Сюзън Джонсън
Блейз (4)

Глава 4

Следващите седмици преминаха в непрекъснат тежък труд. Хейзард ставаше с първите лъчи на изгрева, строеше улеи и дренажи, копаеше и взривяваше все по-дълбоко в минния процеп, който бе издълбал в хълма. Той хапваше набързо по пладне и продължаваше да работи до залез-слънце. Тялото му, което се отличаваше със здравата си мускулатура с ярко изразен релеф вследствие на годините упорити упражнения, сега придоби нова издръжливост. Суровият режим продължаваше ден след ден. В края на дългия работен ден Хейзард обикновено беше толкова изтощен, че дори не можеше да мисли, искаше само да си легне, нямаше място за съзерцателни размишления. Но в кратките случаи, когато му трябваха повече от тридесет секунди, за да заспи, в съзнанието му се явяваше неканен образът на жената с огненочервена коса, кожа с цвят на праскова, облечена в кремава коприна.

 

 

За разлика от него, Блейз разполагаше със значително свободно време и тези незаети с нищо отрязъци все по-често биваха окупирани от ярките спомени за онзи невероятно чувствен мъж. Тя мразеше тези обсебващи я мигове. Досега нито един мъж не се бе намесвал така в чувствата й. А със спомените, разбира се, се появяваше и мисълта за безволевата и необяснима реакция, която той бе предизвикал у нея. Тя се изчервяваше всеки път, когато си припомняше за изумителното си безсрамие, за това, как за малко не бе изгубила честта си. Единствено гласът на баща й, прозвучал в ада на страстта, я бе спасил. Без този обрат тя с готовност и напълно съзнателно щеше да се отдаде на чаровния любовник на Люси Атънбъроу и кой знае на кого още.

Той беше прелъстител от най-долен тип, реши тя, след като се заслуша в клюките за разпуснатия живот на Хейзард. Всеки знаеше по някоя негова историйка с жени. Той беше от тоя тип мъже, които използваха жените като безнравствени играчки, и това в съчетание с обичайното мъжко неуважение, което тя не можеше да приеме за цивилизовано. Използването на жените като играчки за еднократна употреба не беше нещо рядко за белите мъже. Това, мрачно признаваше пред себе си тя, бе очевидно в привилегирования свят на богатите, към който принадлежеше и тя.

Но в своя собствен свят тя отказваше да приеме мястото, отредено й като на всяка друга богата млада дама. Необходимостта от добър брак, цялото повърхностно безразличие, така често срещано и втръсващо, досадното еднообразие на изисканото общество, все неща, за които бе така сигурна, че я очакват, както и че слънцето ще залезе. Мисълта за това безсмислено, празно съществуване я преследваше като гротескна картина на ада. Съзнателно или не, тя се бе борила срещу окончателното решение за брак по сметка през целия си живот. През годините, в определени случаи тя избухваше в гневен плач, причинен от злобния каприз на съдбата, който й бе отредил ролята на чувствителна жена. Мъжете не бяха така впримчени и ограничавани от педантичните правила на етикета. Това беше ужасно несправедливо.

Но благодарение на непоколебимата си решимост и разбиращия я баща, който даваше пълна свобода на капризната й индивидуалност, Блейз успяваше да заобиколи доста от ограничаващите я задължения за своите деветнадесет години. Нейната непреодолима жажда за знания беше поощрявана благодарение на състоянието на баща й, за разлика от повечето жени по това време. Не един и двама добре платени преподаватели по всички дисциплини, от най-стандартните до по-странните, бяха прекрачили прага на учебната стая с изглед към Чарлз Ривър в нейния дом. Блейз бе получила образование по основните дисциплини — литература, математика, география, история, както и по по-нестандартни предмети като астрономия, арабски език, биология, металургия и китайското бронзово изкуство. През лятото на 1865 година тя беше красива, интелигентна, пълна егоистка, малко дръзка и ужасно отегчена от глупавата среда, в която живееше.

След още една седмица във Вирджиния Сити, посветена на ежедневните безсмислени разговори с приятелките на майка й, Блейз вече умоляваше баща си да пътува отново заедно с него до златодобивните мини. Там поне се бе почувствала като жив човек. Ако й се наложеше да прекара още един ден сред префърцунения интериор на луксозния хотел на Вирджиния Сити, занимавайки се с пиене на чай и размяна на злобни клюки, тя щеше да експлодира.

 

 

Рано сутринта в събота Блейз напусна Вирджиния Сити заедно с баща си и група от дванадесет бизнес съдружници и трима водачи. Последвалата седмица бе прекарана в обикаляне на златоносните участъци, разговори със златотърсачи, покупки на нови участъци, дискусии около цените на златото и обсъждане на находища с техните собственици.

