Сюзън Джонсън
Блейз (2)

Глава 2

Годините на Хейзард, прекарани в учение в Бостън, имаха двойствен характер. Той, без да се оплаква от това, бе преследван заради чара и сексапила си. Привикнал с флирта и удоволствията, както се полагаше на един абсароки-воин, Хейзард се справяше лесно с благосклонността на нежния пол. Но встрани от обикновеното безделие и любовните игрички той отделяше значителна част от всеки свой ден на учебния режим. Подчинявайки се на заръката на баща си, оползотворяваше оптимално времето си, верен на своята мисия — да се образова, за да помогне така на своето племе да приеме предизвикателствата на бъдещето. Хейзард никога не забравяше за какво е бил изпратен.

Насърчаван от своя чичо Рамзи Кент, преместил се да живее тук йоркширски баронет, приет в племето чрез брака си с лелята на Хейзард, той изучаваше геология под ръководството на именития швейцарски естествоизпитател Агасис, който бил поканен да изнесе курс от лекции в Харвард през 1847 година, и решил да се установи там, след като му било предложено постоянно лекторско място.

Сбирката „Агасис“, учредена две години преди приемането на Хейзард, се превърна в негов втори дом. Помагащ доброволно при съставянето на нейния каталог, той скоро откри в Луис Агасис близък и разбиращ приятел. Наближаващ петдесетте, Агасис беше приятен, словоохотлив човек, по детски искрено отдаден на науката и със засилен интерес към съвременната политическа обстановка. Хейзард беше преживял някои от най-приятните си мигове в прашните работни кабинети на музея в разговори с професора. Той се учеше от Агасис, слушаше и понякога спореше с него за политика, подтикван от своя, присъщ на младостта ревностен идеализъм.

Чрез Агасис, Хейзард опозна Холмс, Емерсън, Лоуъл и Лонгфелоу, за пръв път научи за борбата за равноправие на жените и се запозна с разискванията по отцепничеството и отменянето на робството, особено силно изразени социални течения по това време. Желанието за промяна се носеше във въздуха.

Когато все пак му се искаше да си почине от учението, Хейзард позволяваше на своите по-малко ученолюбиви колеги да го придумат.

— Хайде, Хейзард, време е да се повеселим.

— Имам много работа.

— По дяволите… остави я за утре.

Младият мъж във вечерен костюм направи още една крачка в спретнато подредената стая на Хейзард, настани се грациозно на един претрупан с учебници стол и започна да му досажда с леко замъгления си бостънски акцент:

— Хайде де, каним се да идем на вечерта на Мамчето, която провеждаме всеки четвъртък. Тя специално ме уговаряше да доведа „оня симпатичен млад мъж от Йелоустоун“. — Една бърза усмивка потвърди думите му. — Последния път с всички тия приказки за Лонгфелоу и Хиауата си я омагьосал така, че чак връхчетата на шала й от пера били настръхнали.

— Може би следващия път, Паркър — отклони учтиво предложението Хейзард. — Наистина, имам да уча страшно много.

— Сестра ми Ейми ще е там.

— Тя е прекалено млада. — Хейзард си припомни младото момиче, облечено в бяло и готово за женене. Не беше в негов стил.

— Сещаш се за Бет, Хейзард. Ейми е другата ми сестра, женена за Уидърспуун. Тя ме разпита специално за теб. Май че беше нещо за твоите мрачни тъмни очи — подразни го Паркър.

Хейзард си припомни сестрата, въпреки че беше забравил името й. Тя имаше абаносова коса, светла кожа и пазва, която привличаше оня тип погледи, сполучливо наречени „креватни“. Беше седнала една вечер срещу него на масата, но той и Паркър не се задържаха тогава достатъчно дълго, за да успее да разбере дали Ейми е готова на нещо повече от влюбени погледи.

— Не знам — каза Хейзард уклончиво, докато спомените му се въртяха около феноменалния бюст.

— Кажи му, че трябва да дойде, Фелтън — обърна се Паркър към красивия слаб мъж, който току-що бе прекрачил прага, пременен като за случая с бяла вратовръзка.

— Трябва Хейзард — обяви Фелтън със своя откровен маниер на говорене. — Сбирките на Паркър „Мамчето си е у дома“ са чудесно предястие. Наели сме стая в „Шоудлингс“. Днес Мънроу има рожден ден и ние му обещахме да му поднесем Сара и приятелките й, завързани с червена панделка.

— Това можете да го направите и без мен.

— А кой, освен теб би могъл да спре Мънроу да изпотроши всичко? Трябва да дойдеш. Той не слуша никой друг.

— Апропо, Хейзард — добави Паркър, — Ейми спомена, че съпругът й е в Ийри за една седмица. Не разбирам защо ли го каза — продължи той с дяволито повдигната вежда.

— Ийри… — бавно повтори Хейзард, давайки си сметка за интересните възможности.

— На двеста мили оттук и без никакъв нощен влак за насам — му напомни Паркър.

Фелтън и Паркър си размениха доволни погледи. Хейзард погледна първо единия, после другия. Той също се усмихна.

— Дайте ми десет минути да се стегна — каза меко той.

Наистина, разпределена между вниманието на колеги и партньорки в леглото и занимания с науките, пролетта на последната година на Хейзард в Харвард беше изключително натоварена. Учебните предмети и писмените задания изискваха определено количество енергия, както и безкрайните връзки със снахите от Бийкън стрийт, както и учтивата Ейми Уидърспуун, които до една той успяваше да задоволи учудващо често.

 

 

Външни сили се намесиха в напрегнатото му ежедневие, когато надигащото се напрежение между Севера и Юга експлодира през април при Форт Съмтър. Огневите линии се бяха очертали още по Коледа. След празниците нито един от харвардските студенти от Дикси не се завърна. Южна Каролина се бе отделила, бе свикан Федералният конгрес, а майор Андерсън все така беше зад стените на Форт Съмтър. Властите на Южна Каролина започнаха оценка на арсеналите, въоръжението и фортовете на своя територия. На трети януари губернаторът на Джорджия, Браун, заповяда да бъде направена инспекция на фортовете Пуласки и Джаксън до Савана. На четвърти властите на Мисисипи завладяха фортовете и цялото имущество на Съединените щати, намиращо се в тях. На дванадесети беше превзета военната корабостроителница в Пенсакола. На двадесет и осми януари бунтовниците от Луизиана превзеха патрулен катер на Съединените щати и Монетния двор в Ню Орлиънс. И накрая, генерал Туигс от Тексас се предаде на силите на бунтовниците заедно с частите на Съединените щати под негово командване.

Войната с бунтовниците беше само въпрос на време и всички го разбираха.

