Сюзън Джонсън
Блейз (37)

Глава 37

Парите на Хейзард им осигуриха кола, кочияш и най-добрия впряг коне в Ню Йорк. Преди да е изминал и час, те вече се бяха отправили на запад.

— Те ми взеха всичките пари — каза му Блейз, когато най-накрая се озоваха в красиво драпираното купе.

Хейзард се бе изтегнал на седалката срещу нея със затворени очи.

— Няма значение. Аз имам достатъчно.

— Нямах предвид това. Наложи ми се да подпиша документ за попечителство и така да им дам наследството на татко. Те заплашиха нашето дете.

Клепачите на Хейзард се отвориха наполовина, откривайки мрачните му очи със сенки под тях, и той я погледна иронично.

— Прости ми, но историята не ми звучи съвсем убедително, след като те открих очакваща аборт. — Клепачите му отново се спуснаха уморено и той нагласи удобно главата си върху кадифената облегалка. — Не си падам по мелодрамите — прошепна той, вече полузадрямал. — Пътувах единадесет дни и не съм спал през по-голямата част от тях.

И докато Блейз, засегната от грубите му думи, търпеше подобаващо унищожителен отговор на тази явна несправедливост, дишането на Хейзард стана по-недоловимо и накрая той заспа. Дори в гнева, сърцето й се отправи към него. Колко уморен изглеждаше само. Блейз изпитваше болезнено желание да го докосне, да го приласкае, но той поставяше между двама им бариери, които успяваха да обезсърчат дори нея. Той се чувстваше предаден, обвиняваше я за атаката на мината, гледаше на нея като на враг, точно както я бе възприемал, когато се бе изкачила по хълма до мината през оная лятна утрин преди толкова месеци.

Но тогава бе успяла да промени мнението му. Дали беше възможно това да се постигне още веднъж? Тя го обичаше, в това отношение нищо не се бе променило. И това, че го виждаше отново, само бе засилило чувствата й. Как можеше да споменава женитбата със Синьо цвете? Та той беше неин! Десет дни, мислеше си Блейз, и две седмици, преди отново да се присъединят към неговия клан, преди той да се озове отново в прегръдките на Синьо цвете. Определено, размишляваше тя, приготвяйки се за изпитанието, бе възможно да си възвърне любовта му за това време.

Гневът бе забравен, пометен от вълна на нежност, от неоспоримата власт над нея, която би могъл да има само спящият отсреща мъж. Ще видим, рече си тя с ярост, подхранвана от чувството й за право над него, коя съпруга е първа и коя втора. Ще видим дали въобще ще стигнем до втората съпруга. В сегашното си състояние на духа, насърчавано от присъствието на Хейзард и обзелата я любов към него, тя не би посъветвала никого да се обзалага с нея за това.

 

 

При следващото спиране Хейзард се събуди стреснато и готов за най-лошото, докато не разбра къде точно се намират. Той подържа за малко главата си между двете си ръце. Когато след това се изпъна назад и отново се излегна в познатата уморена поза, Блейз проговори, с очи все така невероятно големи на фона на бледото й лице:

— Моля те, не можем ли да почнем всичко отначало? Аз те обичам. Винаги съм те обичала. Никога не бих ти навредила съзнателно. Моля те, повярвай ми.

Очите на Хейзард се преместиха уморено. Той я погледна, после погледът му се плъзна през нея. Лицето му беше безизразно.

— Последния път, когато ти повярвах — промърмори той и мекият му глас ненадейно прозвуча дрезгаво неприязнен, — се оказах на косъм от смъртта. Урокът беше доста отрезвяващ, сладурче. — Той дръпна завеската и погледна навън. — Къде сме сега? — Тонът му стана разговорно вял. Опитът на Блейз за сдобряване бе отишъл на вятъра.

— Искам да поговорим за това, Джон. Кажи ми как оцеля след експлозията в мината, как се измъкна. Къде те боли? Сигурно са те ранили. Кажи ми. Въобще не ме интересува докъде сме стигнали.

— Не съм си и мислил, че те интересува. — Той хвърли още един поглед, преди да дръпне отново перденцето. — Все пак си мисля, че можем да им се изплъзнем — добави той така, сякаш нейните мъчителни молби въобще не бяха изричани. — Съжалявам, че ще те разочаровам, бостънче — довърши той, стрелвайки я с поглед, — но по този маршрут ще спечелим още петдесет мили преднина.

