Сюзън Джонсън
Блейз (23)

Глава 23

Вълците ги забелязаха първи и нададоха приветствените си викове. Хейзард се усмихна — още един познат от детството звук.

Двама скаути, нетърпеливи в младостта си, изскочиха в галоп и препуснаха по откритата ливада към тях, спирайки мустангите си само на няколко метра от Хейзард и Блейз.

— Добре дошъл, Дит-чилияш — извикаха те и хубавите им млади лица се озариха от усмивките им. — Бояхме се, че няма да дойдеш!

Блейз успя да разпознае името на Хейзард в потока от абсарокски думи.

— Твърде много ми липсвахте, хлапета, за да не дойда — отвърна усмихнат Хейзард на нетърпеливите момчета, яхнали своите лудуващи мустанги. Забелязал скришните им погледи, отправени към Блейз, той махна грациозно към нея и каза:

— Буах, Блейз Брадок.

И Блейз им се усмихна, разбрала, че я представят.

Все още прекалено млади, за да са наясно с някои подробности от етикета, те останаха зяпнали за миг, след като Хейзард бе казал „буа“. Той ги насърчи, говорейки бързо, и те двамата изрекоха по едно тромаво „здравей“ на английски.

— Боя се, че с това почти се изчерпват познанията им по английски — каза Хейзард на Блейз. — Те са синове на сестрата на майка ми и — той завърши с усмивка — истинска напаст от време на време. — Хейзард промърмори няколко кратки фрази на абсарокски и с жест, напомнящ на козируване, те обърнаха понитата си и се отдалечиха в галоп. — Те ще яздят пред нас, нещо, за което много ги бива. На тази възраст обикновено яздят само в галоп.

Когато след известно време Хейзард и Блейз навлязоха в поселището, слуховете вече ги бяха изпреварили, както той очакваше да стане. „Уах“ (жена му) се носеше от уста на уста. „Хейзард Черната пума си е взел жена“ — се носеше от вигвам на вигвам. „От жълтооките“ — мърмореха всички, а младите жени, които се бяха радвали преди на вниманието на Хейзард, произнасяха недотам учтиви фрази. „Едва ли ще я държи дълго — казваха те. Една жълтоока не може да го зарадва като жена.“ Хейзард Черната пума отдавна се бе прославил с красотата и очарованието си и на неговите предишни любовници никак не се харесваше да ги изместват.

Вигвамите на планинските и речните кланове на абсароките бяха пръснати из цялата тревиста долина на реката. Те бяха разделени по кланове, на кръгове от жилища, разположени по приетия начин — с входове, обърнати на изток. Както при всички други прерийни племена, и тук конете бяха символ на благополучие. А този лагер беше пренаселен от тях. Цели мили наоколо между хълмовете бяха покрити със стада мустанги с най-различен ръст и разцветка.

Хейзард яздеше спокойно през тълпите от хора, пробивайки си път през тях. Той се усмихваше и отговаряше на поздравите им и дори успя да отвърне на няколко подпитвания с остроумни фрази, които предизвикваха всеобщ смях. Всички забелязаха как внимателно се отнася той с бялата жена. А и никой от тях не бе забравил на кого бе принадлежала роклята, която тя носеше сега. Всички си спомняха колко коня бе платил за нея Хейзард. Заради първата си жена. Неговата съпруга от племето на абсароките. Докъде ли стигаше, чудеха се те, властта на красивата огненокоса жена над техния вожд?

Хейзард спря пред един искрящ бял вигвам, по-висок от останалите и красиво украсен, за разлика от повечето типита. Все така прихванал Блейз в скута си, той слезе от Пета. Застанал в центъра на обожаващата го тълпа, той продължително разговаря със събралите се около него хора, понякога спираше, преди да отговори, друг път отговаряше само с усмивка. Малките момчета се провираха, за да го видят, а тези, които бяха по-смели, го докосваха. Та нали той беше легендарният Дит-чилияш, вождът, който имаше зад гърба си повече победи от всеки друг.

След като отдели на хората нужното време, за да ги уважи, той кимна с глава, обърна се към вигвама и изговори няколко бързи, сбити фрази, звучащи като заповеди.

Бе му направен път до входа на вигвама. Той бе като някакъв митичен герой, помисли си Блейз, и непоносимо объркани мисли завладяха съзнанието й. Хейзард сякаш имаше две страни, тъмна и светла, като две различни души, които тя познаваше едва-едва. Докато крачеше към вигвама, Хейзард разговаряше с един млад мъж, който поразително напомняше на него, макар че беше все още почти юноша и му отстъпваше по ръст. Момчето се изсмя. Хейзард също се усмихна и измърмори още няколко думи, преди леко да се наведе и да влезе заедно с Блейз във вътрешността на вигвама.