Още на шестнадесети януари, само единадесет дни след поемането на поста, губернаторът Ендрю издаде чрез своя главен адютант Прокламация №4, с която привеждаше запасните части на Масачузетс в бойна готовност. В съответствие с това законодателните власти оповестиха, че „жителите на Масачузетс подкрепят напълно правото на президента да въдвори изпълнението на законите на Съединените щати, да защити Съюза, да пази щатското имущество“ и като финал, че щатът „с радост ще застане във всеки аспект, граждански или военен, зад него в правото да постъпи така“.

Няколко дни по-късно, на единадесети февруари, в Кеймбридж се състоя грандиозно събрание. Градската зала беше препълнена. Хейзард слушаше как Джон Палфри обобщава ситуацията. „Южна Каролина, каза той, е обявила революция. Заедно с още шест други щата, тя обърна гръб на нашето правителство.“

Ричърд Х. Дана-младши произнесе реч по този случай. Той каза, че Юга се е разбунтувал и че е против действията на Джон Браун и изцяло на страната на Съюза, противопостави се на спогодбата от Критенден и обяви лоялността си към Масачузетс. Това събрание изрази настроенията на по-голямата част от жителите на щата.

По времето, когато Съмтър бе обстрелван, Масачузетс бе вече подготвен за война по-добре, отколкото повечето други щати. Неговите запасни части бяха прекарали зимните и пролетни нощи в подготовка, набиране на нови членове и реорганизация.

На петнадесети април губернаторът Ендрю получи телеграма от Уошингтън със заповед да изпрати веднага хиляда и петстотин души.

Три дни след атаката на Съмтър Паркър се втурна в стаята на Хейзард, следван на няколко крачки от Фелтън и Мънроу.

— Ние ще се присъединим. И ти трябва да се запишеш в ротата на Дженингс!

— Ротата на Дженингс? — „Съпругът на Корнелия? Няма да стане“, помисли си Хейзард. — Не, благодаря — каза той. — Пък и това не е моя война.

— Не те ли е грижа за робите? — възкликнаха всички почти едновременно.

Разбира се, че го беше грижа, и те го знаеха. Хейзард от известно време присъстваше незабележимо на събранията, осъждащи робството, поради симпатията си към онеправданите, под каквато и да е форма.

— Частта на Дженингс има най-хубавите униформи на север от Ричмънд — заяви ентусиазирано Фелтън.

— Това не е достатъчно добра причина да се подложиш на обстрел.

— Но войната няма да се проточи.

— Всички казват, че щяла да приключи до есента.

— Ще се покрием със слава, Хейзард. Ще бъде забавно!

Хейзард се бе нагледал на убийства и смърт, за да не се съгласи, че и те имат „забавната“ си страна, но той не спори с ентусиазираните си приятели.

— Приятно прекарване тогава. Веднага след края на занятията тръгвам на Запад. Ако някога минете през Монтана, потърсете ме.

— Хейзард, имаме нужда от теб — настояха те. — Кой друг би могъл да търси следи като теб, да стреля като теб и да язди така, сякаш, дявол го взел, сякаш конят е част от него? — завърши Мънроу с глас, изпълнен с възбуда.

— Никога не съм виждал човек, който да скача на и от галопиращ кон, както го правиш ти, Хейзард — отбеляза тихо Фелтън. — И в цирка дори.

— Кажи, че ще дойдеш — умоляваше го Паркър. — Ти си идеален за кавалерийската рота на Дженингс.

— Съжалявам, но не мога — каза Хейзард.

 

 

Но когато на другия ден майор Дженингс лично дойде, за да го помоли да се присъедини към ротата, предлагайки му капитански пагони, Хейзард се затрудни още повече в отказа си. Но Дженингс не се отказа.

— Нека пийнем бренди, мистър Блек — каза той, — и да поговорим за това.

И когато Хейзард каза „Наричайте ме Джон“, Дженингс вече знаеше, че говори с разсъдлив човек.

Без да споменават Корнелия, двамата поведоха мъжки разговор за „дискретни афери“, който потече гладко. Те споделиха съгласието си, че жените имат място в обществото, но наближаващата война излизаше определено от тази сфера и нейният изход щеше да зависи от взетите разумни решения, а не от чувствата.

Така на чаша бренди те преминаха към въпроса.

— Имам нужда от вас — каза Дженингс. — Ужасна нужда. Нямаше да съм тук, ако не беше така. Събирам кавалерийска рота и с вас като следотърсач ще можем да действаме адски ефективно. Репутацията ви е забележителна.

— Благодаря ви, майоре, но аз вече обясних на Паркър и Фелтън какво чувствам. Това не е моя война.

— Поробените хора са грижа на всекиго. Вие определено повече от другите, би трябвало да им симпатизирате… — Студеният поглед на Хейзард го спря насред фразата му. — Простете, ако съм ви обидил — каза меко Дженингс, зарадван от мисълта, че е напипал чувствително място и продължи, твърдо решен да се възползва докрай от тази чувствителност: — Но това би могло да се окаже полезно за вас и от друга гледна точка. Повече опит във военното дело би могъл да бъде ценен за вас.

— Предполагам, че бих могъл да прочета някоя книга по въпроса и да си спестя да бъда обстрелван от Джони Реб — отвърна Хейзард също така меко, макар очите му да не излъчваха мекота.

— Парите биха ли помогнали да промените решението си? Готов съм да ви предложа всичко, което пожелаете.

— Не се нуждая от пари.

Доста еретично пренебрежение в очите на човек, произхождащ от осем поколения от прослойката на бостънските търговски магнати, но майор Дженингс все пак продължи кротко:

— Простете ми. Както сам виждате, готов съм да опитам всичко.

— Сигурен съм, че бихте могли да намерите някой друг.

— Не и с вашите способности. Ще бъда откровен с вас. И двамата знаем, че при стеклите се обстоятелства (това бе първото и последно намекване за връзката на Хейзард с неговата жена), ако имах избор, бих приел друг вариант. Но моите хора се нуждаят от вас и точно затова съм тук сега, за да говоря с вас лично. Сукалчета като Паркър, Фелтън и Мънроу ще бъдат мъртви още през първата седмица, ако човек с вашия опит не ги посвети в умението да оцелееш. Нашите задължения ще бъдат предварителните удари, поставянето на постове и разузнаването, все нетрадиционни тактически задачи. Това не е нещо, което човек би могъл да научи в университетските читални на Бостън.

— Вие къде сте учили? — поинтересува се Хейзард, проявил за пръв път любопитство към мъжа, с когото Корнелия живееше. Дженингс притежаваше лустрото на любезността, осигурено от датиращото му от две столетия състояние, но под външността му на джентълмен се криеше забележителна твърдост и вродена откровеност, на която Хейзард не можеше да не се възхити.

