дългото пътуване, което ви чака. Тя не е като жените по фермите или като тези от твоето племе. Тя е смела, умна, но ръцете й не са пипвали тежка работа.

Хейзард остави вилицата си и каза тихо:

— Знам това по-добре от теб. Това е една от причините, поради които се опитвах да стоя настрани от нея.

— Не съм казвала, че от това нищо няма да излезе, Хейзард. Просто не го вземай толкова навътре в началото.

— Ще опитам, но — той сви рамене, — се тревожа, че те скоро ще надушат следите ни.

— Остани тук, ако така си намислил.

— Това само ще отложи развръзката. Щом веднъж стигнем при моето племе, Блейз ще е на сигурно място… а също така и детето.

— Не си намислил нещо глупаво, нали, Хейзард? — Тя бе забелязала липсата му на внимание към собствената му безопасност.

— Той трябва да умре. Янси Страхан е от хората, които няма да се спрат, докато са живи.

— Приеми съвета на една антика, Хейзард. Убийството невинаги оправя бъркотиите, както ти си мислиш.

Хейзард вдигна поглед от царевичната кифла, която бе започнал да маже с масло.

— Зависи — каза меко той — кого се налага да убиеш.

— По-добре помисли първо за жена си и за бебето, което тя чака, и после се заемай с героични дела. Знам ви аз враните, с вашето проклето чувство за справедливост.

Хейзард остави ножа и заоглежда маслото, което се топеше върху кифлата.

— В момента — каза той с онова мрачно изражение, което Лидия бе мярнала за пръв път при Барутната река преди години — единственото нещо, което ме интересува, е как да стигнем невредими до моите хора. Ще имам предостатъчно време, за да оправя Янси по-късно. — Устните му се изкривиха в неочаквана усмивка. — Ще му се наложи първо да ни хване, за да ме принуди, а аз адски се надявам това да не стане. Ако знаех как да се помоля и на твоя дух-пазител, бих прибавил тези молитви към моите.

— Молитвите не вредят, но ако бях от жените комарджийки, бих заложила парите си на твоите колтове.

— Да се надяваме, че няма да опрем нито до едното, нито до другото — дипломатично отбеляза Хейзард и отхапа от кифлата си.

Няколко минути след като впрегна конете, той пренесе спящата Блейз в колата.

— Безопасно пътуване — подвикна му Лидия, след като той се метна на седалката на кочияша.

Хейзард й махна и й изпрати въздушна целувка. След това камшикът изплющя над главите на конете и покритата кола се понесе извън двора на фермата.

Следвайки съвета на Лидия, Хейзард караше по страничните пътища. По пладне, когато Блейз се събуди, те спряха до едно поточе, за да освежат себе си и конете. След като изядоха обяда, който Лидия им бе приготвила, Блейз облече пътните си дрехи и се качи на седалката до Хейзард. През остатъка от деня те пътуваха по малко известни странични пътища, но след падането на нощта, селищата останаха зад гърба им и те разполагаха вече единствено с основните маршрути, водещи на запад.

Оставил Блейз в колата със спуснати завеси, Хейзард достигна до следващата спирка на дилижанса — малко селце с около дузина семейства — и там се спазари за нова кола, коне и двама кочияши. От тук нататък имаше само един път на запад и Янси щеше да е наясно с това, ако успееше да ги проследи дотук. Трябваше да стигнат възможно най-бързо до територията на абсароките.

Никой не разпитва индианеца, облечен като бял. Златото говореше на универсалния език на изгодата, а след големите удари на златотърсачите в Монтана странното поведение вече не учудваше никого. Езикът на златото беше красноречив, а Хейзард разполагаше с достатъчно количество от него. Някои изгледаха алчно пълните торбички и самотния мъж, който ги носеше, но видът му беше като на опасен човек, а пистолетите му бяха окачени ниско, както това правеха стрелците, които доживяваха дълбока старост. При тези негови очевидни достойнства никой не посмя да вдигне ръка срещу него и облеченият грубо, но убедително, като за езда Хейзард, си получи колата, конете и двамата кочияши.

Покрай тези поръчки никой не забеляза, че той бе поискал още две възглавници, както и грозде. Възглавници се намериха при вдовицата Браун. Високият индианец каза тихо „благодаря“ и плати на вдовицата два пъти повече, отколкото тя му бе поискала.

Когато отново потеглиха, беше почти тъмно и залязващото слънце се бе превърнало вече в приглушена светлинка на хоризонта. През тази нощ Хейзард пътува в колата, като нареди на кочияшите да карат без спиране. Двамата кочияши можеха да карат на смени, а Хейзард сменяше конете с отпочинали на всяка спирка. Той ги подбираше внимателно всеки път, използвайки умението си да разпознава тези, които бяха в добра форма и можеха да се движат бързо.

Да пътуват спирка по спирка по добре познатия път беше според него беше възможно най-лошият начин да избегнат Янси и неговите копои, но тъй като се съобразяваше с Блейз, не му оставаше друг избор. Той винаги купуваше от най-добрата храна, която успяваше да намери, ако имаха късмет, и само дремваше от време на време, след като Блейз заспеше. Можеха да достигнат до територията на абсароките след шест дни непрекъснато пътуване и той прецени, че би могъл да се наспи и след това.

По средата на втория следобед от пътуването им Хейзард забеляза малко облаче прах на хоризонта зад тях. Той се качи на покрива на колата и наблюдава пътя в продължение на около двадесет минути. Те бяха толкова далече, че ако Хейзард нямаше опитното око на следотърсач, способно да отчете и най-дребните промени на хоризонта, въобще нямаше да ги забележи.

