Сюзън Джонсън
Блейз (30)

Глава 30

Малката армия на Янси, съставена от негодници и отрепки, се заизкачва нагоре на следващата сутрин, след завръщането на Хейзард. Бяха сто души, до един въоръжени до зъби с най-новите модели „Уинчестър“ и „Колт“. Един индианец от Черните стъпала, досущ като Янси смъртен враг на Хейзард, беше техен водач. Тъй като атаката, брутално несъобразена с присъствието на Блейз, се стовари с пълна сила посред бял ден, тя го завари неподготвен. Макар Полковника да беше мъртъв, Хейзард никога не би предположил, че до такава степен ще загърбят сигурността на Блейз. Той смяташе, че някой от партньорите на Полковника, или поне неговата съпруга, няма да позволят да се рискува нейният живот така очевидно. Изненадата беше пълна и безпогрешна. Никога не трябваше да подценява хищната алчност на бледоликите.

Черното стъпало достигна до колибата първи и заглуши ужасения писък на Блейз. Той я държеше грубо, поставил огромната си длан върху устата й, когато тя чу Хейзард да я вика по име с глас, изпълнен с яростна смесица от терзание и тревога.

След това сто карабини затрещяха в нестройни, ужасяващи откоси от свистяща смърт и тя припадна. Хейзард, кървящ, с улучена под лакътя лява ръка, с дъх непосилно затруднен от болката, която разкъсваше главата му, погледна надолу към трийсетметровия тунел с ужас. След това погледът му се премрежи. Той потърка очите си и отмести изцапаните си с кръв пръсти. Трябваше да помисли. Нямаше много време, а болката се изкачваше по ръката му към рамото и той губеше съзнание. Хейзард чу как нещо изтрещя над него и видя проблясващите на слънцето откъснали се късчета искала. Стоте карабини, насочени към входа на мината, продължаваха да поддържат непрекъснат бараж^[1], като в нереална сцена от ада.

Той тръсна глава и погледът му се проясни. От пръстите му по мрачния под на тунела капеше кръв, а съзнанието му бе обзето от усещане за обреченост, нередност и ярост. Сега вече беше сигурен, че Полковника е мъртъв. И че мъжът, когото можеше да убие при Роуз, не беше умрял. Гласът му беше дрезгав и пресипнал, докато крещеше заповедите си, но южняшкият му изговор не можеше да бъде сбъркан. Янси Страхан управляваше сега. Полковника беше мъртъв. Блейз беше в ръцете им. Неговото дете беше в ръцете им. А ако черният прах, който бе надушил, попаднеше в ръцете на някой, основно запознат с експлозиви, то Хейзард със сигурност щеше да бъде погребан жив.

Бе успял да застреля трима от тях, преди убийственият огън на карабините да го изтика обратно в мината. Никой от тях не беше достатъчно смел, за да рискува живота си, като го последва.

Хейзард си заповяда да тръгне, въпреки че се чувстваше замаян и му се гадеше, а счупените кости стържеха по плътта му при всяко помръдване и го принуждаваха да спира и да почива след всяка крачка. Трябваше да достигне до запасите си, преди експлозията да направи тунела мрачен като катран. Въпреки че вече наближаваше малката дървена кутия със свещите, първата експлозия го притисна към стената.

Когато димът се разсея, половината от входа беше вече затрупан.

Той се опита да побърза, осъзнавайки, че още един или най-много два взрива ще прекъснат достъпа на светлина. За нищо друго не мислеше в момента. Просто си бе набелязал свещите като цел. Болката беше прекалено силна, за да му позволи да мисли ясно за нещо друго. Тя затрудняваше мисловния му процес и беше на път да парализира мозъка му напълно. Да се изправи при убийствената агония, която разкъсваше съзнанието му, и с усилие да се задържи прав във водовъртежа на мрака, се оказа едно от най-ужасните усилия, които му се бе налагало да прави в живота си. Той се прегърби и закрачи по тунела, като всяка следваща стъпка му се струваше абсолютно невъзможна. Опитваше се да съсредоточи мисълта си върху Блейз, съзнавайки, че трябва да й помогне. Само една мъничка частичка от потъналия му в мрачно забвение мозък успя да се раздвижи от налудничавото усещане за паника, което името й събуди в него. Но и това чувство беше отвъд ясното формиране на понятия, отвъд последователната логика. Името й се носеше из замъглената вътрешност на тунела на най-ниското ниво на ужаса и просто отекваше като реален вик из изпълнените с болка коридори на съзнанието му.

