Сюзън Джонсън
Блейз (24)

Глава 24

Сутрешните занимания в лагера ги събудиха. Първи залаяха кучетата, после се дочуха тънките гласчета на играещи си деца и скоро цялата шумотевица от миенето, паленето на огньовете и готвенето, се спусна над тях, докато те все още дремеха.

— Ммм — промърмори Хейзард след известно време, протягайки се лениво. — Не бях спал така от месеци. — Той се обърна на една страна и се наведе да целуне Блейз — една нежна целувка за добро утро. — Как се чувства най-сладката червенокоска в лагера?

— Единствената червенокоска, искаш да кажеш — отвърна тя мързеливо.

— И това е вярно — каза той с усмивка. — Готова ли си за къпане?

Блейз само се загърна още по-добре със завивките.

— Чак пък такова нетърпение. Но поне цялата река ще е на наше разположение. Всички останали се къпят при изгрев-слънце.

Блейз изръмжа.

— Слава богу, че никой не очаква от теб да се държиш нормално — подразни я той.

— Чудесно — дочу се приглушеният отговор изпод натрупаните завивки.

— Нормално не, но поне… цивилизовано. Хайде, биа, трябва да се изкъпеш. Да не би да искаш да изгубя престижа си? — Тонът му беше шеговит.

Тялото, заровено под завивките, не даваше никакви признаци на живот.

— Изглежда ще се наложи да те пренеса до реката.

Блейз се изправи светкавично и кожите се разлетяха на блестящи кълба.

— Пак се превръщаш в грубиян, Хейзард — изригна тя, настръхнала за миг, приличаща на пухкаво, разрошено коте с огромни предани сини очи.

— Може би ще успеем да се договорим, биа кара — промърмори Хейзард умиротворително. — Положение номер едно — колкото и толерантна да е нашата култура, в нея има и задължителни правила, като чистоплътността по-конкретно. Положение номер две — мога да намеря топло, слънчево местенце, където водата няма да е толкова дълбока и ще е достатъчно топла за теб. Положение номер три — не мога повече, сладурче, да ти мъкна вода. Дори аз си имам някои задължения тук. И положение номер четири — ако дойдеш с мен при реката и се изкъпеш като съвестна съпруга, каквато всеки тук очаква от теб да бъдеш, аз ти обещавам…

— Чакай малко — помоли го Блейз, пролазвайки на колене. Ударите на сърцето й се учестяваха в неравен ритъм. — Отдръпни се малко.

— Обещавам ти да… — В очите му изведнъж се появи пламък, който тя не бе виждала преди.

Тя прочисти гърлото си.

— Още.

Гласът му беше равен.

— Всички тук очакват…

— Още.

Той самият се бе изненадал колко леко се изсипваха думите от устата му. Гледайки я право в очите, той повтори без сарказъм, сякаш думите му имаха своя собствена воля:

— … да бъдеш достойна съпруга.

Блейз също го гледаше, без да сваля погледа си.

— Кажи сега — каза тя много внимателно, — защо хората очакват нещо подобно?

— Защото — отвърна мрачно Хейзард — аз им казах така.

— Ние женени ли сме? — Гласът й потрепери като трепетлика.

— В очите на хората, да.

— Но можеше да не им казваш така, нали?

— Можех.

— Можех да съм твоята…

— Любовница — довърши той и се пресегна, за да отметне едно медночервено кичурче зад ухото й. — Но не исках да гледат на теб така.

— Защото ме обичаш — каза тя. Усещането за това бе оживяло в очите й.

— Аз… Това беше толкова отдавна — каза бавно Хейзард. — Има толкова много проблеми… прекалено много…

— Защо тогава?

— Не исках да се срамуваш от това, че си с мен. — Не всичко беше въпрос на съвест, но той не беше готов все още да се изправи срещу цялата истина. — А ти трябва да си с мен — продължи той, — поне докато баща ти пристигне.

— А след това? — меко попита тя.