— По дяволите, Хейзард — избухна Блейз, — не виждам как бих могла да съм в заговор с Янси. Ако не беше такъв инат, щеше и сам да го разбереш. Освен това той и майка ми биха искали да ме видят мъртва в най-скоро време. Не го ли виждаш? Тогава парите ще им принадлежат, без да се налага да заобикалят закона. А аз искам това дете, Джон. Наистина. Попитай Къртис Адамс. Завещах всичко на името на детето!

— Значи така, казваш — отвърна Хейзард с нотка на раздразнение. И все пак фразата „завещах всичко на името на детето“ атакува незабавно солидната броня на недоверието му.

— Мътните те взели, това е самата истина.

Хейзард бе имал два часа, за да си почине. Сега беше буден, защото обстоятелствата го налагаха и защото трябваше да събере в едно поочуканите, но не съвсем неутрализирани от умората частици на своето самообладание, замъглено от колебанието. Той я стрелна с раздразнен поглед, тъй като нейните аргументи отстъпваха пред гнева му.

— Самата истина е, че сега съм тук, защото успях да си пробия път през четириметров диоритен пласт, преди да умра от глад. — Едно мускулче на челюстта му потрепна. — Както е истина — продължи той много меко, — че твоята бележка ме посрещна на излизане от мината. Не бих могъл да опиша незаличимите чувства, които тя предизвика у мен.

— Как бих могла да те убедя, че не съм писала тази бележка! — Тя го гледаше гневно обидена и едновременно с това с недвусмислено предизвикателство. — Защо въобще щеше да ми е нужно да оставям бележка, ако заговорничех с Янси?

— За да се застраховаш, предполагам. По дяволите, не питай мен защо си го направила. Отказах се да мисля върху това още преди седмици.

— Говори с Хана. Тя ще ти каже. Тя ще ти каже за Янси и майка ми, както и за това, че исках да умра, когато ми казаха, че са те убили.

Хейзард я погледна уморено.

— Хана? Коя е Хана? Някоя от съучастничките ти? — Той поклати глава. — Откажи се, Блейз. Вече нищо от това не е от значение за мен.

Колата се тръсна рязко, когато конете преминаха в галоп, но дори това не промени нищо от безразличието в позата на Хейзард.

— Аз съм твоя съпруга — настоя Блейз, раздразнена от упоритата му незаинтересованост. — Това нищо ли не значи?

— И това няма да е за дълго… ако аз реша така — бе безразличният отговор.

— Тоест?

— Всичко, което трябва да направя, е да изнеса нещата ти пред вигвама и бракът е разтрогнат.

— Много удобно за вас мъжете, нали така?!

— О, не, ти не разбираш — меко я поправи той, — жената може да постъпи по същия начин със съпруга си.

Блейз изсумтя, решителна и раздразнителна, все по-сериозно засегната от незаинтересованото отношение на Хейзард.

— Може пък аз да реша да се възползвам от това свое право.

— Твоя си работа — каза той с резлива интонация. — На мен ми е нужно единствено детето.

— Ами ако аз също го искам?

— Я не ме разсмивай — подигра й се Хейзард. — Не забравяй, че те открих при мадам Рестел.

— Това беше първият път за последните три седмици, когато ми позволиха да изляза от стаята си. Отидох, защото това бе единствено възможният път към свободата, но взех и черните си перли — започна настойчиво тя, — за да се спазаря с мадам Рестел. Тези перли струват двайсет пъти повече от един аборт и аз щях да успея. Мадам Рестел щеше да приеме, сигурна съм в това, Джон. Господ ми е свидетел, че искам нашето дете. Колко пъти трябва да ти повторя, че нямах намерение да позволя аборта?

— Няма да ти стигне дъхът, за да ме убедиш — каза Хейзард, но самообладанието му се изплъзваше. — Приказвай си колкото искаш в ролята на обидената майка. Обърни тези огромни жаловити очи на мадона към света. Проливай сълзи на скромност и срам. Ако щеш се сприятели с кочияша, щом веднъж стигнем до Сейнт Джо… Но моля те, спести ми театралниченето си!

— Ти си невъзможен!