Той спря, наведе се и се опря на стената на тунела, поемайки въздух на непосилно дълбоки глътки, загледан незаинтересовано в кръвта, която капеше от пръстите му. Смазан, Хейзард нямаше и представа колко дълго е престоял така, докато времето изтичаше заедно с кръвта му. Тръсна на два пъти глава, да проясни погледа си и да накара бездейния си мозък да реагира. Някъде отдалеч се дочуваха множество гласове, заповеди, отговори, сприхави предложения, троснати команди. Когато разклати главата си за трети път, той осъзна къде е. Кутията със свещи. Кутията със свещи, повтаряше унесено той, а инстинктът му за самосъхранение подтикваше замъгления му мозък. „Побързай“, изкомандва панически той.

Болката го поглъщаше като приливна вълна. Изръмжа дълбоко в гърлото си и направи още една крачка, облягайки се на стената за опора. Агонията го връхлетя с подновени сили и той стисна здраво зъби, за да понесе шока.

Вторият взрив го повали на земята и той лежа цели пет минути, преди да успее отново да се изправи на колене. Опита се да пълзи, но ранената му ръка, която се влачеше по неравния под, предизвика у него пристъп на такава нетърпима, ужасяваща болка по оголените му нервни окончания, че той остана да лежи още няколко продължителни мига, без да има контрол над тялото си. Опита се да мисли за други неща, да отвлече съзнанието си от нечовешката болка само за миг, колкото да успее да се изправи. Потеше се обилно, тялото му беше на ръба на шока и само невероятната му воля го задържаше вън от мрака. Сантиметър по сантиметър, агонизирайки, той се изправяше по стената, докато накрая успя да стъпи на краката си. Тогава видя кутията — неясен силует на около десетина метра. Следващият взрив щеше да го погребе тук. „Не мисли, само върви, заповядваше той на тялото си. Върви или ще умреш.“

Хейзард се бе изпънал изтощен до кутията, когато проехтя третият взрив. След това можеше само да усети мириса на спускащия се прах, но не и да го види. Беше останал в пълен мрак. Сякаш точно навреме мозъкът му изпусна крехката връзка със своята собствена вътрешна светлина и Хейзард загуби съзнание.

 

 

Когато Блейз се съвзе, тя видя първо майка си. Това беше лице осветено от някакъв вътрешен триумф, злорадстващо лице. Лице, което виждаше в нея смъртния си враг.

— Ти… — обвини я Блейз тихо и с горчивина.

Милисент докосна перлите на шията си. Това не беше нервен тик. Беше ленив и безстрастен жест.

— Един ден ще ми благодариш, когато пораснеш и поумнееш. Само глупавите млади момичета правят грешката да се влюбват в презрени мъже.

Блейз бе говорила в съня си, бе викала Хейзард, бе плакала за него. А Янси бе описал опита й да се изскубне преди експлозията, когато бе чула вика на Хейзард.

— Той струва хиляди пъти повече от теб — отвърна остро Блейз, с очи, режещи като кинжали. Хейзард притежаваше качества, които хора като Милисент и Янси никога нямаше да притежават, качества, недостъпни за тяхната алчност.

Милисент се изсмя леко.

— Капризно дете. Ще размислиш щом веднъж пораснеш.

— Нямам намерение да споря с теб. Къде е татко? Искам да видя татко.

Милисент не помръдна, все така продължи да се занимава с перлената си огърлица. Ликуваща светлина заблестя ярко в светлосивите й очи.

— Той е мъртъв — каза тя.

Блейз сякаш усети физически удар от думите, така насилствен и брутален, че й се наложи с усилие да изтласка дъха си дълбоко от дробовете. Когато проговори, това беше по-скоро горчив шепот.

— Лъжеш.

Милисент се усмихна със злобно удоволствие.

— Тялото му е във Вирджиния Сити. Можеш лично да се убедиш.