— Воювал съм със Скат в Мексико през четиридесет и седма. Тогава и аз бях един от многото новобранци. Само дето наистина имах късмет, това е. Оцелях достатъчно дълго, за да добия опит. Точно затова ви умолявам да ми помогнете, да научим тези ваши приятели на всичко необходимо.

Хейзард не отговори. Той погледна през прозореца към цъфналото от другата страна на улицата до кафенето на Йънг черешово дърво и си припомни цъфналите диви сливови дървета в родните низини, спомни си за яростната реч на Дъглас от последната седмица и за далеч по-затрогващия разказ на една жена, която бе загубила съпруга и сина си по пътя им на Север. Не беше никак справедливо едно дете и неговият баща да бъдат преследвани от насъскани хрътки. Като отмести поглед от огрятия от слънцето пейзаж навън, Хейзард каза:

— Но ще се прибирам у дома от време на време.

Лицето на Дженингс разцъфна в широка усмивка, а ръцете му се протегнаха рязко и сграбчиха възторжено тези на Хейзард.

— Когато пожелаете. Когато и да е — прие той, искрено зарадван. — Не мога да ви обясня колко високо оценявам решението ви. Нашата част е неофициално причислена към Първи полк, но ние ще потеглим преди тях. Кога ще бъдете готов? — попита той на един дъх.

Хейзард така и не бе успял да свикне с навика на американците да докосват непознати на публични места. Докато се опитваше да освободи ръцете си, той отговори:

— Две седмици. Трябва да довърша някои писмени работи.

— Не бих ли могъл да ви помогна с нещо?

— Предпочитам да се справя сам.

— Разбира се — бързо се съгласи майорът, тъй като го бяха предупредили за особените възгледи на Хейзард за образованието. — Две седмици, така да бъде. Всички ваши приятели много ще се зарадват. Сигурно щяха да предприемат повторна атака, ако моята се бе провалила.

— Вие бяхте много убедителен, майоре — отвърна учтиво Хейзард с изящна усмивка.

Но Тайлър Дженингс едва ли би утроил състоянието на баща си, ако не беше толкова прозорлив, и той разбираше, че не неговите доводи бяха победили в днешната битка. Имаше странното чувство, че интелектът на Хейзард бе надделял в днешния разговор.

— Имам ужасен късмет, че ще яздите рамо до рамо с нас, Джон — каза той, като се изправи и стисна още веднъж ръката му. — Благодаря ви.

— Няма защо — отвърна Хейзард, подавайки учтиво още веднъж ръка по обичая на американците. — Наистина ли мислите, че ще освободим робите, майоре, или разбирате, че това е просто поредната война за пари?

Значи затова се е съгласил. Неподправен идеализъм под прикритието на практицизма.

— Ще ги освободим, разбира се. Проклети да сме, ако не го сторим. След две седмици започваме.

Хейзард се усмихна на това заучено уверение.

— Лека нощ, майоре.

— Лека нощ, Джон — каза Дженингс и се отправи към вратата. След три крачки той отново се обърна. — Изпратете мерките си на моя шивач — Уолтън.

— Той вече ги има.

— А-а… помислих си аз, че това сако е шито от него. Чудесно. Ще му кажа още утре да се заеме с униформата ви. Някакви предпочитания?

Хейзард поклати глава, но после размисли.

— Една нашивка на лявото рамо — черна пума.

Дженингс повдигна леко вежди.

— Вашето име?

— Да.

— Така да бъде.

 

 

От тринадесети април, когато падна Форт Съмтър, до двадесети май на отговорни подразделения от Масачузетс бяха връчени сто петдесет и девет заповеди да съберат състава си и всички те потеглиха под дружното одобрение и благопожеланията на ентусиазираното множество.

След като изпрати писмо до родителите си чрез Рамзи Кент, Хейзард потегли на това, което вестниците на Севера наричаха „кратка лятна война“. Шести кавалерийски корпус пристигна в Анаполис на трети май и се установи там до вечерта. Една седмица по-късно лагерът им бе при Вирджиния. По време на пътя им към Бъл Рън, където осемнадесет хиляди мъже в синьо бягаха панически, за да спасят живота си, надеждите за тримесечна война вече се бяха стопили.

Ротата на Дженингс бе едно от шестте кавалерийски подразделения, участвали в битката при Бъл Рън, но тяхната крехка линия, подсигуряваща тила при внезапното отстъпление, спаси голяма част от войниците, които щяха да бъдат прегазени от кавалерията на Стюърт. Севера искрено вярваше, че ще разбие бунтовниците с първия удар. Кавалерията беше скъпо струващо подразделение и затова властите не бяха окуражавали сформирането на подобни части. Тъй като теренът бе пресечен и горист, и поради това се разчиташе предимно на подсилването на карабинната огнева мощ, ветераните решиха, че ролята на кавалерията ще е незначителна и второстепенна.

Бъл Рън промени това становище. Освен това тази битка позорно опроверга предвижданията на Севера за бърз разгром на бунта.

Леката кавалерийска рота на Дженингс беше в състояние да нанася удари в тила, снабдявайки се с хранителни запаси от малките поселища, изкарвайки от строя железопътни линии, мостове, депа, унищожавайки провизии и телеграфни линии. За Хейзард неочакваните нападения бяха начин на живот, доведен до съвършенство от годините практика. Скоро тяхната рота бе неофициално наречена „Пумите“, а славата им обикновено ги изпреварваше.

Като психологически фактор и двигател на разрушението, набезите на кавалерията се оказаха изключително успешни. Те унищожаваха доставки на Конфедерацията на стойност милиони долари (с напредването на войната липсата им се усещаше все по-осезателно), прекъсваха комуникациите и често, поради изключителната си подвижност и пълната изненада, съпътстваща атаките им дълбоко в тила на врага, причиняваха деморализиращи, панически отстъпления.

Хейзард срещна Къстър при влизането му в Аботстаун, за да поеме първото си назначение като бригаден генерал. Най-младият генерал в американската армия носеше черна кадифена униформа, украсена с позлатени ширити, а русите му мустаци и буйните къдрици привличаха неизменно вниманието. Хейзард бе един от многобройните полеви офицери, представени на новия генерал.

Невероятната униформа не смути Хейзард. Абсароките се обличаха далеч по-блестящо. И за разлика от многото офицери, които негодуваха срещу повишението на Къстър и романтичния му стил, Хейзард знаеше, че в края на краищата победите правят генералите, а не дрехите. Той се бе нагледал на контета, провалили се заради неумението си на бойното поле, а славата на успехите на Къстър се разрастваше.

Така че, когато се срещнаха, те се забелязаха един друг. Странната униформа на Хейзард, включваща украсените с ресни кожени гамаши и ушитата от Уолтън куртка, привлече вниманието на Джордж Армстронг Къстър. И двамата бяха млади, с приблизително еднакво дълги коси.

— Вие сте от „пумите“ на Дженингс — каза Къстър.

