Сюзън Джонсън
Блейз (32)

Глава 32

През първите дни на неговото оздравяване, когато Хейзард спеше доста и възстановяваше теглото, изгубено през дните, прекарани без храна, Роуз понякога се озоваваше до него, без той да подозира това, и винаги мярваше все същия блуждаещ поглед.

Щом я забележеше, изражението му мигновено се променяше и той се превръщаше в онзи Джон Хейзард Блек, когото тя така добре познаваше. Роуз усещаше, че той не е безразличен към Блейз — поне не е бил — по мрачния, блуждаещ поглед, който придружаваше неотменно самотата му.

В деня, когато той за пръв път излезе на балкона, тя подхвърли:

— Искаш ли да поговорим за това?

Хейзард се бе загледал в планините с каменен профил. Щом чу гласа й, той се обърна към нея с изумен поглед, сякаш бе забравил за нейното присъствие.

— Доста работа ще трябва да хвърля, за да отворя отново мината.

— Не това имах предвид.

Чертите на лицето му се смекчиха.

— Страшно съм ти задължен, Роуз. Вече втори път ме измъкваш от трапа.

— Нищо не ми дължиш, Хейзард. Ако не го исках, нямаше да го направя. Ще я потърсиш ли?

Последва кратко мълчание, през което мозъкът му прехвърляше възможните отговори. После едната му черна вежда се повдигна.

— Смяташ ли да капитулираш — попита весело той — пред този млад чиновник, който въздиша по теб от толкова време?

— Не сменяй темата, Хейзард.

Той сви рамене и пропусна репликата й с шеговита, предизвикателна усмивка.

— Вече дни наред ме гледа заплашително. Очаквам всеки момент този младок да ме предизвика на дуел.

— Този „младок“, както го наричаш, е само с четири години по-млад от теб.

Очите на Хейзард се разтвориха още малко и макар гласът му да беше безгрижен, в тях прозираше тъга. Той просто се усмихваше и говореше, за да отклони въпроса й.

— Изглежда младичък.

— Да, млад е, точно като теб.

Той се усмихна с деликатност, която й навя носталгични спомени.

— Значи го съжаляваш.

— Не по този начин.

— Че какъв друг начин може да има? Според моя опит…

— Той е водил безбурен живот, Хейзард.

— А ние с теб не сме. — Репликата му беше шеговито-въпросителна и настойчива едновременно.

— Точно така.

Хейзард се усмихна иронично и лениво при мисълта за смъртта, на която се бе нагледал през краткия си живот — безстрастна, цинична и брутална.

— Ти си много мила, Роуз — каза той с тона на любящ чичо, въпреки че бяха връстници. — Трябва да си мила с този млад чиновник.

— Точно както и ти с твоята жена. Защо не отидеш да я доведеш обратно?

Очите на Хейзард се срещнаха с нейната теменужена прямота. Когато й отговори, гласът му беше мек и овладян.

— Тя беше пионка в играта. Просто пионка в една игра, която те загубиха, защото аз съм все още жив. Затова пешката вече няма значение нито за мен, нито за тях, за никого. Не, нямам нужда от нея.

— Аз не говоря за мината или за някаква игра, Хейзард.

Устните му се изкривиха в нещо наподобяващо усмивка, но очите му останаха недоверчиво студени.

— Прекалено си романтична, Роуз. Винаги е ставало въпрос точно за това, за мината и за играта „Бул“ срещу Джон Хейзард Блек. Защо въобще си мислиш, че би трябвало да ми се иска да я последвам? Аз запазих своето, а „Бул“ си получиха тяхното.

— Сигурен ли си?

— Ами ако съм късметлия — каза той, усмихвайки се, — те няма да дадат адреса ми на следващата госпожица, която ще се погрижи бизнесът им да върви. Последната им донесе повече ядове, отколкото си струваше.

— Остави мината, Хейзард. Сигурен ли си за Блейз Брадок? — Роуз на свой ред искаше да му повярва, че няма да последва Блейз, и то по съвсем егоистични причини. Но тя си бе имала работа с човешките чувства твърде дълго, за да приеме думите му като чиста монета.

— Сигурен съм — потвърди мрачно той, припомнил си как любовта му към Блейз бе изложила на риск не само собствения му живот, а и съществуването на клана му. — Признавам, че беше забавно. — Хейзард сви леко рамене. — Тя притежава моралните задръжки на хищна котка, а това си има и интересните страни. За съжаление, лукавите хитрини на тези котки също не са й непознати. Това за малко не ми струва животът. Това ми припомни един урок за жълтооките — никога не се вслушвай в думите, по-добре следи пръста на спусъка. Това, разбира се, не се отнася за теб. — Високият, строен мъж й изпрати една бляскава усмивка. — Чудя се все пак… — Той спря, колебаейки се.

— Какво? — попита Роуз спокойно.

— Мислиш ли — каза той хладно, — че детето ми ще има огненочервена коса? — Блуждаещият поглед отново се появи в очите му и той примигна трескаво срещу слънчевите лъчи. — Дали е прекалено рано за питие? Тази ръка ме измъчва дяволски днес.

Малко по-късно той вече беше в приемната на Роуз, в мрачно настроение, с гръб отпуснат плътно назад върху бродираната облегалка на канапето. Дългите му крака бяха изпънати, както обикновено, а ръката му си почиваше върху гърдите, но стройните му пръсти бяха стиснали чашата с бренди така напрегнато, че Роуз очакваше тя да се пропука всеки миг. Поклащайки питието си, Хейзард се чудеше какво би направил, ако Блейз не си бе тръгнала по този начин и един ден му се наложеше да избира между нея и своя клан. Кланът преди всичко, разбира се. Разбира се. Той пресуши чашата си.

— Искаш ли още едно? — попита го Роуз, появила се от съседната стая, където бе дала на прислужницата нарежданията си за обяда.

Хейзард се изправи бавно. Вдървените му пръсти, стиснали чашата, се отпуснаха с усилие и той се извини за досадната си компания с мрачна усмивка.

— Съжалявам.

— Всеки има лоши дни — каза Роуз със съчувствие, докато му наливаше щедра доза от бутилката „Наполеон“.

Той се изсмя.

— Лоши дни? Харесва ми несломимият ти оптимизъм, Роуз. — Доста мек израз, помисли си той, докато повдигаше напълнената чаша към устните си, за колебаещия се вожд, който знаеше, че би избрал Блейз пред всичко друго на света, който освен това съзнаваше, че с всичките различия между тях нямаше как всичко да не завърши по този начин, който знаеше, че заради любовта си към нея бе обърнал гръб на своя дълг. Той изпи по-голямата част от бутилката тази сутрин, но това не го освободи от образите, от спомените, от старите въпроси без отговори, от мисълта за разминалата се на косъм негова гибел.

Както и от гнева му.