Сюзън Джонсън
Блейз (39)

Глава 39

Блейз настоя да преспят в Сейнт Джоузеф. Тя посочи умората, бременността си и още един куп други причини, за да го накара да се съгласи.

— Искам да се наспя в истинско легло, а не на твърда облегалка, окачена на стената.

Той не искаше да остават. Бързото придвижване беше единственият им шанс да оставят Янси зад гърба си и той й го каза.

— Толкова съм уморена, Джон. Наистина ли една нощ ще е от такова значение? — Бяха се прекачвали два пъти през последната отсечка от тяхното пътуване — първо за участъка Чикаго-Бърлингтън по железопътната линия „Куинси“, след това с ферибота до Хенибъл за железопътната линия „Сейнт Джоузеф“. Блейз бе започнала да се изтощава.

Този следобед двамата бяха застанали под една беседка, близо до спирката на колите, и гледката, шумотевицата и миризмите на Сейнт Джо ги обграждаха отвсякъде. Хейзард би се почувствал сигурен, само ако бе купил билети и двамата бяха отпътували в следващите пет минути. Но когато огледа преценяващо Блейз, той забеляза тъмните кръгове под очите й, обзелата я умора и безкръвните й страни. И след като премисли набързо риска за крехкото й здраве, Хейзард кимна в знак на съгласие.

Той не очакваше внезапната й прегръдка. Иначе нямаше да я допусне, точно както съзнателно не допускаше никаква физическа близост с Блейз, след като бяха потеглили от Ню Йорк. Усещането от допира до нея беше топло, нежно и много познато. Той се поколеба само за миг преди да сключи ръцете си около нея. После я погледна, притисната в прегръдката му, и незабавно усети как страстта се разгаря в сърцето му.

Блейз повдигна глава, очите им се срещнаха и тя му се усмихна.

— Благодаря ти — каза тя.

— Няма защо — отвърна той, потискайки прокрадващия се копнеж. Ето докъде бе стигнал — беше в Сейнт Джо, въпреки че го преследваха, посред бял ден в най-оживеното кътче на града, поставил живота си на карта, а всичко, за което можеше да мисли, бе, че я желае. Това си беше лудост. Не можеше да си позволи такова нещо.

— Трябва да вървим — каза той.

Блейз кимна, облегнала се на него. Ръцете му, обвити около нейното тяло, бяха за нея извор на нова сила и удоволствие. Дано нещата да се задържаха така.

Тълпи от пътници си пробиваха път край тях, а някъде в центъра забиха църковните камбани.

— Тук не сме в безопасност. — Тя усети как прегръдката му се отпуска. — Тук ще ни потърсят най-напред — каза Хейзард с тон, който трябваше да я убеди, че са в опасност. Той се измъкна внимателно от ръцете й. — Трябва да вървим.

 

 

Нито един от двама им не проговори в колата. Хейзард я бе отблъснал, макар и нежно, но все пак недвусмислено, и наранена от този обрат, Блейз се обърна на другата страна и сълзите потекоха безмълвно по бузите й. Хейзард се бе превърнал в самото благоразумие и докато беше в това настроение, бе напълно недосегаем. За пръв път след радостта си от срещата с него в Ню Йорк тя започна да се съмнява в способността си да промени нещата. Всичките му странни аргументи бяха все така валидни, а сега към тях се бе прибавил и още един — този за предполагаемия й заговор с Янси, който, изглежда, беше непреодолим.

Съпругата, която Хейзард представи на Лидия Бейли в една малка фермерска къща северно от градчето, изглеждаше доста потисната. Потисната, по-бледа от обичайното и крехка на фона на огромната фигура на Хейзард.

— Засрами се, Хейзард — каза Лидия в мига, в който се запозна с Блейз. — Горкото момиче ще припадне всеки миг. Не мога да разбера, защо вие мъжете не можете да разберете, че една жена не може да бъде разкарвана като индиански мустанг.

Хейзард изглеждаше смутен за миг.

— Явно имам нужда ти да ми го напомняш от време на време — призна си той с разкайващ се тон.