— Нека да не мислим за това, докато сме тук — каза тихо той. — Не може ли просто да се наслаждаваме на това, че сме заедно? Не можем ли да забравим за твоя свят и за това, което той причинява на моя? Не можем ли да забравим за следващия месец, за следващата година? — Представата за бъдещето никога не бе му се струвала по-заплашителна. — Моля те — каза той едва чуто през въздишката си. От доста време го бе движило единствено чувството му за лично достойнство, а точно сега духовните му сили бяха на изчерпване. Не искаше да се сблъсква с никакви въпроси без отговори. Необходимо му бе единствено удоволствие и спокойствие, пречистено в своята простота.

Докато слушаше молбата на Хейзард, Блейз осъзнаваше, че за разлика от нейния безбурен живот, младият мъж, в когото бе влюбена, носеше огромна отговорност за своя народ. Той беше отишъл на изток, осъзнавайки, че начинът на живот на абсароките е застрашен и че негов дълг е да осигури неговото бъдеще. Когато опознаеше навиците на бледоликите, той щеше да има инструментите и оръжията, с които би могъл да спре разрушението, да смекчи пораженията. Той знаеше какво трябва да направи, защо и накъде ще го отведе то. Разбираше, че ще трябва да жертва част от достойнството си в името на успеха. Знаеше, че бъдещето ще бъде пълно с унизяващи компромиси. Той живееше под напрежение, което тя никога не бе изпитвала в своя егоцентричен живот. И когато той я помоли меко да забравят за всичко останало, тя разбра, че Хейзард иска да затвори вратите зад себе си, поне за известно време, за всеки друг свят, освен за техния общ.

— И как трябва да е облечена една достойна съпруга по време на процесията до въпросните съоръжения за къпане? — попита тя с усмивка.

В тъмните очи на Хейзард мрачното настроение бързо бе изместено от топлотата.

— Туника, рокля, каквото и да е. Дявол да го вземе, увий се в някоя кожа и ще те пренеса дотам.

Тя го погледна весело изпод дългите си клепки.

— А какво ще стане тогава с доброто ти име?

Той я притисна към себе си и покри лицето й с целувки.

— Да върви по дяволите — прошепна той — доброто ми име.

И на ръце той я пренесе през огрятия от слънцето лагер покрай усмихнатите погледи, фриволните забележки, сърдитите мърморения и очите на познавачите надолу по очертаната от върбите пътека към реката.

Притаената извивка на реката, с нейните покрити с мъх брегове, бе прикрита от клоните на върбите и от високите тополи, а водата бе така топла, както й бе обещал.

Беше топъл слънчев ден, който устройваше на сетивата истински празник на удоволствията. Те скочиха в кристалночистата вода, измиха се с мекия сапун и се любиха под върбите, докато птичките пееха над главите им.

Никога досега тялото му не й се бе струвало толкова красиво, сякаш излязло изпод ръката на скулптор. Широките му рамене искряха под кристалната планинска вода, напръскани със златен прах от слънчевите лъчи.

Те се любиха, като че ли го правеха за пръв път, възбудени до крайност от сладостния аромат на телата си. Хейзард бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога, през целия й живот, прекаран сред богатство и лукс.

Той й каза на своя мелодичен език, че нейната красота е като тази на слънцето, когато се спуска зад планините, гласът й е като нежната музика на вятъра в клоните на боровете, а очите й притежават безпределната синева на небето в неговата родина.

— Аз съм твоя и ти си мой. Абсароките нямат значение. Бостън няма значение. Където и да идеш, аз ще съм с теб — тържествено прошепна Блейз.

Той не отговори. Само се усмихна и обви ръцете й около врата си.

— Дръж се здраво — прошепна той и се плъзна по гръб. След като се намести удобно, тя се отпусна върху него, упоена и доволна, а дъхът й галеше нежно гърлото му.

— Харесва ли ти летният лов? — промърмори той, докато пръстите му нежно галеха гърба й.

— Някой да ти е казвал, че ти си най-добрият домакин на света? — попита го лениво тя, без да помръдва.