— Ти си го убила — обвини я Блейз.

— Наистина си едно ужасно дете. Разбира се, че не съм го убила аз. Той така и не успя да се завърне от това налудничаво пътуване из планините, с цел да те спаси. Някои от ония озверели диваци, с които си толкова близка, го е убил без съмнение. Просто искаш да обвиниш някого — продължи тя с омраза и раздразнение, прикрити зад благия й тон, — но не забравяй, че и твоята заслуга не е малка. Янси ми каза, че сама си настоявала да говориш с онзи дивак. Бих казала, госпожичке, че можеш да виниш себе си за смъртта на баща си повече от всеки друг.

— Кучка.

— Няма да ме впечатлиш с обидите си — отвърна Милисент невъзмутимо, оправяйки старателно дантелените маншети на роклята си. — Само парите могат да го сторят.

— Ти винаги само от това си се интересувала, нали? Не от татко. Само от парите му.

— Ами, да речем, че нищо друго не си струваше в него. Баща ти беше простак. И както виждам, кръвта му определено тече във вените ти. Понрави ли ти се да спиш с оня лишен от обноски индианец? — попита Милисент с копринено гласче.

— Той може да учи на обноски кой да е Хътън от Вирджиния.

— Можеше, скъпа. Сега е съвсем мъртъв.

Лицето на Блейз пребледня при сблъсъка с жестоката реалност. Досега тя си бе мислила, че Хейзард е жив, въпреки че добре познаваше Янси и кръвожадните му главорези, които бяха обсадили мината. На заден план в съзнанието й бе започнала да се оформя мисълта да стане от това легло, да избяга от тази стая и от тази ужасна жена и да се върне обратно на хълма, в колибата. Мили боже, дано да не е права!

— Това не е вярно! — Тънката нишка на истерията се бе вплела в тъканта на изтънелия й спокоен глас.

— Мъртъв е. — Вече не й се налагаше да прикрива враждебността си. Отровата прозираше през бледосивите й очи.

— Не. Жив е. Трябва да е. — Истерията се разрастваше в остър, пронизващ плач.

— Доста мъртъв е.

— Не, не, не е! — Сърцето на Блейз подскачаше до пръсване в гърдите й, а дланите й бяха леденостудени.

— Мъртъв и погребан в жалката си мина — заяви спокойно Милисент.

— Не! — Това беше висок, тъничък вик на болка, първичен и безвременен. — Не, не, не, не!

— Мъртъв е, затрупан под тонове отломъци. Тонове и тонове.

Блейз закри главата си с възглавницата, за да накара този леден, безстрастен глас да замлъкне. Но и това не помогна, всяка дума продължаваше да достига до нея и да разкъсва сърцето й. Всяка дума пронизваше съществото й. Всяка дума съкрушаваше волята й за живот. Хейзард беше мъртъв. Ридания разтърсиха стройното й тяло. Хейзард, който се бе превърнал в смисъла на живота й, бе мъртъв. Сълзите потекоха по лицето й. И тя се предаде отведнъж. „Мъртва съм“ — тъжно си помисли тя, вцепенена от мъка.

 

 

Бяха изминали два дни, а Блейз почти не бе помръднала. Скрита под завивките, тя страдаше от своята загуба. Сълзите бяха спрели. Не можеше вече да плаче, но болката се бе усилила. Хейзард бе запълнил съзнанието й във всеки миг и болезнените спомени превръщаха меланхолията й в мъчителна агония.

Вечерта на втория ден, когато слабостта бе обладала тялото и духа й, те успяха лесно да я убедят да придружи тялото на баща си до Бостън. Тя не желаеше да говори с майка си или с Янси, но Хана й напомни за нейния дълг към баща й и неговата памет. Тя прочисти съзнанието си, за да отстрани мислите за смъртта на Хейзард. Успя да го постигне за свое облекчение.

— Тогава и аз ще се върна, Хана — каза Блейз с глас, който сякаш не беше нейният. — Веднага щом татко бъде погребан достойно, ще се върна обратно. — Тя искаше детето им да се роди там, където се бе родил Хейзард. Искаше да го отгледа в оня край, който Хейзард наричаше роден. Тя не беше казала това на Хана, но нейната стара дойка разбираше мъката й по любимия.