Той я сложи внимателно върху едната от двете застлани до входа постели от кожи. Отвътре неговото жилище беше не по-малко изкусно, отколкото отвън. Отгоре се спускаха оцветени кожи, окачени над нивото на погледа, разделящи помещението на части. От отвора за отвеждане на дима, високо над главите им, струеше светлина, а през кожите се процеждаха меките лъчи на следобедното слънце.

— Уморена ли си? — попита Хейзард, като постави зад себе си изплетена от върбови клонки облегалка за гръб и се изтегна удобно, опрян на своята исереко’тси’те.

— Не. Ти не ме остави да върша нищо днес — отвърна тя с немирна усмивка.

— По-късно, вероятно утре, ще бъдеш напълно излекувана и ще мога да те разведа из лагера.

— А ще се разходя ли първо по теб? — подкупващо попита Блейз. — Тази сутрин не ми позволи. — Тя го бе желала така силно в тяхното меко ложе от кедрови клонки, но той й бе отказал нежно, тъй като се боеше да не причини болка на израненото й тяло.

— Беше за твое добро, сладурче, не че ми липсваше желание. Да, утре съм на твое разположение. Напомни ми — каза той засмяно.

— Дали ще е възможно това с всички тия хора, които искат да им отделиш от времето си? — попита тя шеговито. — Ти си доста популярен. — Тази забележка изразяваше само една нищожна част от това, което тя бе усетила от властта му на вожд.

— Всички те са от моя клан, биа. Аз съм един от техните вождове, какъвто преди това бе и баща ми. Аз познавам всички и всички познават мен — отвърна просто той, тъй като за него това бе нещо съвсем естествено.

— Колко хора има в клана ти?

— Моят клан^[1] е един от тринадесетте и има четирийсет вигвама^[2]. Хората ми наброяват около четиристотин души. Ние се числим към Планинските абсароки, наричани понякога „Многото вигвами“. През лятото се срещаме с Речните абсароки, „Черните вигвами“, за да подновим познанствата си. Всички са свързани със сложни роднински връзки. Това е нещо като среща на голямо семейство, с всичките му разклонения. Вероятно в момента наброяваме петстотин вигвама.

— И ти познаваш всички?

— Повечето от тях. Изгубил съм връзката с някои от най-младите.

„И всички те познават, помисли си тя неспокойно, познават те и искат частица от теб.“ Тя бе забелязала как го гледат жените. Трябваше да е сляпа, за да не го забележи. Тя си помисли за алчните погледи на жените и попита:

— Имаш ли си някакви… — Въпросът й бе лишен от учтивите заобикалки.

— Някои какво? — каза той с явно неразбиране. Но то можеше и да е подвеждащо. Хейзард никога не й бе правил впечатление на човек, който схваща бавно.

Не можеха да я заблудят току-така.

— Деца — обясни тя.

В хладния вигвам настъпи тишина. Хейзард, доскоро излегнат и отпуснат, сега се напрегна. Господи, колко малко я познаваше, дори не можеше да се сети за какво мисли тя. В момента знаеше малко повече само за собствените си мисли, отнасящи се до нея. Защо винаги задаваше такива издевателски въпроси? Самият отговор, който търсеше, вероятно щеше да изисква пренареждане на представите за семейството, за което в момента нямаше време, реши рязко той.

— От жена си — не — каза той кратко.

За пръв път в живота си Блейз загуби дар слово от изумление. Тя се опита да проговори на два пъти, но думите не искаха да се откъснат от плетеницата на обърканото й съзнание.

— В нашия клан нещата не са същите — каза той меко след доста време, когато мълчанието се бе проточило и за първоначалния силен шок говореше само руменината по бузите на Блейз. — Мъжете и жените тук си имат любовници. Съпругите понякога биват отвличани. При нас съществуват различни възможности^[3].

— И кой разполага с тези възможности? — попита Блейз, възвърнала си способността да говори, желаеща да разбере как са се родили децата на Хейзард и дали тези „възможности“ са предимство на мъжете, както в нейния свят.

— Мъжете, както и жените. След като жените притежават собственост като мъжете, те имат и свобода. Това не означава, че нашите бракове не са стабилни и дълготрайни. Повечето са, но…

— Съществуват различни възможности — меко довърши Блейз.

Хейзард въздъхна.

— Точно така — каза той, съзнаващ, че неговата опростена версия на един много сложен културен феномен няма да задоволи любопитството на Блейз, засягащо неговите деца.

— Момчето, с което говори отвън, твое ли беше? — Тя се опитваше да запази спокойствие, въпреки че вълна от емоции се надигаше срещу нея.

