Сюзън Джонсън
Блейз (31)

Глава 31

Когато и последната свещ на Хейзард изгасна, той се облегна на стената на тясната шахта, която бе изсякъл в диорита, и зачака първата вълна на паниката да затихне. След това примигна два пъти. Никаква разлика. И в двата случая катранен мрак. Бе му нужно още известно време, за да отбие втората атака на отчаянието. С голямо усилие той започна да възстановява нормалното си дишане, след което се опита да пресметне от колко дни е погребан в мината, както и метрите, с които бе издигнал тавана на източната шахта. И накрая, прогонвайки демоните на страха, прецени отново ситуацията.

На метър или метър и половина над главата му трябваше да има свеж въздух, светлина и зелена трева. Нарочно предвиждаше най-песимистичния вариант, за да избегне евентуалното разочарование. Но вътрешният глас му подсказваше, че са по-скоро двадесетина сантиметра. Той взе кирката, но тя се изплъзваше от ръката му, плувнала в пот от страх и от мисълта за възможността да е сгрешил в изчисленията си. Не беше ял от пет дни и му бяха необходими по-дълги паузи за почивка. Последния път, когато се бе унесъл, имаше халюцинации. Беше си помислил, че е в Сините планини, докато не се събуди, обгърнат от влажната миризма на подземието и лекия пристъп на страх. Започна да брои ударите си, като се стараеше да стигне до тридесет, преди да си почине отново. И всеки път успяваше, макар че последните няколко удара нанасяше със стискане на зъби. Когато веднъж кирката не улучи скалата и падна, удряйки го в ранената му ръка, викът му отекна и кънтя до безкрайност из подземните тунели.

Наложи му се да почине. Ръката пулсираше в безмилостна, непрестанно агонизираща болка. Сега успяваше да удари само десет пъти преди болката да го принуди да спре за почивка. Отчаянието почти го погълна. Така всичко щеше да се проточи още повече. А повече време нямаше. Времето сега беше негов враг не по-малък от Янси Страхан. И там, където Янси не бе успял, острото изтощение може би щеше да се наложи.

Не посмя дори да поеме дъх, когато усети едва доловимия, тъничък повей на свежия въздух. Ами ако това беше поредната халюцинация, помисли си той… и задържа дъха си с надеждата, че ако това е халюцинация, тя ще премине бързо, преди още надеждата да е станала прекалено силна. Той не дишаше, когато усети втория свеж повей. Изпусна въздуха си бавно и прошепна „Блейз“ много, много нежно.

Секунда по-късно кирката отново се понесе към тавана, но този път той не броеше. Не броеше и не спираше, защото тялото и съзнанието му се бяха наелектризирали от повея на свободата, от повея на живота, само на някакви си жалки няколко сантиметра. Плътният диорит поддаваше неохотно, но когато успя веднъж да го пробие, пластът от пясък и повърхностна почва се изсипа вътре.

Той бе работил над главата си, затова пред него сега стоеше проблемът как да се измъкне навън от двуметровата шахта. Но това беше проблем, с който му бе по-скоро приятно да се сблъска. Лявата му ръка беше безполезна, а лявото рамо бе прекалено уморено, за да поеме каквато и да е тежест. Наложи му се да се катери нагоре, сантиметър по сантиметър, като дясното му рамо трябваше изцяло да противодейства на силата на краката му, опрени в другата стена, които сега бяха свити почти наполовина в тясната шахта. Напредваше по-скоро с милиметри, отколкото със сантиметри, поддържайки равномерен баланс между усилията на здравото рамо и краката си. Издигаше се мъчително, като непрекъснато внимаваше с влажните скални стени. Не помръдваше единия си крак, преди другият да е здраво разположен. Ако паднеше, можеше да удари отново ранената си ръка и после щяха да са му необходими часове, преди отново да бъде в състояние да се движи. Не можеше да си позволи да падне, не само заради времето, което щеше да изгуби, но и защото, ако му се наложеше отново да се катери, вероятно нямаше да има силите за това. Да умре на прага на свободата щеше да е наистина неописуемо мъчение. Придвижвай се бавно, предупреждаваше го съзнанието му. Не се подхлъзвай, направляваше го вътрешният му глас. Още само един метър, облекчено добавяше мозъкът му. Не бързай.

Когато раменете му се показаха над повърхността, сърцето му заби така силно, че можеше да го усети чак в гърлото си. Но Хейзард заповяда на краката си да продължат да се движат бавно нагоре по стените на шахтата, докато дясната му ръка се оказа на свобода. След това с нечовешка мобилизация на силите си се измъкна от шахтата и легна задъхан върху бизонската трева. Лекият ветрец охлаждаше потното му тяло. Хейзард постави дланта на здравата си дясна ръка върху студената земя и усетил присъствието им, заговори на земните духове, за да им благодари за освобождението си. След това тихичко запя песента, посветена на тях, и богатият му глас се понесе по склона, подобно на чистия нощен въздух. Когато завърши, той бавно и болезнено се изправи, обърна се към колибата и започна дългото си спускане.