— Истината ли да ти кажа — отвърна той любезно с подкупваща усмивка, — или предпочиташ нещо по-дипломатично? — И прихна, когато тя го смушка, загледан в просветващите й сини очи. — В такъв случай — каза той с шеговито-сериозен тон, — отговорът е не.

След това на шега започна да успокоява своята докачлива приятелка. И двамата се включиха в играта, като задявките на Блейз бяха не по-малко провокиращи. И както можеше да се очаква, играта имаше своя предсказуем и сладостен финал.

Доста по-късно, когато обедното слънце процеждаше златистата си светлина през клоните на дърветата, Хейзард попита:

— Не почваш ли да огладняваш?

Блейз, която бе легнала до него на утъпканата остра трева, повдигна закачливо едната си вежда.

— Това сериозен въпрос ли е?

Преодолявайки първоначалния си импулс да се засмее, Хейзард отвърна с необходимата сериозност:

— Кълна се във Всевишния.

— Малко — отговори тя, изпънала ръце над главата си като игриво дете.

— Ще изпратя да донесат храна.

— Тук? — Блейз се огледа неспокойно наоколо, но всичко, което забелязваше, бяха различни тоналности на зеленото и златното. — Какво ще си кажат хората?

— Ще си кажат, че аз явно обичам да се любя с теб, и при това огладнявам лесно.

— Много неудобно. — Страните й порозовяха.

— Защо, защото съм огладнял ли?

— Знаеш твърде добре какво имам предвид — тросна се тя с тих, но напушен глас.

— Не беше ли ти тази… — попита той търпеливо и спокойно, — която искаше да посветя деня си на нея?

— Ами да, но…

— Точно това и правя, но със съзнанието, че трябва все някога да ядем. Тук не ми е позволено да готвя. — Веждите му се повдигнаха и спуснаха бързо. — Доброто ми име, нали се сещаш. А сама знаеш, че на твоето готварско умение не може да се разчита, ако ми простиш, че го споменавам, мадам — завърши той, дразнейки я.

— Всъщност казвал ли си на някого, че ще си зает цял ден, защото ще се любиш с мен и затова трябва да ти се донесе храна по-късно? — Сега ръцете й бяха кръстосани под главата, а погледът й бе станал проницателен.

— Конкретно на никого — отговори меко той. — Пък и ние не казваме „любя се“. Наричаме това удоволствие ах-кс-абау.

— Не го увъртай, Хейзард. На кого точно си казал?

— На дамите — каза той с разговорния тон, с който хората обсъждаха времето, — които ни готвиха снощи, и на мъжете, които искаха да проследим днес следите на бизонското стадо.

— О, господи — възкликна Блейз, — всички знаят.

— Виж, сладурче — започна той успокояващо, видял как руменината пълзи към вратлето й, — в това няма нищо срамно. Ти си моя съпруга. Съпрузите обикновено се държат така. И един поглед е достатъчен, за да се сети човек, че не съм се оженил за теб заради шиенето или готвенето ти. — Той прокара връхчето на една тревичка по изпъстреното й със слънчеви петна тяло. — Ти си радостта на живота ми, биа, и хич не ми пука кой знае колко за това.

Простите думи й подействаха като балсам. Блейз погледна с любов към Хейзард.

— Ти си моят живот — прошепна тя, убедена, че сърцето й не греши. Независимо че Хейзард си мислеше с неохота за бъдещето, Блейз, въпреки неразбираемото му отношение към понятието „любов“, беше непоколебимо сигурна, че двамата с него биха могли да преодолеят всички пречки, които се изправят на пътя им, знаеше, че любовта им е верният път.

— Ужасяваща перспектива — прошепна той в отговор, — но ще се опитам да живея според твоите скромни очаквания. — Имаше вид на човек, който не е съвсем сигурен, че местното население е приятелски настроено, но подсъзнателно се надява да е така.

Те се върнаха във вигвама, за да похапнат, защото на Блейз не й се нравеше идеята да се хранят на речния бряг. Хейзард задоволи нейната нетипична предвзетост с една минимална доза заяждане, като й напомни, че всяка жена, която е задминала Луси Атънбъроу в дързостта й, не би трябвало да се трогва от подобни несъществени отклонения от общоприетото. Нейният отговор дойде под формата на сритване по кокалчето и заповед да я отведе до вигвама си.