— И още как! — И Лидия Бейли, която въпреки шейсетте си години стоеше с изправен гръб, му отправи суров, смъмрящ поглед. — Върви сега да разтовариш багажа и хапни нещо — заповяда му тя, — а аз ще сложа бедното дете да си легне. — И тя поведе Блейз по коридора. — Да се наядеш — каза тя на Хейзард, преди да я последва, — че и ти ми се виждаш нещо измършавял.

— Ще почакам — каза той. — Тя ще се оправи ли? — Изопнатите му нерви си проличаха добре в гласа му. Хейзард проклинаше задето се бе държал така отвратително.

— Не е нещо, което да не може да се излекува с добра храна и малко почивка. — Лидия постави ръка върху рамото му и усети напрегнатия, твърд като желязо мускул. — Успокой се, Хейзард, тя ще се оправи. Храната е на печката. Знаеш къде са чиниите. — И тя се втурна да види Блейз.

През следващите двайсет минути Лидия влизаше и излизаше от кухнята, за да приготви подноса и да претопли вода.

— Тя има ли някакъв багаж? — попита тя Хейзард, седнал неподвижно на стълбите на верандата.

— Не — каза той, обърна се и се поизправи. Аз имам съвсем малко багаж. При теб има ли нещо…

— Спокойно. Сега яж, Хейзард. Приеми го като заповед.

— Благодаря ти, Лидия, ще хапна. — Но той не помръдна. Доста по-късно, както му се стори, Лидия открехна вратата и му каза:

— Сега вече можеш да я видиш.

Блейз бе настанена в едно огромно пухено легло, облечена в една от обикновените памучни нощници на Лидия. Тя отпиваше усърдно от млякото, което старицата й бе казала да изпие, преди да заспи.

— Можеш да си поговориш с нея, Хейзард, но за пет минути. Разбрано? — Тя изчака той да кимне, преди да се плъзне покрай него на път за кухнята със същата енергична крачка, с която я бе видял да се движи и преди десет години, когато се бе запознал с нея на търговския лагер, който съпругът й Джоел бе устроил край Барутната река.

Хейзард застана на вратата и облегна глава само на сантиметри от трегера. Широките му рамене правеха правоъгълния отвор да изглежда малък.

— Съжалявам — извини се той, — не осъзнавах колко си изморена.

— Няма нищо — учтиво му отвърна Блейз, хванала чашата с топло мляко между двете си ръце, желаеща отношенията им да бяха по-сърдечни. Тя заекна нервно в опита си да наруши задълбочаващата се тишина. — Аз… това стана така неочаквано… всъщност.

Почувствал се също неловко, Хейзард опита да поведе разговор.

— Как се чувстваш — той спря, търсейки подходящата дума, — иначе? — довърши той неуверено. — Имам предвид… бебето?

— Струва ми се, че съм добре. — Блейз се изчерви. — Не знам какво би трябвало да очаквам.

Тя изглеждаше трогателно млада, облечена в бяло. Червената й коса се спускаше свободно по раменете й, нощницата, която й бе с няколко номера по-голяма, бе с навити ръкави. Хейзард за пръв път от Ню Йорк насам бе поразен от усещането, че това е Блейз, неговата съпруга. Той направи няколко крачки до прозореца, който гледаше към овощната градина, и се втренчи в равните редове на ябълковите дървета, лъскавите листа и блестящите плодове, които с напредването на есента ставаха все по-червени. Дали бе сгрешил с решението си да се върне за нея? Не беше така застрахован срещу нея, както си мислеше. Не можеше просто да я отхвърли като жена, която само бе бременна с неговото дете. Когато в Монтана бе решил да тръгне на изток, това му изглеждаше напълно реално, но сега действителността се бе оказала далеч по-сложна.

— Ти сигурно също си изморен.

Той се обърна, дочул звука, но не и думите, и Блейз си го припомни такъв, какъвто беше през първия ден в колибата, със силует, очертан на фона на обедното слънце. Облечен в черно, в стила на белите мъже, Хейзард изглеждаше също така висок, изправен и силен, застанал пред слънчевия прозорец, както бе изглеждал и през първия ден на планинския склон. Но сега очите му бяха засенчени от напрежението, свързано с пътуването. И когато той не й отговори, тя каза отново:

— Ти сигурно също си изморен.

— Не — отвърна той, — добре съм. — Издръжливостта се бе превърнала в негов безусловен рефлекс, усвоен преди много години при мъчителните преселения и безсънните нощи на набезите. — Но ти сега трябва да поспиш. Лидия каза, че така трябва.