От размерите на облачето прах той прецени, че това са осем или десет души. Те препускаха здраво — вероятно щеше да им е необходим около час, за да се приближат на разстояние, от което би могъл да ги преброи.

Той отиде до предната страна на покрива и обясни на кочияшите какво точно очаква от тях, естествено срещу щедро допълнително възнаграждение.

После се промуши през прозорчето при Блейз и й описа положението. Беше спокоен и каза, че преследвачите са на повече от час зад тях. Освен това събу ботушите си.

— Колко са? — попита Блейз.

— Осем, може би десет. Не се притеснявай — добави бързо той, щом видя, че в очите й се надига паника. — За да ни достигнат, ще им се наложи да се разделят. — После обу мокасините си и притегна малката си торбичка. — Те няма да знаят дали ние сме напуснали колата, или кочияшите. А ако истински ни провърви, може въобще да не забележат следите ни. На пътя ни се вижда поток и ако конете успеят да го пресекат достатъчно бързо, ще успеем да им се измъкнем. Сега ме целуни, биа, и бъди готова да се измъкнеш през тази врата веднага щом се появя отново.

Целувката беше сладка и топла.

— Можем да го направим — увери я Хейзард, прехвърляйки кожената си торба през едното рамо, а дисагите през другото. Усмихна й се окуражаващо и се измъкна през прозорчето. Остана още миг-два, така че от него се виждаха само мокасините му, чийто украсени с червени мъниста ресни се развяваха, преди да се захване сигурно, за да се качи на тавана на колата.

— Не забравяйте, до следващата спирка препускайте с всички сили — припомни Хейзард на кочияшите, преди да се метне с лек скок върху гърба на по-удобния от задната двойка коне. Балансирайки така известно време, в поза, изискваща невероятно чувство за равновесие, Хейзард се прехвърли на задната част на междинната платформа и без да се колебае, сякаш вървеше по земята, яхна оттам челния кон. Ножът се бе озовал в ръката му още преди да възседне животното и той преряза сбруята, която свързваше челния кон със средната двойка. След още шест срязвания, Хейзард вече бе отделил челната двойка коне и настигаше с лекота колата, демонстрирайки херкулесовска сила и невероятен финес.

Двата коня се изравниха с останалите от екипажа за времето, необходимо на Хейзард, за да среже останалите ремъци, но тогава неочаквано проблясване по катарамите на водещата сбруя ги стресна и те изостанаха. Все още здраво хванал поводите на водача, който бе възседнал, той поведе зад себе си и втория кон от челната двойка, увил неговия ремък два пъти около китката си. Хейзард пришпори коня си, за да набере скорост, и бързо настигна отново колата, но му се наложи да овладее сплашеното животно, за да го доведе до вратата на купето, защото шумът от колелото и хлопащата врата го стряскаха.

Хейзард погледна още веднъж за миг напред, за да прецени разстоянието до потока, който граничеше с пътя точно в началото на задаващото се изкачване.

Вкопчена в рамката на вратата на носещата се с бясна скорост кола, теглена от конете, подгонени според разпорежданията на Хейзард в пълен галоп, Блейз гледаше със свито сърце как той освобождава двата коня от екипажа. Това е невъзможно, мислеше си тя, цялото това танцуване, напомнящо на акробатичен номер, върху гърбовете на животните, ей сега ще падне и ще се пребие, ще го прегазят задните двойки, преди да успее да среже ремъците на обърканите коне. И тогава, боже мили, той ги освободи. След това бавно стопи изгубеното разстояние, подръпвайки ужасения кон, докато достигна на половин метър зад поклащащата се кола и най-накрая се понесе в галоп успоредно с вратата на купето.

Разполагаше само с една свободна ръка, защото, за разлика от индианските мустанги, които можеха да бъдат направлявани само с притискане на коленете, конят, който бе възседнал сега, трябваше да бъде воден от ръка, здраво стиснала поводите му. Но за десетте метра в галоп, необходими му, за да се изравни с колата, той бе успял да овладее коня и сега се наведе напред, грабна Блейз през кръста и извика:

— Скачай.

Опитът бе успешен. Пет секунди по-късно колата вече се движеше напред, а Хейзард накара конете да позабавят темпото си и прехвърли Блейз в скута си. Той се усмихваше.

— Нали ти казах, че можем да го направим.

— Ти си ненормален — запротестира тя, но също се усмихна.

— Но пък изцяло твой ненормален, докато не прескочим трапа, скъпа — напомни й той със закачливо повдигане на веждите си.

— Ей богу, ще се възползвам от това.

— Щастливка — подразни я на шега Хейзард и след това, като хвърли един поглед към грубите наноси пред тях, пришпори коня в потока. — Ще можеш ли да яздиш около час? — попита той, докато животното вече стъпваше из плиткото течение.

— И повече, ако се наложи.

— Лидия ми е дала безпрекословни инструкции… тъй че в началото по-бавно. — Следващият час ще е критичен и бездруго, помисли си Хейзард, но не каза това на Блейз. След този час щяха да знаят дали някой ги преследва. Освен това щяха да разберат точно колко мъже са ги последвали. И ако наистина ги преследваха, щеше да се наложи да се изправят срещу преследвачите и да се бият с тях, защото Блейз не беше в състояние да язди денонощно, за да държат професионалните следотърсачи зад гърба си. Хейзард се увери, че Блейз се е настанила удобно на коня му, след което придърпа втория кон и се прехвърли на него, пришпори го, а Блейз го последва в плиткия проблясващ поток.