Хейзард се усмихваше често по обратния път, а отговорите му на жизнерадостните забележки на Блейз бяха също толкова безгрижни. Тя бе заровила лице в солидното му рамо и броеше стъпките му по покритата с трева земя.

Жените, които донесоха храната, се изкикотиха на излизане, с изключение на една висока, стройна жена, която размени няколко думи с Хейзард. Отговорът му беше рязък.

— Приятелка ли ти е? — подхвърли Блейз, след като тя излезе, способна да разпознае бившата изгора.

— Очевидно не — отвърна Хейзард леко озадачен. Той размисляше над провокиращите подмятания на Малка луна. Някой от по-младите вождове явно се бе похвалил, че ще отвлече Блейз. Подобни гръмки приказки бяха съвсем в реда на нещата, когато ставаше въпрос за младоците, но това, което го бе разтревожило повече, беше обещанието на Малка луна да го навести някоя вечер.

Не беше нещо необичайно любовчиите да се промъкват нощем в чужди типита, особено през лятото, в лековатата атмосфера на летния лов, когато флиртовете си бяха съвсем в реда на нещата. Той й бе отказал, но не беше сигурен доколко тя ще уважи желанието му. Де да можеше Блейз да разбере специфичните отлики на културата на абсароките. Подобно на танц, тя също беше многостранна, с трудно доловими правила, формализирана от наложилите се порядки, съвкупност от движещи се по сложно преплетени пътища хора. О, по дяволите, щеше да се оправя с проблемите, щом се появяха. Можеше и въобще да не се появят. Каквото и да предстоеше, той не можеше да я въведе в същността на една култура с хилядолетна история за няколко дни. И така, подминавайки пренебрежително евентуалните трудности, той й поднесе многообразната храна, оставена пред тях, и каза с усмивка:

— Ще ни трябва дегустатор, ако Малка луна има пръст в приготвянето им.

— А… ревнива приятелка значи.

— Бивша приятелка — поправи я Хейзард и колебливо опита от някаква яхния.

— Ако след десет минути си все още жив, ще опитам малко от това.

— Правилно. Човек никога не знае…

— Значи си й отказал?

— Разбира се. Аз приемам брачните си ангажименти напълно сериозно.

Вече бе успяла да опита три други ястия, освен яхнията.

Блейз гледаше замислено как той забожда лъжицата си в смесицата от плодове.

— Ти може и да си падаш по емоциите, но аз не бих имала и грам доверие на тая жена. — Последва непринудена усмивка.

Хейзард се втренчи в нея за миг, докато устните му се гърчеха неудържимо, после се отпусна назад в покритата с кожа върбова облегалка и се изсмя гръмко. Продължи да се смее, докато очите му не се навлажниха и Блейз сериозно се зачуди дали той не се гърчи под въздействието на силна отрова. Накрая той замлъкна, избърса очите си с опакото на ръката, кръстоса ръце зад главата си и се облегна неподвижно на лъскавите кожи.

— Какво толкова смешно казах? — попита Блейз, облекчена от това, че го вижда все още бодър и здрав.

— Иронията ти, сладурче, за това, че съм си падал по емоциите. Като че ли някаква хапчица храна би имала някакво значение за мен, след като цял живот съм бил на острието на бръснача. Осъзнаваш ли, че ние, абсароките, сме заобиколени от силни врагове? Дакота ни превъзхожда числено едно към десет. Черните ходила почти с толкова. Шушоните и Насечените стрели, взети заедно, са десет пъти по-силни от нас. И всички те искат нашите ловни полета, защото те са най-добрите в света. А аз да се притеснявам за някаква храна? Котенце, ти си много сладка — каза той с изразителни на следобедното слънце очи, — но нищо не разбираш от оцеляване.