— Значи трябва?

— Без никакво съмнение. — Той се усмихна леко. — Никога не съм имал куража да споря с нея.

— Да не би да се боиш от Лидия? — шеговито го попита Блейз и прокара пръст по ръба на простата порцеланова чаша.

— Аз се боя от доста неща.

— Но не и от мен.

— О, от теб също, биа — каза Хейзард много, много меко. Може би повече от всичко друго, помисли си той. — Сега заспивай… Ще отида да нагледам конете.

След като той излезе, Блейз допи млякото си, размишлявайки над топлите му думи. Този път в тях нямаше никакъв сарказъм или гняв като в Ню Йорк. Това си беше Хейзард, откровен и спокоен, и тези думи я сгряха повече от всичко, което бе казал по време на тяхното пътуване. Тя спа спокойно за пръв път от седмици насам, насърчена от неговото нежно държание, и сънува прекрасни сънища за тях двамата като семейство — тя, Хейзард и тяхното дете някъде в планините, някъде на сигурно място с позлатени от слънчевите лъчи върби и бистра, течаща вода.

 

 

След като Блейз заспа, Хейзард хапна.

— Не можеш да я помъкнеш през прерията по начина, по който си свикнал да пътуваш ти — говореше му Лидия. Тя и Хейзард бяха седнали на задната веранда. Оттам се откриваше гледка към пътя и въпреки че Хейзард не очакваше, че някой ще ги открие тук, малко повече бдителност никога не беше излишна.

— Знам, но не мога да си позволя и да се влача едва-едва.

— Защо? Пак ли неприятностите са ти по петите?

Хейзард не й отговори веднага. Той погледни първо ръцете си, а после вдигна очи към полето с узрели класове.

— Винаги е било така — каза той в топлия въздух на късния следобед.

— Роднините на мъртвия съпруг ли? — попита Лидия. Тя бе забелязала траурната рокля и първите признаци на бременността и тези два факта я бяха навели на подобна мисъл.

Той поклати глава.

— Траурът е заради баща й.

— А има ли съпруг.

— Не и по следите ни.

— Какви са тогава проблемите?

— Алчна майка без дори помен от майчински чувства и нейният приятел, който за едно петаче би минал през трупа на майка си или чийто и да е друг труп.

— Прекрасна двойка.

— Затова и съм се разбързал така — каза сухо Хейзард.

— Къде я водиш сега?

— При моя клан.

— А тя твоя съпруга ли е?

Той кимна и после отмести погледа си.

— Проблеми? — попита Лидия. Нежеланието му да навлиза в подробности беше очевидно. Последва кратко мълчание и след това тя зададе въпроса, загнездил се на предна линия в съзнанието й: — Детето от теб ли е?

— Да — бе натъртеният отговор и този път той я погледна право в очите.

— Ако си склонен да приемеш съвета на една стара жена, която е била омъжена повече от четирийсет години за сприхав търговец на кожи с непреодолима страст към пътуването, то аз бих ти казала, че всеки проблем би могъл да се изглади… ако искаш да го направиш.

— Благодаря ти за съвета. Ще си помисля върху него. — Но точно в момента той размишляваше над прашните токове на ботушите си.

— Тя те обича, тъй да знаеш.

Очите му се повдигнаха бавно, с въпросително изражение в тях.

— Не, не ми го е обяснявала на дълго и широко, но е достатъчно само да се вгледаш в очите й, когато те погледне. Това е любов, Хейзард, и се надявам да не си прекалено голям глупак, за да не го забележиш. А сега, когато очаква детето, тя се нуждае от теб. Повече от всякога. Аз самата съм имала осем и би трябвало да ги разбирам тия неща.

Това беше удобна точка в разговора за смяна на темата. Сега всичко бе твърде объркано, за да бъдат намерени простите отговори на проблемите. А любимата тема на Лидия бяха нейните деца и внуци.

— Как са децата? — попита той.