 

 

Хейзард застана в рамката на вратата, със силует очертан на лунната светлина. Вратата беше изкъртена с пантите и лежеше на пода, наполовина подала се навън. Всичко беше изпотрошено. Наетите главорези действаха винаги така. Те изпитваха остра необходимост да чупят и трошат, да осакатяват и убиват, необходимост, която Хейзард никога не бе разбирал. Надяваше се поне, че флотските му колтове или карабината ще са още тук, но не бяха. Нищо не бе останало цяло. Всичко, което беше твърде голямо, за да бъде отмъкнато, бе счупено. Масата и столовете бяха натрошени. Дори тежката печка бе преобърната и бурията й висеше от тавана като самотен сталактит.

Нападна го меланхолична тъга. Двамата с Блейз бяха живели през първите дни на своята любов в тази стая, открита сега за вятъра, животните и лунната светлина, струяща през дупките на счупения прозорец. Стъпвайки по осеяния с продукти и изпотрошена стъклария под, той оглеждаше отломките за някаква следа, която би му подсказала къде е Блейз сега.

Обиколи стаята два пъти, преди да мерне на лунната светлина крайчето на плик, поставен върху полицата на камината.

Той взе плика с изцапаната си с барут и кал ръка, оставяйки мръсни следи по хартията, и го занесе до вратата. Не беше запечатан. Измъкна единствения лист със зъби и хвърли плика.

„Хейзард,

От мен не става добра заложница. Нали ти казах. Връщам се в Бостън.

Блейз“

Хейзард пребледня от посребрената си от луната коса чак до раната на врата си. Изумен, той прочете бележката отново. И отново. Прочете всяка думичка поотделно, сякаш смяната на ритъма би променила по някакъв начин съобщението. Но безмилостните думи си оставаха неподвижни върху хартията, присмиващи му се и разкриващи цялата пропаст, лежаща между него и красивата дама от бостънското висше общество. Той почувства студ, ледена ярост го обзе до мозъка на костите му, прераствайки в необуздан гняв към мислите, които го бяха вълнували, докато бе погребан жив. Значи милионерската щерка се беше изморила да си играе на благородна дивачка сред девствената природа. Някак си винаги бе знаел, че това ще се случи, кучката й с кучка. Беше се изморила и бе решила да се прибере в Бостън. Не беше много достойно от нейна страна да се опита да го убие, за да избегне пазарлъците.

Но като се замислеше човек, неговата смърт щеше да завърже прилежно панделката върху монтанските авоари на „Бул Майнинг“. Никак нямаше да е трудно да се припишат неговите участъци на детето му. Никакви объркани прехвърляния на имуществото, никакви проблеми с узаконяването на парчетата хартия, подобни на онова, което Янси се бе опитал да го накара да подпише. Просто един безупречно наследен участък от богата златоносна земя. Никога не си бе представял до каква степен би могло да е планирано зачеването на детето. Дори самата мисъл за това го зашеметяваше. Възможно ли беше Блейз да е прибягнала до всичко това, за да осигури земята? Не му се щеше да размишлява за това. Но той бе виждал и преди подобна жажда за злато, обикновено за златото на другите, така че подобна възможност съществуваше, макар умът му да не можеше да побере тази мисъл.

Толкова по-зле, мислеше си той неприязнено, докато разкъсваше с пета на парченца хвърлената на земята бележка, че замисълът им е бил осъществен така леко. Веднага щом ръката му оздравееше, той щеше да отвори отново мината. Но този път никой нямаше да успее да го хване неподготвен.

Четирийсетте минути път до Даймънд Сити този път се оказаха четири часа и тялото му се задържа изправено през това време единствено благодарение на неговата несломима воля. Този път около заведението на Роуз нямаше никакви пазачи. След като картите се подреждаха така добре за Янси, той бе решил да освободи бабаитите си.

Чудесно.

Когато Хейзард се озова няколко минути по-късно в приемната на Роуз, вече му бяха останали сили колкото да стигне до най-близкото кресло. Той се просна в него и припадна, а Роуз го откри там малко по-късно. Когато го видя така окървавен, мръсен, с ръка стегната в шина, по-слаб, отколкото го бе виждала някога, и с глава отметната неестествено назад, тя си помисли отначало, че е мъртъв. Но след това забеляза, че той диша, и ужасеното й сърце забави своя бесен ритъм.

Значи Янси Страхан бе сбъркал. Дори въоръжени главорези не бяха в състояние да убият Хейзард. И тогава сърцето й отново се сви.

Какво щеше да прави той, след като дойдеше в съзнание и разбереше, че Блейз Брадок се е върнала в Бостън?

Но когато на другата сутрин той се събуди изкъпан, превързан и завит в чисти колосани чаршафи и Роуз му каза за това, Хейзард просто отвърна с глас, пропит с обичайната ледена ирония:

— Знам. Хубаво щеше да е, ако глезената принцеса си бе тръгнала с по-скромно празненство.