— Когато стана на двадесет и една, ще бъда собственица на фондов тръст и ще мога да правя с парите каквото си пожелая. Бих могла да помогна на абсароките да оцелеят. — Това бяха типични думи за една богата млада жена, убедени и самонадеяни.

— Това може и да ти прозвучи цинично, котенце, но не мисля, че този фондов тръст би станал някога достъпен за мен. Във всеки случай, аз не го искам и не се нуждая от него. Моите участъци са богати, най-богатите на север от Вирджиния Сити. В тях има достатъчно злато, за да бъдат осъществени моите намерения. Как така — продължи той, пресягайки се за чаша със студена вода — непрекъснато стигаме до тоя въпрос, когато всичко, което искам, е да те държа в ръцете си, да се любя с теб и да забравя за известно време за всичко останало? Виж — обяви спокойно той, протягайки ръце встрани, — все още съм жив. Ела и хапни, принцесо. Ще имаш нужда от сили. Дал съм изрични нареждания никой да не ме безпокои до утре сутрин.

В действителност той бе променил не само своите планове, а и тези на всички останали, за да посвети времето си на Блейз, както бе пожелала тя. Хейзард отпи от чашата и се усмихна.

Блейз отвърна на усмивката му.

— В такъв случай, това нещо като меден месец ли е?

Той постави внимателно чашата на пода.

— Ти би ли искала да е така? — Гласът му беше плътен и оцветен с любопитство.

Тя кимна, без да е сигурна в неговите непостоянни настроения, убедена единствено в чувствата си.

— Тогава това е меден месец. — Изражението на очите му беше неразгадаемо, но усмивката бе омагьосваща. — Позволи ми да те нахраня — каза той, взе едно парченце печено месо и го постави в устата й. — А после и да разреша косата ти — прошепна тихо той. — И да се погрижа за теб.

— Ако ти ще правиш всичко, какво да правя аз тогава? — попита Блейз много меко.

— И ти можеш да се погрижиш за мен, бостънче, по твоя много специален начин. — Красивата му ръка погали лицето й.

— Това ли е всичко? Не трябва ли да работя? — Тя спря ръката му със своята и гризна леко върховете на пръстите му.

— Предпочитам — езикът й, облизващ върховете на пръстите му, изпращаше пламенни импулси към неговия мозък — сега да посветиш енергията си на мен по друг начин.

— Това е хубаво — отвърна меко Блейз и след това, взела ръката му в своята, я постави върху гърдите си, — тъй като съм доста добра в тази област.

— Да, така си е — съгласи се Хейзард. Погледът му бе започнал да се разгаря. — Наистина си много добра. Но първо хапни, принцесо, защото смятам да се възползвам от твоята природна дарба през остатъка от деня, тъй че ще ти е нужно да се подкрепиш.

Следобедът мина в поредица от удоволствия, в които те дадоха воля на взаимните си предпочитания, без да позволят на демоните на неразбирателството да се намесят. Тя беше ненаситна, а той никога не се беше наслаждавал така.

Беше вече късно следобед, когато Хейзард каза „дрехите“, после промърмори нещо рязко и изненадано и накрая изруга леко. Той докосна косите на Блейз с целувка, отмести я и се измъкна от постелята от бизонски кожи. После отиде до входа, отмести покривалото леко и каза няколко думи на абсарокски.

— Кой е? — попита тихо Блейз и седна.

Хейзард погледна през рамо и каза:

— Бях забравил. — След това се обърна към процепа и продължи да говори на мелодичния си роден език. Той отговаряше на няколко женски гласа, които се кикотеха.

— Твоят харем? — попита Блейз със сладникава нотка, когато той спусна покривалото и се върна при нея.

— С теб, скъпа, не ми остава време за хареми — отвърна той с усмивка.

— Или нещо друго? — натърти Блейз, стоплена от усмивката му, но все още съмняваща се.

— Точно така — съгласи се бързо Хейзард. — Или нещо друго. Тия дами не бяха дошли заради мен. Те донесоха дрехите ти. Бях забравил за това. Мисля, че са стояли доста време отвън, така че се наложи да им се извинявам продължително. Добре ще е сега да ги пробваш.