В погледа му се четеше любопитство, а тонът му бе изпълнен с уважение.

— Да, сър — отвърна лаконично Хейзард.

— Но не сте от Бостън, както виждам — продължи Къстър.

— Не, сър.

Къстър се усмихна на мъглявия отговор. Бе чувал за приключенията на Хейзард, за индианския следотърсач на Дженингс, който боравеше с експлозивите с ловкостта на магьосник. Той можел да постави мина с невероятна прецизност и усет за момента. Освен това, както се говореше, се появявал пръв и изчезвал последен при набезите за взривяване на железопътни мостове. И в много случаи, в които бягството изглеждало невъзможно, Хейзард винаги намирал изход. В много случаи, когато преследвачите не позволявали на ротата да взриви локомотива, те просто го подкарвали и насочвали обратно, разрушавайки релсите и вдигайки във въздуха мостовете зад себе си. При тези свои нападения те завладели осемдесет фургона с ценни стоки и получили лична благодарност от президента Линкълн. Дженингс бил произведен за това в звание подполковник, а Хейзард получил майорски пагони с дъбов лист.

Говореше се също така, че Хейзард играел важна роля в една „подземна железница“ помагаща на роби чак от Джорджия да се измъкнат. Той и Паркър бяха удостоени със съмнителната чест да бъдат включени в списъка на задочно осъдените на смърт от Конфедерацията, защото бяха имали наглостта да вечерят при една от шпионските си мисии на юг лично с Джей Би Стюърт. Така че Къстър отбеляза с усмивка:

— Радваме се, че воювате на наша страна, майор Блек.

— Благодаря ви, сър.

— Не можем ли да попълним редиците си с повече такива като вас, майоре? Вие сте неоценим.

— Те могат да отделят само мен, сър.

— Жалко.

— Да, сър — съгласи се Хейзард с удоволствие.

Пътищата на двамата често се пресичаха през следващите месеци и те можаха да опознаят общото си презрение към опасностите, безграничната си надеждност и присъщото си уважение към предначертаното.

„Пумите“ на Дженингс воюваха от Бъл Рън до Апоматокс и взеха участие в масираните щурмове на Ченсълърстаун и Гетисбърг, Гейнс Мил и Бренди Стейшън. Те бяха най-вече там, където най-много се нуждаеха от тях, въоръжени или невъоръжени, със саби, карабини „Спенсър“ или револвери „Колт“.

Останали без амуниции, те задържаха в шах многобройната вражеска кавалерия при сградата на съда в Динуиди заедно с Шеридън. Заедно с бригадата на Гембъл, прикрити зад стените на Ъпървил, те спряха унищожителната вражеска атака. Помогнаха да бъде спрян пристъпът на Пикет при Гетисбърг и водеха атаката при последните настъпления след Питърсбърг.

Най-сетне всичко отиваше към края си. Влаковата композиция на Лий, тежко охранявана, бе открита да се отдалечава в посока Бърквил в опита си да избяга на юг. При Сейлърс Крийк се появи изгодна възможност да бъде атакувана дългата колона на Конфедерацията и Къстър, заедно с Трета кавалерийска бригада, включваща и „пумите“ на Дженингс, атакува врага, спря влака и завладя триста фургона.

Тази победа, подкрепена от кавалерията на Круук, разположена кръгово около линията на отстъпление на Лий, бе отрязала три от пехотните дивизии на Конфедерацията. С пробива на Шести корпус в тила на армията на Северна Вирджиния бе взет в плен почти целият й личен състав, в това число генерал Юъл и шестима от неговите генерали, петнадесет оръдия, тридесет и един бойни флага и десет хиляди пленници.

Шеридън писа на Грант:

„Ако това излезе в пресата, мисля, че Лий ще се предаде“.

И президентът Линкълн изпрати на Грант кратко съобщение по телеграфа:

„Нека данните бъдат публикувани“.

Така и стана.

В следващите два дни Федералната армия предприе офанзива. Последваха кръвопролитни битки и през нощта на първи април 1865 година отчаянието окончателно обзе армията на Северна Вирджиния. С уморените, обезверени и умиращи от глад храбри бойци от армията на Лий бе свършено.

На другия ден знамето на временното примирие призова за преустановяване на враждебните действия и войната приключи.

В деня след капитулацията при Апоматокс Хейзард получи вести за смъртта на родителите си чрез едно дълго забавило се писмо, пристигнало два месеца след написването му. Изпратено по един търговец на кожи до първия адрес във Форт Бентън, писмото се бе движело бавно по Мисури и след това бе пътувало през провинцията от Сейнт Джо. Когато Хейзард го получи, върху плика бе добавено с груб почерк от търговеца на кожи сбито и прямо съобщение:

„Кент е мъртъв, 10-ти февруари“.

Ужасяващите новини за смъртта на родителите и чичо му разтърсиха дълбоко Хейзард.

Разузнавателен отряд, дръзнал да се приближи прекалено близко до керван от фургони, заразен с едра шарка, бе пренесъл болестта при завръщането си в Йелоустоун. Преди отрядът да се прибере у дома, шарката бе проявила вече първите си признаци и с пристигането му в бивака повечето от хората в него били повалени от болестта. Епидемията се разразила като горски пожар сред незащитените абсароки. Бивакът се бе разделил на малки групи, всяка от които потеглила в различна посока, пръсвайки се из планините с надеждата да се спаси от тази напаст. През цялата зима болестта бе продължила да нанася пораженията си, докато накрая се разнесла. Били изпратени куриери от бивак на бивак и жалките остатъци от този горд народ се събрали в горната част на реката Биг Хорн.

Хейзард не бе загубил само родителите си, но и половината от своето племе.

Той плака, когато научи за това. После отряза косата си… и веднага след това събра багажа си. Ритуалното самобичуване трябваше да изчака до завръщането му у дома. Сега му беше необходима сила за дългия път обратно. Войната бе привършила, но в много други отношения през следващите мрачни дни му се струваше, че животът му също така е приключил.

Неговият баща бе и негов идеал. Смел, искрен, чувствителен, все черти, които един син да следва. Като вожд на племето той би могъл да се държи гордо, но никога не го правеше. Изслушваше учтиво всекиго и докато растеше, Хейзард се стараеше да прилича на него. Неговата майка беше стройна, красива жена и бе единствената съпруга на баща му. Тя можеше да направи деня по-светъл с усмивката си и нейната необикновена любов винаги го съпровождаше при неговото израстване и възпитание.

Когато след три седмици Хейзард пристигна в своя бивак, това беше едно тъжно, мрачно завръщане със стотиците гробове и погребенията на хората от племето. След като отиде на гроба на родителите си, той бичува ръцете, гърдите и краката си и когато кръвта ороси раните му, тя се смеси с нетърпимото усещане за загуба.