— Този край е достатъчно красив и приветлив, за да се завърне човек тук. Но засега ще трябва да се прибереш у дома.

— Това е моят дом. — Бледа и унесена.

Блейз изглеждаше съвсем мъничка в огромното гравирано легло, но очите й горяха яростно и Хана си припомни за малкото момиченце в просторното легло на уютната стая на Бийкън стрийт. Още тогава Блейз знаеше точно какво иска.

— Знам, дете, и ти ще се върнеш — успокои я Хана, точно както я бе успокоявала много пъти след пролетите детски сълзи. Тя искаше, при това с цялото си сърце, тази тъга да е също толкова преходна. Бе познавала Милисент Брадок прекалено дълго, за да приеме на доверие историята за избухналия по погрешка експлозив. А Янси я бе поразил от самото начало с безскрупулната си грубиянщина, независимо от солидното си потекло.

Тя не можеше да промени станалото. Не можеше да съживи любимия на Блейз. Но можеше да дари Блейз с това, което винаги й бе давала — обич и уют.

 

 

В деня, в който Блейз напусна Даймънд Сити, Хейзард започна да разбива диорита^[2] по тавана на източната шахта и не напредваше зле, като се имаха предвид пристъпите на замайване, които продължаваха да го измъчват.

Той направи недодялана шина за лявата си ръка от два отломъка от една стара кутия за барут и кожените върви на гамашите си. Процедурата му бе отнела половин ден заради припадъците, причинени от болката, които го спохождаха на няколко пъти. Ръката му, отекла неимоверно, превръщаше всяко малко движение в мъчение. През този ден той гледаше как цветът на ръката му се променя от розов, през червен, до болезнено морав. От опит знаеше, че ако пръстите му посинеят, ще изгуби ръката си. След като успя да закрепи шината, Хейзард легна в полусъзнание, вслушвайки се в гласа на тялото си, което му казваше, че се нуждае от почивка, за да възстанови силата си след мъчението, което бе изтърпяло. Той запали за съвсем кратко свещта, докато беше буден, за да провери потъмняващия цвят на ръката си, и след това бързо я угаси.

В съзнанието му се зараждаше смътен план, дори докато спеше. В миг на прояснение Хейзард го премисли, пренареди го няколко пъти и съобрази времето си с оставащите свещи и липсата на вода и храна. Трябваше да почива — тялото му го заплашваше с изпадане в безсъзнание всеки път, щом предприемеше действие, надхвърлящо силите му. Но пък и трябваше да действа. Без никаква храна и само с влагата, която се събираше по скалите, не му оставаше много време, за да си пробие път навън. С всеки ден запасите му от сили щяха да намаляват. Но ако все пак имаше начин, по който да се измъкне и да открие отново Блейз и нероденото им дете, то той щеше да го открие. Или щеше да умре в опитите си да го направи. Това бе присъщо на духа му, на честта му на воин. Предстоеше му невероятно изпитание и той го разбираше. Джон Хейзард Блек срещу Смъртта.

 

 

По времето, когато сломената и трепереща Блейз се качваше с чужда помощ в наетата карета, рано сутринта на третия ден след взрива, Хейзард бе работил вече пет часа. В най-оптимистичните му предвиждания източната шахта бе във връхната си точка на четири метра под земята. Той бе изкопал около един метър през миналия ден и сега трябваше да скалъпи някакво скеле. Планираше да продължи от тук нататък с минимума нужна почивка, защото знаеше, че с всеки ден ще става все по-слаб. И по начина, по който напредваше, всичко опираше до това, кой ще се предаде първи — диоритът или неговите сили.

Имаше нещо, което го амбицираше да продължава, въпреки болката и мъчителните съмнения, обръщайки гръб на унинието, когато си мислеше, че не би могъл да повдигне ръката си дори още веднъж. Това нещо му даваше сили всеки път, когато натискаше „само още веднъж“, приглушаваше болката и му вливаше свежи сили, когато се свличаше изтощен на грубия, осеян с отломъци под. Мисълта за Блейз и тяхното неродено дете — ето това го поддържаше жив.