— Чии са тия дрехи? — попита неуверено Блейз, чудейки се как биха могли да й ги ушият толкова бързо.

— Този път са съвсем нови. Жените шият дрехи, ризи, мокасини, туники и всичко останало за търгуване. Вчера споменах, че искам да купя дрехи за теб днес следобед. За съжаление, бях забравил за тях допреди минута. — Хейзард се пресегна за гамашите си и каза: — Ще ги поканя вътре.

— Не!

Той тъкмо бе обул единия крачол и при възклицанието на Блейз вдигна глава.

— Не? Нали искаше да имаш свои собствени дрехи.

— Искам. Кажи им да оставят всичко и да си вървят. Ще ги изпробвам по-късно.

— Сладурче, сигурно ще е необходимо роклите да се преправят — отвърна й той, докато намъкваше колана в гайките на вече обутите гамаши.

— Сама ще се оправя.

Той пристегна колана си и каза тихо:

— Значи умееш да шиеш?

— Ами… когато бях малка — започна Блейз, но се запъна. — Искам да кажа… това че…

Той я погледна и проницателно отбеляза:

— Ти не можеш да шиеш.

Блейз въздъхна и прехапа долната си устна.

— Не мога — призна си тя.

— Тогава сигурно ще ни трябва някой, който може — уточни той тактично. — Тъй че ще трябва да ги пробваш, не мислиш ли?

Блейз впери продължително поглед в него и неохотно се съгласи:

— Но нека да е някоя, която аз не познавам — предупреди го тя, припомнила си за посещението на Малка луна.

— Ти не познаваш нито една от тях, скъпа.

— Някоя, която ти не познаваш.

— Аз познавам всички.

— Не това имах предвид — мрачно каза тя.

— Чудесно — отвърна той, схванал най-после.

— Някоя по-стара — додаде Блейз.

Той се засмя.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато излезе отвън, той обясни, че жена му е срамежлива и за да не обиди никого, смята да купи всички рокли. След това учтиво ги отпрати и остави една стара жена.

Блейз се бе вмъкнала в една от кожените му ризи и бе застанала до леглото, когато те влязоха във вигвама. Заприлича му на юноша, облякъл възголяма риза, въпреки че бе застанала царствено. Само очите й отразяваха нейната неувереност. Хейзард представи Върба и обясни на Блейз, че тя е известна из целите Северни прерии със своите невероятни рокли, украсени с пера. След това донесе един солиден куп от рокли, украсени с ресни и други атрибути, докато двете жени се усмихваха колебливо една на друга.

— Мислиш ли, че тия ще стигнат? — попита Блейз закачливо. Ръцете й галеха леко множеството превъзходни кожи, които й бе донесъл.

— Още ли искаш, бостънче? — поинтересува се той с ответната веселост в очите си. — Ще изпратя глашатая.

— Прекалено си екстравагантен.

— Налага ми се да угаждам на екстравагантна жена — каза той много тихо.

— Значи искаш да ми угодиш? — щастливо измърка тя.

— По безброй много начини, биа кара — прошепна Хейзард, — но след като премериш роклите.

— Да ги премеря пред Върба? — колебливо попита Блейз.

— Сама ли се обличаш вкъщи?

— Понякога — започна да увърта тя.

— Представи си, че сега не е „понякога“ — настоя Хейзард, убеден, че Блейз е разполагала поне с няколко прислужнички у дома. — Развесели ме.

Блейз направи лека гримаса.

— Щом настояваш.

Той се усмихна.

— Настоявам.

Върба, застанала отстрани, бе схванала, въпреки английския, че Дит-чилияш настоява за нещо, а жена му отказва. Очите й проблеснаха разбиращо, когато Хейзард натърти усмихнат на последната си дума, и тя пристъпи напред, за да помогне.

— Украсата с форма на звезда е специално за жена на вожд — му каза тя. — Виж също и украсената с мъниста от сърна. Кажи на твоята жена да пробва първо тези.