Лидия му разказа. С подробности. Хейзард познаваше всичките й деца, въпреки че повечето от тях бяха по-възрастни от него. И когато тя забави осезателно темпото на своя монолог за последните им преживелици, Хейзард я отвлече с друг въпрос. Цялото семейство на Лидия живееше наоколо, макар че момчетата често придружаваха баща си в неговите търговски пътувания. Той се поинтересува учтиво за други подробности и тя продължи да го осведомява. Така неговите собствени проблеми останаха встрани, макар и за кратко. Те седяха все така на верандата и се разказваха спомени, когато Блейз се събуди от дрямката си.

Хейзард изглеждаше невероятно красив, облегнал се на стола си, с цялата си мрачна елегантност на фона на пасторалната провинция. Блейз отново си помисли до каква степен бе непознат той за нея, колко малко знаеше тя за неговото минало. Това прибави още малко тъга в пропастта, която ги делеше. Изправяйки крехките си рамене, Блейз се отърси от меланхолията, брадичката й се вирна нагоре, несъзнателно прогонила нейната несигурност.

Тя излезе през вратата и прекоси дървената веранда, чийто дъсчен под бе излъскан от четирийсетте години, през които по него бяха тичали детски крачета, и разговорът рязко секна. Възголямата нощница се влачеше след нея и Хейзард, привлечен от свежата й красота, сякаш успя да мерне момичето, което тя е била, преди да я срещне.

— Люлка — каза тя с жизнерадостно безгрижен глас, сякаш черните мисли бяха чужди на душата й. — Обожавам люлките на верандите. — Тя мина покрай Хейзард и Лидия и седна до малката масичка, в сянката на отрупаната с плод лоза. — Джон, спомняш ли си нощта на областния бал? Там също имаше люлка на верандата. — Тя седна, придърпа полите на нощницата и се залюля с босите си крака. С малките си, изящни крака. С топли, нежни стъпала, припомни си Хейзард. Нежните топли стъпала, които го бяха възбуждали. Нежните топли стъпала, които бе целувал.

Когато той не й отговори, тя го погледна и се усмихна. Това бе една чаровна усмивка на малко момиче, която забърза и бездруго учестения ритъм на неговото сърце. Хейзард си спомняше тази вечер съвсем ярко.

— Спомням си — каза той тихо.

Лидия никога не бе чувала някой да нарича Хейзард „Джон“. И никога преди не бе виждала сърцето му, отразено в неговите очи.

— Я да взема да ви оставя аз със спомените ви и да се захвана с вечерята — каза тя и нито един от двама им не усети нейното тръгване.

— Приличаш на малко момиченце в нощницата на Лидия. — Сигурно трябваше да спомене нещо по-неутрално, като времето, лозата или гостоприемството на Лидия, но думите вече се бяха загнездили в съзнанието му и просто се изплъзнаха доста по-лесно от обмислените, нищо незначещи фрази.

— Но не се чувствам така — отвърна му Блейз. — Тази нощница ме кара да се чувствам доста бременна. Надявам се, че си падаш по дебелите съпруги. — Тя се усмихна. — Ти пък приличаш на попаднал не на мястото си наемник, облечен изцяло в черно на тази окъпана от слънцето веранда. Високичък наемник… Страхотна двойка ще излезе от нас. — Тя говореше както обикновено — въодушевено и открито.

Спомените от колибата нападнаха Хейзард.

— Това винаги е било лесно. — Едната му тъмна вежда се повдигна. — Имам предвид това, че си подхождаме.

— Но не и сега?

— Сега не се получава.

— Ами ако аз искам да се получи?

Той я дари с оная прекрасна усмивка, за която би минала и през огъня.

— Ти винаги си го искала. Но това не е причина.

— Но е някакво начало, Джон. И преди беше така, сега също би могло да бъде.

Усмивката бе изчезнала и той отново бе потънал в дебрите на недоверието си.

— Аз не искам всичко да почва отново. Имах достатъчно време да го обмисля през седмиците след взрива и не можах да се сетя дори за една логична причина, която да ни събере отново.

— А какво ще кажеш за една логична причина като… любовта, например?

— Порасни най-после, Блейз. Не използваш правилната дума. Между мен и теб няма нищо друго, освен проблеми.

— Не съм съгласна с теб.

— И никога не си била, бостънче. — Той се усмихна колебливо. — Ето ти още един проблем. — Хейзард избута стола си назад и стана. — Ще отида да се поразходя преди вечерята. — Той прескочи с лекота украсените перила и се отдалечи.