 

 

Младото момиче, което някога бе въздишало до прозореца на спалнята си през дъждовните нощи в Бостън, сега се бе превърнало в стройна, страстна жена с изумителна хубост. Нейните големи сини очи, изпълнени с лъчезарно любопитство, вече излъчваха нова за тях зрялост. През последните години тя се бе запознала на дълго и широко с етикета на изисканото общество и подобаващото поведение. Пищната й червена коса бе останала непроменена. Глезените и привлекателните й устнички бяха станали само още по-съблазнителни, докато непримиримият й темперамент, който досега се бе освобождавал експлозивно, бе придобил почти благовъзпитан оттенък. Много хора мислеха, че нейното отношение към живота е малко по-независимо от полагащото се.

Тези смущаващи добавки към характера й обаче не можеха да попречат на безграничната привързаност и огромното състояние на баща й.

Но въпреки слуховете Венеция — Блейз^[1] Брадок, с нейната рано разцъфнала и одухотворена хубост, не оставаше никога без множество от пламенни ухажори. И докато облечена скандално флиртуваше, дразнеше, стряскаше и направо плашеше парада от побъркани от любов ергени, тя така и не можеше да намери мъж, за когото да пожелае да се омъжи. Блейз беше на деветнадесет и най-отмъстителните и злобни матрони на висшето общество твърдяха със задоволство, че тя скоро ще остане на сухо. Тя бе отхвърлила всяка приемлива партия от Балтимор до Бар Харбър и щяло да бъде заслужено, ако станела стара мома. Блейз сигурно добре би се посмяла, ако знаеше какво се говори за нея. Тя нямаше никакво намерение да се обвързва с някого дотолкова, че да се омъжи.

И нейният отстъпчив баща се съгласяваше с нея.

— Когато го откриеш, скъпа, непременно ще го почувстваш — каза й той, без да си признава, че бе открил тази проста истина извън своя брак, от който сега бе останала само омразата. И затова се надяваше, че любимата му дъщеря ще има по-голям късмет.

— Дотогава — посъветва я той с разбиране — се наслаждавай на живота с моята благословия.

— Опитвам се, папа, но повечето мъже са невероятно тъпи.

— Те просто се придържат към добрите маниери, както са ги възпитавали, скъпа.

— Нямам предвид маниерите им. Искам да кажа, че интересите им са толкова… толкова… нищожни — завърши тя кисело. — Знаеш ли колко са плитки мозъците им, папа? С едно драсване можеш да опреш до дъното. И когато аз подхвърля тема за разговор, която е поне мъничко интересна, те ме поглеждат глупаво и сменят темата, като ми казват колко съм красива.

— Ами че то си е така, бебче. Завъртяла си им главите. — Погледът на Брадок бе като на всеки любящ и горд баща.

— Знам, че съм красива — отвърна меко Блейз, но нетърпението подгони последните думи, — но, боже мой, татко, за какво, по дяволите, ми е това, ако междувременно се спомина от скука с всички тия тъпи мъже около мен?

— Само майка ти да не те чуе, че проклинаш, бебче. Нали знаеш какво мисли по въпроса.

Блейз сви леко рамене. Това напомняне й беше толкова познато, че не изискваше отговор. След това тя изведнъж прихна и впери своите искрящи сини очи в баща си.

— Колко ли ще е забавно, татко, поне веднъж човек да изстреля нещо такова пред нея, за да види как от ушите й ще излезе пара.

Били Брадок се опита да не се засмее. Той винаги отклоняваше откритите разговори за различията между него и съпругата му.

— Или по-скоро еднометрови огнени струи от ноздрите й — отбеляза весело Блейз и прихна отново.

— Виж, скъпа… — започна полковникът, но си представи изражението на Милисент след „изстрелването на нещо такова“ и кикот заклокочи дълбоко в гърлото му. — Гледката би си струвала — съгласи се той през смях, — но ми обещай…

— Знам, папа. — Блейз неохотно заповяда на усмивката си да се скрие. — Няма да го правя. Но по време на глупавите й следобедни събирания изкушението е толкова голямо. Ти обичаш ли ме, папа? — попита тя изведнъж. Мисълта за майка й за нея винаги бе свързана с безпокойство и объркване. Очите й се разшириха по детски очакващи.

Ръцете на полковника се разтвориха широко и Блейз се сгуши в уюта на неговата любяща прегръдка.

— Обичам те, миличко, повече от всичко на света — тихо прошепна той.

Майката на Блейз, типична южняшка хубавица, която и без това не проявяваше интерес към семейството, бе загърбила и еманципирания живот на своето единствено дете. В редките случаи, когато говореше със съпруга си и станеше въпрос за дъщеря им, Милисент Брадок троснато отбелязваше:

— Тя много прилича на теб, Уилям.

И това не беше комплимент.

— Благодаря ти — винаги отговаряше той, тъй като пропитата в забележката злоба му убягваше. — Мислиш ли, че Блейз има нужда от нови ботуши за езда или от ново кожено палто? — питаше той след това в опита си да намери някаква по-обикновена тема, която да направи разговора възможен.

Милисент имаше превъзходен вкус, той не можеше да го отрече, и затова разчиташе на нейната преценка, поне докато Блейз беше по-малка, при подбирането на подходящ гардероб за дъщеря им. По-късно той и Блейз сами обикаляха магазините, защото тя вече бе оформила свой собствен вкус.

Ако вярваше в развода, бракът му би приключил още преди години, но в неговата обществена среда това беше рядко срещан изход. При неговото състояние, разделеният живот със съпругата му беше цивилизована възможност.

Така през пролетта на 1865 година семейството на Уилям Брадок и други заможни инвеститори от Бостън пътуваха, без да бързат, на запад с частния си влак в елегантни, обезпечени с всички удобства вагони. Пътуването беше едновременно една спокойна ваканция и възможност да огледат придобитите наскоро парцели и мини. Времето беше на тяхна страна в пролетния си разкош и докато мъжете говореха за бизнес, а дамите обменяха клюки, Блейз мечтаеше за дивата камениста земя на Монтана. За една млада жена, която намираше живота във висшето общество за определено тъп и не се интересуваше от средствата за борба с женската скука — обиколки по магазините и прелюбодеяния, лятото в Монтана криеше предизвикателство. Полъхът на непозната възбуда придружаваше нейното пътуване на запад. Тя усещаше тайнствения и необясним вятър на свободата.

 

 

Хейзард прекара един месец със своето племе и след това отиде до Даймънд Сити, където се разпродаваха най-новите разрешителни за минни работи.