Хейзард преведе това на Блейз, остави роклите на постелята и измъкна измежду тях предложената от Върба, украсена отпред и отзад със сложно подредени разноцветни пера във формата на звезда.

— Звездата носи късмет на този, който я носи на дрехите си — добави той, подавайки роклята. — Хайде, биа, пробвай я.

Блейз се отдръпна.

— Караш ме да се чувствам неудобно.

— Няма от какво да се срамуваш. Върба също е виждала някое и друго голо тяло навремето, а аз — той замълча и се усмихна — те предпочитам гола. Направих така, както ти пожела — отпратих всички други жени. Твой ред е да спазиш обещанието си.

Блейз се предаде и след като премери първата рокля, която Върба коригира на раменете, талията и ханша, вече се чувстваше по-свободно.

— Твоята жена е много красива — каза Върба, докато отбелязваше корекцията на раменете с парче трошлив варовик.

— Благодаря ти — каза Хейзард и повтори на английски комплимента за Блейз.

Блейз бе получавала подобни комплименти през целия си живот, но някак си този, поднесен от старата жена от племето на Хейзард, имаше по-особено значение за нея. Тя искаше да бъде част от живота на Хейзард.

— Как се казва „благодаря“ на абсарокски? — попита Блейз и когато той й каза, тя повтори внимателно фразата. — Ахо-ахо — каза Блейз бавно с широка усмивка и лек поклон.

Върба отвърна на поклона й и двете се засмяха.

Тя прилича на Ана^[1], помисли си Блейз. Точно като Ана е.

И радост стопли сърцето й.

Отпуснат удобно на върбовата си облегалка, Хейзард се забавляваше с церемонията по пробването на роклите. Никога преди не бе наблюдавал Блейз толкова дълго, все някой или нещо му попречваха — работата или някакъв разговор. Сега имаше възможността да се наслаждава безмълвно на красотата и съвършенството на тялото и чертите й. Кожата й имаше златистия цвят на праскова в светлината, проникваща през стените на вигвама, а косата й проблясваше в медни оттенъци. Тя се движеше грациозно, изпълнявайки елементарните инструкции на Върба, вдигаше ръце, за да свали някоя рокля, пъхваше глава в следващата, която й подаваха, раздвижваше леко бедрата си, за да може меката кожа да легне плътно по тялото й. Тя беше плаха и неуверена, докато изпълняваше наставленията на Върба, което бе нещо ново за Хейзард, свикнал да вижда в нея най-вече решителност и властност. Тя беше по-различна на тоя летен лов, не така безусловно налагаща се и — чудеше се дали да употреби тази дума — по-смирена. Той се усмихна на абсурдната мисъл и повдигнал гъстите си клепки, улови погледа й над сивите коси на Върба.

Намигна й.

Тя му се усмихна.

Сладостна вълна премина между тях.

След още няколко рокли те поспориха за деколтето на една от тях, прекалено ниско изрязано според представите на Хейзард. Впечатлена, Върба наблюдаваше спора и макар да долавяше смисъла само на някои думи, бе напълно наясно с неговото съдържание.

— Тази не става — каза Хейзард, махвайки на Върба да я остави встрани.

— Чакай малко. — Блейз й направи знак да изчака. — Тази рокля ми харесва. Украсата й е почти като излята, толкова е плътна. А и цветовете ми харесват. — Кожата беше кремава на цвят и гладка като кадифе. Отпред на вълни се спускаха орнаменти в зелено и синьо, ограждащи дълбокото деколте.

— Не.

— Но аз я харесвам.

— Не.

— Не ми говори с такъв тон.

Хейзард се овладя и смекчи заповедническите нотки.

— Извинявай, биа, задръж я, щом искаш.

След това, когато роклята беше премерена, той каза на Върба тихичко на абсарокски да не носи отново тая рокля.