Тринадесетте члена на групата опитваха с общи усилия да купят всички възможни обещаващи участъци. Те имаха капитал, с който да сложат началото на преси за руда и извличащи злато предприятия, нещо, което повечето сдобили се с участъци не можеха да си позволят. Освен това те имаха практическия опит от рудодобива в други области на Съединените щати и Европа, който бе нужен за осъществяването на добива на кварц — вид дългосрочен добив на злато.

Блейз слушаше как баща й, неговите съдружници и златотърсачите обсъждаха как трябва да се проследи жилата, да се прокопае шахта, да се отдели рудата, после да се изкара на повърхността, да се разчупи и да се извлече златото от получилата се основна маса. Тя започна да разбира въпросите, свързани с вентилацията, изнасянето на повърхността и укрепването с дървени опори. Откри, че новите експлозиви и по-съвършените методи за сондаж позволяват на златотърсачите с по-малки възможности по-лесно да отделят съдържащата злато руда от основната скала. Научи за натрошаващите мелници и по-примитивната арастра, използвана от мексиканците и обитателите на Южна Америка за разбиване на златоносната руда. Блейз започна да оценява колко труден и сложен е добивът на злато.

Този път, за разлика от убийствените горещини при първото им пътуване, времето ги подпомагаше с подходящи температури и затова работата им доставяше удоволствие. При възможност отсядаха в хотели (оптимистичен евфемизъм за четири стени с покрив над тях), в останалите случаи лагеруваха на открито под звездите. Пейзажът бе съчетание от насечени, покрити с борове планински склонове и прекрасни зелени долини, през които преминаваха бистри бързеи. Групата следваше коловозите на фургоните, а в по-слабо заселените райони — тесните следи на сърните. Въздухът бе наситен с уханието на борове. Под извисяващите се дървета на девствените гори рядко се срещаха и храсти. Килим от гниещи борови иглички покриваше грубата почва и в неговото ръждиво оцветено легло бяха разцъфнали диви цветя в палитра от ярки цветове. Това бе рай за младата жена, прекарала по-голямата част от живота си в златните окови на бостънското висше общество. Сега тя намираше живота на открито за неподправен и носещ здравословно удовлетворение, но все пак продължаваше да бъде до голяма степен част от своето префинено обкръжение. Запленена от дивите, сурови дни на пътешествието из планината, Блейз дори веднъж не се запита как се приготвя храна при тези условия, как така лагерите са винаги толкова удобни или пък дори кой оседлава и приготвя коня й всяка сутрин. Нейното неведение бе разбираемо за жена, отгледана в къща, за чието домакинство се грижат неотменно четиридесет слуги.

Две седмици по-късно тяхната група спря в Даймънд Сити за последен престой, преди да се върнат във Вирджиния Сити. През следващите три дни всеки от групата бе зает с подреждането и завършването на всички предишни сделки.

В късните часове на другата сутрин Янси Страхан, надзирател на полковник Брадок, буквално връхлетя във всекидневната на малката къщичка, която бяха наели, и вбесен декларира яростта си към „проклетите индианци“ като цяло и по-специално към „оня скапан индианец“. „Тоя копелдак“, избухна той в ласкавата форма на провлачения си олддоминиънски диалект.

— Заплаши ме, че ще ме гръмне, ако не се махна на минутата от участъка му! Тия нямат ли си резервати наоколо?! Проклетият му нагъл дивак! Чия си мисли, че е тая земя?!

Но никой от групата хитри и алчни бизнесмени, превърнали „отнемането“ в изкуство, не се оказа достатъчно безочлив, за да му отговори.

— За кои участъци става дума? — попита един от насядалите около голямата дъбова маса мъже.

— Хиляда и четиридесет и хиляда и петдесет. В този лагер всеки има право на два участъка и тия са плеснати точно в средата на нашия блок — отвърна ядосано Янси.

— Как се казва тоя приятел?

— Хейзард нам кой си — бе отговорът на Янси и Блейз пое рязко въздух, вслушвайки се все по-внимателно в неговите думи. — Едно от ония проклети индиански имена. Викали му Хейзард, видите ли, и по-добре да не сме му се мяркали пред очите.

— Опасен ли е?

Янси кимна.

— Убил е трима през миналия месец. Единият, казват, лъжел нещо на карти и се хванал за пищова, когато индианеца му го казал. Според приказките, нямал никакви шансове. Отнесъл го още преди да си е измъкнал пищова и наполовина от кобура. Шушукат, че оня бил по-бърз от когото и да е наоколо.