Инвеститорите от Изток пристигнаха на крайната гара извън Омаха след двадесет безгрижни дни в луксозните вагони и се настаниха в най-разкошния хотел на Вирджиния Сити. Дамите почти не напускаха елегантните си хотелски стаи и рядко дръзваха да се разходят из Вирджиния Сити с неговите осем хотела, седемнадесет ресторанта, две църкви, два театъра, осем билярдни зали, пет елегантни игрални дома, три латерни, няколко публични дома и седемдесет и три бара по протежение на дългата главна улица, макар че в момента пролетните дъждове я бяха превърнали в кално мочурище, не особено подходящо за безгрижни разходки. Дамите също бяха предупредени за случаите на насилие, убийства и пиянски „геройства“ в рамките на тази многочислена и сурова човешка общност.

Мъжете яздеха из околностите, за да огледат новите мини. Блейз придружаваше баща си.

Лагерите на златотърсачите бяха разположени в близост до планинските потоци, необходими за извличането или отсяването на златото. Това бяха сурови, подвижни поселища, изникващи за една вечер с разпръсването на мълвата за ново находище. Въпреки че Блейз не очакваше някакви специални привилегии, затова че е единствената жена в групата, нейният баща винаги се стараеше да й осигури отделна стая, щом това беше възможно. Когато полевите условия надделяваха, едно опънато одеяло изиграваше ролята на параван. През нощите, прекарани под небето, тя и баща й спяха рамо до рамо върху постелките си, често разговаряйки до ранните часове на утрото. Обсипаното със звезди небе му напомняше за летата, през които бе спал на открито като младеж. Както казваше той, това беше един приятен отдих от претрупаната барака, превърнала се в дом на семейството му.

— Защо въобще си решил да напуснеш Ирландия? — попита Блейз, когато той за пръв път спомена за младостта си.

— Всички умираха или бяха вече мъртви от глад — отговори просто той.

— Страхуваше ли се да тръгнеш сам?

Баща й погледна отрупаното със звезди небе, докато й отговаряше с глас, напомнящ за умиращата му майка, когато преди много години му бе казала:

— Улиците са покрити със злато.

Той замълча за малко, преди да се обърне към Блейз и да добави с нормалния си тон:

— Така си мислеше всеки в нашето селце. — На лицето му се появи боязлива усмивка. — И това може да се окаже вярно в тая част на планината. Днес купихме правата върху няколко обещаващи участъка — продължи той бързо, отхвърлил меланхоличните спомени за майка си, която бе обожавал.

— И колко такива притежава сега твоята група? — осведоми се Блейз, бързо възприела деловата посока, в която баща й бе повел разговора.

— Фред казва, че дотук сто и осемнадесет, а ни остава още много обикаляне.

 

 

След двуседмично пътуване групата от инвеститори пристигна в Даймънд Сити. Очакването на грандиозен удар се усещаше във въздуха. Обещаващите цветове, появили се в многобройни участъци, показваха, че са близо до богата жила и инвестиционната група купуваше колкото бе възможно по-бързо.

Блейз бе решила да прекара следобеда в градчето, но много скоро горещината в нейната малка хотелска стаичка стана нетърпима. След едноседмичния дъжд влагата притискаше всички като кожено покривало. В стаята бе прекалено потискащо, реши тя, след като отвори прозорците на грубата постройка, служеща за хотел, но това не я освежи. Сигурно навън подухва поне лек ветрец. Поне някъде.

Въпреки че в целия лагер имаше само няколко жени, и то с точно определена професия, Блейз не се страхуваше. Тя се справяше доста добре с двата специално изработени малки колта, поставени в кобури, прилепнали до бедрата й. Освен това беше напълно убедена в способността си да се защити. Кафявите камгарени панталони, подпъхнати във високите ботуши, и подходящата кафява копринена риза бяха предизвикали у майка й гримаса, показваща явно неодобрение при тръгването от Вирджиния Сити, но баща й бе приел дрехите от вътрешността на страната като особено практични.

— Господи, Мили — бе казал той. Тъй като мисис Уилям Брадок мразеше да я наричат Мили, нейното лице се изкриви от допълнително неудоволствие. — Не ми казвай, че искаш тя да митка из храсталаците облечена в коприна на волани.

— Аз въобще не искам тя да „митка“, както ти колоритно се изрази, където и да е и най-вече в тази дива провинция. Щеше ми се, Уилям, поне ти веднъж да се сетиш, че Венеция е подходящо възпитана млада дама. Или поне бе направен опит да бъде възпитана — добави тя унищожително.

— Велики боже, жено — експлодира той. Тя мразеше това грубо обръщение и ако той не беше милионер, още първия път, когато го бе употребил на пролетния бал в Ричмънд преди двадесет години, би му отвърнала да си върви на доматеното поле в Ирландия, където най-вероятно му е мястото. — Блейз е личност, а не сладкарско изделие от захар, което ще се стопи при първия дъжд. Природата тук е красива и тя ще се наслаждава на пътуването.

— Много добре, Уилям, прави каквото искаш. Аз изразих мнението си и ти го пренебрегна, както обикновено. Надявам се да изпитате на гърба си някое поучително приключение в „храсталаците“. — Последната дума бе придружена с типично женско тръсване на раменете.

И така, облечена в дрехи, които майка й смяташе за скандални, в област, която за майка й бе варварска, движеща се с гъвкава, поклащаща се походка, която обикновено отнасяше и двата епитета, Блейз се изкачваше към хълма по едно дълбоко тясно дере с надеждата, че на по-високо ветрецът би се усетил. Кроткият дъжд от последните няколко дни бе направил почвата в най-добрия случай мочурлива и подобна на подвижни пясъци в най-лошия. Преди да успее да измине и четвърт миля в горещата мараня, Блейз усети как копринената й риза неприятно прилепва към тялото й. Тя нави ръкавите й и разкопча деколтето доста под благопристойната граница, но въпреки това кафявата риза си остана неподходящ избор, защото попиваше всеки изгарящ слънчев лъч. Тя се молеше за лек полъх на вятъра, за студен допир или въобще за нещо, което да направи убийствената жега поносима.

Достигнала до средата на хълма, точно срещу прословутото „дърво на обесените“, където местните жители бяха успели да обесят сто и двама бандити през последните няколко месеца, тя видя, че пътеката свършва и преминава в неотъпкана кал. Блейз я прокле с невинен, но ясно произнесен израз. Мисълта за връщане в хотелската стая беше неприемлива, но ако останеше тук, сигурно щеше да се изпече до залез-слънце. Тя продължи няколко метра по-нагоре, изучавайки скалистия терен, като се опитваше да намери някакъв път, по който да заобиколи дългия кален участък. Десетина метра напред теренът преминаваше в ронлива шиста, която правеше ходенето по нея опасно. Докато преценяваше с бърз поглед трудната повърхност, тя забеляза полуприкритата фигура на индианец, който спеше в сянката на една здраво пуснала корени хвойна.