Върба кимна. Дит-чилияш бе победил, но тя отдаде заслуженото и на жената. Бледоликата жена се противопоставяше на Дит-чилияш храбро като мъж. Той нямаше винаги да печели. Не и с тази огненокоса жена. Върба познаваше първата жена на Хейзард от неговата младост и бе приготвяла нейната сватбена рокля. Тя бе видяла как двамата израснаха заедно и бе стояла до смъртния одър на Гарваново крило. Връзката, която бе наблюдавала днес, беше по-различна. Сякаш Черната пума бе намерил равна на себе си, а не просто спътница. Чудеше се какво ли ще е детето, родено от двама такива родители. Бялата жена беше бременна, това беше очевидно, стига да знаеш къде да погледнеш. Дали Ис-биа шибидам Дит-чилияш, Хейзард Черната пума, знаеше за това?

 

 

По-късно вечерта Хейзард и Блейз се бяха излегнали под върбите, след изкъпването в реката, и слушаха как младежите свирят с флейтите си на своите любими. Нежната музика се носеше из топлата лятна вечер, една мелодия се смесваше с друга, нотите се преплитаха и се превръщаха в олицетворение на романтиката в чистия вечерен въздух.

— Щастлив ли си? — попита Блейз още по-късно, когато дори песента на флейтите бе престанала и само вятърът в клоните нарушаваше тишината.

— Това нещо като проверка ли е? — Тя не можеше да го види в мрака на вигвама, но усещаше усмивката му. Той изохка леко, след като тя го сръчка, и след това си призна в тъмнината: — Да, щастлив съм. А какво ще кажеш за себе си, биа кара? — попита той на свой ред. — Харесва ли ти летният лагер? — Той установи, че по силата на навика отново е избегнал да я попита за чувствата й.

— Всичко ми харесва. Съвършено е. Ти си съвършен. — Неговото най-добро състояние на наслада и задоволство я вдъхновяваше. Хейзард бе успял да омагьоса своята нова „жена“ през този ленив, богат на удоволствия ден. Ден, посветен изцяло на тях двамата. Ден, в който целият останал свят бе оставен да почака.

Той се засмя леко на откровения й отговор.

— Ами ако това съвършенство ще трябва да позволи утре на света отново да ни обезпокои, какво тогава, котенце? Все още ли ще ти харесва?

— Разбира се. Докато си с мен — отговори тя с открита, безкрайна радост, която едновременно го омагьоса и разтревожи.

— Това означава ли, че смяташ да дойдеш утре на лова за бизони?

— Други жени ще ходят ли?

— Някои, да.

— Не съм ли късметлийка? Сега спокойно мога да кажа „да, с удоволствие“. И бездруго щях да дойда, но сега всичко изглежда по правилата, а не абсурдно и натрапено.

— Звучи така, сякаш ще си имам сянка. — Той я бе прегърнал, мислейки си колко много се бе променил животът му, откакто я бе срещнал.

— Точно това е основната идея — отвърна весело Блейз и после рязко попита: — Позволено ли ми е да те целувам на публично място?

— И да кажа „не“, това ще промени ли нещо?

— Не.

Той изръмжа театрално.

— Виждам как доброто ми име се разбива на парчета.

— Така и трябва. Доброто ти име — изрече тя дяволито — е доста напомпано.

— Може ли поне да ти предложа да бъдеш по-дискретна? — попита той, забавлявайки се.

— Можеш да си препоръчваш каквото щеш — отвърна сладко Блейз.

— Изглежда, вождът на абсароките си е намерил вожда — усмихнат каза той.

— Спокойно можеш да го определиш така — съгласи се Блейз с леко игрива и много женствена усмивка.

Той плъзна бавно дланите си по гърба й и я притегли към себе си. Що се отнасяше до любовта, тя можеше да го ръководи единствено с добро. И той й го каза.

— Не съм се замисляла чак толкова надълбоко над ролята си.

— И аз си помислих, че вероятно не си — отвърна й той, олицетворение на учтивост и такт. — Може би ще е добре да се върнем към лова на бизони?

Блейз се засмя.

— Страхливец.

— Дипломат — поправи я той с топлота в гласа си. — Не съм си и помислял да съсипвам подобно чудесно разбирателство — каза Хейзард и промени темата по начин, който бе усъвършенствал години наред.