Той се намръщи.

— Връзката между нас е невъзможна. — След това небрежно сви рамене, както бе правил през първите дни на нейното пленничество. — Казах ти го още първия ден в мината. Тогава бях прав и сега отново съм прав.

— А това, което се случи между тогава и сега? — многозначително му напомни Блейз.

Свиването на раменете му този път бе по-особено, само едното му рамо леко се повдигна. Той отказваше да се съгласи.

— Просто фатална липса на правилна преценка. — Мислите му се понесоха към спомените.

— Как можеш да наречеш любовта ни фатална липса на правилна преценка?

— Имах време да премисля, скъпа ми съпруго, през дните прекарани под земята, докато пробивах пътя си навън. Знаеш ли какво представлява премисленият риск? — Той не изчака отговора й. — Точно това представляваше моята шахта към повърхността. Можеха спокойно да бъдат с три или шест метра повече и аз щях да си умра там. Подобен тип емоции доста охлаждат любовните увлечения. И те са отровни точно като ухапването на пепелянка.

— Приказвай си каквото щеш — каза Блейз, дръзка и решителна, — но аз няма да си тръгна след раждането на детето. Досега не съм те напускала по свой избор, няма да го направя и сега. Освен това искам да те предупредя още сега, за да не стават после недоразумения. Вече и бездруго съм натрупала сериозен опит от недоразуменията и грешките в нашата връзка, готова съм да изтърпя и още.

Погледите им се срещнаха и той се втренчи в нея, но тя не потрепна. Това му напомни за младото момиче, на което той бе казал да си върви преди толкова много месеци. Тя го бе погледнала по същия непреклонен начин и бе казала, че ще остане.

Това бе ясният и решителен поглед на Блейз Брадок, съпругата на Джон Хейзард Блек. Тази неоспорима идентичност отвори първата пролука в бронята му от раздразнение, макар и още незабелязана от съзнанието му, ръководено от огорчението и натрупалата се — болка.

— Това беше напълно честно — каза той. — Вече съм предупреден. — И може би в опит да се защити срещу невероятното пулсиращо усещане за топлина, което се стичаше по сетивата му, Хейзард добави: — Напомни ми да предупредя и Синьо цвете. Надявам се да се сработите. — Думите му съдържаха солидна доза цинизъм.

— Копеле.

— Този епитет подхожда на жълтооките — каза той и лека усмивчица разчупи красивите му устни. — Опитай пак.

— Ще й издера очите. Няма да се задържи дълго — заяви непоколебимо Блейз.

— Тогава ще ми се наложи да я защитавам.

— Предлагам ти да помислиш и за собствената си защита.

Тъмните вежди на Хейзард се повдигнаха рязко, а устните му се разтвориха в още по-широка усмивка.

— Това заплаха ли е, сладурче?

— Разбирай го както намериш за добре, скъпи, скъпи съпруже — сладникаво отвърна Блейз, решена повече от всякога да се погрижи Синьо цвете да не бъде жена на Хейзард. Ако си мислеше, че тя ще го дели с някоя друга жена, то той сериозно се заблуждаваше. И ако Хейзард беше преценил малко по-внимателно своите чувства, той щеше да открие усещането за правото си над нея. Блейз му принадлежеше. Нито един друг мъж не можеше да я докосва. И докато осъзнатият мотив за спешното му отпътуване на изток беше детето, в сложната плетеница на неговата ярост се криеше именно това собственическо чувство.

 

 

Те се качиха на „Мичиган Сентръл“ на Голямата западна железопътна линия при Ниагарския водопад. Хейзард нае един от новите Пулманови хотелски вагони, включващи и гостна, зашеметяващо луксозна и чудесно обзаведена. Но по негово настояване Блейз стоеше заключена винаги щом останеше сама.

— Аз не се опитвам да ти избягам — запротестира тя, когато той се върна от поредната си обиколка за опознаване на обстановката.

— Не би и успяла — бе всичко, което той каза, докато прибираше ключа в джоба си, с овладени глас и изражение. — Най-накрая постигнахме съгласие по един въпрос.

— Бихме постигнали съгласие и по доста повече въпроси, ако ти не беше така вироглаво неотстъпчив.