— Можем ли да се справим с него? — попита някой с двусмислен тон, досущ като думите му.

— Зависи — отвърна Янси уклончиво — от средствата. Другите двама мъртъвци са били хвърлили око на участъка му. Решили през една нощ да го спипат от различни страни на хълма. Оправил ги и двамата.

Последва всеобщо прочистване на гърла и някой промърмори:

— През нощта?

Янси се просна на един стол и огледа насядалите около масата.

— Казват, че никога не спял. — Гласът му се снижи и той каза по-тихо: — Но, бога ми, няма неуязвими хора.

— Ти опита ли…

— Проклетият кучи син не ме допусна достатъчно близо, та да мога да му направя предложение. Ще трябва да го имаме предвид, каквото и да опитаме.

Седнала до баща си, Блейз усещаше как пулсът й продължава да се учестява при всяко споменаване на Хейзард. Когато участъците се окажеха безперспективни, хората престояваха в лагера твърде кратко време. Затова тя не беше сигурна, че точно той е този златотърсач. След като го бе видяла облечен във вечерен костюм във Вирджиния Сити, предишното й впечатление бе замъглено от объркване. Явно историите, които разправяше Янси, бяха верни и този мъж притежаваше много способности — не просто прелъстител, а и убиец, и златотърсач. Беше й някак трудно да си го представи като убиец, след като бе усетила нежното докосване на ръцете му. Явно и в убиването на хора беше също толкова добър, макар че, ей богу, суровото и незабавно правораздаване беше нещо обичайно за тези беззаконни лагери. Самоотбраната, както знаеше Блейз, бе правило номер едно в областта и може би единственият закон, и никой друг, освен теб самия, нямаше да се погрижи за това, което е твое^[1]. „На запад от Ред Ривър не се задават въпроси“ — гласеше старото правило.

Така че, докато около нея мъжете обсъждаха как да се доближат по най-добрия начин до Хейзард и да го накарат да промени мнението си, мислите на Блейз бяха заети със спомена за допира на мускулестото му мъжествено тяло. Почти със същата скорост, с която се бяха появили тези мисли, тя се порица за това, че е допуснала да я обсебят толкова глупави спомени. Хейзард Блек не беше нищо повече от примитивен анахронизъм във вечерен костюм. Под външността му се криеше варварин, убиец, брутален човек. И колкото и да обичаше Блейз дивата, неопитомена природа на Запада, тя трудно би могла да приеме подобни черти за приемливи у един мъж.

Разговорът продължи набързо. Участъците на Хейзард бяха като клин в парцела, който вече бяха закупили. Ако не успееха да се сдобият със земята му, това можеше да предизвика неимоверни проблеми в бъдеще във връзка със „Закона за връхната точка“^[2]. Както изглеждаше, решиха мъжете, в участъците на Хейзард се намираше връхната точка на златна жила. Според настоящия закон за добива на злато, създаден през ранните години на Калифорнийската златна треска, ако собственикът на даден участък открие връхната точка на златна жила в неговите граници, то той е в правото си да я проследи отвъд участъка си до самия й край. Ако златната жила в участъка на Хейзард продължаваше в кой да е от участъците от двете му страни, той щеше да има законното право да добива злато в техния парцел. Златните жили бяха непредвидими, но никой от хората в „Бул Майнинг“ не смееше да се реши на излишен риск.

— Той не беше ли на областния бал във Вирджиния Сити преди две седмици? — попита Търледж Тейлър, вицепрезидент на „Консолидейтид Майнинг“. — Не може да е бил чистокръвен индианец и да е получил покана. — Той не знаеше, че Луси Атънбъроу бе разпратила поканите.

Включи се и друг глас:

— Разбрах, че бил син на вожд. Родителите му са умрели през миналата зима, когато едрата шарка е взела толкова много жертви от клана на планинските врани. Той се е самобичувал, според техния обичай за скърбене. Така изразяват мъката си. Чух, че здравата се бил подредил. Странен народ.

Мислите на Блейз бързо се върнаха към калта в деня на първата им среща, когато тя бе забелязала белезите, нашарили гърдите му.

Дузина любопитни погледи се впериха в говорещия.

— Къде си чул това? — попитаха в унисон два гласа. Мъжът трепна сконфузено за миг и погледна виновно към Блейз, преди да отвърне:

— Едно от момичетата на Роуз ми го каза.

Всички, с изключение на Блейз, знаеха за кое точно от момичетата на Роуз става дума. Една от младите проститутки в най-шикозния публичен дом на Конфедерейт Гълч бе завъртяла главата на Ед. Тя беше само на четиринадесет години и той бе поверил голяма част от работата си на свои подчинени през последната седмица, за да може да остане в Конфедерейт Гълч.