Тя прекоси краткото разстояние до мястото, където лежеше той, застана до краката му и го побутна с върха на ботуша си. През последните седмици Блейз бе видяла няколко индиански следотърсачи и нито един от тях не й се бе сторил прекалено страшен. Освен това тя бе надарена с малко повече от нужната дързост.

— Ставай. Нужна ми е помощ.

Мъжът не помръдна. Нейните сапфирени очи се загледаха несъзнателно в могъщото му тяло, облечено само в кожени гамаши и украсени мокасини. Той беше прекрасен. Стройният му мускулест торс беше чудесно сложен, лицето и правият му нос бяха фино очертани, а косата — завързана с кожен шнур, беше като черен сатен. За един безмълвен миг тя стоеше почти хипнотизирана от този образец на дивата природа. Блейз забеляза леките следи от рани по гладкото изумително тяло и се зачуди за произхода им. Един диагонален белег се проточваше под прилепналите кожени гамаши и очите й проследиха евентуалното му продължение, докато някакво необичайно за нея благоприличие й нашепна, че подобно усещане може да се окаже опасно.

Връщайки се към реалността, тя отново побутна обутия в мокасина крак, но този път по-силно, вероятно в отговор на разбудилата се у нея разтревожена съвест.

Този път той се обърна и красивите му очи бавно се отвориха. Преценяващият поглед на Джон Хейзард Блек откри стройна, нежна жена с класическа хубост. Косата й блестеше върху раменете и се спускаше безредно като кехлибарен водопад. Очите й бяха големи, устните — меки и пълни, а когато проговори, гласът й прозвуча властно.

— Не ме ли чу?

Привикнала да я обслужват и глезят в един свят, в който не й се отказваше нищо, Блейз произнесе въпроса си с отсянка на раздразнение и високомерие. Днешният ден бе преминал отвратително. Беше непоносимо горещо, разходката й до върха на хълма бе осуетена и тя бе раздразнена от това, че не бе отишла с баща си, както обикновено. Остротата й замъгли за кратко нейната изящност.

— Пренеси ме през това — заповяда тя, сочейки калта. След това бавно, както се обяснява на много малки деца, продължи: — Аз… дава… долари. — Тя измъкна от джоба си златна, двадесетдоларова монета и я протегна към индианеца.

Единствено очите на непознатия реагираха. Хейзард, възпитаван в духа на могъщата култура ма абсароките, син на вожд и вожд по право, обикновено обръщаше малко внимание на желанията на жените. И то само когато беше в добро настроение. Днешният ден не беше от добрите му дни. Той бе имал ужасен спор с някакъв агент, свързан с една инвеститорска група, която искаше да купи неговия парцел. Когато му каза, че не се продава, агентът отказа да му повярва. След това естествено се убеди под дулото на карабината, но така или иначе Хейзард не обичаше да го заплашват. А и сега се опитваше да открадне малко от толкова нужния му сън. Оцеляването в лагерите на златотърсачите, както и в планините, често зависеше от лекотата, с която спиш, ако ти се отвори въобще такава възможност.

— Четиридесет долара — заяви Блейз троснато, като си мислеше, че като вдигне цената, ще успее да изкопчи някаква реакция и извади още една златна монета.

Но дори утроеното предложение не предизвика промяна у невъзмутимия висок мъж. Ни най-малка. Тъмните разгневени очи се затвориха още веднъж като знак, че смята да си почива.

— Не разбираш ли? — избухна Блейз. — Пренесеш… мен… през… кал. — Тя отново не получи отговор, замълча вбесена, после тропна с малкия си обут в ботуш крак и направи грешката да извади пистолета си. Това беше доста глупаво и ако слънцето не я измъчваше и не бе така вкисната, тя би го разбрала.

Ненадейно, бърз и прецизен като атакуваща пантера, Хейзард скочи на крака и изби пистолета с твърдия ръб на дланта си. Блейз отхвръкна на земята толкова рязко, че зъбите й изтракаха. Притисната под твърдото му тяло, тя усети как сърцето й заби бясно. Мили боже, помисли си тя, той беше бесен, тоя полугол индианец. Какви ги вършеше?

— Тъпа кучка — изръмжа той и тъмните му очи пламнаха от гняв.

Слава богу, че поне знаеше нещо на английски!

— Съжалявам — изплака тя унизена и силно изплашена. — Моля ви, простете ми… — Дъхът й бе заседнал в гърлото, а пулсът й препускаше бясно. Дали щеше да я убие, да я изнасили, да вземе скалпа й. Каква глупачка беше.

Погледът на Хейзард се спусна от лицето й към шията, малко над закопчаната риза и той се зачуди дали кожата й под благонравната якичка беше също толкова гладка и златиста. Гневът му намаля, а изражението му се промени, смекчавайки страховитата линия на устните му. Ръцете му стискаха китките й, гърдите й бяха притиснати към разголената му гръд и единствено прозрачно тънката коприна делеше телата им. Тя можеше да преброи ударите на сърцето му и усещаше как те зачестяваха.

След като освободи едната й китка, той хвана кафявата й копринена риза и разтвори якичката, за да разкрие дантелата на бельото й и извивките на белите девствени гърди. Очите й се отвориха широко под погледа му. Той никога не бе виждал толкова ослепителни езерца с цвят на аквамарин.

С нарастващ ужас тя усети как неговата набъбваща мъжественост се опира в бедрото й и разбра защо пулсът му се бе учестил. Дали да извика? Дали тогава щеше да я убие?

— Моля ви… — повтори тя. Очите й го умоляваха.

Пръстите му преминаха по брадичката й, заровиха се в пръснатата й коса и той за миг си представи стотиците начини, по които би могъл да й достави удоволствие. Не бе спал с жена от доста време, тъй като отказваше да ползва услугите на проститутките в лагера. Той се поколеба за миг, без очите му да издават неговите мисли, но здравият разум надделя. Въздъхна дълбоко и ръката му се отмести встрани. Той вдигна Блейз на крака и те останаха лице в лице за секунда. Хейзард се извисяваше над нея с повече от един фут. Той взе пистолета й и внимателно го постави обратно в кобура. Тя забеляза красивите му ръце с дълги, твърди пръсти и много силните му мускули. Без нито дума той я вдигна, върна се на пътеката и нагази в калта.

Стресната отначало от неочакваните му действия, Блейз скоро усети потръпващото чувство на облекчение. Но преди дългият преход да приключи, в съзнанието й се зароди ново чувство. Някакъв непознат, трепетен усет за интимна топлина, който нямаше нищо общо със слънцето, се надигна у нея. Притисната към голите му гърди, тя усещаше силните удари на сърцето му, изгарящото докосване на кожата му, твърдото му и успокояващо със силата си рамо под ръката й. Отправила поглед към изваяния профил, само на сантиметри от нея, тя усети тръпка на безпокойство да пробягва по гърба й.