— Не съм неотстъпчив, а просто практичен. Спомням си за всичките ти сладки приказчици преди. — Устните му бяха изкривени в горчива гримаса, а тъмните му очи гледаха строго. — А петте невероятно дълги и болезнени дни, прекарани под земята, ми припомниха за твоя сладък начин на говорене. Обяд? — каза той студено и й подаде един сандвич с такова безразличие, че в купето за известно време настана абсолютна тишина.

Хейзард не само държеше Блейз под ключ, но и се стараеше сам да не се набива в очи. Янси щеше да надуши следите им. Рано или късно. А той не беше сам. Бабаитите никога не идваха сами.

 

 

На втория ден Блейз изкара един от редките си утринни пристъпи на гадене и когато Хейзард й донесе подноса със закуската, тя само му хвърли бегъл поглед и хукна към тясната тоалетна.

Той отвори вратата, която тя бе затръшнала, и стана свидетел на нейното мъчително страдание за един безмълвен миг, преди да й помогне да се задържи на краката си, докато тя повръщаше. След това я заведе до мястото й и я настани удобно с две възглавници под главата.

— Често ли ти прилошава? — попита загрижено той.

— Не — отпаднало отвърна Блейз. — Много рядко. Мисля, че е от клатенето на влака. Потомството се бунтува — добави тя с бледа усмивка.

— Съжалявам — каза тихо Хейзард.

— За потомството ли?

— Не, прекалено е късно за това. Съжалявам, че ти прилошава така. Ако има нещо, което бих могъл да направя… — Загрижеността му беше искрена.

Блейз искаше да каже „Прости ми за всичко… За минната компания, за майка ми, за Янси…“ Но дори при това едва доловимо желание тя се притесни и не посмя да го направи.

— Не носи закуската преди десет — каза тя вместо това с лека усмивка.

— Никога повече, биа — отвърна той с непринудена усмивка, която моментално прикри, щом осъзна как я бе нарекъл. След това се изправи рязко, седна на мястото си от другата страна и потъна в онова намръщено мълчание, което бе поддържал през по-голямата част от пътуването от Ню Йорк дотук.

По-късно Блейз се оплака от скуката и Хейзард й купи няколко книги при престоя им в Чикаго. Когато тя се оплака и от мълчанието му, той вдигна поглед и отсече:

— Мисля.

През следващия следобед Блейз отвори прозореца, изхвърли книгите и му се тросна:

— Говори с мен.

Хейзард отвори очи и се размърда в драпираното в зелено и кафяво канапе, което през нощта се превръщаше в легло с фини ленени чаршафи. Той се протегна съвсем бавно и седна изправен. Беше стоял буден по времето на всички нощни спирки, за да оглежда качващите се. Колкото повече се приближаваха към Сейнт Джоузеф, Мисури, толкова по-голяма ставаше възможността да се натъкнат на Янси. Сейнт Джо беше отправната точка на пътищата, водещи на запад, и Янси знаеше това. И въпреки че имаше няколко различни маршрута, то пътят им като цяло трябваше да мине или далече на юг, или през територията на Дакота. Ако Хейзард беше сам, той би рискувал с Дакота, но не би посмял да го направи с бременна жена до себе си.

Така че, бе логично да се очаква те да минат през гарата западно от Сейнт Джо. Това беше не само логичният, но и единственият избор. Янси щеше да е наясно с ограниченията пред тях и точно затова Хейзард бе сериозно обезпокоен.

— Говори с мен — повтори Блейз. — Вече два дни сме в този влак, а ти едва ли си отронил и десетина думи. — Това го правеше или необщителен, или груб до степен на неучтивост.

— Нямаме кой знае за какво да си говорим. — Той явно не възнамеряваше да промени държанието си.

Блейз пък нямаше намерение да му позволи да й обърне гръб за трети ден.

— Покрай Каунсил Блъфс ли ще минем? — настоя тя.

— Кажи-речи. — Той се бе излегнал, подпрян на лакътя си, а гласът му бе също толкова ленив, колкото и позата.

— Чух те снощи да излизаш по-често от обичайното. Защо?

Когато очите му бяха на път отново да се затворят, тя добави твърдо:

— Искам да ми отговориш.

Хейзард спусна краката си върху килима на луксозното купе и най-накрая седна.

— Проверявах кой се качва.

— Янси?

— Все още не.