— Фей каза, че гърдите и ръцете му били нашарени от белези. Роуз се била грижила за него известно време.

— Както изглежда, тоя път си нямаме работа с обикновен златотърсач — намеси се мъжът, застанал отляво на Блейз. — Щом не можем да го купим с пари, не можем ли да му предложим някой друг участък? Или пък да се договорим с него за малък процент участие. Той вероятно не е чистокръвен индианец и сигурно е малко по-цивилизован от останалите. Или поне малко по-алчен.

— Чух, че е завършил Харвард — каза Франк Гудуин, — ако говориш за оня дългокос приятел, който седна на нашата игрална маса на областния бал. — Веждите му се смръщиха. — За малко да ми обърне джобовете до дъно.

— За малко да обърне джобовете на всички ни — оплака се партньорът му Хенри Девил.

— Трудно ми е да го повярвам — продължи Франк.

— Още по-трудно е да го преживееш — изръмжа друг мъж.

— Не, искам да кажа, че ми е трудно да повярвам, че е учил в Харвард. Знам, че там са допускали по някой от ония сиамски или китайски принцове, или някой друг жабар, както и по някой руски граф. Но полуиндианец?! Бога ми, това не мога да го повярвам.

— Мама му стара, хич не ми дреме, дори да е достатъчно цивилизован за бала на английската кралица — каза безцеремонно Янси, без да обръща внимание на Блейз. — Тоя участък ни трябва. Как ще го вземем?

— Защо аз да не отида и да поговоря с него? — каза Блейз много тихо.

— Изключено — отвърна рязко баща й. — Сама чу, наскоро е убил трима души.

— Но, татко, той, изглежда се — Блейз замълча, търсейки подходящата дума, тъй като тая, която й бе хрумнала — „справя“, щеше да прозвучи твърде безнравствено — … отнася добре с жените — довърши фразата си тя. — Чух го да говори със съпругата на върховния съдия и сама поговорих кратко с него. Ако става въпрос за същия човек, не мисля, че той би наранил жена. Нека да опитам. Може би ще успея поне да се приближа достатъчно близко, за да поговоря с него.

На мига се разнесоха различни мнения във възбудена смесица от мъжки гласове. Блейз изчакваше търпеливо. Те, както и тя самата, разбираха, че това е единствената смислена алтернатива на това да го атакуват с армия. Янси не бе успял да се приближи достатъчно близо, за да говори днес с него и на два пъти се бе стигало до заплахи с оръжие. Ако тя не опиташе, те всички щяха да се върнат във Вирджиния Сити с един участък по-малко в един изключително обещаващ златодобивен парцел.

— Нека опитаме — каза Франк.

— Казах не! — избухна полковник Брадок.

Отправяйки към баща си оня спокоен и разумен поглед, който винаги го убеждаваше, че това, което тя иска, не е толкова необмислено, колкото изглежда, Блейз се възпротиви:

— Татко, знаеш, че мога да се грижа за себе си. Доста съм добра с моите колтове. Нали сам си ме учил. — Тя не спомена, че ако този Хейзард е същият индианец, който тя бе заплашвала през май в Даймънд Сити, ще й се наложи да разчита повече на неговото благоразположение, отколкото на пистолетните си умения като гаранция за безопасността си. — Моля те, татко — каза тя с чаровно умоляваща усмивка.

Полковник Брадок се колебаеше. Очите му се бяха спрели на увереното изражение на дъщеря му, докато партньорите му го убеждаваха да се съгласи.

— Хайде де, Били, посред бял ден. Какво би могло да й се случи?

— Ние ще сме на две крачки оттам — допълни друг мъж.

— Няма да стори нищо на една жена. Говори се, че си падал… доста по жените.

И докато Били Брадок ставаше все по-мрачен, особено след последната забележка, Търледж умело подхвърли:

— Атънбъроу го беше поканил на бала, забрави ли, пък и той изглеждаше не по-малко джентълмен от който и да е от нас, така поне ми се стори.

— Търледж е прав, татко. Не биха го поканили на бала, ако не му е било там мястото. — Естествено, Блейз знаеше кой точно бе решил, че мястото му е там. Но сега едва ли щеше да е уместно да говори за това. Тя го гледаше в очакване. Беше неговото единствено дете, той я обичаше и, мътните го взели, никога не можеше да й откаже нещо.

И Блейз разчиташе на това. Още едно тихичко „моля те“ и той се предаде безпомощен.