 

 

Блейз не беше измъкната крещяща и разплакана от стаята. Тя напусна Даймънд Сити като бледо подобие на себе си.

Но на железопътната гара тя отказа да говори с майка си и с Янси. Прикрит гняв гореше под очевидната й мъка от загубата. И когато се озова в леглото си във вагона на баща си, тя каза на Хана с глас толкова тих, че едва ли би се чул и на метър разстояние в тиха нощ:

— Те няма да победят.

— Ето, това е моето момиче — каза Хана и несъзнателно протегна загрубялата си ръка, за да погали косата на Блейз. — Това е моето малко момиченце. — И тази първа искрица на живот, която бе забелязала, откакто напуснаха Даймънд Сити, накара очите й да се напълнят със сълзи. — Твоят баща не би искал оная отрепка, дето се разпорежда в спалнята на майка ти, да сложи ръка на парите му.

— Знам — тихо каза Блейз. — И той няма да успее. Всичко е завещано на мен. — След това очите на Блейз изгубиха жизнеността си за един кратък миг. Тези пари можеха да помогнат на Хейзард. Но сега вече беше твърде късно… за него… за тях. Сълзите й потекоха отново.

— Това ще я изненада — бързо заяви Хана, опитвайки се да отклони посоката на мислите й.

— Но това вече няма значение, нали така? — Блейз отново бе станала мрачна, бе се почувствала победена, и това я бе върнало обратно в мъглявото чистилище на нейното страдание.

Сърцето на Хана се сви от болка, когато видя как живецът напуска отново младата жена, която винаги досега е била жизнена и весела. Тя не искаше да говори за това и дори и сега се поколеба, тъй като не желаеше да се намесва в интимни за Блейз неща. Но когато сълзите се появиха по бледите й бузи и след това се плъзнаха по малкото лице, потънало в безкрайна скръб, Хана заговори:

— Но ще е от значение за малкото, не е ли така?

Погледът на Блейз се стрелна нагоре.

— Нали не желаеш тия двамата — и тя кимна с посивялата си глава към спалнята на Милисент — да отнемат това, което се полага по рождение на детето ти? А те ще го направят, дете мое, сигурна съм в това, ако продължиш да лежиш тук, както правеше досега.

— Как разбра? — прошепна Блейз.

— Глупав въпрос, детето ми. Та аз те обличам и събличам вече деветнадесет години.

— Мислиш ли, че те знаят? — Блейз седна с мъка в леглото и лек розов оттенък се появи по страните й, все още твърде очевиден след десетте дни, през които не бе хапнала почти нищичко.

— Не, сега още не знаят, но природата скоро ще им го подшушне. Можеш или да лежиш тук, докато си изплачеш очите, или да станеш и да направиш всичко, за да получи твоето дете добрия жребий, който му се полага.

— Те ще опитат, нали…

— А слънцето изгрява ли всеки ден?!

Блейз прокара пръст по ирландската дантела, с която бе обточен лененият чаршаф.

— Предполагам, че ще кажат, че не сме били женени.

— Оттам ще започнат и ще използват всичко друго, за което се сетят.

— Но аз мога да напиша завещанието си на когото си поискам. — Гърбът й се бе изправил и здравословно розово наливаше страните й. — Парите са си мои в края на краищата.

— Ще трябва да впрегнеш досетливостта си, дете мое, за да се погрижиш наистина да се получи така.

Блейз погледна решително към Хана и огънят отново се разгоря в сапфирените й очи.

— По-добре ще е да се облека, а след това — продължи тя, тръгнала към малката масичка от палисандрово дърво с подновена енергия — смятам да напиша завещанието си. Има ли тук все още някаква хартия? Има. — И тя се обърна, за да се усмихне на Хана. Това беше първата й усмивка от десет дни насам. — Намери ми рокля, писалка и още един свидетел, Хана. Доведи Куки, на него може да се има доверие.

Слязлата от влака в Бостън Блейз бе коренно различна от тази, която се беше качила в Небраска. Янси и Милисент би трябвало да забележат това, но те бяха прекалено заети с плановете си как да пропилеят парите на полковник Брадок. Те така и не успяха да забележат леката, решителна крачка на младата жена.

И това беше първата им грешка в сблъсъка, който назряваше.