Изражението на Хейзард се смекчи и очите му просветнаха.

— Значи си забелязала приликата?

— Доста очебийна е — отговори Блейз спокойно, доколкото това бе възможно. Бе на път да се побърка от ревност.

— Не, той не е мой син в буквалния смисъл, въпреки че според родствените връзки го наричам бара ке — мое дете. Мисля, че според твоите разбирания той би трябвало да е мой братовчед. Нашите роднински връзки са доста по-различни от вашите. Червено перо е син на сестрата на баща ми. — Хейзард се почувства неудобно и реши да прекрати разговора. — Хайде да оставим тази тема — предложи той. — Тя е безкрайно заплетена и няма нищо общо с която и да е от културните традиции на белия човек.

— Веднага щом ми кажеш това, което искам да знам — прошепна настойчиво Блейз.

— Защо? — попита прямо Хейзард, предпочитайки да избегне спора.

— Защото те ревнувам — каза тя много меко — от всяка жена, с която някога си бил.

Той погледна встрани неспокойно и рязко се плъзна около сантиметър по-ниско в плетената си облегалка. Тя го изнервяше с искрената си прямота. След годините, прекарани в общуване с нежния пол чрез подсладени думички и натруфени обръщения, сега му се налагаше да отвръща на тази невероятно открита и независима жена по начин, изцяло нов за него. Трябваха му няколко мига, за да отхвърли познатите помирителни фразички от миналото.

— Няма защо да ме ревнуваш от никоя от тях. И ако не трябваше все още да се възстановяваш, бих ти го доказал.

— Понякога така ме е яд на теб — отвърна неочаквано Блейз.

— Може и да си забелязала — натърти той хладно, — че ти имаш същия ефект върху мен от време на време.

— Искам да кажа, заради всичките тия жени от твоето минало.

— Ти би ли искала аз да се възмущавам от мъжете в твоето минало?

— Не е имало такива.

— Да речем, че е имало.

— Те щяха да са без значение.

— Точно както жените от моето минало — тихо настоя той.

— Да, но децата…

— Те са при майките си. Децата принадлежат на майките си. Когато пораснат, момчетата измежду тях могат да поискат да живеят с мен според нашите обичаи. Когато дойде това време, решението ще бъде взето. Сега са още малки.

— И много ли са?

— Не. Три. А условията са такива, че… — Той прокара стройните си пръсти през косата си в раздразнението си. — Ще ти обясня тия неща някой друг път, когато…

В този миг се дочу гласът на красивото момче, което изглеждаше така, както Хейзард сигурно бе изглеждал на неговата възраст.

— Дий-ко-лах? — Това бе учтива форма, използвана от гостите: „Тук ли си?“^[4].

Хейзард отвърна с готовност, зарадван от възможността да прекъсне разговора, който само щеше да навлече проблеми.

Зад момчето вървяха шест жени, носещи храна. За няколко минути пред тях бе сервирана изобилна храна. Една от жените окади с някаква ароматна трева, за да ухае вигвамът приятно и свежо. След това дойдоха гостите.

Хейзард бе седнал в дъното на вигвама с лице към входа. Това беше „ацо“ — почетното място. От лявата му страна, на мястото за най-почитания гост, бе седнала Блейз. Един от по-старите вождове изказа гласно това, което се въртеше в главата на всички, след като видяха Блейз.

— Тя остава — беше всичко, което Хейзард каза. Все пак това беше общо събиране и присъстваха и други жени, макар да не бяха седнали на такива важни места. Разнесе се тихо мърморене, но никой не му се противопостави.

След общоприетите поздрави за добре дошъл гостите бяха настанени на точно определени места, а след това поканени да запушат. Лулата се предаваше по многочисления кръг от гости и всички мъже пушиха. Тъй като това беше обикновено събиране, а не съвет, на по-младите мъже също бе позволено да участват в церемонията на лулата.

След поднасянето на лулата в четирите основни посоки, бе сервирана много разнообразна храна, като се започне с най-изтънчения деликатес — печен бизонски език. Яхния от бизонско месо, нарязани плодове и дива целина бяха поднесени в блюда, изработени от почистени бизонски кости от плешка. Последваха ги тиква, сварена със сок от бъз, дива ряпа, опечена в гореща пепел и корени от кама^[5], сготвени на горещ камък. Вареният артишок^[6], все още неразцъфнал, подправен с пелин, допринасяше за пъстротата на трапезата заедно с купите с изсушено грозде и къпини. Специалният десерт, пазен за случаи като този, предизвика приглушени възклицания на задоволство. Тополовият сладолед, който представляваше желеподобна пяна, получена след изстъргването на обелената повърхност на дървото, и бе сервиран на млечни облаци върху големи дървени плата, имаше вкуса на истинския сладолед. Всички ястия бяха екстравагантно приготвени и поднесени, подхождащи на вожд от ранга на Хейзард. Когато вкуси от тях, той усети колко му бе липсвало месото, сготвено по индиански. А нищо на света, мислеше си той доволно, не можеше да се сравни със специфичния вкус на тополовия сладолед.