— Наистина ли мислиш, че ще ни последва? Няма ли да е по-разумно от негова страна да остане в Бостън, за да харчи парите ми?

— Янси никога не ме е поразявал със сдържаността си. Доста по-алчен е от повечето и доста по-склонен да си отмъщава. Сигурен съм, че ще те последва. И мен. И детето ни.

— Ще можем ли да се доберем до Монтана?

Той сви рамене.

— Поне ще опитаме доста сериозно да го направим.

— Бих могла да яздя.

— Не и сега.

— Бременна съм едва в четвъртия месец.

— Това няма да е мързелива разходка из околностите. Не можеш да издържиш осемнайсет-двайсет часа на седлото. Прекалено е опасно за детето.

— Само за детето ли?

— И за теб очевидно.

— Благодаря за загрижеността.

— След като те открих при най-скъпо платената специалистка по абортите в тази страна, би могла да не се съмняваш в загрижеността ми.

— Нямах намерение да позволя това да се случи.

— И все пак можеше и да размислиш. Жените са известни с тази своя способност. Не бих рискувал… още веднъж. — Изведнъж очите му придобиха вътрешна вглъбеност. И се изпълниха с огорчение.

— Още веднъж? — задъхано попита Блейз. Думите му й намекнаха за нова неразкрита мистерия.

Завърнал се към настоящето, към зелено-кафявата тапицерия на седалките и седналата срещу него жена с широко отворени очи, Хейзард продължи:

— Има и други начини на този свят да се направи нещо подобно, освен тоя на мадам Рестел. Всяка култура си има своя собствен метод.

— Твоята жена — прошепна Блейз, изведнъж осъзнала защо роклите бяха така грижливо съхранени, като реликви.

Той не помръдна, дори дишането му бе едва забележимо. Когато накрая заговори, гласът му беше безплътен, сякаш идващ от миналото:

— Тя нарани смъртоносно себе си и нашето дете… моето дете — каза той много меко. Старите спомени го завладяха, ярки като някогашните кървави следи върху снега. След една дълга пауза той отново вдигна глава. — Тя беше на шестнайсет години и беше силна. — После продължи тихо: — Умира цяла седмица. Държах я в ръцете си и гледах как бавно си отива от мен. — И той отново видя чертите й, сякаш всичко се бе случило вчера, видя как тя бавно умираше в агонията си. Хейзард преглътна и въздъхна леко. — Бяхме млади. Аз много я обичах. След сватбата бяхме неразделни. Тя идваше с мен на набезите. Когато разбрала, че е бременна, тя не ми каза. Не бих й позволил да идва с мен повече. И така тя се опитала да предизвика аборт — доста примитивно, както се оказа после. — Очите му се вдигнаха и уловиха ужасения поглед на Блейз. — Тъй че — каза внимателно той, с глас натежал от непосилното бреме на разкаянието, — недей да правиш нищо глупаво със себе си. И не ми предлагай повече да се измъкнем от Янси с езда. Няма да ти го позволя.

— Съжалявам. Не знаех за това. Никога не бих го споменала, ако имах представа. Моля те, Хейзард, не ме мрази — прошепна Блейз с лека болезнена въздишка. „Не ме мрази, помисли си тя, заради нечия чужда грешка.“

Хейзард въздъхна и се загледа в отминаващия пейзаж.

— Не можем ли да бъдем приятели… поне засега? — помоли го тя. Искаше й се да можеше да го прегърне и да му даде утехата, от която се нуждаеше сега.

— Ще опитам — бавно каза той.

Не е много, помисли си Блейз, но подобна отстъпка, загърбваща първоначалния непримирим гняв, е стъпка във вярната посока. А Хейзард винаги държеше на думата си, значи щеше да опита.

Остатъкът на деня беше по-поносим — можеха да си приказват по малко, а когато я заключи, той първо й се извини. Дори леко й се усмихна — първият намек за искрена усмивка, след като я бе открил.

Всеки път по време на пътуването им с влака той неизменно излизаше, когато вечер Блейз се приготвяше да си легне, както и докато се обличаше сутрин. Бе научил урока си добре, и то по трудния начин. Едва не бе заплатил с живота си за него и сега нямаше никакво намерение да позволи на красотата и чара на Блейз да го омагьосат отново.