Обзет от леко колебание, Хейзард погледна още веднъж това прекрасно лице и съблазнително тяло и се прокле за скрупулите си. Той беше възбуден и ако не бе видял толкова страх в тези сини очи, щеше сериозно да се замисли дали да не удовлетвори страстта си.

Достигна края на пасажа и постави Блейз на краката й. Тя му предложи две златни монети с плаха усмивка, като се извини още веднъж. Той поклати глава, взе монетите и ги постави обратно в джоба й. Един съвсем обичаен жест с необичайни последствия. Когато силните му пръсти се плъзнаха в тесния джоб на панталоните й, за да пуснат монетите, някаква неочаквана интимност заля и двамата. Хейзард измъкна ръката си с почти грубо движение, обърна се рязко и се отдалечи. Блейз Брадок, разтърсена за пръв път в живота си от мъжко докосване, остана сама и объркана.

Изумление, примесено с възбуда, объркваха нейния обикновено трезв разум. Усещането беше неописуемо, а вероятната причина, ако се замислеше сериозно, бе в противоречие с всичко, в което вярваше. Не на нея тия, омагьосване и любовни заклинания. Нейната реалност беше ясно очертана и смислена. Тя никога не бе вярвала във вятърничавата романтика.

С очевидно усилие тя се отърси от несигурността и премести погледа си към върха на хълма пред нея. По време на разходката си тя съзнателно отхвърли всякакви мисли, свързани със срещата с индианеца, и закрачи бързо, за да се срещне с баща си. Когато го намери, няколко участъка по-надолу в низината, тя посвети остатъка от деня си в изучаване на подробностите около покупката, договорите за сътрудничество и получаването на право над участък.

 

 

По-късно вечерта, когато слънцето бе залязло и най-накрая от планината се спусна хлад, Блейз продължи пътуването си, но този път на гърба на кон. Когато групата от конници премина през калния пасаж, който й бе създал неприятности тази сутрин, Блейз погледна към пътечката и дървото, където бе заспал индианецът.

Мястото, разбира се, бе празно, но тъмносините й очи се спуснаха към низината. Дали се надяваше да го види отново? Само за да мерне пак това невероятно лице и телосложение, които се бяха промъкнали в съзнанието й, въпреки опитите да ги прогони оттам? Глупости. Та той беше индианец, припомни си тя. Примитивен абориген, както би казала майка й. И знаеше само няколко нескопосани думи на английски. Но когато погледът й се спря на мъждукащата светлинка, високо в планинския склон, и тя осъзна, че това е осветеният прозорец на дървена колиба, сърцето й потръпна и неочаквана топлина се промъкна в гърдите й.

— Блейз — повтори баща й, — не ме ли чу? Ще се приберем във Вирджиния Сити за началото на областния бал в края на седмицата. Мислех, че ще ти е приятно да го научиш.

— О, благодаря, татко — отговори бързо тя, отмествайки погледа си от планинския склон и самотната блещукаща светлинка. — Тази седмица ли каза?

— В събота вечер, миличко. А що се отнася до мислите ти, ще бъдеш ли така добра да кажеш на старото си татенце какво те бе погълнало така през последните няколко мили? Изглеждаше доста отнесена.

— О, нищо, татко. Сигурно съм била задрямала. Денят беше уморителен.

— Това беше последният ни ден на открито за известно време. Утре се запътваме право към Вирджиния Сити. Ще имаш възможността да си починеш сред удобствата на хотела по-следващата вечер. Дявол го взел, гореща баня в истинска вана би ми се отразила добре.

— Амин — добави Блейз ентусиазирано. Струваше й се, че мръсотията на Западна Монтана се бе просмукала в изпотената й кожа.

 

 

С помощта на една приятелски настроена дама Хейзард се възстанови от ритуалното самобичуване, смятано от племето му за форма на оплакване на мъртвите, и отново се посвети на мечтата на баща си. Неговият клан се нуждаеше от злато, за да осигури бъдещето си, което не значеше, че има кой знае какви възможности за избор. Вложенията, с които чичо му Рамзи Кент се бе занимавал, не можеха да се сравнят с потенциалите на новооткритите находища. От времето на първите сериозни добиви при Грасхопър Крийк през 1862 година от това дере бяха извлечени тридесет милиона долара в злато. През следващите години бяха открити две нови огромни находища при Алдър Гълч и Ласт Чене Гълч. Историята се повтори в Прикли Пиър Вели, Конфедерейт Гълч, Даймънд Сити и Имигрант Гълч. Златната треска бе в разгара си.

И така, Хейзард работеше върху два участъка, работеше много усърдно върху това, което можеше да се окаже доста печелившо предприятие, ако неговият наставник Луис Агасис си разбираше от специалността.

Но срещата с червенокосата дама бе нарушила спокойствието на духа му и в затишието на следващите нощи мислите му лесно се понасяха към нея. Мекият облак на червеникавата й коса, нейната целуната от слънцето кожа и бляскавите й сини очи, пищното й тяло, това бяха все често спохождащи го видения. Това, че тя се бе вмъкнала така в мислите му, го дразнеше. Дразнеше го с позата си на господарка. Тя вероятно бе част от оная паралийска група, която искаше да купи всички участъци в низината. Нейното предложение от четиридесет долара срещу двеминутно усилие, говореше красноречиво за оная безгрижна немарливост, присъща на богатите, която бе опознал така добре в Бостън. Този тип жени, едновременно красиви и разглезени, винаги го дразнеха. Може би щеше да е най-добре, ако я бе обладал оня ден, мислеше си той егоистично. Това щеше да обуздае раздразнението му и да утоли страстта… Ако го беше направил, всички тези видения за нея нямаше да танцуват пред очите му, разсъждаваше Хейзард.

Нуждаеше се от жена, това беше всичко. Доста време бе минало и, по дяволите, преценяваше той, тогава щеше да е в безопасност, ако я бе изнасилил, дори да бе извикала. Неговият участък бе на практика непревземаем при нападение. Това беше една от причините да избере това място — неговото местоположение на планинския хребет би позволило на сам човек да задържи цяла армия за месец или повече. А който и да бе съпругът или настойникът й, той не би положил чак такива усилия, за да отмъсти за нейното унижение.

— По дяволите — промърмори той, този път на глас, и загърбвайки подсъзнателните причини, които го тласкаха към тази огнена коса и кожа с цвят на праскова, Хейзард изведнъж реши да приеме поканата на Луси Атънбъроу за областния бал във Вирджиния Сити през следващия уикенд. Той се сещаше поне за дузина жени във Вирджиния Сити, които щяха да се разтопят от удоволствие при вида му, между които, естествено, и самата Луси — идеална възможност да сложи край на проточилото се въздържание.

Той не допускаше възможността, че жената, която бе държал в обятията си и която преследваше мислите му, би могла също да бъде на бала.