Делови шепот се носеше из морето от гости, гощаващи се заедно с Хейзард и Блейз. Изправен вълк, седнал до Блейз, й превеждаше по-интересните пасажи от разговорите. Тя беше център на не един разговор, както и на куп въпроси, спокойно й обясни Хейзард. Той разказа, че са му я били изпратили в мината, за да го подкупят, после я бе взел като заложница и сега бе станала негова жена. Наложи се да бъде направено малко уточнение, засягащо нейния статут. Биа, питаха те, или буа-ле-ях — любима или приятелка? Буах, моя съпруга, отговори твърдо Хейзард, забелязал шока в не едни тъмни очи. По някакъв начин, след това разяснение, много от гостите усетиха, че тя не бива да бъде разисквана повече тази вечер. Някои от тях обаче страстно желаеха тя да е нещо не чак толкова важно за него. След неговото уточнение не липсваха учудено повдигнати вежди, а във вигвама настъпи кратка тишина.

— Някой да иска да ми възрази? — попита Хейзард, загледан настойчиво в кръга от гости. — Добре тогава — каза той след последвалото мълчание.

Бледолики не за пръв път сключваха брак с членове на племето. От началото на 19-ти век насам доста бели хора се бяха женили в различни кланове на абсароките и някои от тях бяха станали пълноправни членове на племето. Проблемът беше, че този път техният вожд си бе избрал жена измежду жълтооките. Това не се беше случвало никога преди.

— Кажете — продължи Хейзард в тишината, — бизоните достатъчно наблизо ли са за ловуване?

От тук нататък Изправен вълк продължи да превежда. До края на вечерта никой не заговори отново за съпругата на Хейзард. Ловът беше планиран за след два дни, бяха изиграни смешни случаи от предишни ловувания и накрая, след като бе поднесена сладка смес от малини, лешници, сливи и мед, гостите се разотидоха.

— Винаги ли ти се подчиняват така безропотно? — попита Блейз, когато Хейзард спусна кожата, запречваща входа, след последния гост. Тя бе забелязала няколкото внезапни замлъквания, бе чула резките реплики на Хейзард и бе разпознала името си, както и някои шокиращи реакции.

Той се разходи по протежението на просторния вигвам, след което се разположи до нея на леглото от бизонски кожи.

— В нашето племе всичко се обсъжда свободно. Нито един човек не може да вземе сам крайно решение.

— Изглежда, някои от по-старите мъже се обидиха от част от нещата, които каза?

Хейзард сви рамене и се изпъна по гръб.

— Невъзможно е да удовлетворяваш всички непрекъснато — каза той философски. — Някои от по-старите не са така склонни да отстъпват.

— Доста срещан случай навсякъде.

Той кимна отнесено. Очите му бяха вперени в отрупаното със звезди небе, което се виждаше през издигащия се на спирала през отвора за дим на тавана.

— Светът се променя толкова бързо — каза той меко, мислейки си колко дребни са всички в сравнение с необятния звезден покров. — Ако не се приспособим, няма да оцелеем. — Той замълча за миг и когато отново се обърна към Блейз, тонът му не беше така замечтан. — Останали са само шест хиляди абсароки. Само Вирджиния Сити има два пъти повече жители.

— Всички тези трудности… довеждат ли те понякога до отчаяние? — Хейзард говореше за пръв път за своя народ по този начин и тъгата в гласа му бе ясно доловима.

Той се усмихна.

— По стотици пъти на ден… или може би хиляди? — добави той меко.

Тя искаше да му създаде уют, да му помогне по някакъв начин, да успокои болката, прозираща зад усмивката му.

— Хейзард, аз имам пари. Познавам някои хора, бих могла…

Смуглите му пръсти се сключиха около китката й.

— Спокойно, бостънска принцесо. Ху кауе — прошепна той и я намести върху гърдите си. — Дотук със сериозните разговори, биа. Край. Тук сме, за да се забавляваме — каза тихо той, — само за да се забавляваме. Така че ме целуни, сладко бостънче.

Той я притискаше към себе си през цялата нощ и те спаха като изтощени деца, в безопасност след седмиците несигурност, у дома, във вигвама на вожда, в средата на лагера. Защитени и пазени.